Кон Игълдън
Света троица (20)

18.

Дери Бруър стоеше на проливния дъжд и наблюдаваше как колоната от въоръжени войници язди по широкия път към замъка Кенилуърт. На открития терен те нямаха никаква защита от изливащите се с грохот струи, които плискаха върху тях. Яздеха с приведени глави, седем дузини мъже в доспехи от плочки и със знамена, толкова подгизнали от водата, че бяха залепнали по прътите. Дори и така всички бяха нащрек, готови за атака. Независимо от четирите години, прекарани в мир, цялата страна кипеше, бушуваше и се надигаше като капак на тенджера, поставена върху силен огън.

Дери излезе на пътя им и застана в средата. Беше си избрал шестима яки мъже да стоят около него, за да образуват солидна група. Два бели впрегатни коня блокираха пътя малко по-нататък, огромни животни, двойно по-мускулести и по-тежки дори от боен кон. Както стояха нещата, не му се струваше вероятно посетителите да спрат заради един-единствен човек. Лошото време не помагаше, нито пък фактът, че замъкът се виждаше, а с него и обещанието за топлина и безопасност. Той вдигна ръка с дланта навън, застанал на пътя им с цялата си височина и каквато самоувереност успя да събере под жилещите струи на дъжда. До него приятелят му Уилфред Танър издигна кралското знаме в червено и златно, което се виждаше отдалеч. Костеливият и дребен контрабандист целият се тресеше от гордост, че са му разрешили да носи кралския флаг.

Едва минаваше час след пладне, макар че облаците на небосвода бяха превърнали широкия път в тъмносив тунел. Дери се вглеждаше в приближаващите ездачи, следеше за момента, в който ще го забележат и ще обадят на херцога, когото защитават. Не виждаше по-далеч от първите им редици, но някъде сред масивната група се намираше мъжът, с когото трябваше да се свърже.

— В името на краля, спрете! — изрева Дери, надвиквайки вятъра. И изруга тихо, когато реакция не последва.

Колоната приближаваше в тръс, потракваше при движението си, без всякакви признаци за забавяне на хода. Ако този, който ги водеше, не издадеше заповед, той знаеше, че ще минат направо през него и ще разпръснат жалката му групичка. Всеки бе наясно, че в Англия тази година цареше недоверие. Всеки незначителен барон, всеки рицар и неговите съседи сякаш събираха мъже и купуваха оръжие. Имаше голяма вероятност казанът да прекипи при такъв силен огън под него.

Чак когато първата редица застана само на крачки пред него, той чу как някакъв глас рязко издаде заповед. Тя мина като вълна през редовете им, макар че нямаше начин да не са я очаквали, и войниците спряха, преди да са го стъпкали. Щом най-сетне заковаха на място, Дери вече можеше да докосне влажната муцуна на най-близкия кон, макар че реши да се въздържи. Няма ездач, който да не се подразни, ако някой се пресегне към поводите му.

Пороят се засили без гръмотевици, небесата просто се разтвориха и изсипаха в един ден дъжда, който им се полагаше за цял месец. По земята се стичаха хиляди ручеи и огромни пространства блестяща вода ги заобикаляха отвсякъде. Дъждът трополеше по доспехите им и издаваше метално барабанене, което ту се усилваше, ту заглъхваше при всеки нов порив.

— Кой си ти, че стоиш на пътя ни? — обади се един рицар от втората редица. — Препречваш пътя на херцог Съмърсет. Отдръпни се!

Дери усещаше, че рицарите насреща му са готови да приложат сила. Дошли въоръжени за война, те бяха нервни, напрегнати. Тъй като никой не бе вдигнал забралото си, трудно можеше да определи кой е проговорил. Те спокойно можеха да минат за сребърни статуи, както бяха полускрити под подгизналите почти до черно сини наметала.

— Ще разговарям с Хенри Бофорт, херцог Съмърсет — силно и ясно изрече Дери, — чийто баща познавах добре и когото преди наричах приятел. Говоря от името на крал Хенри и кралица Маргарет. Виждате, че нямам мъже, с които да ви заплашвам, но по заповед на краля трябва да говоря със Съмърсет, преди да влезете в замъка.

Мъжете от предните редици го зяпаха през процепите на забралата. Другите отзад обърнаха глави и Дери проточи врат, за да види онзи от тях, който носеше емблемата на Съмърсет под наметалото си — подгизнала от вода туника на сини и бели ленти със златна лилия, разделена на четири от английските лъвове. Дери спря поглед върху слабата фигура на мъжа и сърцето му се сви при спомена за неговия баща. Един рицар се наведе към него и му прошепна нещо, което той не чу. С облекчение видя как младият херцог поклати глава и пришпори коня си, за да излезе на предна линия. Огромното животно, подобно на господаря си, бе покрито по гърдите и главата с железни плочки — сегменти, които се движеха при хода му и можеха да удържат почти на всякакви удари. Срещу невъоръжен човек самите доспехи представляваха оръжие и Дери преглътна притеснено, знаейки, че само при една погрешна стъпка могат да го пронижат.

Докато Дери го наблюдаваше втренчено, новият херцог на Съмърсет повдигна забралото и откри очите си, присвивайки ги срещу силния дъжд.

— Ваша милост, казвам се Дери Бруър. Познавах баща ви.

— Говорил ми е за теб — с неудоволствие призна — Хенри Бофорт. — Казваше, че си мъж, на когото мога да имам доверие, макар че ще си съставя собствено мнение за това. Какво искаш от мен?

— Само няколко думи на четири очи, милорд, заклевам се в името си, в клетвата си за вярност и в поста си в служба на краля.

Дери чакаше под студения взор на младия мъж, но друг рицар се обади, преди Съмърсет да успее да отговори.

— Милорд, това не мирише на хубаво — така да ни спрат на пътя посред проливния дъжд. Нека продължим към замъка на кралицата. Там ще чуем каквото трябва.

— Спешно е, милорд — добави в отговор Дери и зачака. — Не съм въоръжен.

Предположението, че Съмърсет стои настрана поради страх или от предпазливост беше достатъчно, за да предизвика у него моментален гняв. Той слезе от коня и закрачи към Дери, приближи твърде близо и го загледа отгоре. Дери реагира, като се извърна и отведе младия мъж малко по-встрани, далеч от хората си. Те също се наежиха и при всяка крачка на господаря им, която го отдалечаваше от тях, имаха готовност да пришпорят конете, да атакуват със смъртоносни намерения, ако нещо тръгнеше накриво.

— Какво искаш? — просъска херцогът и се приведе към него. — Тук съм привикан единствено с кралския печат, който изисква присъствието ми. Какво толкова имаш да ми казваш, та да ме държиш навън на дъжда?

Дери въздъхна облекчен.

— Сред хората ви, милорд, има човек, който предаде преди по-малко от месец документи на граф Солсбъри. Моите хора го наблюдаваха при този акт и после проследиха онзи, с когото той се срещна.

— Предател? — с изненада продума Съмърсет. — Защо тогава не си ме уведомил по-рано?

Дери установи, че бузите му пламват независимо от ледения дъжд.

— Понякога е полезно да знам кой има фалшиво прикритие, милорд, без да го разобличавам. По този начин можем да го накараме да подаде грешна информация на господаря си, ако ме разбирате правилно.

— Въпреки това сега ме спираш — подхвърли херцогът, като изгледа свирепо дрипавия мъж пред себе си.

— В Кенилуърт ще чуете планове, които не са за неговите уши, милорд. Сметнах, че ще бъде най-лесно и тихо проблемът да изчезне по пътя, а не в присъствието на кралицата.

— Разбирам. Как се казва този човек, който е обречен единствено от твоите думи?

Дери трепна от подозрението в гласа на младия лорд.

— Сър Хю Сароу, милорд. И тук няма никакво съмнение, абсолютно никакво. Пратете го обратно, ако искате, макар че той ще разбере и ще изчезне при враговете ви, ако сторите тъй.

Съмърсет хвърли поглед назад към разярените си хора.

— Сър Хю ли? Но той беше от хората на баща ми! Познавам го от детинство!

— Въпреки това, милорд. Той не може да влезе в двореца и да чуе онова, което е предназначено единствено за вашите уши. Баща ви ми се доверяваше, милорд. Крал Хенри и кралица Маргарет също продължават да ми се доверяват. Това ми е работата — да откривам предателите и да ги използвам или пък пречупвам.

— Баща ми може да ви е познавал, мастър Бруър, но не и аз. Ако откажа?

— Съжалявам да ви съобщя, но ще бъдете върнат от портала на замъка — рече Дери, като едва дишаше, наясно, че мъже като Хенри Бофорт бяха свикнали на абсолютно подчинение и към най-дребните си прищевки. — Не можете да влезете, докато този човек е свободен, милорд. По ваша заповед той може да бъде задържан и завързан, оставен в килия, докато разговаряте с кралицата. С удоволствие бих го разпитал, но той е ваш човек. И изборът си е ваш.

Дери се стресна, когато Съмърсет се извърна и изрева към хората си:

— Сър Хю Сароу! Тук при мен!

Редиците се размърдаха и затропаха, докато един мъж си проби път напред и слезе от коня. Той тръгна сковано към господаря си и Дери Бруър.

— Свалете си шлема, сър Хю! — рече Съмърсет.

Рицарят се подчини и откри тясното си, притеснено лице, частично прикрито от мустаците, а кафявите му очи се местеха от единия на другия мъж.

Съмърсет се наведе достатъчно, та да може Дери да усети топлия му дъх.

— Аз съм верен на краля, мастър Бруър. Смъртта на баща ми все още вика за отмъщение и аз няма да престана да го търся. Ако това е тест за лоялността ми, ето моят отговор.

Без предупреждение той изтегли меча си, замахна и, като извъртя горната част на тялото си, с все сила удари оголения врат на рицаря.

Острието закачи ръба на металната яка, преди да се вреже в плътта, и пусна искра, която бързо бе отмита от кръвта и дъжда. Сър Хю залитна от силата на удара. Лицето му пребледня като платно, той вдигна ръка към гърлото си с разширени от шока очи, после се строполи шумно в калта.

Дери изгледа младия мъж пред себе си — у него бушуваше гняв, който до този момент бе останал напълно прикрит.

— Ето краят на всичко — промълви Съмърсет. — И ако това единствено бе посланието ви към мен, мастър Бруър, мокър съм и ми е студено, а и още не съм чул какво ме чака в Кенилуърт.

— Благодаря за доверието, милорд — рече Дери, разтърсен. Направи жест към другарите си и те освободиха пътя пред колоната, колкото и нещастна преграда да бяха представлявали. Херцогът се върна назад и отново яхна коня си. Колоната премина край Дери, като десетки глави в шлемове се обърнаха да го изгледат с подозрение и ненавист. Той внимателно се отдръпна от пътя им, след като си бе свършил задачата.

Щом се отдалечиха, Дери повика с ръка хората си. Те завързаха трупа в доспехи за впрегатните добичета и го потеглиха през калта назад към замъка.

 

 

С напрегнато изражение Маргарет гледаше как Дери Бруър и още един мъж влизат и й се покланят. Косата на главния шпионин беше зализана от дъжда, макар че се беше преоблякъл в сухи дрехи, преди да й се представи. Каквото и предупреждение да му беше дал Дери, придружителят му определено изпитваше ужас, че се намира под зоркия поглед на кралицата на Англия. Мъжът беше сух като вейка с кестенява коса като четина, която, изглежда, се бе опитал да приглади с плюнка и длани. Целият се тресеше, докато се мъчеше да копира действията на Дери, като протегна напред единия си крак и се наведе над него.

Независимо от бурята, която биеше по стените на замъка през този ден, дългото лято на ’59 година беше изпържило Кенилуърт, разпуквайки мазилката на сградите и превръщайки пасищата в сухи кафяви поля, докъдето стигаше погледът. Маргарет обожаваше това място.

Преди три години върху каменните стени и кули бяха поставени двайсет и шест оръдия, достатъчни, за да напълнят с желязо околността в радиус от четвърт миля — и да разбият и метал, и плът, ако някой враг посмее да приближи. Маргарет не бе предупредила нито Йорк, нито Солсбъри за намеренията си, не бе дала никакъв знак, че не е абсолютно доволна от това, което има. Беше се доверила единствено на Дери Бруър — тя вярваше само на него. Двамата заедно бяха уредили Хенри да излезе от покоите си в двореца Уестминстър, убеждавайки лекарите му, че има нужда от чист въздух сред природата. Още щом напуснаха Лондон, Маргарет го беше отвела на север, преди някой да разбере какво планират. Бе получила стотина възмутени писма и вестители през трите години, които последваха, но какво можеше да стори Йорк? Не можеше да се свика нов парламент без краля. Законът и редът в страната започнаха да западат, да се рушат, но Кенилуърт беше непревземаема крепост. Дори Йорк не би посмял да събере армия, за да вземе краля от жена му.

— Приближете, мастър Бруър — рече Маргарет. — И доведете… придружителя си с вас, за да преценя качеството на хората, които наемате от името на съпруга ми.

Дери се изпъна и, усещайки палава искра в очите на кралицата, веднага й се усмихна.

— Този невероятен човешки образец е Уилфред Танър, Ваше Височество. През последната година ми беше доста полезен. Едно време беше контрабандист, макар и не много успешен…

— Дери! — просъска Танър, ужасѐн, че разкриват предишната му професия.

— … но сега е на кралска служба — гладко продължи Дери. — Пътува с мен из страната и събира договорите ви — той вдигна една кожена чанта, пълна със свитъци. — Тук има още петдесетина, Ваше Височество. Подписани документи от мъже, дето ще се присъединят към Храбреците и са положили клетва.

— Добре ми служите, мастър Бруър. Моят съпруг често ми е говорил за вашата лоялност. Ако беше тук, знам, че щеше да ви благодари за всичко, което сте сторили за нас през последните години.

Споменаването на крал Хенри бе придружено от сбръчкване между очите, забеляза Дери. Маргарет още не бе навършила трийсет и в годините, след като се омъжи, се беше разхубавила неимоверно. Косата й беше прибрана в тъмна лъскава плитка, дълга почти до кръста. Загледан в нея, той се зачуди дали тя има представа какво влияние оказва върху мъжете. Подозираше, че е съвсем наясно, до най-дребната подробност. Маргарет седеше на дървен стол с резба, облечена в рокля от тъмносиня коприна, която дискретно подчертаваше фигурата й. Не се беше пръкнало второ дете, което да опъне тези шевове, не и през шестте години, откакто се беше родил принц Едуард. Дери леко наклони глава, за да може да я наблюдава, като чувството беше не на трепетна страст, а просто на удоволствие, едва ли не страхопочитание, че очите му виждат такава хубава жена. Светлината, която влизаше през един от големите прозорци, осветяваше кралицата, очите й блестяха, а въздухът около нея се изпълни със златисти прашинки.

— Тези нови мъже за каузата ни — попита Маргарет, — те Храбреци на кралицата ли са? Или са на съпруга ми?

— Тези четирийсет и шестима положиха клетва за вас, милейди. Уилфред раздаде от вашите лебедови значки и мога да докладвам, че ги носят с голяма гордост. Мисля, че ще ми трябва още една купчина, когато пак изляза. На някои места те станаха най-новата мода и мнозина ги подаряват на съпругите си.

— Но когато ги повикаме, мастър Бруър, те трябва да носят моя знак или пък антилопата на съпруга ми. Нали? Каквато и да е модата, нашите Храбреци трябва да се разпознават помежду си по значките.

Дери размаха ръка във въздуха.

— Все са Храбреци — дали на краля, или на кралицата, няма значение, те служат на Короната, Ваше Височество За мен беше радост да видя такъв устрем в градовете и селата. И към мен самия се отнасят, сякаш ги е посетил благородник, където и да ме видят върху Възмездие.

— Видят върху… какво? Аа! Не е ли това доста префърцунено име за един кон, мастър Бруър?

— Всъщност той е отмъстително животно, милейди. Доста му подхожда, така както работата ми подхожда на мен. Уилфред тук пък си спечели доста поклоннички само като ми носи чантата с документите и значките.

Маргарет се засмя и Уилфред Танър стана аленочервен. Мъчеше се да сръга с лакът Дери, макар да не беше достатъчно близо.

Един от икономите на кралицата влезе зад гърба на двамата мъже в залата за аудиенции, безмълвно плъзгайки се през огромните врати с филцовите си обувки. Когато се обърна към господарката си, двамата мъже изненадани се стреснаха. Маргарет знаеше, че в нейно присъствие е забранено да се носи оръжие, затова с интерес проследи движението на ръцете им, които се шмугнаха към различни места на туниките или ръкавите им. Двамата мъже бързо се окопитиха и се спогледаха смутени.

— Ваше Височество, Хенри Бофорт, херцог на Съмърсет, и сър Джон Фортескю, главен съдия на Кралския съд — обяви икономът и се отдръпна, за да пропусне в стаята двамата.

В отговор Дери се поклони отново.

— Може ли да остана, милейди? Ще изслушам тези мъже в качеството си на ваш съветник.

Маргарет склони глава, като така позволи на Дери да отведе Уилфред Танър настрана. Стояха там смирено, макар Дери да наблюдаваше всичко изпод сключени вежди. В дъното на стаята се появиха двама много различни мъже.

Хенри Бофорт, херцог на Съмърсет, беше само на двайсет и три. Като човек, познавал много добре баща му, Дери успяваше да различи някои черти на стария херцог в лицето на сина му, макар вече да знаеше, че безизразното му изражение прикрива ужасяващ гняв, който все още го изгаряше и след четирите изминали години. Бофорт беше може би малко по-висок, отколкото бе баща му Едмънд, и пристъпи с енергична стъпка пред кралицата. През четирите години след битката при Сейнт Олбънс брадите пак бяха дошли на мода и младият Съмърсет като че ли се мъчеше да пусне брада, но резултатът беше посредствен — валма от тъмнокафяво и червеникаво, като краищата на мустаците му леко се извиваха нагоре край устните.

— Ваше Височество — рече той и със замах се поклони по-елегантно, отколкото Дери бе успял да го стори. За миг погледът на херцога се спря върху него, докато се изправяше, като по този начин му даде нужното признание.

— Милорд Съмърсет, добре дошли — рече Маргарет. — Потърпете само миг, докато поздравя придружителя ви.

Дери видя как страните на младия мъж поруменяха и повдигна вежди с интерес, докато онзи остана настрана. Херцогът не се беше оженил и той се зачуди дали не бива да го предупреди да внимава и да не гледа кралицата с този кравешки поглед там, където някой можеше да го види. Спомни си обаче с каква изненадваща и кървава стръв се бе разправил той с рицаря на пътя пред замъка и реши да се въздържи. Мъжът му се струваше достатъчно красив, но някак си доста безличен. Дери откри, че сам приглажда с ръка кичури от косата си, и развеселено тръсна глава на глупостта на мъжете по принцип.

След младия благородник влезе сър Джон Фортескю, целият облечен в черно — от широките роби, които сега бе притиснал към гърдите си, до показалите се отдолу няколко инча от вълнени чорапи и черни кожени ботуши. На шейсет и две лицето му почти нямаше бръчки и кожата му бе изпъната. Напомняше на Дери за членовете на някои монашески ордени, които прекарваха толкова голяма част от живота си с отпуснато за молитва лице, че не старееха като останалите хора. Фортескю нямаше брада, само тънък мустак над горната си устна, тъмен в средата и побелял по краищата на широката му уста. Това до някаква степен прикриваше липсата на горни и долни зъби от едната страна на челюстта и му придаваше иронично изражение дори когато лицето беше отпуснато. Останалите му зъби бяха силни и жълти, но половината от устата му бе изцяло от венци. Дери прихвана бързия поглед, който той отправи в негова посока. Главният кралски съдия беше известен с наблюдателността си и, конкретно в този случай, Дери почувства как са го преценили и отхвърлили, заедно с все още свития на запетайка Танър до него. Без съмнение Фортескю щеше да забележи признаците на любовен трепет у Съмърсет със същите студени очи и крива усмивка.

— Разрешавате ли да приближа, Ваше Височество? — попита съдията. Гласът му беше силен и твърд, както прилягаше на човек, свикнал да се обръща към съда в качеството си на главен съдия. Дери отбеляза лекото съскане при произнасянето на съгласните, когато езикът му срещаше само празно пространство там, където някога са били зъбите му.

— Разбира се, сър Джон — отвърна Маргарет. Тя видя как той поглежда към останалите в стаята и побърза да заговори преди него. — Можете също да се доверите на тези, които срещате на това място. Разбрахме ли се? Колкото и да сте непознати едни за други, всички вие сте лоялни мъже.

Четиримата посетители останаха за миг безмълвни, като всеки оглеждаше другите. Както херцогът, така и съдия Фортескю се смръщиха при вида на Уилфред Танър, който се чешеше по брадичката и сякаш искаше да бъде където и да е другаде, но не и тук. Той неведнъж беше имал контакт със съдии през живота си.

Маргарет изгуби търпение, наблюдавайки напрегнатото им мълчание.

— Милорд Съмърсет, господа, приятели. В името на краля всеки от вас играе роля в един по-голям план. Мастър Бруър тук прекара по пътищата две цели години заради мен, събирайки верни мъже, които са недоволни от лошото отношение към краля от страна на най-влиятелните му лордове. Йорк, Солсбъри и Уорик се присмяха на трона, на Англия и на Короната. Ето, изразих мнението си. Те вдигнаха оръжие, за да убият най-благородните съветници на краля, и въпреки това небесата не се разтвориха да ги накажат. Те все още процъфтяват, перчат се като петли, докато по-добри мъже гният в земята.

Тя осъзна, че е стиснала в юмрук едната си ръка, и я отпусна, гледаше как побелелите й пръсти се разтварят като цвете.

— Не съм прекарала и една нощ оттогава, без да помисля за наказанието на тези мъже. Сър Джон дойде при мен, за да ми обясни какво казва законът, но какво представлява законът, дори този в Англия, ако не може да бъде приложен? Колцина сте накарали да положат клетва като Храбреци на кралицата, мастър Бруър? Колко станаха вече?

Дери премига. У жената, която седеше така застинала, за да им чете лекции, не бе останала и следа от лекия, дружелюбен тон. Той отново видя младата кралица, получила новината за раняването на съпруга си и издигането на Йорк над всичко. Не скръб, а смразяващ бяс. Макар че със сигурност светът й се е разпаднал, този гняв беше като парчета, достатъчно остри, за да те порежат.

— Девет хиляди ще носят лебеда, Ваше Височество. Аз… не мога да отговарям за качеството им в повечето случаи. Макар че около осемстотин рицари са се врекли, останалите са фермери или ковачи и земеделци. Те имат нужда от добри мъже, дето да ги предвождат, но са дали клетва да защитават каузата ви.

— А второто от големите ни начинания, мастър Бруър? Кажете на сър Джон колцина ще носят антилопата на мъжа ми, когато кралят бъде заплашен от враговете си.

— Осем хиляди, Ваше Височество. От Дорсет до Нортъмбърланд — те всички се обучават за дълги походи и да се бият. Просто чакат командата на краля.

— Благодаря ви, мастър Бруър — рече Маргарет. — Е, сър Джон? Доволен ли сте? Подобни бройки задоволяват ли ви?

Сър Фортескю бе слушал впечатлен. Той отново се поклони с усмивка на уста.

— Ваше Височество, изумен съм. Вярвам, че са достатъчно. Не, убеден съм в това.

Съдията бе готов да продължи, но Хенри Бофорт се прокашля. Може и само от четири години да беше херцог, но доколкото Дери преценяваше, вече беше придобил малко от арогантността на породата. Младият мъж вдигна един-единствен пръст и в отговор най-старшият кралски съдия внезапно си затвори устата.

— Ваше Височество, каква хубава новина — рече той. — Чест е за мен да принадлежа към този кръг — после хвърли поглед към Уилфред Танър, като по лицето му премина сянка на съмнение. — Ще приема всякакъв авторитетен пост в такова… как го нарекохте, милейди? Такова „велико начинание“. Можете да разчитате на моята лоялност, докато и последният рог не засвири отбой.

— О, да, милорд Съмърсет, наистина разчитам — хладно отвърна Маргарет. — Тук няма средна позиция. Твърде дълго го планираме. Тъкмо тази сутрин вече се срещнах с лордовете Бъкингам, Клифорд, Грей и Одли. Благородниците на съпруга ми ще стоят или до него, или на пътя му. Отсега ви казвам, той няма да позволи да се прояви милосърдие към онези, който направят погрешния избор.

Дери тайно се зарадва, когато Хенри Бофорт отново вдигна пръст, за да поиска разрешение да говори. Маргарет сви устни, но му кимна с глава.

— Ваше Височество, щом тези армии ще тръгнат в бой само когато кралят е заплашен, трябва да попитам, къде е сега заплахата? Дори без парламент Йорк сякаш е доволен от всичко, което е спечелил. Уорик е в Кале. Солсбъри организира тържества и лов, но не можем да кажем, че някой от тях пряко е заплашил Негово Величество.

Изражението на Маргарет стана безизразно, докато той говореше, и предишната й топлина изчезна.

— Да. Те смятат, че всички битки са спечелени. Това е важен въпрос и нещо, което ме затруднява. Мислех, че никога няма да го преодолея, докато сър Джон не ми обясни какво представлява Указът за поставяне извън закона. Това е искрата, която ще ги изкара, милорд. Това е камъкът, който ще счупи главите им.

Съмърсет кимна, като докосна с пръст устната си. За Дери бе пределно ясно, че младият херцог не познава тази юридическа мярка. Всички присъстващи се обърнаха към Фортескю, а той раздвижи полупразната си уста, очевидно показвайки удоволствие от тяхното внимание.

— Това е един закон за предатели — започна съдията. — Отдавна е регистриран, но рядко се използва, може би заради властта, която позволява. С кралския печат върху една писмена наредба за поставяне извън закона благородникът се превръща в простолюдие. Титлите му са без покритие, отказва му се унаследяване. Цялото му имущество се връща обратно при краля. Накратко, това е смърт, пълно заличаване на благородния род.

— Йорк никога няма да позволи да се издаде такова нещо — веднага се обади Дери, точно както се бяха разбрали преди това на четири очи с кралицата. Кипна, като видя как сър Джон се усмихна и заклати пръст към него.

— Законът за предателите е създаден да се прилага при най-крайна заплаха срещу кралския род, мастър Бруър. Онези, които са го одобрили, са разбирали, че ще има случаи, в които времето ще е малко, а предателите — опасно близо до успешен край. Тук не сме обременени с изисквания за множество доказателства. Макар че трябва на някакъв етап да мине през парламента, той може да се затвърди в закон и да се предприемат действия дори само при наличен кворум от лордове и съгласието на краля.

За пред Съмърсет Дери започна да масажира челото си, сякаш размишляваше, преструвайки се, че чува всичко това за първи път.

— Сър Джон е подготвил Указа — рече Маргарет. — Съпругът ми е съгласен да сложи печата си отгоре. Лордовете Пърси и Егремонт са загубили не по-малко от всички други със смъртта на баща си. Заедно с вас, милорд Съмърсет, те ще командват Храбреците на съпруга ми — тонът й не му оставяше възможност да откаже и Съмърсет сведе глава. — След като веднъж е задействан, господа, Указът за лишаване от граждански права не може да се възпре. Той е призив за оръжие. Родът на Йорк ще падне или пък ще се бие… и пак ще падне.

Гласът й трепереше, забеляза Дери. Йорк щеше да изскочи като бясно куче насреща им, щом това се чуеше. Само с един свитък хартия кралицата щеше да предизвика война.

Маргарет продължи. Очите й блестяха в този момент, когато беше достигнала целта си след месеци и години на подготовка.

— Съпругът ми ще свика съвет от верни лордове в Ковънтри, за да чуе указа. Никакъв Лондон вече, господа. Ковънтри е само на пет мили оттук. Той ще ни служи за център. Мастър Бруър, ти ще повикаш хората, които са се клели да служат и да отдадат живота си на Короната. Използвай каквито искаш слова, но доведи и последния човек на полето и го обучи. Избрала съм си за командир на моите Храбреци Джеймс Тъчет, барон Одли. А съпругът ми сам ще предвожда армията си на бойното поле.

— Познавам лорд Одли — обади се Дери. — Той е ветеран, белобрад старец на служба, Ваше Височество. Нямам възражения срещу вашето решение. Трябва обаче да попитам дали крал Хенри е достатъчно добре за събитията, които ни предстоят.

Докато говореше, той сведе поглед от неудобство. Двамата с Маргарет се бяха споразумели той да зададе въпроса, макар че не му се нравеше тази част от ролята му, нито пък лъжите, които тя със сигурност щеше да изрече. Очебийно беше отсъствието на краля, когато такива велики дела се решаваха около него. Почти усети как погледът на кралицата се изостри.

— Съпругът ми няма търпение, мастър Бруър. Здравето му е непостоянно, наистина, но с всеки ден се подобрява. Не се тревожете за него в това отношение — тя махна с ръка, сякаш отхвърляше идеята. — Купих още един наръч пики и оловни боздугани за моите Храбреци, прибрани са високо горе, в складовете на Кенилуърт. Ще ви помоля да ги прегледате и да уговорите да бъдат занесени там, където имат нужда от тях. След месец разпространете новината за лишаването на Йорк от граждански права. Оставете вашите служители да пошушнат тук и там и да си свършат работата, тъй че Йорк и Солсбъри също да я научат. Тогава ще дойдат. И ние ще ги посрещнем.

— Ваше Височество — отвърна Дери, приемайки заповедите й. Застанал там, той не можеше да не си спомни последния голям план, свързан с кралския род — да се осигури мир и съпруга от Франция в замяна на териториите на Мен и Анжу. Дери бе един от архитектите му, а кралицата пред него беше част от неговия резултат. Но лорд Съфолк бе убит, Лондон се оказа нападнат и почти цялата английска земя във Франция бе загубена. Не успя да потисне тръпката на страх, която го прониза при мисълта за още един заговор, който щеше да задвижи народите и благородническите родове като пионки върху шахматната дъска. Последиците от по-ранната катастрофа ги бяха довели до мястото, където стояха днес, и все още се разпространяваха.

Дери отхвърли за миг притесненията си и падна на едно коляно, веднага последван от Уилфред Танър, докато Съмърсет и Сър Джон Фортескю ги гледаха.

Лицето на Маргарет се проясни отново и тя изтри изражението си на хладен авторитет.

— Сложена е маса за всички вас. За мен ще бъде удоволствие да ми правите компания. Не се и съмнявам, че все още има въпроси, на които да отговарям. Моля, последвайте иконома ми, а аз ще се присъединя към вас на масата.

 

 

Тази вечер, след като камбаните в църквата на замъка избиха, Маргарет освободи и последните мъже, които я бяха посетили през този ден. Беше се видяла с две дузини войници и лордове, както и с търговци, на които бе възложена задачата да снабдят две армии с оръжие. Лицата им плуваха пред нея, докато носеше малката лампа по коридорите към спалните на съпруга си високо в източната кула на замъка.

Прошепна поздрав към стражите пред вратата на Хенри и се вмъкна вътре, минавайки през външните стаи. Единственият звук тук беше шумоленето на роклята й и тихите стъпки от кожените й обувки по камъните.

— Кой е? — извика Хенри отвътре.

Маргарет се усмихна уморено, като чу гласа му. Денят беше добър, щом той беше буден и в ясно съзнание. Хенри спеше часове наред и лесно можеше цял ден да бъде в несвяст. Малкото си будни часове той често прекарваше в църквата, стиснал с все сила длани пред себе си. Седмици и месеци можеха да минат почти без да прояви и искрица живот зад тази монотонност — пиеше и ядеше, без в празните му очи да се забелязва, че съзнава какво върши. Добрите моменти идваха бавно, беше като човек, събуждащ се от дълбок сън. Вече не си спомняше колко пъти енергията му се бе възвръщала и й бе вдъхвала надежди само за да се изпари отново. Имаше дни, в които го заварваше облечен и жизнен, да разговаря оживено за техните планове. Подобни епизоди на възстановяване продължаваха ден или седмица, та дори месец, преди вцепенението да го завлече отново в прегръдките си. Тогава той пак потъваше и беше загубен за света. Маргарет никога не знаеше как ще го завари вечерта.

Все още скърбеше за това, че загуби любовта си към него. Тя не изчезна за една нощ и все още имаше моменти, в които усещаше припламването на чувства насред ледената тъга. Изпълняваше по-скоро ролята на майка, отколкото на съпруга, откакто се помнеше омъжена за него. Може би тук се криеше разковничето. Като толкова други неща, бе позволила и на любовта си към Хенри да се отцеди с течение на годините, да бъде изтръгната с нокти нишка по нишка, докато й остана пустотата. Странното бе, че нямаше значение. Все едно дали му беше майка или съпруга, знаеше, че за нея няма спокойствие, докато враговете му не влязат в гроба. Йорк не й беше оставил друго и тя го обвиняваше, че отново е потопил главата на Хенри под водата. Тя помнеше какво представляваше той преди Сейнт Олбънс, яркия блясък и обещанието в очите му тогава, сърцето й пак се разкъсваше от болка. Беше му даден шанс да живее, да бъде жив, а Йорк му беше откраднал тази възможност, държал го бе потопен в скръбта му, докато той се бе загубил в нея.

— Аз съм, Хенри — рече тя, — Маргарет.

За нейна изненада, той беше седнал в леглото, а около него небрежно бяха разпилени книги и документи.

— По-рано чух мъжки гласове. Исках да стана и да ида при тях, но… — поклати глава в невъзможност да обясни летаргията, която му изстискваше цялата воля и караше и най-дребната задача да му отнема векове.

Маргарет прибра полите под себе си и седна до него, като заразглежда листовете върху завивката наоколо. Той забеляза интереса й и махна с ръка към тях.

— Укази за отнемане на граждански права, любов моя. И Великата харта, там до крака ми. Донесоха ми ги, макар да не си спомням да съм ги искал.

Маргарет прикри раздразнението си, като започна да ги събира. Зарече се да се скара на слугата, който бе донесъл документите на мъжа й. При условия на абсолютна тайна, тя бе поръчала да й донесат от архивите в Лондон огромно количество документи, като криеше онези, които действително искаше, сред стотиците други. И накрая — последните, най-важни пакети, бяха попаднали в ръцете на Хенри, вместо в нейните.

— Аз помолих за тях, Хенри. Не исках да те безпокоят с разни хартийки, докато още не си добре.

— Не, те ме заинтересуваха! — оживи се той. — Цял ден ги четох. Тези Укази за отнемане на права разказват направо истории на ужасите, скъпа моя. Още треперя, като се сетя до какво са довели. Чела ли се записките по екзекуцията на двамата Диспенсър? Бащата бил нарязан на парчета и изяден от кучета, а синът…

— Не искам да слушам, Хенри — отвърна Маргарет. — Убедена съм, че са заслужавали съдбата, която ги е сполетяла, щом са застанали срещу законния си крал.

— Обратно, мисля, че са били на негова страна, Маргарет. Диспенсър са поддържали втория крал Едуард, но след като указът срещу тях бил издаден, влачили сина по улиците, с нож изрязали върху плътта му стихове срещу греха, после…

— Хенри, моля те! Недей повече! Направо треперя, като слушам такива неща. Трябва да си почиваш, а не да възпламеняваш мислите си с разни ужасяващи картини. Сега как ще заспиш с такива образи в главата си?

Кралят изглеждаше съкрушен.

— Както кажеш, Маргарет. Съжалявам. Не исках да те стряскам. Ще ги махна оттук.

Тя продължи да събира листовете в дебела купчина, после ги пъхна под мишница. Един от сноповете бе пристегнат със стара метална скоба, която раздра пръста й и тя изохка от болка. Червени капки кръв прокапаха от върха му и Маргарет чу как мъжът й пое рязко въздух и прималял погледна настрани. Тя засмука пръста, ядосана на себе си, виждайки, че на завивката остана едно червено петънце. След Сейнт Олбънс съпругът й бе развил ужас при вида на кръв. Той още не бе забелязал капката, но нямаше да заспи, след като я види.

Маргарет взе със себе си документите и зарови из скрина край леглото му, извади отвътре одеяла и още една завивка — дебела и подплатена за студа.

— Лежи спокойно, миличък — каза му, движейки се бързо и делово, за да отхвърли слоевете и да ги замени, като мимоходом зърна босите му крака под чаршафа. Хенри се отпусна и бръчките от напрежение се изгладиха по лицето му. Прозя се, а Маргарет пак седна до него и погали челото му.

— Виждаш ли? Изтощи се.

— Нали няма да отнесеш светлината, Маргарет? Не обичам да се събуждам на тъмно.

— Ще оставя лампата тук, до леглото. Слугите ти са наблизо, винаги ще те чуят.

Тя продължи да гали челото му и очите му се затвориха.

— Обичам те, Маргарет — прошепна той.

— Знам — отвърна тя. И без никаква причина очите й се напълниха със сълзи.

Когато дишането му се успокои и се убеди, че е заспал, тя отнесе документите в друга стая, където приближи до масата една лампа и седна да прегледа съдбата на семейство Диспенсър и резултата от Указа за лишаване от права, издаден срещу тях. Когато прочете, че този толкова важен документ е бил издаден от френската кралица, дошла в Англия, за да се омъжи за Едуард Втори, Маргарет изведнъж изправи гръб. Уроците на историята не трябваше да се пренебрегват и тя едва ли не дочуваше гласа на своята сънародничка отпреди един век. Не помръдна от мястото си, прехласната и въодушевена, докато слънцето не изгря.