Кон Игълдън
Света троица (10)

8.

Маргарет чу как камбаната на Уестминстър удари седем пъти, докато наближаваше двореца. Изгряващото слънце се беше скрило някъде зад огромния куп тъмни облаци, надвиснали над града, и едва-едва светеше. Беше стояла, докато нощта падна в Уиндзор — замъкът, който изведнъж се изпразни от оживената тълпа и коледната суетня. Полунощ дойде и си отиде, а тя чакаше новини, докато накрая реши, че няма да стои повече. Съпругът й беше отишъл в Лондон с най-верните си лордове, но лесно беше да си представи как Хенри се изсилва твърде много, припада или пък отново потъва в мрака, докато тя си седи в безопасност край топлия огън и се мъчи да запълни по някакъв начин нощта. Макар да знаеше, че това е съвсем абсурдна мисъл, усещаше като предателство факта, че Дери Бруър бе тръгнал със съпруга й. Мястото му беше до неговото рамо, знаеше го, въпреки това бе свикнала с присъствието му. Без него се въртеше сама като пумпал.

Събуди прислужниците и ги вдигна от леглата, за да я обслужат, и то не само онези, които оставаха будни през нощта или пък дежуреха по стените на крепостта. Дванайсетте дни по Коледа по традиция бяха дни на мир. Не изпита съжаление да оголи още повече замъка, като взе две дузини стражи, за да я охраняват от разбойници по пътя. Тримата мъже, които надзираваха грижите по Хенри, докато беше болен, побързаха мигом да й предложат да я придружат. Без краля, за когото да се грижат, неговите лекарите нямаха друга работа и тя разбираше, че Хатклиф, Фосби и Скрътън с удоволствие ще прегърнат възможността да наблюдават възстановяването на Хенри по-отблизо.

Синът й Едуард ще бъде достатъчно добре под закрилата на дойката си, останал на топло в замъка, каза си тя за пореден път. Двамата не бяха се разделяли дори за една нощ, откакто се беше родил, и я болеше, като си помисли как ще подсмърча, търсейки наоколо майка си, а после как ще плаче, като разбере, че я няма. Присви устни заради хапещия студ и решението, което беше взела, и се уви още по-плътно в огромната наметка с качулка. Гънките й бяха достатъчно дълги да покрият хълбоците на коня й.

Пътят беше прекалено тъмен, за да яздят бързо, но дори и със скоростта на човешки ход тя изяждаше милите, а лицето й стана безчувствено от студа и по веждите й проблясваха кристалчета сняг или лед. Яздеше в посока към изгряващото слънце и не чувстваше умора, не и при перспективата да се види пак с Хенри. Тази радост не бе избледняла. Тя изпълваше всеки дъх, който поемаше, даваше й вътрешна топлина, с която да победи зимния студ.

Изпитваше и неудовлетворение, колкото и да не й се искаше да го признае. През цялото време, докато мъжът й беше в безпомощно състояние, тя бе полагала усилия да поддържа авторитета му непокътнат, но още в момента, в който се събуди, той веднага тръгна с мъже като Бъкингам и Пърси и я заряза. Това тормозеше съзнанието й, болезнено местенце, което не спираше да я пробожда, връщаше се към него неуморно и то не спираше да я чопли.

Голямата зала в Уестминстърския дворец приличаше на казарма при пристигането й, пълна с коне, доведени вътре да стоят и да цвилят там, където през деня ходеха единствено адвокати и парламентарни членове. Бяха запалили лампи, тъй че можеше да види светлината още отвън. Там Маргарет слезе от коня и последва пазачите си, докато те отвеждаха животното в сградата със сводовете, където високо над главите им врабци прелитаха в тъмното. Застанала на завет, разтърка бузите си, както си беше с ръкавиците, като така върна малко цвят и живот в замръзналата си плът. В помещението беше тихо, но освен конете — на свобода или вързани — дузини мъже спяха по пода там, където бяха успели да намерят местенце, сякаш беше без значение какъв е рангът им. Един от икономите на крал Хенри я видя, че идва, и притича, после тромаво падна на колене върху сламата пред нея.

— Къде е съпругът ми? — прошепна тя.

— Спи, Ваше Височество. В кралските спални. Моля, последвайте ме.

Безмълвно, двамата кралски лекари и хирургът тръгнаха по петите им с черните си кожени чанти. Маргарет имаше чувството, че е призрак, докато избираше къде да стъпи колкото може по-тихо край телата на заспалите мъже, усмихваше се, когато те промърморваха нещо или трепваха в съня си. Тези мъже бяха дошли тук заради крал Хенри и тя изпитваше топли чувства към всички тях.

Знаеше прекрасно пътя, но икономът на мъжа й с явно удоволствие водеше малката й група по коридорите и нагоре по двете стълбища към стаите на краля. Тук имаше повече будни мъже, включително и двамата стражи на вратата, застанали в готовност с извадени мечове при приближаващите стъпки, докато не разпознаха младата кралица.

Маргарет дочу приглушен разговор, щом влезе във външната дневна, който прекъсна, когато вратата се отвори. Бъкингам и граф Пърси станаха на крака, после й се поклониха дълбоко. Тя забеляза, че лицето на Хенри Пърси е осеяно с пукнати капиляри и че очевидно е раздразнен от прекъсването, но не каза нищо, докато Бъкингам пристъпяше към нея.

— Ваше Височество, не очаквах да ви видя днес. Сигурно сте яздили цялата нощ, и то в този студ. Двамата с граф Пърси обмисляхме да се почерпим с малко топло пиво, за да си стоплим кокалите. Ще се присъедините ли към нас? — Бъкингам не обърна внимание на лекарите зад гърба й. Те от своя страна стояха със сведени глави.

Маргарет поклати глава. Усещаше, че им се е натрапила в стаята. Неприятна й беше мрачната физиономия на граф Пърси.

— Къде е съпругът ми, Хъмфри? — рече тя, докосвайки го по ръката.

— Спи зад тази врата, Ваше Височество. Само желязната му воля го държеше на седлото и сега е съвсем изнемощял — тонът му стана по-лек, по-нежен. — Ако настоявате, ще накарам да го събудят, но, Маргарет, мисля, че кралят има нужда от почивка. Не могат ли тези мъже да почакат, нека да го преглеждат и да му пускат кръв по-късно?

Тя се обърна към лекарите, все още стоящи зад нея, стиснали пред себе си чантите, със сведени глави като деца, които чакат наказание.

— Изчакайте отвън, господа. Ще бъдете извикани, щом кралят се събуди.

Те се изнизаха и затвориха безшумно вратата след себе си, оставяйки Маргарет сама с двамата по-възрастни мъже. Със заучено достойнство в маниера си тя седна на един мек стол и надипли поли, без да дава да се разбере колко я болят краката след дългата езда.

— Седнете, моля, и двамата. Щом Хенри спи, няма нищо спешно. Мастър Бруър легна ли си?

— Беше изчерпан, милейди — отвърна Бъкингам. — Откакто съпругът ви освободи Йорк и Солсбъри, той беше като куче с две опашки. Някъде наоколо ще е сигурно, ако искате да накарам да го доведат.

Маргарет отвори уста да се съгласи, но промени решението си — не желаеше да прояви каквато и да е следа от слабост пред двамата мъже.

— Не, не мисля. Нека да спи. Вие можеше да ми разкажете всичко, което се е случило — и после може би ще обсъдим какви варианти имаме.

Бъкингам се усмихна вътрешно, докато сядаше на украсената с резба дъбова пейка покрай стената. Граф Пърси остана на крака. Огромните му вежди и издаденият щръкнал нос сякаш му придаваха постоянно сърдито изражение. Под въпросителния поглед на Бъкингам графът произведе някакъв звук дълбоко в гърлото си и се настани на един стол срещу двамата — бяха като трите ъгъла на триъгълник, а пукащият огън остана зад гърба на Маргарет.

Бъкингам описа действията на краля, откакто бе пристигнал в Уестминстър предишната нощ, кратък списък на дадените заповеди, макар че тя го накара да повтори всяка подробност от освобождаването на Йорк, както и на Солсбъри. Граф Пърси шаваше на мястото си, докато Бъкингам говореше, и открито показваше нетърпението си. При подобна провокация Маргарет се изкушаваше да накара Хъмфри да започне пак отначало, дори само заради удоволствието да чуе колко твърди са били нарежданията на съпруга й. Но позволи на херцога да приключи и да млъкне. Той се подпря на колене и с благ поглед се загледа в огъня, докато тя обмисляше думите му.

— Толкова дълго трябваше да чакам, докато чуя такива неща — тихо отрони тя. — Да знам, че Йорк и Солсбъри са били принудени да напуснат и да си ближат раните далеч оттук. Да знам, че духът на съпруга ми се е върнал в него. Ще се моля лорд Съмърсет да бъде отведен от Тауър успешно, да не са го прекършили в затвора. Неговата лоялност е пословична, някои не издържаха. Доверявам му се, Хъмфри. Не се съмнявам, че Съмърсет ще има роля в онова, което ни очаква.

— Онова, което ни очаква ли, Ваше Височество? — тихо попита Бъкингам.

— Не е достатъчно Хенри просто да си смени стаите! Какво знаят хората от страната за връщането му към нормално здраве освен малцината, които го видяха да пристига тук? Не, той трябва да се покаже. В Лондон, разбира се, но и в цялата страна. Те трябва да видят краля и неговите благородници, да разберат, че Йорк вече няма власт, че истинският Пазител и Защитник на кралството отново е крал Хенри от Ланкастър.

Тъкмо Бъкингам да отвърне и граф Пърси заговори първи. Гласът на стареца беше като пронизително просвирване, звук, който накара кожата на Маргарет да настръхне.

— Крал Хенри разполага с главите на благородническите родове, за да му дават съвети, като се събуди, Ваше Височество. Най-добре е да оставим за тогава да се решават начинът и подробностите по завръщането му в обществения живот. Не бива да се боите за съпруга си. Негово Височество е заобиколен отвсякъде с верни англичани, които недолюбват Йорк или пък онзи Невил, Солсбъри. Ще минем по пътя, който е нужно да минем. И ще отсечем от корен лошите издънки, щом трябва.

Маргарет усети как се изчервява. В продължение на година и половина тя беше изолирана, забравена в Уиндзор със сънуващия си съпруг. Граф Пърси не я беше посетил дори веднъж за това време. Значението на думите му бе пределно ясно и там, на светлината на пламтящия огън, тя изпита огромна неприязън към тази врана, сгушена в кожите си, дето беше пак готова да се върне на страната на съпруга й, щом той се съвзе. Затвори уста, за да овладее първата си реакция, после заговори бавно, претегляйки всяка дума.

— Аз бях гласът на съпруга си, докато той беше без глас, милорд. Тази вярност, за която споменавате — тя е нещо любимо за мъжете, нали така? Чувала съм ги да използват думата много пъти, откакто Хенри бе повален от болестта. Може би те я предпочитат повече в абстрактен смисъл, отколкото в действителността, щом стане дума за тежка работа и болка.

Граф Пърси се почеса по носа и я погледна.

— Виждам, че съм ви обидил, Ваше Височество, но не съм го искал. Крал Хенри…

— Трябва да бъде видян — прекъсна го Маргарет. За награда тя забеляза как по страните и носа му под виолетовата паяжина от капиляри плъпва по-дълбока руменина. — Какъв късмет, че някои от нас са планирали какво трябва да се направи, когато Хенри се върне. Не съм се съмнявала в това, лорд Пърси. Имах вяра и молитвите ми бяха чути, всяка една от тях.

— Както кажете, Ваше Височество — отвърна граф Пърси и устата му се сбърчи.

Маргарет кимна рязко.

— Щом кралят се събуди, ще започна приготовления за една съдебна обиколка. Минах през Уестминстърската зала преди час, милорд. Видях, че половината от банките на юристите са покрити с прашни покривки, неизползвани от дълго време. Мина повече от година, откакто кралските съдии обиколиха страната да изслушват случаи за отсъждане и да произнасят присъди. Какъв по-добър начин да се покажеш на хората от това да раздаваш правосъдие в Англия? Една голяма кралска обиколка, с две дузини съдии, областните шерифи, хиляда професионални войници, всички благороднически родове, които да съпровождат краля. От най-високопоставения до най-нисшия — всички ще разберат, че Ланкастър се е върнал да управлява. Род, който има наследник и поддръжката на най-силните кралски лордове. Това е пътят, по който съпругът ми трябва да върви сега, и никой друг.

Граф Пърси се обърна и се загледа в светлината на настъпващата зора, проблясваща по прозорците. Бъкингам го наблюдаваше периферно, погледът му подсказваше, че определено се забавлява. През месеците, прекарани в Уиндзор, той беше свикнал с френския акцент на Маргарет, удоволствие за ушите, което контрастираше със силата на думите й. Граф Пърси откриваше наведнъж цялата решимост на младата кралица, което едва ли бе лъжица за неговата уста.

— Ваше Височество смята да донесе мир с кралска заповед — рече най-сетне старецът. Кокалчетата на ръцете му побеляха, когато стисна по-силно кожите около себе си, независимо че в стаята беше топло. — Наистина ли Ваше Височество вярва, че мъж като Йорк кротко ще се подчини? Мъж като Солсбъри? Ще ги накара ли Ваше Височество чинно да следват краля? — старецът се поколеба, щом една мисъл му мина през ума. Погледна по-внимателно младата тъмнокоса жена, седнала прилежно в стола си с наклонена глава, готова да слуша. — Или пък Ваше Височество смята, че те не ще откликнат на призива, превръщайки се в клетвопрестъпници, които в такъв случай могат да бъдат задържани като предатели? Това… би било начинът, който аз бих избрал, милейди.

Маргарет на свой ред го изгледа, отново почувствала инстинктивна неприязън към стареца пред себе си. Очите му са жестоки, помисли си, но все пак беше на страната на мъжа й, все едно какви са причините му. А това беше най-важното.

— Ако съпругът ми повика тези лордове и те не дойдат, това би означавало война, която ще разкъса Англия. Не, не мисля, че такива рани могат да се превържат и да се забравят. Ако направим една погрешна стъпка, те ще загният и ще заразят цялата здрава плът — тя говореше с хладнокръвна увереност, думите й се лееха, приковавайки двамата мъже. — Милорди, нямах никакво намерение да каня Йорк, Солсбъри или Уорик да придружат съпруга ми. Нека тези мъже си гризат ноктите и се безпокоят, докато кралят на Англия събере своите най-пламенни поддръжници около себе си. Нека Йорк види силата, която ще застане срещу него, ако посмее да издигне дори едно знаме — тя се наклони напред с немигащи очи. — Не се съмнявам, че Йорк остава заплаха за нас, милорд. Мъже, които са вкусили от властта, винаги ще я искат пак. Видях това в собствения си баща и всичките корони, за които предяви претенции и не спечели. Все пак, мъжът ми е буден само от един ден. Той трябва да покаже силата си и да язди под трите лъва. Трябва да бъде видян в добро здраве и жизнен, преди да се обърнем към заплахата, която представляват Йорк и Солсбъри. Уорик може би може да бъде спасен, не знам. Разбирате ли ме? Следвате ли ме, милорд?

Двузначността на последната фраза не убягна на стария мъж. Устата му се раздвижи, сякаш се мъчеше да избута с език нещо от кътниците. Безмълвно, той сведе глава и я погледна изпод рунтавите си вежди.

— Разбира се, Ваше Височество. Вярвам, че се стремим към едни и същи неща. Кралят да е силен. Да се изкорени заразата, посята от Невил у всички онези, дето таят в гърдите си предателство. Крал Хенри има подкрепата ми. Заклевам се в честта си и честта на моя род.

Маргарет се изпъна. Възрастният мъж като че ли я сряза. Той щеше да следва Хенри, но не и желанията на френската му кралица. Тя склони глава в знак, че уж е приела думите му, макар че вътрешно кипеше.

Бъкингам се прозя продължително с широко отворена уста, докато накрая и тя едва успя да потисне прозявката си.

— Имам чувството, че кралят ще се събуди късно днес — рече той и стана. — Смятам да дремна, да си възстановя силите, преди да са ме напуснали.

Граф Пърси също на свой ред стана, двамата мъже се поклониха и с извинение се оттеглиха. Тя ги гледаше как тръгват и подозираше, че ще си довършат разговора на някое друго място в двореца, където не можеше да ги слуша и да им се меси. Стисна длани и се загледа в огъня. Нужен й беше граф Съмърсет. Нужен й беше Дери Бруър. И най-вече, нужно й беше съпругът й и неговите лордове да я слушат. Ясно беше, че те искат да се пазарят и да маневрират без нейния глас. Беснееше, но нямаше да отстъпи. Хенри беше неин съпруг. Тя беше негова съпруга. По който и път да поемеха, щеше да се окаже с тях.

Останала сама, Маргарет се изправи и влезе през вътрешните врати в спалнята на съпруга си. Откри го там, леко похъркващ под дебелите одеяла, дългата му тъмна коса развързана и разпиляна върху продълговатата възглавница. Изглеждаше спокоен, с добър цвят на страните си. Тя почувства как изтощението от безкрайната нощ я завладява. Разкопча наметката си и легна до него, като придърпа една-единствена завивка върху си и изви тялото си тъй, че да поема неговата топлина. Хенри промърмори нещо при допира, но не се събуди и тя скоро заспа до него.