Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (13)

13.

Мина повече от час, докато ги свалят от скалния корниз. Също като ранения шаман, магьосникът изчака да го смъкнат с въжената мрежа; за разлика от шамана обаче излезе от мрежата със самочувствието на принц, който слиза по стъпалата на дворец. Когато Освил го притисна, Пенрик се оправда, че било много по-трудно да слезеш, отколкото да се изкатериш, защото на слизане не виждаш къде стъпваш. Понеже не беше планинец, Освил бе принуден да му повярва. А и това беше най-малкото от нещата, които се наложи да приеме на доверие, предвид купищата свръхестествени дивотии, които магьосникът-свещен му бе разказал в качеството си на свидетел. Дякон Галин изгълта жадно безумната им история, нетърпелив като прегладнял човек, когото са поканили на богата трапеза, и си поиска допълнително. Войниците и хората от долината слушаха ококорени. Така или иначе, поеха назад към Ручей по здрач.

Инглис определено приличаше на човек, претърпял сериозна промяна, освен ако не си беше ударил лошо главата при падането и в резултат не беше загубил разсъдъка си. Повече отпреди тоест. След като се измиха и се преоблякоха Пенрик в третото си качество — на лечител — огледа новите синини на затворника, после всички слязоха на вечеря, където Галин и Госа ги посрещнаха с многословни благодарности, отправени… към Инглис, моля ви се. Госа се опита да го натъпче с храна, както се тъпче гъска за празнична трапеза, а кучетата му да нахрани като хора. Останал временно встрани от всеобщото внимание, Пенрик се зае да обясни с подробности на слугинчето — което се оказа щерка на местната дойка — какви възможности предлага за една енергична млада жена копринената промишленост в Мартенмост, процъфтяваща под строгия надзор на принцесата-архисвещена.

Накрая Освил разтури вечерята, като обяви, че на следващия ден трябва да потеглят рано. Докато се качваха по стълбите, каза на Инглис:

— Ти още си мой затворник. Още си арестуван. И се връщаме в Изтокдом.

— О, да — каза замислено Инглис. — Всичко вече е добре. А ако не е, значи ще има нещо още по-добро.

Ако питаха Освил, зората щеше да донесе снежна буря.

В най-черния час на нощта Освил сънува сън.

Дълбок и бавен глас, разтърсващ сякаш света из основи, каза спокойно:

— Не закъсня твърде много. Добре се справи, дете. — И след замислена пауза добави с по-лековат тон: — Утре няма да има сняг. Но до три дни ще е добре да сте далече оттук.

Освил се събуди с вик и скочи в леглото. Не знаеше дали викът му е породен от ужас или от радост, но със сигурност беше силен.

Кучетата се разскимтяха, завивки се отметнаха, а Пенрик извика от сенките:

— Дез, светлина, светлина! — После писна уплашено: — Той ще ми изгори очите! — И отвърна сам на себе си: — Ти нямаш очи. Аз имам и са си съвсем наред. Или щяха да са, ако имаше светлина в стаята. Благодаря ти — добави, щом двете лоени свещи на умивалника се запалиха самички.

Освил, стиснал до болка одеялото си, избълва:

— Той… Той…

— Добре ли си? — попита го загрижено Пенрик. — Гласът ти е като на туберкулозен кон.

— Нищо. Нищо — успя да промълви Освил, останал без дъх. — Извинявай.

— Ако се съди по реакцията на Дез, не ще да е било „нищо“. — После добави: — Излизай, хайде. Мисля, че вече е приключило. — Обърна се към Инглис, който оправяше сънено спалния си чувал и мамеше Кръв да легне до него в ролята на възглавница. — Ти усети ли нещо?

— Не… май не е било за мен. — Гушна кучето, което бързо се успокои и отпусна глава на предните си лапи. Стрела прескочи тромаво походното легло на Пенрик, който се възмути с едно: „Охх, какъв си грамадан! Прегази ме!“, протегна влажния си черен нос към Освил и почна да го души любопитно.

— Просто сън — каза той. — Или нещо като халюцинация може би. Денят беше дълъг. — Поредният дълъг ден от едно дълго и странно преследване.

— Кошмар?

Освил не знаеше какво да отговори, само дето ъгълчетата на устните му упорито се кривваха нагоре, несвикнали и не по негова воля.

— Как се разбира дали… Как да различиш истински глас от обикновен сън?

— Щом трябва да питаш, значи е било само сън. Другото се случва рядко, но, хм… не толкова рядко, колкото си мислят хората. Чувал съм, че през деня умовете ни са твърде пълни със самите себе си и затова не могат да пуснат Тях. Е, моят е твърде пълен непрекъснато. Нощем портите ни се открехват понякога, и това е достатъчно.

Освил свъси вежди.

— Това… не помага особено.

— Ти какво послание чу?

Добре де, не се чувстваше неловко. Не точно. Но…

— Предпочитам да не казвам. Ще прозвучи нелепо.

Пенрик, подпрян на лакът, го изгледа замислено. После каза:

— Ще ти дам един безплатен теологически съвет. Не отказвай на боговете. И те няма да ти откажат. — Освил го изгледа сърдито и магьосникът добави: — Опасен навик, между другото. Пуснеш ли ги веднъж през пролуката, стават по-нахални и от мишки. Няма отърване.

Вече напълно объркан, Освил повиши глас:

— Защо говориш толкова непочтително за боговете? Точно ти, който си свещен, с ширитите и всичко?

Пенрик вдигна рамене в знак че съжалява, но не особено.

— Извинявай. Семинарска шега. Имаме ги стотици. Вършат работа, когато си под стрес. Един от учителите ми често казваше, че щом имаме безрезервна вяра в боговете, значи е безопасно да вярваме в способността им да различат добронамерената шега от богохулството.

— Не съм толкова сигурен за твоя бог — чу се гласът на Инглис откъм спалния чувал.

— Да бе. То понеже твоят е по-добър. Бог, чиято реколта от души включва всички, чиито последни думи са били, цитирам: „Еха, пичове! Дръжте ми бирата и гледайте какво ще направя!“… Семинарска шега — добави той настрани към Освил, който и сам се беше сетил.

Инглис се изкиска в козината на кучето, после каза замислено:

— Щеше да е по-смешно, ако не беше толкова вярно.

— Ако не беше вярно, изобщо нямаше да е смешно.

Двамата млади учени изглеждаха готови да дебатират теологията на хумора или хумора на теологията до зори, така че Освил каза:

— Вече можеш да угасиш свещите. Добре съм.

Пенрик се усмихна, присвил очи.

— Щом казваш.

— Искаш ли куче? — предложи Инглис. — Действат много успокояващо.

— В леглото при мен? Не, благодаря.

Стрела, който душеше съсредоточено одеялото на Освил, изведнъж въздъхна с нескрито разочарование, сякаш някаква интригуваща миризма внезапно е изчезнала.

— Какво толкова — каза Пенрик. — Нямат бълхи… не е нужно да ми благодарите, не се претрепвайте… а и Госа накара децата да им измият лапите.

— Вземи го ти тогава, отстъпвам ти го — каза Освил и избута кучето към походното легло. — Ти, иди да седнеш върху господаря си.

После, вдигнал ръце, се надигна от леглото си и отиде сам да угаси свещите.

Тежкият снеговалеж ги настигна в сигурното и топло убежище на Мартенмост чак след три дни.