Кон Игълдън
Света троица (37)

Исторически бележки

Първа част: 1454–1455 г.

Засадата, която около седемстотин слуги и васали на Пърси устройват на сватбеното тържество на семейство Невил, е станала малко по-рано, отколкото отбелязвам в книгата — през август 1453 г., горе-долу по същото време, когато крал Хенри VI изпада в състоянието си на безчувственост. То е ключово събитие в годините на дребни битки, водени между двете фамилии в борбата им да контролират севера и да разширят владенията си.

Въпросното нападение от страна на Томас Пърси, барон Егремонт, е едно от най-бруталните действия в тази частна война, предизвикано от женитбата на сина на Солсбъри и племенницата на Ралф Кромуел, един съюз, поставящ имотите, до които Пърси се домогват, в ръцете на Невил.

Битката при Хиуърт Муър се проваля в основната си цел — да бъде убит Ричард Невил, граф на Солсбъри. Не съм включил поне десетина незначителни сблъсъци, но тази семейна вражда играе главна роля да се предопределят позициите на Невил и на Пърси в първата голяма битка при Сейнт Олбънс през 1455 г. и нейния изход.

От опасения да не въведа твърде много главни герои съм свел до минимум ролята на граф Ексетър на север, силен и войнствен съюзник на Пърси, макар той да е женен за най-голямата дъщеря на Йорк. Това всъщност е гражданска война, като фамилиите са разкъсвани между двете страни. Едно от първите неща, които Йорк прави, след като става Пазител и Защитник, е да затвори зет си Ексетър в замъка Понтефракт и да даде ключовете от него на Солсбъри. Когато крал Хенри се възстановява през 1455 г., Ексетър е освободен от Понтефракт. Освобождават също и Съмърсет от Тауър, който бързо заема обратно мястото си до краля като негов съветник.

Няма писмени сведения за хората, присъствали на раждането на Едуард Ланкастър, единствения син на Маргарет и крал Хенри. По-рано обаче било прието да има многобройни свидетели при раждането на престолонаследниците. Например синът на кралица Виктория Албърт се родил в присъствието на архиепископа на Кентърбъри, двама херцози и седмина други лордове. За Едуард Ланкастър (понякога наричан и Едуард от Уестминстър, където се е родил) наистина имало слухове, че е син на Съмърсет, макар че това най-вероятно е било просто клевета, разпространявана от поддръжниците на Йорк. Няма съмнение, че Съмърсет и Йорк са изпитвали ненавист и силна омраза един към друг.

Когато крал Хенри VI излиза от вцепенението си на коледния ден през 1454 г., той вече е прекарал в полусъзнание почти осемнайсет месеца. Няма спомени за каквото и да е било, случило се през този период, макар че не е бил в кома, а по-скоро в дисоциативен, апатичен, буден сън. Не си спомня, че са му показали сина му Едуард, принц на Уелс. Макар на теория да е бил буден и да е присъствал, когато новият архиепископ на Кентърбъри се хвърлил в краката му и в знак на почит ги целунал, той няма спомени и за това събитие.

В действителност минават още два месеца от 1455 г., преди крал Хенри да е достатъчно добре, за да пътува до Лондон. Там той освобождава Йорк и Солсбъри от постовете им и се залавя да възвърне авторитета си в цялата страна с голямата Съдебна обиколка на север. Това за него е уникален период на енергия, когато личността му няма нищо общо с човека, който е бил, преди да се разболее. Йорк и Солсбъри пътуват за замъка Лъдлоу.

Йорк управлява разумно и със стил, докато е Пазител и Защитник на кралството. Макар да не фаворизира своите съюзници от рода Невил, той намалява размера на кралската свита, реже от разходите голям брой слуги, рицари и дори коне. Вярно е, че утвърждава Едуард Ланкастър за наследник на трона, може би защото симпатиите на страната все още клонят към боледуващия крал. През двайсет и първи век вероятно ще е трудно да разберем как само с кралското си потекло и позицията си крал Хенри може да вдъхне такава безрезервна лоялност. Но кралят е богопомазан, той има божественото право да управлява по-нисшите родове. Да се поставя под въпрос тази даденост е било истинско богохулство и път, по който наистина трябвало да се стъпва много внимателно.

Уточнение за титлите: Вярно е, че „Ваше Величество“ не е бил общоприетият термин за един крал по време на царуването на Хенри VI и че „Ваше Височество“ или „Ваша Светлост“ може да са били по-често употребявани. Все пак първото обръщение също се е употребявало, както потвърждава писмото на Йорк от май 1455 г., където той се оплаква на краля за слуховете, които се носят за „верността, обвързаността и дълга“ към Ваше Кралско Величество.

Уточнение за граф Уорик, по-късно познат като „създателя на крале“. Нищо не се знае за детството му, нито за това как е изглеждал физически. По-младият Ричард Невил сключва невероятно добър брак с Ан Бошамп, дъщеря на граф Уорик. След като старият умира, граф става синът му Хенри, но и той умира само на двайсет и три години, оставяйки тригодишна дъщеря, която също не живее дълго.

Тогава правата на титлата отиват при Ан и при нейния съпруг Ричард Невил. Още на двайсет и една той става граф на Уорик, Нюбърг и Омарл, барон на Елмли и Ханслейп, лорд Гламорган и Морганоу. Новите му имоти са следните: земи в Южен Уелс и Херефордшир, включително и замъците Кардиф, Нийт, Керфили, Лантрусант, Сейнтуионард, Иуайс Лейси, Касъл Дайнас, Снодхил, Уитчърч и Модс Касъл. Само Керфили била крепост, която можела да устои на десет хиляди бойци. В Глостършир имал още седем богати имения. В Устършир — три огромни имота, замъкът Елмли и двайсет и четири други имения. В Уорикшир освен невероятния замък и самия град, девет други имения, както и земя в Кент, Хампшир, Съсекс, Есекс, Хартфордшир, Съфолк, Норфолк, Бъркшир, Уилтшир, Съмърсет, Девън, Корнуол, Нортхамптън, Стафорд, Кеймбридж, Рутланд и Нотингам — още четирийсет и осем имения всичко на всичко. В далечния север само едно притежание: Бърнардс Касъл на реката Тийс. Дванайсет главни замъка заедно със сто четирийсет и три имения от границата с Шотландия до Девън превръщат съюза му с Ан Бошамп в един от материално най-изгодните бракове в историята на Англия. Може би не е изненадващо тогава, че в завещанието си неговият баща му оставил единствено два подноса, дванайсет по-малки чинии, сребърна кана и леген, едно легло и четири необучени коня.

Битката при Сейнт Олбънс през 1455 г. е предшествана от множество писма, изпратени до краля от Ричард Йорк, поне две от които са получени по пътя. И макар че Йорк не смее да спомене името на кралица Маргарет, той умолява краля да се противопостави на вредното влияние на „предателите около краля“ — хора като херцога на Съмърсет. Той бил убеден, че Хенри е заобиколен със съветници с лоши намерения. Отново и отново настоява, че е верен на суверена, но напразно.

Заедно със силите на Солсбъри и Уорик около три хиляди войници лагеруват в Кий Фийлд, източно от Сейнт Олбънс, в очакване на краля. Армията на крал Хенри пристига към девет или десет сутринта и пресича река Халиуел, за да се отправи нагоре по хълма към открития пазар. Разменени са вестители и Хенри отхвърля всички искания на Йорк. Не се знае точно кога започват боевете, макар че кралските сили очевидно са имали време да блокират трите пътя от изток.

В историята има множество примери, когато две войски, изправили се една срещу друга, влизат във въоръжен конфликт, независимо от желанието на своите водачи. От друга страна, възможно е Солсбъри да е дал заповедта. Той поне е имал много ясно изразено желание за конфликт, както с Хенри, така и с Пърси, граф Нортъмбърланд, и с Томас, барон Егремонт, които най-сетне са му дошли на крака. За Солсбъри се е появил удобен момент да си отмъсти за нападението по време на сватбата на сина му и да уреди старите сметки.

Двайсет и шест годишният граф на Уорик е този, който пробива през задните дворове с една малка група и се устремява бегом по склона към пазарището. Стрелците на Уорик опъват лъковете към Сейнт Питър Стрийт и както крал Хенри, така и херцог Бъкингам са улучени и ранени още в първите минути. Вярно е, че Бъкингам е улучен в лицето, макар че оцелява.

С пробива на Уорик безизходицата при барикадите приключва. Йорк и Солсбъри бързо навлизат в града, още щом бойците ги напускат, за да защитават краля. Много бързо пазарният площад и околните улици се изпълват докрай с около пет хиляди воини, притиснати и изпаднали в паника. Особено картинно описание на сцената дава абат Уедъмстед: „… един мъж с изтекъл мозък, друг с отсечена ръка, трети с прерязано гърло, четвърти пронизан в гърдите, а цялото място отвъд запълнено с труповете на убитите“.

Сам Йорк издава заповедта раненият крал да бъде отнесен в абатството. Можело е да приключи с това, ако единствените главни играчи са били Ланкастър и Йорк. Не е известна точната последователност на събитията оттук нататък. Възприел съм онова, което ми се е сторило най-вероятният сценарий — че след като са отвели краля в манастира, истинската причина за това сражение е тласнала нещата към търсения завършек: смъртта на Съмърсет и граф Пърси.

Вярно е, че Съмърсет е бил убит под табелата на кръчмата „Замъка“ — така се сбъдва предсказанието отпреди години, че „ще умре под замъка“. Затова той избягвал замъка Уиндзор дълги години, за да не се изпълни тази поличба. В едно описание на битката се казва, че Съмърсет излязъл от кръчмата „Замъка“ и убил четирима с брадвата си, преди да го повалят.

Едно допълнително пояснение: графът на Уилтшир, ковчежникът на Хенри, решил да избяга от битката, като захвърлил доспехите си и се отправил към манастира, дегизиран като монах. Не устоях на изкушението да дам тази роля на Дери Бруър.

Процесията, която минава през Лондон, където Йорк върви зад краля, хванал за ръка Маргарет, и му дава короната в катедралата „Сейнт Пол“, е комбинация от две реални събития. Според историците първата процесия е организирана само няколко дни след битката при Сейнт Олбънс през 1455 г. и в нея Хенри язди през града с Йорк от дясната си страна и Солсбъри от лявата, а Уорик е пред тях и носи личния меч на краля. Това „радостно“ събитие приключва в катедралата „Сейнт Пол“, където очевидно кралят настоява Йорк да му даде короната. Ако предположим, че е съзнавал какво става, това унижение трябва да е било изключително болезнено за Хенри. Втората процесия е по-късно, когато Йорк върви през Лондон ръка за ръка с Маргарет, като публична демонстрация на възстановените им отношения. Тъжната истина е, че в този момент кралят е просто марионетка в ръцете на Йорк. Най-силните му лордове са убити при Сейнт Олбънс и ще минат четири години, преди родът Ланкастър да бъде в състояние да отвърне на удара.

Втора част: 1459–1461 г.

Годините, които са изпуснати в този роман, не са съвсем без събития. Крал Хенри е покосен от още един срив, този път свързан със страх при вида на кръв, който той развива и запазва до края на живота си. Йорк е назначен за Пазител за втори път и за втори път кралят се връща в Лондон и го отстранява от поста. Повторението не е в интерес на добрия разказ, макар че в този случай истината е, че Хенри не е възстановил напълно волята и ума си. Въпреки че е освободен, на Йорк му е позволено да продължи в различни роли участието си в управлението и властта. В даден момент той бива изпратен на север, за да се справи с шотландците, които се надигат в негова защита като пълноправен крал! Самото му присъствие е достатъчно, за да прекрати бунта, както можем да си представим.

Крал Хенри прекарва голяма част от тези години или в сън, или в молитва и здравето му е винаги крехко. Върху плещите на Маргарет пада тежестта да се справи със заплахата за семейството и от този период датира прозвището, с което става популярна като архиманипулатор — обвинение и историческо гледище, които аз винаги съм приемал за твърде крайни. Вярно е, че тя води съпруга си в Кенилуърт и подсилва защитата на замъка с двайсет и шест топчета и една кулверина. Тези оръжия имат максимален обхват от около миля (и са изключително неточни), но на разстояние от четиристотин ярда със сигурност са били опустошителни и за времето си замъкът е бил недостъпен. Но пък какво друго е можела да стори кралицата, ако не да се бие, за да защити съпруга си и сина си?

Преценките за броя на набраните от кралица Маргарет „Храбреци“ варират. Армията при Блоър Хийт е от порядъка на шест до дванайсет хиляди. Приблизително още толкова са се съгласили да подпишат договор и да се бият за крал Хенри в случай на възникнала заплаха. Тогава единствената трудност била да се създаде заплахата. Указът за отнемане на права, използван, за да накара Йорк и Солсбъри да се задвижат, е предназначен точно за това — една невероятно мощна и рядко използвана клауза от английското законодателство която можела да прекрати съществуването на даден благороднически род и да отнеме всичките му протекции и титли. Съветът от довереници, с който разполага Маргарет, включвал и сър Джон Фортескю, съдията старейшина в Англия. Той вероятно е имал съществен принос в създаването на този указ. Вероятността подобно нещо да бъде използвано срещу тях докарва Йорк, Солсбъри и Уорик обратно на бойното поле така, както го е искала Маргарет.

Уточнение за Блоър Хийт: понякога наричат тази битка истинското начало на Войната на розите, в която Храбреците на кралицата търпят поражение поради по-доброто използване на тактиката и терена от страна на Солсбъри. Неговите съгледвачи забелязват засадата на лорд Одли, тъй че той спира и защитава десния си фланг със стена от каруци. Хемпмил Брук ги разделял и Солсбъри изиграва едно фалшиво отстъпление, за да изтегли напред конниците на Храбреците, а после напада и убива стотици. Барон Одли ръководи контраатаката, при което и той загива в боя. Смята се, че три хиляди поддръжници на Ланкастър губят живота си там срещу около хиляда от страна на Солсбъри, макар че да оцелееш срещу такова множество не е лесна работа. Солсбъри продължава похода си на юг към Лъдлоу, макар че плаща на един местен свещеник да стреля из пустошта цяла нощ с оръдието, за да обърка потенциалните подкрепления на Ланкастър. Съществува легенда, че кралица Маргарет наблюдава битката и нямаме причини да се съмняваме в това, още повече че тук е включена и любопитната подробност как тя накарала някакъв ковач да подкове коня й с подковите на обратно, за да заблуди преследвачите си. В крайна сметка Храбреците са нейната първа положила клетва армия. Логично е да е искала да ги види в действие срещу врага.

Уточнение за Едуард, граф Марч: в наше време височина от 6 фута и 4 инча (193 см) не е кой знае колко рядко явление и примери за това могат да се открият, когато се съберат заедно сто човека и отгоре. Средната височина на днешния мъж (за мен лично необяснимо ниска) е около пет фута и осем инча (172 см). За петнайсети век обаче, когато най-вероятното предположение за средната височина на мъжете е между пет фута и три инча (155 см) и пет фута и седем инча (170 см), осемнайсетгодишният граф Марч би трябвало да е изглеждал като Голиат на бойното поле. Еквивалентната височина днес би бил воин в железни доспехи, който се извисява над шест фута и девет-десет инча (205–208 см), (впрочем толкова е висок писателят Майкъл Крайтън), при това мъж, който се е биел и придвижвал с огромна бързина и сила. Ефектът на такъв воин в битка едва ли е бил незначителен.

От социална гледна точка е интересно да отбележим, че хранителната диета е ключов фактор за височината. Средновековните благородници се хранели по-често с риба и месо, отколкото простолюдието. Като цяло, те трябва да са били по-високи от повечето други класи в страната, едно преимущество откъм сила и мощ, което вероятно се е увеличавало от непрекъснатите тренировки от най-ранни години.

Едуард Марч се прибира в Англия от Кале с Уорик през късното лято на 1459 г. като реакция на заплахата за издаване на Указ за лишаване от права и спешно се отправя на север, за да се срещне със силите на Йорк и Солсбъри. Те се връщат в Лъдлоу и заварват бедствено положение там — всичките им надежди са разбити и всички главни герои са принудени да бягат. Вярно е, че капитан Андрю Тролоп отказва да се бие срещу армия, която очевидно е предвождана от собствения му крал. Дезертирането му заедно с шестстотин души от гарнизона на Кале става превратният момент на битката и причината за падението на Йорк. По-късно Тролоп получава рицарско звание за своята служба.

След това дезертьорство „битката“ за моста на Лъдфорд е практически безкръвна. Армията на краля е обградила много по-малобройна сила и води дребни схватки със защитниците. Йорк, Солсбъри, Уорик и Марч взимат необичайното решение да избягат. Сигурно си струва да подчертаем, че малко вероятна е била перспективата да бъдат убити съпругата на Йорк и децата му. Йорк отива в Ирландия, а Солсбъри, Уорик и Марч се връщат обратно в Кале, като пристигат там през ноември 1459 г. Както и да се погледне, това е бил пълен крах и би трябвало да бележи края на тяхната кауза. Това не се случва и трябва да се приеме като доказателство за енергията и способностите им.

Когато прави проучвания при писането на исторически романи, човек изпитва голяма радост, ако понякога се натъкне на сцени, които са просто чудесни — и още по-добре, ако са малко известни. В акция, която би направила чест на всяка история от сагата за Хорнблоуър, през януари 1460 г. Уорик открадва целия кралски флот от Кент, като завързва корабите един за друг с въжета и отплава с тях обратно за Франция.

На 2 юли той използва същия флот, за да прехвърли армията си на английския бряг при Сандуич. Заедно с баща си и Едуард Марч изминава пеша седемдесет мили, пресичайки Кент, като по пътя си привлича десет хиляди мъже от графството. Някои от тях със сигурност са били извървели същия път и преди с Джак Кейд.

Сведения от исторически източници сочат, че лорд Скейлс командва кралския гарнизон в Тауър и че използва както оръдия, така и гръцки огън срещу разбунтуваните тълпи на Лондон. Те пък нахлуват в кралското оръжейно депо отвъд реката и изнасят оттам оръдия, с които сриват външната стена на Тауър. Вярно е, че Скейлс успява да барикадира разрушената стена и оцелява достатъчно дълго, че да се предаде. Убиват го, докато е задържан.

След като оставят малобройна войска в града под командването на Солсбъри, Уорик и Марч се отправят скоростно на север. Бързината им е възнаградена, тъй като успяват да препречат пътя на крал Хенри, придружен само от пет хиляди войници, преди още главните кралски сили да успеят да го подкрепят. Нападението е подпомогнато и от неочакваното предателство на барон Грей от Рътин. Във върховия момент той минава на вражеската страна и изоставя крал Хенри, като се прехвърля към Уорик и Марч срещу обещанието, че ще го назначат за кралски ковчежник.

Само осем дни и сто и петдесет мили след като е акостирал в Кент, Хенри е заловен и Маргарет е принудена да бяга в Уелс със сина си, Едуард от Ланкастър. Това е необикновено постижение от гледна точка на тактика, въоръжение и издръжливост. Вярно е също, че Уорик и Марч откриват Хенри сам в шатрата му.

Интересно ми беше да включа Оуен Тюдор в този разказ, най-вече поради по-известните му наследници. Той се жени за Катерин дьо Валоа, вдовицата на Хенри V. Двамата му сина, Джаспър и Едмънд, играят своята роля във Войната на розите и в периода на Тюдорите след нея.

Вярно е, че крал Джеймс II Шотландски умира през август 1460 г., когато по време на обсада едно оръдие избухва. Синът му е на десет години и кралица Мери Гелдерс навярно се е срещнала и преговаряла с кралица Маргарет без него, все още скърбяща за съпруга си. Маргарет спечелва подкрепата й, може би защото и двете са кралици чужденки, претърпели голяма загуба.

Точният брой на шотландците, които са се върнали на юг, не е известен, макар че сигурно са били хиляди, за да си е струвало изобщо. Споразумението е било принц Едуард да се ожени за принцеса на Шотландия, а Беруик на Туийд да премине в техни ръце като отплата. Маргарет разполагала със своята армия и огромна войска, събрана през същата зима край град Йорк. Вярно е, че студените месеци обикновено правят битките невъзможни. Единствено екстремната ситуация, че Хенри е заловен, вероятно е извела толкова много войници на бойното поле в края на годината.

В края на декември 1460 г. Йорк и Солсбъри откриват, че врагът е далеч по-многоброен от тях, още щом влизат в обхвата на ланкастърската войска. Те изчисляват, че в най-добрия случай имат около 8000 мъже, а Съмърсет, Нортъмбърланд и Клифорд водят 16–18 000. При това и тримата са загубили бащите си в битката при Сейнт Олбънс.

Йорк и Солсбъри се скриват в замъка Сандъл, за да чакат подкрепления, натъпквайки хората си в малката крепост. Не ни е известна причината, поради която излизат навън. Като се има предвид колко малък е замъкът Сандъл, това може да е станало, защото им е свършила храната или пък защото са били примамени навън от присъствието на малка група врагове, които после са им устроили засада. Все едно, това се е случило, те са излезли от замъка и са претърпели загуба на 30 декември 1460 г. Йорк бива убит в битката. Солсбъри е заловен и обезглавен, а синът на Йорк Едмънд е убит от лорд Клифорд, докато се опитва да избяга.

Никой не е наясно дали Маргарет действително е присъствала на битката при Уейкфийлд, но нещо много лично прозира във факта, че на главата на Йорк е била поставена хартиена корона. Шекспир решава да я включи в битката в пиесата си „Хенри VI“, 3-та част.

Така Маргарет от Анжу постига своето отмъщение. Въпреки трудностите тя успява да оцелее и да види двамата си могъщи врагове разгромени и обезглавени. Мен обаче ме впечатли силно трагедията на Йорк. Независимо от голямата амбиция на лорда, крал Хенри е беззащитен и прекарва месеци в лапите му, задържан в двореца Фулъм, резиденцията на лондонския епископ. Никога няма да узнаем какви са били най-съкровените подбуди на Йорк, но остава фактът, че той по никакъв начин не посяга на Хенри, макар в този случай да би спечелил короната. Той е бил сложна личност, а не просто злодей. Не можах да се отърва от чувството, че нито Йорк, нито пък родът Ланкастър са искали особено тази борба. Всеки един от родовете е бил насила въвлечен във войната поради страх от съперника си.

Със смъртта на Йорк и Солсбъри при замъка Сандъл, Маргарет изглежда победителка. Но всъщност накрая се оказва, че просто е развързала ръцете на синовете му.

Природното явление, което Едуард Марч, тогава херцог на Йорк и наследник на трона, наблюдава през февруари 1461 г., се нарича „пархелион“. То представлява отражение на слънцето, тъй че сякаш изгряват не едно, а три слънца. Наричат го още „слънчево куче“. В онзи момент Едуард успява да убеди хората си, че това е знакът на Светата троица и е добро знамение за битката при Мортимърс Крос, където бива убит Оуен Тюдор. По-късно Едуард ще го избере за свой собствен символ, обгръщайки бялата роза на Йорк с пламъците на слънцето.