Кон Игълдън
Света троица (13)

11.

Ричард Уорик пристигна в замъка Лъдлоу към края на април, като доведе със себе си и брат си Джон, заедно с около хиляда и двеста мъже, които да присъедини към силите, разположени край замъка. Шестстотин от тях бяха опитни стрелци, които си знаеха цената и се разхождаха по улиците с наперена походка. За нула време те организираха в земите на замъка центрове за стрелба и упражняваха по цял ден уменията си. Останалите бяха въоръжени с брадви и алебарди, набрани и екипирани от приходите на Уорик в средните и северните графства, които беше свикал да му служат като техен феодален господар. Йорк и баща му се развеселиха от одеждите им — Уорик беше облякъл всеки един в яркочервена туника над ризницата, боядисана с корен от брош. Като техен командир, той носеше същия цвят, поръбен с бяла ивица.

Настроението на Йорк се повиши, като видя толкова много бойци да се включват към силите му в Лъдлоу. През последните седмици на бездействие не го свърташе, пишеше писма и изпращаше вестоносци, мъчеше се да си осигури още поддръжници, докато кралят си възвръщаше силата и се подготвяше за Голямата обиколка от Лондон. Йорк настоя още първата вечер да отпразнуват с пиршество пристигането на синовете на Солсбъри и изпразни избите на крепостта от старите френски бъчви, за да е сигурен, че за всеки ще има по пълна чаша, с която да пие за водачите си.

На следващата сутрин Йорк спа до късно в покоите си. Уорик и брат му не бяха толкова зле и станаха в ранни зори да ловуват с баща си. Яздеха през огромни пространства, населени с палатки и войници, които закусваха край малки огньове. Мъжете ставаха почтително в присъствието на благородниците, после пак се настаняваха, за да ядат, да лъскат, да поправят или острят. Независимо от махмурлука тази сутрин идването на Уорик бе усилило напрежението в лагера. Такива многобройни армии не се събираха, за да седят и да се припичат на пролетното слънце.

— Живописна група представляват твоите червени воини — подвикна Солсбъри на сина си, докато яздеха по една пътека. — Мисля, че враговете ти на бойното поле ще изпопадат дори само от славния им вид.

Уорик забели очи за пред брат си Джон. И двамата синове на Солсбъри се чувстваха отлично навън тази сутрин. Слънцето грееше, те бяха в добро здраве и разполагаха с армия, готова да ги последва.

— Искам да почувстват, че са едно цяло, един мъжки организъм, татко. Туниките означават, че ще се намират едни други лесно на бойното поле, с един поглед ще разпознават приятел от враг. Ще видиш, ако се стигне дотам.

Солсбъри подсмъркна подигравателно, макар и за двамата да беше очевидно, че се гордее със сина си.

— Представям си, че и стрелците сигурно ще се радват на такива очевадни мишени — добави той.

— Стрелците ми носят същото червено — отвърна Уорик. — Те ще отговорят на всяка подигравка със собствените си стрели. Цяло състояние платих за бои и платове, но така, както са в един цвят всичките, заклевам се, татко, вървят по-изправени.

Тримата Невил отминаха часовоите и съгледвачите около замъка, макар да не се отдалечиха толкова, че да не могат да се върнат в галоп, ако забележат или бъдат засечени от някой враг. По пътищата около Лъдлоу тази година не се навъртаха много крадци и разбойници. Те се бяха преместили към градове, където нямаше тълпи от въоръжени мъже, които да лагеруват на прага им. И все пак винаги имаше опасности. Лондон се намираше на повече от сто мили — едва ли не в друга страна, толкова далеч беше от Лъдлоу. Въпреки това двама от членовете на семейството бяха присъствали при нападението на Пърси по време на сватбата на Джон и само глупак би яздил, без да прояви грижа и предпазливост.

Солсбъри спря до едно дървено мостче над потока и направи знак на Ричард и Джон да приближат, за да говори тихо. Денят се затопляше, червени и зелени водни кончета се стрелкаха над водата и привличаха погледите, като лапваха по някое насекомо във въздуха.

— Тук сме сами — започна той и се огледа — и може повече да не ни се удаде възможност да си поговорим по семейно.

Двамата му синове се спогледаха, доволни, че са били включени в плановете на баща си.

— На нашия приятел Йорк вече му секна ентусиазмът. Мисля, че можем да приближим него и хората му до крал Хенри, но той все още се надява на някакво решение, при което да не се пролее и капка кръв.

— А ти, татко? — попита Джон. На двайсет и четири, той беше най-ниският от тримата, тъмнокос и с тънък кръст, но раменете му бяха широки. В дома им съпругата му Мод бе в напреднала бременност с първото им дете. Той беше дошъл в Лъдлоу само по една причина и студеният му тон ясно подсказа, че не му е приятно да чува за колебания в намеренията им.

— Спокойно, Джон. Нали не се съмняваш в мен? Нима аз не бях там? Знам какво дължим на фамилия Пърси. Старецът ще бъде до рамото на краля поне с един от синовете си. Очаквам, че е оставил по-големия в Алнуик. Егремонт със сигурност ще язди до баща си — човекът, който най-много ни трябва, макар да съм убеден, че Пърси е дал нареждането.

— Ами ако Йорк настоява за мир? — попита Джон. — Дълъг път бих от дома, татко. Оставих семейството си и имотите си заради това и съм се заклел, че ще видя тези кучета Пърси умрели. Няма да седя тихо и кротко и да гледам как Йорк и Ланкастър се сдобряват, как полагат нови клетви и вдигат тостове за свое здраве.

— Внимавай, Джон — тихо рече Уорик. Джон беше обикновен рицар и бе довел не повече от шестима наемници със себе си. Армиите на брат му и баща му му придаваха по-голям авторитет, отколкото сам заслужаваше, макар че наистина бе претърпял повече. Може би заради това Джон Невил стрелна брат си с гневен поглед, преди баща им да заговори пак.

— Ние имаме две хиляди войници, докато Йорк разполага с хиляда. Възнамерявам да дам назидателен пример на враговете на моя род и никой не може да ме отклони от пътя. Това достатъчно ясно ли е за теб, Джон? Ще оставя на Йорк да се притеснява какво шепне Съмърсет в ухото на краля. Нашата цел са лордовете Пърси. Ако те са тръгнали на север с краля, няма да преживеят срещата с нас. Заклевам се.

Солсбъри протегна ръка и двамата му синове я стиснаха, като по този начин запечатаха споразумението помежду си.

— Ние тримата сме от рода Невил — гордо рече Солсбъри. — Има хора, дето още не са научили какво означава да пресечеш пътя на това име, но ще го разберат, обещавам ви, дори самият крал Хенри да застане срещу нас.

Той потупа по рамото първо Ричард, после и Джон, а в това време конете им тропаха с копита и се хапеха.

— А сега се развъртете и намерете малко дивеч за стария си баща, та да го прониже с копието си. Трябва да занесем нещо обратно в Лъдлоу, пък и ще бъде добро упражнение за вас. Ако ще унищожаваме Пърси, трябва скоро да тръгнем, за да причакаме краля по пътя му на север.

 

 

Маргарет стоеше пред съпруга си и бършеше с намаслен парцал раменниците му, за да заблестят на пролетното слънце. Бяха сами, макар че из целия Уестминстърски дворец сновяха въоръжени мъже и коне и се събираха на групи от по стотина. Доведеният брат на крал Хенри, Джаспър Тюдор, бе дошъл предната седмица и донесе новината, че на северозапад, в покрайнините на Лъдлоу се е разположила на лагер цяла армия. Все още имаше доста стари воини, които не вярваха, че Йорк или Солсбъри ще вдигнат знамена срещу краля, но походът започна да се преформира в армия, готова да се бие, като все повече и повече лордове подбираха най-добрите си мъже да тръгнат с тях.

— Ти ще държиш сина ни в безопасност в Уиндзор, Маргарет, все едно какво става нататък — рече Хенри и я погледна отвисоко.

— Бих предпочела да беше изчакал месец или два. С всеки ден ставаш все по-силен, а остава още и гарнизонът в Кале. Ако ги извикаш обратно, те със сигурност ще извадят зъбите на Плантагенета, каквото и да крои той.

Хенри се засмя и поклати глава.

— И да оставя вратите на Кале отворени, тъй ли? Загубих достатъчно от Франция и без да оголвам последната си крепост там. Имам две хиляди войници, Маргарет — и съм кралят на Англия, защитен от Бога и закона. Моля те, говорихме ли, говорихме за това. Ще тръгна по Големия северен път към Лестър. Ще яздя и хората ще ме видят — и онези от моите лордове, които все още се колебаят, ще се засрамят. Херцогът на Норфолк не ми е отговорил. Ексетър все още твърди, че е болен. По дяволите, трябва да ме видят, Маргарет, точно както толкова много пъти каза и ти. И след като покажа блесналите редици на всички онези, които стоят до мен, тогава ще обявя Йорк и Солсбъри за предатели. Ще поставя на главите им знака на Каин и те ще открият, че дори и малкото им останала подкрепа ще се изпари като слана през лятото.

Маргарет докосна с плата челото му и избърса едно петно.

— Не ми харесва, че ругаеш, Хенри. Преди не го правеше, толкова си спомням поне.

— Бях различен човек тогава — каза той и гласът му изведнъж стана дрезгав.

Тя вдигна поглед и се взря в очите му. Видя страха в тях, почти незабележим.

— Бях потънал, Маргарет, подпухнал от водата, без да мога да извикам. Не бих пожелал такава съдба на никого, каквито и да са греховете му.

— Сега си по-силен — отвърна тя. — Не бива да говориш за това.

— Страх ме е да го правя — прошепна той. — Чувствам, че е в мен тази слабост — сякаш са ми позволили да постоя на слънцето само за малко, знаейки, че пак трябва да се връщам там. Все едно се бориш с морето, Маргарет, твърде е голямо, зелено и студено. Аз издигам… стени, въпреки това тя пробива вътре, притиска ме.

По челото му изби пот и Маргарет избърса кожата му. Съпругът й потрепери, отново отвори очи и се насили да се усмихне.

— Но няма да я пусна вътре, обещавам ти. Ще построя крепост, ако трябва, за да й се противопоставя. Сега, ако си свършила да ме лъскаш като бойна тръба, отивам да яхна коня си. Дълъг път ме чака, преди да починем за през нощта — той се наведе рязко и изненадващо я целуна, като усети студените й устни под своите. — Ето! Това ще ми държи топло — добави с усмивка. — Пази малкия Едуард, Маргарет. Англия ще бъде негова, за да я управлява, когато си отида. Но днес тя е моя.

 

 

Йорк водеше колоната от Лъдлоу, яздеше със сина си Едуард начело на процесията от пешаци, които разговаряха и се смееха, докато крачеха по пътечките, дето накрая ги изведоха до големия римски път на Ермайн Стрийт, все още павиран с плоски камъни, който пресичаше почти цялата страна от юг на север. Тук можеха да се движат със скоростта на старите легиони, изминавайки с лекота по двайсетина мили на ден. Три хиляди мъже изяждаха много повече храна, отколкото можеха да намерят из кръчмите по пътя, макар че ги опустошаваха до шушка, щом стигнеха до тях. Йорк харчеше цяло състояние, за да поддържа запасите в обоза, който следваше движението на мъжете и конете, тъй че всеки път, когато спираха, безчет прислужници палеха огньове и варяха яхнии и осолено месо, за да задоволят глада на изтощените мъже.

Първо стигнаха до Ройстън, а сетне, на следващия ден, Уеър, където Йорк спря колоната за почивка. Солсбъри и синовете му влязоха в селото да търсят стаи, докато Йорк остана известно време, за да надзирава лагера, да похвали капитаните си и да види какво е разположението на духа.

Тримата мъже Невил бяха компактна група. Те оставиха конете си на конярчето и се насочиха към единствената кръчма.

— Колко остава още, докато стигнем до Кралската обиколка? — попита Джон Невил баща си. — Дали изобщо знаем по какъв маршрут ще се движат?

— Не сме излезли на лов за фазани — отвърна Солсбъри. — Щом напусне Лондон, кралят ще тръгне по Големия северен път с всичките си лордове и съдии. Няма да е трудно да го открием. Единственият въпрос е какво ще стори Йорк, когато няма друг избор, освен да се изправи с оръжие срещу краля.

— Смяташ, че е толкова сигурно ли? — попита Уорик. Помещението с бъчвите на кръчмата беше празно, но той сниши глас.

— Не мисля, че хората около краля някога ще позволят Йорк или аз да се върнем в лоното. Те се страхуват от него и се страхуват от нас. Пърси няма да позволят да има мир, момче. Старият в този момент вече души вятъра и се напъва за последния си шанс да разбие рода Невил. С удоволствие ще го посрещна. Мирът не е нищо пред тази перспектива.

— Не смятам, че лорд Йорк е готов за битка — обади се Уорик. — На мен ми се струва искрен с всички тези призиви да се оставят раните да зараснат.

Солсбъри поклати глава, докато отпиваше от халбата с бира и мляскаше с устни, за да покаже одобрението си.

— Все едно — тихо каза той.

 

 

Зелените поля и ферми на Килбърн се простираха навред около кралския лагер. Отвъд границите на Лондон крал Хенри бе заповядал да спрат и да устроят съдилища в продължение на три часа по обед. Двете дузини съдии изслушаха през това време доста случаи, освободиха шестима мъже, които от месеци чезнеха в затвора, наложиха глоби на повече от трийсет и наредиха да се екзекутират още единайсет. Може да беше отнело столетие, за да стигне правосъдието до Килбърн, но след като веднъж дойде, то влезе в действие бързо и уверено. Крал Хенри напусна селището, а зад гърба му издигаха бесилки. Пътя му пресичаха весели тълпи, излезли да зърнат как кралската процесия раздава правосъдие.

Настроението сред двехилядната армия беше празнично — онези, които се надяваха на някакво признание, участваха в турнири — биеха се и яздеха, за да доставят удоволствие на краля. Томас, лорд Егремонт, излезе победител в две от демонстративните състезания, като се блъскаше с такава сила в противниците си, че или по-нататък трябваше да ги вържат за конете, или да паднат на земята. Докато течаха съдебните процеси, градовете осигуряваха бира, хляб и месо, за което им плащаха в сребро.

Първият ден от Обиколката бе преминал добре и настроението на крал Хенри беше приповдигнато, когато поръча на вестителите си да идат да потърсят квартири за през нощта из град Уотфорд. Докато падне мрак, той вече бе настанен в една местна къща в компанията на доведения си брат Джаспър Тюдор, както и тази на граф Пърси и Егремонт. Хенри откри, че е пил малко повече от нужното от хубавата местна медовина и макар че лекарите му сновяха край него, се почувства силен и доволен при мисълта за още десетина дни като първия, преди да стигне до Лестър.

Оттегли се късно, като добре знаеше, че ще почувства резултата на сутринта, когато Кралската обиколка тръгне за Сейнт Олбънс. Щеше да спре и да се помоли в тамошния манастир, в най-старата християнска светиня в страната. Бяха му разказали, че абат Уедъмстед е бил сред онези, дошли в Уиндзор да се опитат да го свестят, докато е бил в безсъзнание. Доставяше му удоволствие мисълта, че ще поздрави абата на крака, човек, който го бе виждал единствено легнал по гръб. Преди да заспи, той си представи как хваща абата за ръката и го стиска силно, гледа го как коленичи пред краля на Англия и най-верните му лордове.

 

 

След като кралят и повечето от гостите му се оттеглиха, граф Пърси остана на масата със сина си Томас и младия Тюдор. Трудно бе да се намери тихо място за поверителен разговор и графът се надяваше, че уелският полубрат на краля ще си тръгне. Джаспър Тюдор, граф на Пембрук бе замаян от пиенето и се намираше в онова състояние, дето един цял час можеше да мине почти незабелязано. Граф Пърси трябваше да потиска прозевките си през минута-две и беше съвсем наясно, че в шест и половина няма как да стане с възстановени сили след само няколко часа сън. Играеше си с чашата вино на дългата маса и наблюдаваше как графът подхвърля във въздуха зърна грозде, а после ги улавя с устата си. Младият уелсец тъй силно накланяше глава назад, че имаше опасност да падне от стола си.

— Познавах добре майка ти, Пембрук — изведнъж каза граф Пърси. — Беше невероятна лейди и прекрасна съпруга на стария крал Хенри. Бях придружител на коронацията й, знаеш ли това?

Джаспър Тюдор изправи стола си много внимателно, преди да отговори:

— Да, милорд. Макар че бях малко момче, когато тя умря. Не мога да кажа, че я познавам, въпреки че ми се иска да беше така.

Граф Пърси изсумтя.

— Баща ти обаче изобщо не го познавам. Уелски войник е всичко, което съм чувал за Оуен Тюдор, макар че той се ожени за кралица и има двама графове за синове. Издигнал се е като втасал хляб само за едно поколение.

Джаспър Тюдор беше нисък, с гъсти черни къдрици, които бе пуснал да израснат твърде дълги. Уелсецът се изпъна на стола си, когато граф Пърси се обърна към него, тъй като усети враждебността в тона на стареца. Той си играеше с ножа и дялкаше парче дърво.

— Все още е жив, прекрасен човек е — рече Тюдор и примижа с едното око, загледан в другия край на масата.

— И явно голям късметлия за уелсец — добави Пърси и изпразни чашата си. — Ето те теб сега, неговият син, в обкръжението на краля на Англия и двора му.

— Брат ми ме повика и аз дойдох, за да представлявам нашия клон — предпазливо отвърна Джаспър. — Доведох също стотина от онези уелски стрелци с лък, които си спечелиха такова стабилно място сред англичаните през последните години — той вдигна ръка, сякаш искаше да предотврати прекъсване. — Моля ви, милорд, не са нужни благодарности. Макар да виждам твърде малко стрелци в тази Обиколка. Знам, че момчетата ми ще се отличат, ако се наложи.

— Само се надявам, че ги държиш изкъсо — развеселено се намеси граф Пърси и погледна към подпорните греди на тавана. — Познавам уелсци, дето не са много различни от диваците. Вашата е тъмна страна и се намират разни безсрамници, дето ги наричат крадци, но аз никога не съм бил сред тях.

— Радвам се да чуя това, милорд — отвърна Джаспър. За хората, които го познаваха, беше ясно, че гласът му става опасно тих, като шепот преди буря. — Ние казваме същото за англичаните на север.

— Е, да, разбира се — рече Пърси. — Въпреки това съм доволен, че кралят има до себе си такива като теб. Кой знае какви още нещица могат да паднат от неговите ръце в твоите? Този крал Хенри далеч не е стиснат. Цялото им потекло винаги е било щедро.

Джаспър Тюдор внезапно се изправи и се втренчи с невиждащ поглед в отсрещния край на масата, поклащайки се леко.

— Смятам, че ми беше достатъчно. Ще ида да си потърся леглото. Лека нощ, милорд Нортъмбърланд, барон Егремонт — той се запрепъва, тръгвайки към вратата, после по стълбите, откъдето известно време се дочуваше тупурдия.

Граф Пърси се усмихна вътрешно и погледна сина си, не по-малко зашеметен от пиене от младия уелсец.

— Надявам се прислугата да преброи лъжиците утре — рече баща му. — Уелсците са като свраки, знаеш ли, до един.

Томас се усмихна на тези думи, с полузатворени очи и оклюмала глава.

— И ти трябва да си потърсиш леглото, Томас. Цялото това шествие много ми прилича на пролетен панаир. Младите мъже трябва да сте бодри и нащрек, след като родът Невил се е въоръжил за война. Разбираш ли ме? За бога, момче, колко си изпил тази вечер?

— Разбирам — каза Томас, без да си отваря очите.

— Чудя се. Не мога да се доверя на един Невил дори когато го виждам пред себе си, камо ли когато е някъде надалеч и прави Господ знае какво. Хайде, отивай да се наспиш и да станеш сутринта бодър и годен да защитаваш краля си. Върви. Господ да те пази.

Томас простена и се изправи на крака, сграбчвайки масата, за да запази равновесие.

Останал сам, граф Пърси си отряза парченца сирене от квадратния дървен поднос. Тъй като никой не присъстваше, за да го наблюдава, лицето му придоби обичайното си смръщено изражение. Голямата кралска обиколка започна достатъчно добре, но той не можеше да се зарадва на възвърнатото добро здраве на Хенри, докато Солсбъри и синовете му бяха някъде из пущинаците с Йорк. Възстановяването на краля беше отговорът на всички молитви на фамилия Пърси. Невилови бяха загубили основата на своята мощ, но графът знаеше, че поради тази причина те ще станат още по-опасни. С гримаса той се насили да изпие още една чаша вино и усети как потъва в омая. Без нея сънят никога нямаше да дойде.