Кон Игълдън
Света троица (9)

7.

Крал Хенри усети как трепери, когато стигнаха до големия завой на река Темза. Макар че дворецът Уестминстър вече се виждаше, все още беше на половин миля на запад от Лондон. Говореше се, че двете части пълзят една към друга с всяка изминала година, търговците строяха работилници и складове на евтината земя, която бе в обсега на лондонските пазари — и градът се разпростираше извън старите си римски стени.

Тъмнината само засилваше ужасния, хапещ студ. По залез-слънце вятърът докара порив от замръзнали топчета градушка, но изнемогата, от която страдаше кралят, си беше лично негова. Хенри се ужаси от степента, до която организмът му беше отслабнал. Крайниците му бяха тъй изтощени, че само след двайсетина мили на кон бе задъхан, пронизван от болки и целият в пот, която се стичаше под снаряжението му. Имаше моменти, в които се мислеше, че само желязото го държи изправен.

Не беше възнамерявал да язди до Уестминстърския дворец в процесия, но в Уиндзор на посещение в този момент имаше почти четирийсет негови верни лордове. Още щом мълвата, че кралят е станал от леглото и се готви да тръгне за Лондон, плъзна, те започнаха да надават ликуващи викове и да тропат с крака, у шумотевицата така отекваше и набъбваше из целия дворец, че накрая стигна до града отвън, като там се удвояваше и подемаше непрекъснато от хиляди гърла, докато не се превърна в неистов рев, който можеше да се сравни със зимните виелици.

Преди да тръгне, Хенри трябваше да издържи коледната литургия в църквата „Св. Джордж“, седнал бледен и неподвижен, докато всички присъстващи отдаваха благодарността си към Бога, че го е спасил. Мъжете разграбиха в движение голямата гощавка, която ги очакваше, докато възбудено привикваха слугите си с конете, за да придружат краля при тръгването му. Дотогава вече зимното слънце беше паднало ниско на пламналия ален небосклон. Хенри потегли с повече от стотина мъже, всичките въоръжени и в пълно снаряжение, а кралското знаме плющеше на ледения вятър.

Дворецът Уестминстър бе построен в посока нагоре по реката от центъра на града, далеч от смърдящите миазми, дето носеха болести всяко лято. Хенри пое по пътя, който следваше брега на реката, с Бъкингам от едната си страна и граф Пърси от другата, а Дери Бруър го следваше с останалите в сгъстени редици. По едно време кралят тръгна редом с коня си, за да изцеди последните си сили. Беше им отнело пет часа, дори повече, да изминат на кон разстоянието от Уиндзор и той се безпокоеше да не би волята му да е надценила възможностите на тялото му. Знаеше, че ако изгуби свяст и падне, това ще бъде удар върху репутацията му, от който вероятно никога няма да се възстанови. Но Съмърсет все още бе в затвора по заповед на Йорк. Наясно бе, че ако твърде много се забави, можеше да стане така, че графът да изчезне. Но дори и без тези грижи той искаше да си възвърне кралския печат от Йорк. Нямаше друг избор, освен да продължава напред, без да обръща внимание на разтуптяното в гърдите си сърце и болката във всяка става и жила от тялото си. Не можеше да си спомни някога да е бил тъй изтощен физически, но непрекъснато си припомняше, че Христос е падал на три пъти по пътя за Голгота. Той няма да падне, казваше си, или пък ако това се случи, веднага ще се надигне, ще се качи на коня и ще продължи.

Щом Уестминстър изникна пред очите им, Хенри усети очакванията на хората зад себе си, тежестта на вярата на всички онези, които бяха избутани от фаворитите на Йорк през последната година. Оплакванията им срещу рода Невил не бяха чути, делата, които бяха завели в съдилищата, прекратени от съдии, на които Пазителят плащаше. Въпреки това кралят се бе събудил и те ликуваха, опиянени от радостната вест. Помагаше също и това, че селата около Лондон се изпразниха от хора, тъй като те навлязоха по шосето да видят крал Хенри. Изоставяха коледните трапези и литургиите, за да застанат и да го приветстват, след като разпознаваха знамената и осъзнаваха, че кралят им най-сетне се е завърнал в света. Там, където имаше място, стотици тичаха покрай пътя, стремейки се да се движат със скоростта на краля и да го гледат, а на Хенри му се щеше единствено да си почине. Краката му в доспехите трепереха и неведнъж трябваше да вдигне ръка, за да бърше щипещата пот от очите си, но желязната ръкавица просто стържеше шумно по метала.

Отпърво си мислеше, че ще навлезе в града и ще пресече към Тауър, за да освободи Съмърсет от затвора. Пронизващите болки обаче го накараха да премисли и реши, че дворецът Уестминстър е единственото място, до което можеше да се добере тази вечер. Молеше се на Господ да му даде възможност да се възстанови там, поне за известно време.

Влезе вътре, между кралския дворец и Уестминстърското абатство, и завъртя коня си така, че да може да слезе. Бъкингам усети, че кралят е на път да колабира, скочи от собственото си седло и застана до него, за да го прикрие от втренчените в него очи, доколкото може. Хенри се наведе напред и с усилие се смъкна на земята, остана за миг с железните ръкавици все още върху ръба на седлото, за да се увери, че краката му ще го удържат. Кралските глашатаи надуха роговете дълго и пронизително из двора, макар че някои от мъжете вече тичаха и викаха по пътя си, за да възвестят пристигането на краля.

Хенри стоеше изправен, усещаше, че силите ще му стигнат. Пресегна се и за миг постави ръка върху рамото на Бъкингам.

— Благодаря ти, Хъмфри. Ако ме въведеш вътре, ще си взема обратно печата.

Бъкингам изпъчи гърди и бронята му проскърца. Импулсивно, той коленичи в краката му. Междувременно граф Пърси също слезе от коня си и подхвърли юздите на един от хората, които бе довел със себе си. Макар че вятърът жилеше и коленете на стареца протестираха, той бавно се свлече върху паветата, стиснал кожите около раменете си. Всички наоколо, благородници и рицари, сториха същото, докато Хенри единствен остана прав. Той пое дълбоко въздух, загледан над главите им към огромните порти на Уестминстърския дворец.

Твърде много време беше изминало.

— Станете, господа. Много е студено, за да стоим тук в тъмното. Въведи ме вътре, Бъкингам.

Херцогът се изправи и по лицето му се четеше радост. Тръгна напред. Останалите последваха Хенри по петите, като армия, готова на всичко за него.

Хенри благославяше доспехите си, докато вървеше по дългия централен коридор на Уестминстър. Тежестта им безспорно изцеждаше силите му, но с тях изглеждаше по-внушителен, придаваха му вида, който би трябвало да има, ако не беше болестта. Служителите на двореца ходеха със зачервени от радостен плач за неговото изцеление очи, крачеха пред тях, за да отведат кралската свита до кралските апартаменти, където сега живееше Йорк. Пазителят не беше заминал някъде на север, макар че в някои отношения денят сигурно щеше да протече по-лесно. Печатът не беше нищо друго освен две парчета сребро, поставени в торбичка в едно сандъче, но без него не можеше да се издаде нито една кралска прокламация или нов закон. За всички той беше просто символ — онзи, който държеше печата, държеше и символа на властта в тази земя.

На завет от вятъра, тук беше малко по-топло, макар през повечето време дворецът Уестминстър да беше студено и влажно място. Хенри, все още изпотен от язденето, крачеше гологлав в тракащите си доспехи по дългия път към своите стаи с изглед към реката. Докато се придвижваше, обмисляше точните думи, които да произнесе пред Пазителя и Защитника на своето кралство. Вече бе наясно, че Ричард Плантагенет не беше съсипал държавата, че не я бе опустошил с война. От коментарите на своите лордове подразбираше, че Йорк не бе преживял бунтове и въстания, нито нещо особено съществено, докато Хенри е дремал и сънувал в Уиндзор. Трудно беше да се обясни защо подобна новина възбуди гнева на краля, но и тази емоция щеше да изиграе роля, все едно каква бе причината за нея. Нямаше да си позволи да се огъне, докато не освободи от длъжност мъжа, който бе управлявал от негово име.

След като изкачи едно стълбище, той бе принуден да спре задъхан, изчаквайки разтрепераните си мускули да се успокоят. Отчасти за да прикрие нуждата си от почивка, той даде заповед на Бъкингам да подготви бързи ездачи, които да отнесат заповедта за освобождаването на Съмърсет от Тауър още в момента, в който вземе Печата в ръцете си. Нареждането да се доведат пазителите на Печата от стаите им бе предадено назад и премина през тълпата, придружаваща краля.

Устата на Хенри пресъхна. Той докосна гърлото си и се прокашля, после прие шишето, което Дери Бруър му подаде безмълвно. Изведнъж лицето му почервеня и той се задави, установявайки, че пие уиски. Дери леко наклони глава и развеселен се усмихна иронично.

— По-добро е от вода. Ще ви даде сили, Ваше Височество — добави той.

Крал Хенри понечи да го скастри, но после реши, че всъщност има ефект, затуй отпи още една глътка, преди да го върне. „Водата на живота“, така го наричаха на някои места. Почувства как топлината се разлива по тялото му.

Още едни високи стълби го отведоха до етажа с личните му покои. Хенри забърза, а прислугата отваряше вратите пред него. Спомняше си процеса на бедния Съфолк на това място, Уилям дьо ла Пул, когото осъдиха на изгнание, а после убиха в морето, когато напускаше Англия. Подобни събития се прокрадваха като през було в съзнанието му, едва ли не спомените на един съвсем различен мъж, който дори тогава вече потъваше в бездната. Докато вървеше, разбра, че съзнанието му е бистро, сякаш някой бе разкъсал задушаващата го обвивка. Мисълта, че може отново да загуби себе си, предизвикваше у него тъп, вледеняващ ужас, ужаса на моряк, загледан в тъмните придърпващи води в краката си, от които току-що са го изтеглили на кораба.

— Господи, дай ми сили! — прошепна той, влизайки в стаята, и погледът му се спря на двамата мъже, които вече бяха на крака да го посрещнат.

Ричард от Йорк бе понапълнял малко от времето, когато Хенри го бе видял за последен път, бе загубил и последните следи от стройния млад мъж, който беше преди. Гладко обръснат, с черна коса, силата му личеше по широките рамене и якия мускулест кръст. Ричард, граф на Солсбъри, беше с цяло поколение по-стар от Йорк, макар че си бе останал жилав и тънък, мъж от пограничните райони, със здравословна руменина по бузите. Хенри видя изражението му, когато зърна граф Пърси, но после двамата с Йорк паднаха на коляно със сведени глави.

— Ваше Височество, много се радвам да видя, че сте добре — заяви Йорк, когато кралят им направи знак да станат. — Молих се за този ден и ще благодаря на Бога във всички църкви из моите земи.

Кралят го изгледа остро, същевременно осъзнавайки, че част от гнева му се дължи на това, че този мъж се е представил твърде успешно на длъжността, която си бе спечелил. Би било абсолютно под достойнството му да търси грешки както у Йорк, така и у неговия съветник, но после си спомни за Съмърсет, задържан да бъде съден и екзекутиран по заповед на Йорк. Решимостта му се втвърди. Злобата от какъвто и да е вид беше непривична за него, но само за миг изпита луда радост от привилегированото си положение.

— Ричард, херцог на Йорк, поръчах да донесат Кралския печат в тази стая — рече Хенри. — Ти ще го предадеш в моите ръце. Щом сториш това, освободен си от длъжността Пазител и Защитник на кралството. Твоят съветник, Ричард, граф Солсбъри, също е освободен от поста си. По моя заповед онези, които сте арестували, ще бъдат освободени. А тези, които сте освободили, ще бъдат арестувани.

Йорк пребледня, щом почувства как го шибат гневните думи на краля.

— Ваше Височество, действал съм само в интерес на страната си, докато вие… — той внимателно подбираше думите си, за да не прозвучат обидно. — Докато вие бяхте болен. Ваше Височество, моята вярност към вас е абсолютна.

Той го погледна изпод сключените си вежди, мъчейки се да прецени до каква степен е променен мъжът, който оглеждаше всичко със студен поглед. Крал Хенри, който той познаваше, беше слабосилен и в тялото, и в мислите си, мъж без собствени желания отвъд молитвите и тишината. Но човекът, застанал сега пред него, сякаш имаше по-силна воля, макар лицето му да беше бяло като тебешир.

Кралят нямаше време да реагира, защото всички присъстващи в стаята се обърнаха към вратата, когато четиримата носители на Печата влязоха зад гърба му, понесли сребърното сандъче, което им бяха поверили. Всички бяха задъхани от дългото тичане с него по коридорите на двореца, а ръцете на заместник лорд-канцлера трепереха, докато го полагаше върху масата.

— Отвори го, Ричард — заповяда му кралят. — Връчи ми собствения ми образ, моя Печат.

Йорк вдиша тежко и стори, каквото му казаха, почти не вярвайки, че това е същият мъж, който с такъв ясен глас раздаваше команди. Къде беше отишло голобрадото момче, за да се завърне толкова гневно и закоравяло? Ричард отвори сандъчето, а вътре беше копринената торбичка със звънкащите сребърни половинки. Той подръпна връвчицата и извади парчетата, като ги постави в ръката на краля.

— Имаш моите благодарности, Ричард Плантагенет, херцог на Йорк. Сега си освободен от присъствие, докато не те повикам отново. И двамата. Оставете ме да почивам. И ако смяташ да се молиш, моли се лорд Съмърсет да е все още здрав и читав в Тауър.

Йорк и Солсбъри се поклониха ниско един до друг и се опитваха да покажат каквото достойнство им беше останало, докато напускаха сковано стаята. Граф Пърси ги наблюдаваше как си тръгват с огромно удоволствие, изписано по лицето.

— Това беше ден, който дълго ще помня, Ваше Височество — рече той. — Денят, в който си дойдохте да управлявате и изхвърлихте разните змии и злодеи навън.