Кон Игълдън
Света троица (15)

13.

Камбаните на Сейнт Олбънс биха десет пъти, когато кралската колона навлезе в града. За тамошния часовник се говореше като за чудото на века — той можеше да предсказва затъмненията, както и да бие на всеки час, като монасите трябваше само да повдигат на ръка бавно падащите му тежести и да навиват механизма.

Отекващите звуци се разнесоха над опразнените улици, макар че на всеки прозорец се тълпяха изнервени лица. Никой, който живееше в границите на града, не беше излизал от дома си през този ден да работи или да купува храна. Сергиите и магазините бяха или празни, или все още обвити в зебло, а собствениците им бяха избягали.

Като влизаха в града редица по редица, хората на крал Хенри притихваха, впечатлени от къщите от двете страни на улиците, дето ги водеха все по-навътре в града. Всички знаеха, че от дясната им страна, на Кий Фийлд, зад редовете високи къщи, е строена огромна армия и ги чака. Всеки бе обзет от страх, но също и от решителност. Те яздеха или вървяха по склона заедно с краля и той се виждаше ясно начело на колоната, знамената му златни, червени и бели. Цели богатства се печелеха или губеха в битка, когато присъстваше самият крал. Всеки мъж от по-нисък ранг си представяше, поне в някой кратък миг на размисъл, че може да е благословен в този ден, може да получи рицарско звание за проява на смелост или дори благородническа титла от ръката на краля. За някои такава възможност беше единственият шанс да се сдобият както с богатство, така и с влиятелно име.

В центъра на града се намираше лазарет, продълговат триъгълник, заобиколен от всички страни от домовете на богатите търговци, а в единия ъгъл беше църквата „Сейнт Питър“. Първите редици я достигнаха, преди манастирският часовник да бие отново. Кралят спря. Лордовете и хората им прииждаха все повече и повече и изпълваха пространството, докато най-сетне по-задните редици трябваше да бъдат спрени. Още щом слязоха от конете и стъпиха на каменната улична настилка, Съмърсет и Пърси изпратиха хора, за да огледат позициите на противника. Старшите капитани тръгнаха да отварят с ритници вратите на кръчмите по пътя си, за да предпазят бирата от вниманието на онези свои мъже, дето биха предпочели да изчезнат в избите за през деня. Други насилваха входовете на частни домове, посрещани от ужасените писъци на собствениците им, докато мнозина просто си избираха чисто място на открито на улицата, викаха каруците от обоза, за да си вземат сухо огниво и съдове и да приготвят обедното си ядене. Без присъствието на войската на Йорк отвъд града сутринта можеше да е весела, но поради заплахата от насилие всички бяха мрачни, докато вършеха обичайните си задължения.

Около позицията на краля на хълма мъжете носеха камъни и побиваха пръти в земята, за да закрепят огромен сенник за Хенри — да почива и да има лично пространство. Той слезе от коня и зачака търпеливо, докато донасяха пейки и маса от каруците по-нататък — провираха ги като костенурки сред морето от мъже. За съвсем кратко време той и лордовете му вече имаха място за сядане и зебло да ги пази от вятъра и погледа на околните.

Отведоха коня му, за да го изчеткат и нахранят, и Хенри повика Пърси, Съмърсет, Бъкингам и Дери Бруър. Свали ръкавиците си и кимна на прислужника, който постави пред него чаша и кана с вино, както и поднос със студени меса. Четиримата призовани влязоха и останаха прави и безмълвни, чакайки заповедите му.

Крал Хенри отпи голяма глътка вино и млясна с устни. Улови с поглед лекарите си, които се спотайваха зад първата редица стражи, и се намръщи, после отново си направи вътрешна проверка. Не, наред беше, вдъхна си увереност той. Знаеше, че има моменти на отнесеност, когато губеше мисълта си, но те бързо отминаваха. Нямаше нужда да вика тези стари паяци и да търпи опипването им и сладникавите им смески.

— Милорди, мастър Бруър, не мисля, че днес ще изслушваме жалби. Онази сбирщина от предатели извън града ще ни е главната грижа. Какви доклади имаме? Какво предлагате вие?

Съмърсет заговори пръв. Още преди кралят да доближи града, той бе изпратил свои съгледвачи. По неговите думи нищо, което бе чул, не му се понравило.

— Ваше Височество, от изток има три входа към града. Двата са тесни пътища, почти пътеки. Минахме през трънаци и храсти извън града и, с малко труд, те могат да бъдат блокирани дори за най-решителните атаки. Третият е по-широк и е по-трудно да се препречи. Ще трябва да изнесем маси от къщите, може би дори греди или пък корита — не му каза, че вече бе дал заповед и че десетки мъже работеха бясно, за да защитят тази част на града. Някои неща бяха просто твърде спешни, за да се отлагат, и Съмърсет само чакаше кимване от страна на краля.

— Какво, ще ме криеш зад трънаците, тъй ли? — тихо попита Хенри. — Аз… никак не ми е приятно това, милорд Съмърсет. На няма и трийсет мили от Лондон кралят на Англия… — той спря и барабанящите му по дървената маса пръсти притихнаха.

След миг на неловка тишина Дери преглътна нервно. Подозираше, че кралят минава през един от онези моменти на пустош, и реши да говори, за да попълни дупката, независимо дали кралят го чуваше, или не.

— Ваше Височество, все едно дали това ще навреди на честта ви, в полето имаме трима вълци. Никой не оставя вратата на къщата си отворена, когато такива гладни очи надничат вътре.

Той спря, щом Хенри премигна, разтърси глава, все едно имаше тик, и погледна към тях с нещо като объркване в очите.

— Докато не научим какво възнамеряват Йорк, Солсбъри и Уорик, Ваше Височество, най-простият разум ни диктува да залостим вратата пред тях.

— Да, да, разбира се, Дери — съгласи се Хенри. — Както кажеш. Доверявам се на преценката ти.

Очите на краля блеснаха и, когато вдигна глава, видя, че граф Пърси се е втренчил странно в него.

— Е, граф Пърси? Като стълб ли ще ми стоиш там? — попита го Хенри и му върна втренчения поглед. — Колко са се събрали там, на Кий Фийлд? Сега можеш да отговориш на собствените си въпроси към мен, както ги беше поставил на скуайър Джеймс преди малко.

Граф Пърси сви уста в тънка черта. Господ бе поставил най-опасния му враг в опозиция на краля, но увереността му тръпнеше като свещ на вятъра поради странното поведение на младия мъж пред него.

— Моите хора казват, че разполагат с три хиляди, Ваше Височество. Говорят за поне четиристотин стрелци сред хората на Уорик, всичките облечени в червено. Може би други две хиляди са с пики и брадви, а останалите са на кон. Не е малка сила, Ваше Височество — и са предатели, както сам казахте. Солсбъри е там със сина си, двама лукави мъже, които не са показали друго, освен неприязън към вашата кралска власт. На мен ми е пределно ясно, че падането им от власт ги е оставило наранени и гневни. Не може да има друга причина да застанат и да заплашват краля.

Хенри пийна още една глътка вино, като чашата му бе веднага допълнена от слугата зад него.

— Три хиляди, казваш? — повтори кралят. — Господи, значи е истина. Богатството на мъже като Йорк и Солсбъри е нараснало твърде много, щом могат да си позволят да въоръжат и да хранят толкова много — кралят закова поглед в главния си шпионин. — Бруър, без хората от свитата ми, съдиите, адвокатите, кухненските работници, вестителите и други подобни, колцина въоръжени мъже стоят с мен днес?

Това беше въпрос, който Дери бе обсъждал със Съмърсет, като двамата достигнаха до някаква закръглена бройка, преди още да влязат в града.

— Не повече от хиляда и петстотин, Ваше Височество, макар че можем да въоръжим и стотина от обслужващите момчета, ако се наложи.

— Нашите са войници от най-високо качество — добави Пърси. — Личната охрана на лордовете ви, Ваше Височество. Всеки от тях струва колкото двама или трима от хората на Невил, дето без съмнение сега се тресат при мисълта, че ще обсаждат краля си.

— Не забравяйте Йорк, лорд Пърси — раздразнено добави Съмърсет. — Вие сякаш мислите единствено за баща и син Невил, докато командите раздава Йорк, Йорк е Пазител и Защитник. Това, което трябва да ни интересува, е тяхната лоялност към Йорк, а не дребнавите ви пререкания.

Преди граф Пърси да успее да го среже с гневния си отговор, Съмърсет отново се обърна към краля.

— Ваше Височество, имам ли разрешението ви да блокирам трите пътя, които водят към града? Не можем да излезем на открито срещу такова множество, но можем да ги оставим да се борят с тръните, ако решат да атакуват.

— Да, дай нареждане — отвърна Хенри, все още мрачно замислен за многочислената армия пред тях.

Съмърсет демонстративно извика един от хората си и му даде наставления. Мъжът прекрасно знаеше, че барикадите вече се сглобяват, затова Съмърсет грубичко го избута навън, преди неговото объркване да бъде забелязано.

Докато херцогът успее да се върне при краля, той вече се беше надигнал от мястото си. Страните му бяха леко зачервени от виното, но изглеждаше решителен и в пълно съзнание.

— Поставете някой в онази църковна камбанария в края на площада. Нека да е готов да бие камбаната и да предава съобщения за нападение от която и да е посока. Няма да се огъна, след като веднъж съм стигнал дотук. Да се надяваме, джентълмени, че онези, дето са стояли в засада да ме чакат, още не са осъзнали истинските размери и резултати от своите действия. Няма да си тръгна оттук, докато тази заплаха не бъде разбита или отстранена. Щом трябва, нека дойдат. Ние ще превърнем този град в крепост, в чиито стени да си блъскат главите. Вършете си работата. Каквото и да възнамеряват Йорк и Солсбъри…

Кралят спря насред изречението заради оглушителната шумотевица пред шатрата му. Един вестител, облечен в черно и с бяла роза на рамото си, се мъчеше да пробие през тълпата от войници, макар че на всяка крачка го бутаха и ръгаха. От някаква рана на скалпа му вече се стичаше малко кръв, затова човекът имаше див поглед и ужасѐн вид, и настояваше да бъде приет от краля.

— Дайте му път насам! — Хенри сряза войниците достатъчно силно, за да се отдръпнат моментално. — Стойте настрана!

Сред развълнуваните маси се отвори пътека. Вестоносецът, задъхан и пребледнял, коленичи на камъните и протегна напред един свитък, запечатан с бял восък във формата на розата на Йорк. Със свободната си ръка той попипа раната на главата си и изумено се взря в червеното петно върху пръстите си.

Макар човекът да не изглеждаше опасен, Съмърсет пое свитъка и счупи печата, като така не позволи на потенциален враг да приближи достатъчно, та да удари краля. Зашеметеният вестоносец бе отведен настрана, за да не чува, докато херцогът четеше бързо, а изражението му ставаше все по-мрачно.

— Е? — запита Хенри нетърпеливо.

— Йорк иска мен, Ваше Височество — кисело отвърна Съмърсет. — Иска да му изпратите мен и граф Пърси. Той твърди, че двамата имаме лошо влияние върху Ваше Височество, че сме разпространили лъжи за неговата служба, вярност и клетва. Моли за милост и прошка за това, че присъства с войници тук, но… — той продължи да чете, като устните му се движеха, — моли само да бъде отбелязано, че не иска нищо друго за себе си освен справедливо осъждане на онези „злостни клюкари“, дето шептят из двора ви.

— А мен споменава ли? — веднага попита Дери Бруър. — От години съм като трън в очите на този човек, а той дори не ме включва в списъка си, тъй ли? По-лошо е да те пренебрегнат, милорд!

Възмущението на главния шпионин накара Съмърсет да се усмихне сдържано, докато продължаваше да чете. От своя страна, Дери наблюдаваше краля, надявайки се да е предотвратил гневен изблик. Хенри изведнъж притихна и застина, слушаше какво чете херцогът и кръвта се отдръпна от лицето му.

— Няма да позволя един от моите лордове да ми поставя такива условия — рече кралят с почти шепнещ глас. — Отговори му, Съмърсет. Накарай глашатая си да възвести пред всички, че Йорк, Солсбъри и Уорик ще бъдат предатели, прокълнати и низвергнати, ако не се оттеглят на мига оттук. Кажи им това и нищо повече. После ще видим.

Граф Пърси сияеше, забеляза Дери. Този бурен пролетен ден едва ли можеше да се развие по-добре за него — гневът на краля се изливаше като порой върху собствените му заклети врагове. Съмърсет се поклони и се оттегли. Дери спря единствено, за да вземе позволение от краля, преди да го последва, като сграбчи все още кървящия вестоносец на Йорк силно за ръката, докато малката групичка тръгна надолу към барикадите.

 

 

Хората на Съмърсет работеха още от първата минута на пристигането си в града, осъзна Дери. Освен трънаците, изскубнати от земята, десетки тежки маси и столове бяха завързани с въже заедно и изтеглени през трите пътя, които влизаха от изток. Бариерата не беше непреодолима — всичко, сътворено от човека, можеше да бъде сринато от човека, — но Джаспър Тюдор беше довел уелските си стрелци на тези места по собствена инициатива: дребни, тъмни мъже с дълги лъкове от тисово дърво, които да защитават преградите и дори да се катерят по тях, за да се доберат до позиция с най-добра видимост. Дери потръпна при мисълта да нападне подобна позиция. Не завиждаше на силите на Йорк, ако тръгнеха срещу краля.

Съмърсет помогна на вестоносеца на Йорк да се изкачи по купчината от дърво и мебели, без да обръща внимание на протестите му, когато дрехите му се закачаха и се късаха на парцали. Дори изпратен по обратния път, Дери забеляза как мъжът попива всяка подробност за стрелците. И явно не изглеждаше доволен от това, което вижда.

Някъде отвън дойде камък, извиси се във въздуха и принуди един от стрелците да изругае на уелски, защото или трябваше да отскочи настрани, или да понесе удар. Устата на Дери се стегна ядно.

— Милорд Тюдор — извика той силно. — Знаят ли вашите момчета, че крал Хенри е дал заповед да стоят тук, без да нападат? — Не беше абсолютната истина, но викът му бе предназначен за онези, дето биха позволили на гнева или внезапната болка да ръководят мисленето им. Стрелецът, който беше избегнал камъка, го изгледа яростно от върха на барикадата, но Джаспър Тюдор кимна с глава, заговори нещо на уелски на мъжа, докато той не сведе глава и пак не се загледа навън. Още едно голямо парче скала се блъсна в дървото и Дери тихо просъска ругатня. Съмърсет се занимаваше със собствения си вестоносец, но проблемът беше в това, че на въоръжени мъже, които се намират под заплаха от нараняване, изобщо не може да се разчита. Дочу как един уелсец подхвърля присмехулна обида на някого от другата страна, извън полезрението. Другарите на първия избухнаха в смях и задюдюкаха, а Дери помръкна. Бариерата беше от изсъхнало дърво в по-голямата си част. Видя, че има приготвени кофи с вода, ако я подпалят, но съществуваха различни видове искри.

Вестоносецът на Съмърсет спря да кима, слушайки инструкциите му, и уелсците му помогнаха да преодолее барикадата по петите на пратеника на Йорк. Той беше пребледнял и никак не му се щеше да преминава покрай присмехулните тълпи от войници от другата й страна.

Съмърсет дойде при Дери, там, където той с мрачен вид надничаше през пролуките в трънака.

— Ако Йорк има капка здрав разум, ще оттегли мъжете си, преди някой да е пронизал някого в гърлото или да подвикне някоя непростима обида — рече той.

— Това са хората на Солсбъри, милорд. И се държат така, сякаш ги сърбят ръцете за битка. Милорд, ако чуете, че граф Пърси е решил да дойде тук, моля ви, опитайте се да го откажете. Невил и Пърси си имат неуредени сметки и не ми се ще да ги разчистват днес, ако ме разбирате правилно.

Докато Дери говореше, още няколко камъка профучаха наблизо и събориха един от стрелците, който с писъци падна насред тръните и се плъзна между две огромни дъбови маси. Близко стоящите до Дери се развикаха ядосано и той видя как един от тях огъна лъка си озъбен, докато по лицето му се стичаше кръв. Джаспър Тюдор изрева някаква заповед, но стрелецът пусна стрелата, а после нададе триумфален вой. Още неколцина го приеха като сигнал за атака и заповедите на Тюдор се загубиха сред настъпилия рев от двете страни.

Дери чу писък от болка, който се извиси над шумотевицата, и после едва не загуби равновесие, когато цялата барикада се залюшка напред-назад.

Усещаше как брадвите блъскат в дървото и изтегли ножа от ножницата на бедрото си.

— Господи — прошепна той, — милорд Съмърсет, тук има нужда от повече хора.

Сякаш в отговор на молитвите му една дружина войници вече тичаха към блокирания път, готови и с извадени мечове. Съмърсет им нареди да се строят, а Дери се отдръпна да наблюдава защитата. Бариерата беше сериозна преграда, все едно дали онези зад нея бяха само малка група от гневни мъже, или пък първите редици на организирана атака от армията на Солсбъри. Щеше да издържи известно време, като стрелците на Тюдор пускаха цели облаци от стрели, с крясъци отброяваха, докато си набелязваха мишени на близко разстояние. За негово изумление един започна да декламира стихове, питаше и му отговаряха, като всички уелски стрелци се включиха.

Съмърсет видя как Дери едва ли не танцува от крак на крак в нерешителност.

— Тук държа нещата, Дери. Върви!

Онзи хукна, свърна напряко край дървената къща на някакъв богат търговец и покрай втората и третата барикади. Те изглеждаха още по-непроходими от първата — в тези малки улички, блокирани до височината на два човешки боя, а връз тях бяха плъпнали войници, които се катереха по гредите на къщите от двете страни, за да имат по-добра видимост към врага.

— Задръжте тази позиция! — извика Дери, щом стигна до тях, без много да се замисля дали има право да раздава заповеди. — Не бива да преминат!

Увери се, че барикадите бяха достатъчно стабилни, и спринтира обратно нагоре по хълма към пазарния площад, където все още се намираше кралят, заобиколен от голяма част от кралската колона. На всяка крачка Дери подминаваше хора, които скачаха посред яденето или почивката си и се стичаха надолу срещу него, насочвани от шума на битката. Хаосът бе завладял това пространство и нямаше видима фигура, която да ръководи нещата. Дери ругаеше под нос Йорк и Солсбъри, докато тичаше нагоре по склона и усещаше дъха си като огън в дробовете.

 

 

Йорк стисна юмруци зад гърба си, когато пред него се изправи пратеникът на Съмърсет. Мъжът бе паднал на колене в присъствието на херцога и граф Солсбъри, но фактът, че бе облечен в ливреята на Съмърсет вместо в тази на краля, означаваше, че той знае предварително какво ще каже вестоносецът, преди още да си е отворил устата. Лицето на Йорк ставаше все по-мрачно, докато мъжът заекваше, повтаряйки съобщението, което трябваше да предаде. Думите, изречени от крал Хенри, докато е бил заобиколен от верните си лордове, прозвучаха много по-сурово в собствената шатра на Йорк.

— „… п-после трябва да с-се от-теглите от т-това място и да чакате п-присъдата на краля, и… — той прочисти гърло и потърка тила си под студения взор на Йорк — … да се молите той да прояви милост.“

Мъжът затвори уста и наведе глава, като сам той отправеше молитви да не бъде бит или убит заради това, че носи подобна вест. Нейде отзад, откъм града започваше някаква дандания, гласове се провикваха гневно. В този момент всичко това му звучеше надалеч и вестоносецът преглътна от неудобство.

— Прокълнат и низвергнат? — повтори Йорк с почуда и поклати глава. — Крал Хенри няма какво друго да ми предложи освен проклятие?

— Казаха ми само да повторя думите на краля, милорд. Н-нямам позволение да добавям нещо повече.

Виковете прераснаха в рев и Йорк вдигна погледа си от безобидния обект на яростта му.

— Солсбъри? Прати някого да види… не, ще ида сам.

Той мина покрай вестоносеца, без да си направи труд да го освободи. Солсбъри тръгна по петите на Йорк, а мъжът остана сам в празната шатра на командването и взе да бърше потта от челото си.

Йорк изруга, щом зърна как барикадите, препречили Ню Лейн, се клатят, докато крясъци и викове огласяха полето. Виждаше как стрелци щъкат около самоделната конструкция, заемайки позиции, като се мъчеха да останат в равновесие.

— Накарай хората си да се изтеглят извън обхвата им — скастри графа Йорк. — После събери капитаните си.

Солсбъри наклони глава безмълвно, като внимаваше да не показва задоволството си. Шансът да има мир беше дошъл и отминал с няколкото прибързани думи на краля. В този момент той бе готов да благослови Хенри.

Слънцето все още се издигаше на хоризонта, когато трийсет и двама мъже се събраха около Йорк. Всеки един беше ветеран, добре въоръжен и достатъчно опитен, за да се е издигнал до поста командир на своя благороден патрон. Той забеляза мрачното им изражение и подбра подходящи думи.

— Приех пратеника на крал Хенри — започна Йорк, като остави значителна част от гнева и обидата, която чувстваше, да зазвънти в гласа му.

Стотици войници притичваха по-близо до малката група на капитаните, осъзнавайки, че съдбата им се решава в момента. Барикадите останаха назад, а уелските стрелци се присмиваха на оттеглящите се войници. Дузина тела лежаха в подножието на трънака и струпаното дърво и вече изстиваха.

— Макар че целта ми беше да уредя този спор, без да прилагам оръжие — започна строго Йорк, — беше ми отказано. Около крал Хенри са се събрали зли мъже, които с удоволствие биха стъпкали в краката си имената Йорк и Солсбъри. Да, също и Уорик — яростта така го завладя, че гласът му прерасна в мощен рев. — Не ме разбирайте погрешно! Моят спор не е с краля! Аз не съм предател, макар някои бедни глупаци да ме наричат така — и те биха превърнали всеки, който присъства тук, в предател. Не вярвам, че прошението ми за справедливост изобщо е достигнало до краля — вместо това е било заловено и задържано от лъжци и мошеници. Ако кралят бе чул случая, той би ми дал аудиенция в условия на примирие.

Йорк поспря, за да огледа с втренчен поглед събраните мъже, и видя, че думите му достигат до всяко сърце. Почувства се окрилен, докато Солсбъри стоеше безмълвен и наблюдаваше как гневът на приятеля му ги завладява, независимо докъде щеше да доведе това.

— Вместо това бях обвинен! Изхвърлен бях от благоволението на краля от по-нискостоящи. Всички онези, дето сега са на Кий Фийлд, ще бъдат преследвани и бесени като предатели, ако не уредим този спор още днес. Този избор са ми предоставили. Какво да избера — да се оттегля с подвита опашка ли? Да оставя ли краля си в лапите на предателите с шептящи устни и да чакам присъда, която ще означава края на рода Йорк?

Това дойде в повече на мъжете, застанали зад капитаните си. Те се развикаха, изразявайки поддръжката си — нещо като ръмжене от неоформени думи. Мнозина бяха родени в Йоркшир, лоялни на неговата фамилия мъже преди всичко друго. Дори сред последователите на Уорик, нагиздени в червено, се издигнаха юмруци и гласове, който крещяха за свалянето на кралските съветници.

— Те вече проляха кръвта на добри мъже, които не искаха нищо повече от мир! — изрева Йорк и посочи към барикадите и разпръснатите трупове. — Ще получат отговора ми веднага. Ще получат отговор, който ще срине тези стени от тръни и ще освободи краля от лапите им.

Все повече хора ликуваха, дишането им се учестяваше, докато слушаха, застанали изпънати върху разораната земя.

— Безопасността на крал Хенри е във вашите и в моите ръце — предупреди ги Йорк. — Не бива и косъм да падне от главата му, заради честта на всеки един от вас поотделно. Аз не съм предател! И тук не виждам такива.

Шумът се увеличаваше с всяка секунда, тъй че Йорк трябваше да крещи с все сила, за да бъде чут.

— Капитани! Върнете се при хората си! Ще проникнем в града и ще спасим крал Хенри от ръцете на онези, които го държат. Вървете, джентълмени, бързо! Йорк държи левия фланг, Солсбъри — центъра, Уорик — десния. Веднага формирайте редиците си заради мен! Завземете ми този град! Спасете краля! Господ да пази краля!

Последните му думи отекнаха в необуздан дрезгав рев. Капитаните хукнаха към позициите си, следвани от стотици воини, тъй че изведнъж сякаш тълпата експлодира от мястото, където стоеше Йорк. Само за миг три бойни групи от по хиляда мъже грабнаха оръжието и доспехите и хукнаха да застанат с лице към града.

Солсбъри, Уорик и Едуард, синът на Йорк, чакаха мълчаливо Йорк да се обърне към тях с почервеняло от викане лице. Солсбъри клатеше глава от изумление.

— За бога, Ричард. Видях дядо ти в теб в този миг. Мисля, че човек остава верен на кръвта си.

— Не забравяй, че отпърво аз исках мир — рече Йорк и погледът му се спря върху сина му. Задържа го върху Едуард, като се мъчеше да го накара да разбере. — Ще освободя крал Хенри от тези, които го държат в залог, нищо повече. Това е моята заповед. Те може да ме наричат предател, но аз няма да стана такъв.

Едуард преглътна и кимна с глава. По лицето му се четеше гордост.

— Стой до мен, момче — рече Йорк по-кротко. Вдигна глава, за да даде официалната заповед. — Граф Солсбъри, ако ми направите честта да заемете централна позиция. Граф Уорик, за вас е дясното крило. Има три пътя към града, джентълмени. Всичките са блокирани и охранявани. Хващам се на бас, че ще се изкача по хълма преди вас.

Те се усмихнаха, както той бе предвидил, тъкмо когато неговото изражение отново стана сериозно.

— Предпазвайте краля, господа. Преди всичко останало и с живота си, ако трябва. Нашият спор е със Съмърсет, с Бъкингам и с Пърси, не с Хенри от Ланкастър. Дайте дума!

И тримата се заклеха върху честта си и Йорк кимна със задоволство.

— Сутринта вече си отива — добави той, — да се възползваме от светлината.