Кон Игълдън
Света троица (16)

14.

Джаспър Тюдор бе разделил стрелците си на групи по трите барикади, изпращайки по трийсетима, заедно с един опитен капитан начело на всяка от тях. Знаеше, че те ще са много ценни, още като ги доведе на Обиколката, но не и че ще са абсолютно незаменими за неговата защита. Къщите с изглед към Кий Фийлд имаха няколко по-високи прозорци по стените, дето бяха идеални за целта, тъй че неговите уелсци обсипваха с дъжд от стрели атакуващите. Тюдор изпитваше удовлетворение, но и страхопочитание при гледката на разлюлените, тресящи се барикади. Това не беше просто някакъв набег или спречкване, това му беше ясно. На неравната земя отвъд се бяха строили три армии, които ги нападаха с рев и пукот.

Бариерата стенеше, люшкаше се напред-назад. Тюдор чу как нещо в средата й се скърши и пропукването тук имаше различен звук от почукването на лъковете, което се разнасяше от всички посоки. Войниците на Йорк използваха дълги пики, за да разкъсват въжетата и да ги издърпват назад. Други пък предпазваха групите си с щитове и така за нула време щяха да разбият на парчета барикадата, ако не бяха неговите момчета. От разстояние само десетина фута стрелците му пронизваха поголовно напъващите бойци, смееха им се и брояха на глас онези, които бяха покосили смъртоносно. Един от капитаните скандираше рими от бойната поема Y Gododdin и по този начин повдигаше духа на всички, които говореха неговия език, а останалите дразнеше.

Тюдор забеляза сина на Пърси, лорд Егремонт, който се спускаше в луд бяг надолу по хълма, следван по петите от няколко десетки войници с брадви. С един поглед той прецени положението на барикадата и се усмихна на Тюдор — знак, с който оценяваше усилията му, докато междувременно разполагаше собствените си хора да отблъскват всеки неочакван пробив. Без стрелците постът им щеше да е паднал преди той да пристигне, но въпреки това усилието им беше неимоверно, изпразваха колчаните си, докато раменете им затреперваха от повтарящото се усилие на ръката.

Тюдор се отдръпна, когато около него се посипаха парчета от кирпичени тухли. Неколцина от момчетата му бяха влезли в къща с изглед към улицата и бяха пробили дупка в стената на горния етаж. Един от тях се надвеси навън, търсейки най-добрата позиция, докато друг отвътре беше сграбчил ръката му. Тюдор го гледаше, когато откъм полето профуча стрела, проби кожения елек на стрелеца и го откъсна от хватката на приятеля му, тъй че той падна върху главата си на земята. Тюдор чу как Егремонт изруга, стъписан от гледката, но и отпреди това се знаеше, че Йорк разполага със стрелци. Те се бяха изнесли напред и сега работата по защитата на улицата ставаше много по-трудна — игра, която зависеше от бързия поглед и още по-бързата стрелба. Стрелците на Тюдор не смееха да се прицелват за по-дълго от миг, не и когато противниковите стрелци само чакаха главите им да се покажат. В резултат на това пострада точността им, та пиконосците на Йорк успяваха да изтеглят по-слабите части от барикадата, като своевременно ликуваха при всяко дори незначително намаляване на купчината от тръни, въжета и дърво, която преграждаше пътя им. Откъм страната на улицата Тюдор забеляза как хората на Егремонт носят още маси и влачат изкоренени трънливи храсти от една голяма купчина. Бариерата стана по-дълбока и се увеличаваше почти със същата скорост, с която я разтуряха.

Джаспър Тюдор се обърна към идващия насреща му Егремонт. Тюдор беше граф, а другият само барон, затова Егремонт се поклони ниско за огромно удоволствие на уелсеца. Той беше по-висок и имаше по-широки рамене от него, с масивен гръден кош и рамене на мечоносец, трениран още от ранното си детство. От друга страна обаче, Джаспър Тюдор беше доведен брат на краля. Той се усмихна за поздрав.

— Изпратих съобщение до баща си — рече Егремонт. — Мисля, че тук можем да ги задържим. Ще ни трябват още хора, за да поддържат бариерите — той се смръщи, докато говореше, и Джаспър Тюдор веднага се усети. Хора като Егремонт бяха обучени за маневри на бойното поле, а не да защитават маси и трънаци в някаква си уличка. Ако войниците на Йорк успееха да пробият, боят щеше да е жесток, но дотогава щяха да бъдат в изнурителна и кървава патова ситуация.

— Има ли заповед за нещо друго, освен да се държат пътищата? — попита Тюдор.

С мрачен вид Егремонт поклати глава.

— Още не. Сам Господ знае, че кралят не може да стои в един град завинаги. Мисля, че видях вестоносци да яздят на юг, макар че ако чакат подкрепления, ще седим тук цяла седмица да ги чакаме.

— А може в подкрепа на Йорк да дойдат още хора — рече Тюдор и потърка с ръка лицето си.

— Баща ми твърди, че вие, уелсците, сте лукави като шотландците — с лека усмивка подхвърли Егремонт. — Не можете ли сега да използвате таланта си, та да откриете начин да ги бием? Имам голямо желание да видя днес главата на Солсбъри забучена на кол, а също и тези на синовете му. Семейството му ще бъде напълно разорено след такова предателство. Това поне ще поддържа духа ми.

— Баща ти не обича сънародниците ми, забелязах — предпазливо подхвърли Тюдор.

— Не, нарича ви тролове — весело отвърна Егремонт, — макар че доста обича лъковете ви. Пък аз все още не съм си съставил мнение.

— За лъковете или за хората?

— За хората. Бих дал една голяма резиденция за повече от твоите стрелци тук. Толкова знам. Може и да крадат лъжиците, но, Боже мили, стрелят добре.

Граф Тюдор изгледа внимателно младия барон и веждите му скочиха от изненада. След малко разбра, че мъжът го бъзика за собствено удоволствие, и се захили.

— Ами, оплакаха се, че не могат да стигнат до лъжиците. Всеки път, щом влязат в къщата, някоя от вашите английски девици ги вкарва в най-близкия килер. Мисля, че догодина ще можете да използвате въпросните лъжици, за да храните поне няколко уелски копелета.

— Да, да, и така ви нарича също — потвърди Егремонт. После тупна Тюдор по рамото, двамата се засмяха дружно и напрежението спадна. Томас протегна ръка и Джаспър я стисна набързо, като и двамата употребиха такава сила, че едва не си строшиха костите.

Докато траеше ръкостискането, по хълма се спуснаха триста наемници с развети знамена, облечени в синьо-жълтите наметки на Пърси. Егремонт вдигна очи, доволен да види хората на баща си.

— Можем да задържим положението тук — цял ден или цяла седмица, ако трябва. Макар да се дразня, че не мога да отвърна на удара, все пак можем да ги затрудним с нашите бариери. И в двата случая поне кралят е в безопасност. При цялата им проклета арогантност, Йорк и Невил са избрали неподходящ град да ни нападнат, а също и грешния подход.

 

 

В продължение на цял час Уорик наблюдаваше безстрастно как стена от щитове и пиконосци нападат бариера с височината на конник. Цяла сутрин той криеше яда си. Както баща му, така и Йорк си имаха своите причини да бъдат тук, но и двамата бяха вързали ръцете на капитаните, които командваха. Йорк бе искал да се срещне и да се помири с краля, а бащата на Уорик целеше единствено да се добере до лордовете Пърси. Като резултат бяха изпуснали всички шансове да използват по-голямата част от армията, която бяха довели в Сейнт Олбънс. Ако Уорик беше в състояние да накара слънцето да изгрее отново, знаеше, че би посрещнал краля на пътя, на открито. Крал Хенри щеше да е принуден да се предаде, иначе те щяха да изколят колоната му, като надделеят поради многочислеността си откъм войници и стрелци. Вместо това баща му и Йорк някак си бяха смогнали да се поставят в позиция, в която три хиляди мъже трябваше да се промъкват през тесните улички на града. Огромното им преимущество откъм хора беше почти безполезно и той можеше единствено да благодари на Господ, че стрелците му бяха там, за да затрудняват стрелбата на уелсците от другата страна. Без неговите червенодрешковци щеше да е истинско клане — въпреки това барикадите оставаха, като всяка страна се пробваше върху тях.

Уорик стисна челюсти в отчаяние. Беше се отказал от идеята да подпалва още щом видя дървените къщи от двете страни. Целият град щеше да се превърне в пещ, а после и в гробница за краля. Йорк недвусмислено нареди, че няма да търпи подобни действия, и сега на войниците им оставаше само да се напрягат, да се бият и да умират, без да могат да преминат.

Уорик пришпори коня си и мина по-нататък по линията на задните стени. Виждаше камбанарията на църквата Сейнт Питър над града и усети, че го наблюдават. Показа интереса си единствено с внезапното присвиване на очи, но то не бе видимо за околните. Сейнт Олбънс беше древен град и се разпростираше от главните улици във всички посоки. Някои домове имаха градини в задния си двор, а покрай една голяма бяла къща видя къса дървена ограда. Зад нея като че имаше открито пространство, сякаш пролуката беше по протежение на цялата й страна.

Кралските войници бяха блокирали пътищата, затуй, естествено, баща му и Йорк атакуваха бариерите. Колкото по̀ се вглеждаше, толкова повече се чудеше дали не са пренебрегнали някой друг път към града. Уорик се беше бил в Лондон, когато Джак Кейд и хората му от Кент атакуваха столицата. Може би точно този луд бяг по страничните пътища и превиването на две в тъмното го накараха да потърси друг начин да се заобиколят препятствията.

Един от неговите рицари тъкмо минаваше в тръс край него с дузина воини в доспехи, въоръжени с брадви, които го следваха по петите. Уорик го спря.

— Гавърик! Сър Хауард! — извика му Уорик, целият разтреперан от вълнение.

Щом рицарят вдигна забралото си и се огледа, той му помаха да приближи. Групата спря и в миг се отпусна, за да използва и най-малката пауза за почивка.

— Нуждая се… от триста отпочинали мъже. Стотина от моите стрелци в червено, а останалите с брадви и щитове. Бързи да са, сър Хауард — мъже, които могат да тичат и да създадат хаос, ако пробием. Не надувайте роговете. От всеки прозорец в града ви следят зорки очи, готови веднага да изтичат с новини при поддръжниците на краля. Събери хората при мен и после бъди готов да ме последваш.

Само за миг погледът на рицаря се насочи към мястото, откъдето Йорк и Солсбъри наблюдаваха атаката срещу барикадите. Уорик поклати глава, преди сър Хауард да зададе въпроса си.

— Не, няма да безпокоя Йорк с това, не и преди да разбера докъде ще ме доведе — Уорик беше на двайсет и шест години и бе наследил на служба хора като сър Хауард само преди шест години. Говореше му с цялата увереност, която можеше да събере, като зависеше от лоялността на мъжа към цветовете и ранга му.

— Много добре, милорд — суховато отвърна сър Хауард и се поклони от кръста. — Вие, момчета, оставате тук с лорд Уорик. Не правете проблеми.

Той изрече тези думи, като посочи към един вкиснат на вид здравеняк, който вече се бе разположил на земята и ровичкаше в торбите си за някаква храна. Мъжът го изгледа втренчено, като откъсна хапка сушено месо със зъби. Уорик видя как сър Хауард отваря уста, за да каже нещо, но после реши да се въздържи, обърна коня си и в галоп пое обратно към главната част от армията.

Уорик го гледаше как се отдалечава и очите му се присвиха замислено. Обърна се, а през това време останалите вече се настаняваха на земята, взели пример от другаря си. Той се поколеба, после се ядоса не само на тях, но и на себе си.

— Ставайте! Хайде, всички, ставайте! Искам да сте готови за бой!

Никой не отговори, макар че някои скочиха на крака. Други се надигнаха по-бавно, показвайки раздразнението си. Уорик отвърна на всички очи в очи, докато накрая забеляза, че седнал е останал само първият мъж — седеше и го гледаше, леко захилен.

— Как се казваш ти — попита го Уорик, — дето отказваш да изпълняваш заповед на бойното поле?

При тези думи онзи стана рязко и извиси огромната си фигура с лице, полускрито от черна растителност.

— Фаулър, милорд. Не схванах заповедта, милорд. Ще се подчинявам, не се безпокойте за мен, милорд.

Той отговори нарочно нахакано, макар че всички около него изглеждаха притеснени. Уорик разбра, че той е недолюбван, може би беше един от тези, които навсякъде предизвикваха ненавист. Но пък на него му трябваха гневни мъже за онова, което беше замислил.

— Ти стана твърде бавно, Фаулър. Ще тръгнеш пръв с мен в града. Ако искаш, скрий се и ще те обесят, но можеш да се биеш добре и да се издигнеш — лордът сви рамене с безразличие, сякаш това нямаше значение за него. — Избирай веднага, чакам да те видя.

Мъжът задържа погледа си в него сякаш цяла вечност и дълбоко в тъмните му очи прозираше неприязън.

— Ще се бия добре, милорд. Такава възможност да пронижа с добра стомана търбусите на кралските префърцунени благородници? Не бих я изпуснал за нищо, дори и за две Коледи в една и съща година. В случай че вие водите, милорд.

— Гледай тогава — отвърна раздразнено Уорик. Връщането на сър Хауард, който заобиколи младия граф на кон със стотици мъже, му спести отговора.

— Тъй като ни гледат, аз няма да посоча пътя — извика им Уорик, докато те се нареждаха, чакайки заповеди. — Целта ми е да премина през градините на къщите и да се изкатеря по хълма до позициите на краля. Който има чук, да мине напред. Разбивайте всичко, що видите по пътя си. Не си представям да прехвърляме огради като младоци, дето са крали ябълки — той поспря, а скупчените мъже се засмяха. — Ако намерим как да минем, не се спираме. Ако са направили и други бариери по-нататък, обръщаме се и се вливаме в защитниците от първа линия. Такива са заповедите ми. Викът ще бъде „Уорик“, но не преди да сме пробили. Ясно ли е?

Триста гласа промърмориха „да, милорд“, докато той слизаше от коня си.

Видя как Фаулър повдига изненадано вежди, но пътеката, по която се надяваше да тръгне, можеше да се преодолее единствено пеша. Нямаше обаче да се откаже от снаряжението си, независимо, че щеше да го забави. Уорик отново си спомни тъмните улички от въстанието на Кейд и потисна тръпката си. Изтегли меча и свали щита си, като сграбчи каишите.

— Следвайте ме. Чукове и брадви отпред.

Не беше възможно да тича с пълни доспехи, направени от плочки. Уорик тръгна гордо напред колкото се може по-бързо, а триста мъже подтичваха зад него. Отначало изглеждаше сякаш целта им беше да подсилят стената от щитове по барикадите, но после той свърна надясно покрай задните стени на къщите. Шумът който се понесе, съвсем не беше приятно дрънчене, а тропот и звънтене на въоръжени мъже, готови да заколят всеки, изпречил се на пътя им.

 

 

Уорик стигна до къщата, която бе видял преди, и с вдигната ръка спря тези, които го следваха. Мъжът на име Фаулър удържа на думата си, почти се беше залепил до рамото на младия граф, та той дори се чудеше дали не се готви да му стори нещо. Мъжагата застана в готовност, вдигнал нагоре едната си вежда.

— Хвани ботуша ми и ме повдигни, Фаулър — нареди му Уорик. — Трябва да видя.

Гигантът изсумтя, остави брадвата си до оградата и сграбчи графа, като го метна с такава сила, че той едва не се прекатури в градината отвъд.

Уорик въздъхна успокоен, като се хвана за горната греда. Отзад една пътечка, не по-широка от мъжки рамене, се провираше по дължина на къщата. Виждаше, че порта препречва по-нататъшния поглед към улицата, въпреки това нещата му изглеждаха обнадеждаващи.

— Долу, Фаулър — рече Уорик.

Онзи сякаш бе готов да го държи там цял ден, но накрая го пусна и Уорик се приземи сред звън на дрънчащ метал. Погледна мъжа разгневен, но с раздразнение установи, че, застанал тъй близо до него, главата му стига само до най-ниската точка на брадата му. В същия момент, изглежда, и самият Фаулър разбра колко се извисява над него, и познатата усмивка отново се разля по лицето му.

— Благодарности — рече Уорик, с което си спечели едно свиване на рамене, и се обърна към останалите. — Тази ограда трябва да се разбие. След това ще навлезем в града. Ако стигнем до главната улица, задачата ни е да изревем „Уорик“ и хората на краля да загубят ума и дума. Повечето от тях са тук долу, за да защитават Кий Фийлд, но кралят ще има охрана. Ще знам повече, щом стигнем върха на хълма. Надявам се, че имате здрави дробове и кураж да тичате.

— Щом вие имате, милорд — промърмори Фаулър.

— Млъквай, Фаулър — скастри го графът.

В следващия момент мъжагата сякаш надвисна над главата му, но един от бойците го избута настрана и грубо го скастри.

— Затваряй си човката, здравеняко — обади се друг. — Или пък щеш да сме там обратно, дет’ чоплят барикадите? Ази предпочитам да сме тук.

Уорик видя, че говори един от облечените в червено стрелци, и се усмихна на себе си, като видя колко беше изчеткан и пригладен платът — дреха, носена с гордост.

Фаулър изсумтя нещо и инатливо сведе глава, макар да виждаше, че са настроени против него. Уорик и не чака повече.

— Събаряйте оградата! — извика той. — Брадви и чукове!

Нямаше място за повече от няколко човека, които се нахвърлиха срещу оградата кой с каквото има. Тя беше стара и основните й греди бяха от масивен дъб. Все пак за миг се превърна в трески и Уорик и Фаулър, който му беше като сянка, се втурнаха първи напред.

Дори само тежестта на доспехите и оръжията може би щеше да е достатъчна, за да се смаже нестабилната ограда от отсрещната страна на тясната пътека. Първите редици я атакуваха с чукове и тя се разпадна на парчета върху пътя зад нея. Отляво дочуваха шумотевицата от най-близката барикада, рева и писъците на разбеснелите се, напиращи мъже. Пред тях се виеше тясната пътечка сред редиците от къщи, която водеше нагоре по хълма.

— Движете се, не спирайте! — извика Уорик през рамо. Периферно зърна двама войници в цветовете на Пърси, които спряха стъписани на място. И двамата бяха посечени с яростни удари на брадвите, преди още да успеят да извикат, а после идващите отзад ги прободоха и стъпкаха.

Слънцето вече бе почти над главите им и ставаше горещо. Уорик и неговите триста воини хукнаха нагоре по склона. Никой не познаваше добре града, но кралят със сигурност се бе разположил на най-високата точка. Катереха ли се нагоре, щяха да го открият.

Някъде под себе си Уорик чу, че надуват рогове, разнесоха се крясъци, с които съобщаваха за техния пробив от две страни. Той се усмихна, мислейки си как ще реагират баща му и Йорк, като разберат, че вече е в града. Хората от барикадите трябваше да напуснат постовете си, за да блокират неговия набег. Тогава преимуществото на Йорк в числеността щеше да си изиграе ролята.

За свое изумление, Уорик откри, че едва си поема дъх, сърцето му биеше до пръсване, а от стичащата се пот очите му пареха. Беше с вдигнато забрало, но тичането по склона в пълно снаряжение представляваше брутално усилие, та той се зачуди дали няма да се добере до върха само за да му се пръсне на място сърцето.

От високите прозорци жени пищяха от страх, а и за предупреждение, когато те преминаваха, но колоната с неговите триста човека сякаш прониза града като с нож и почти не срещна въоръжен мъж. Пред себе си виждаше как главната улица минава по хребета и над нея вече нямаше нищо. Почти не можеше да повярва на късмета си, че удържа толкова дълго, макар че едва не падна от изтощение, когато спря точно на пресечката, и се подпря на една стена, за да почине и да махне шлема си за повече въздух. Сър Хауард го загледа за миг, после направи знак на мъжа до него.

— Фаулър! — извика той. — Подай глава и ми кажи какво виждаш!

Онзи направи гримаса, но не беше нужно да поглежда във втренчените му очи, за да знае, че не бива да спори. Промъкна се до ъгъла и се огледа, после замря.

— Е? — попита Уорик зад него.

— Никой на стотина ярда наоколо — отвърна Фаулър и се върна назад. С очи, разширени от страхопочитание и изумление, той заклати невярващо глава. — Видях по-отзад краля.

— Знамената му ли? — попита сър Хауард, който в момента повтаряше предпазливите движения и подаваше глава иззад ъгъла.

— Не, самият крал, така както аз седя тук. Заобиколен от стотици мъже и някаква шатра с размерите на къща, цялата опъната.

Уорик вече дишаше нормално, когато сър Хауард се върна за заповеди. Всички мъже там и надолу по улицата чакаха какво ще нареди. Уорик свали ръкавицата, за да изтрие лицето си от потта. Нямаше право на чак такъв късмет, но добре му идваше. Бяха пробили право напред и твърде късно бе да се вайка, че вместо триста е трябвало да вземе хиляда.

— Ще чакате ли, милорд? — попита сър Хауард, очевидно замислен за същото. — Мога да изпратя някой назад за подкрепления.

— Не. Този заден двор може да бъде блокиран както всеки друг — отвърна Уорик. — Видяха ни и десет човека могат да държат тази пътека во веки веков. Не, сър Хауард, ще вдигнем шум там горе. Ще нападнем. Онези от барикадите ще се втурнат всички нагоре, за да защитят краля. Няма да имат избор. И тогава преградите ще бъдат сринати и ще сме ги притиснали от две страни.

Вероятността да вдигнат оръжие срещу обкръжението на самия крал и благородниците му отрезви повечето от тях. Мъже, въоръжени с брадви, и мъже с лъкове размениха смутени погледи и мнозина се прекръстиха, богобоязливи за присъдата на действията им свише. Но никой не отстъпи, а лицето на Фаулър светеше, сякаш го бяха избрали за кмет през този ден.

— Стрелците на отсрещната страна на пътя — рече Уорик и гласът му се стегна в гърлото. — Колкото може, по-нашироко. Няма да позволя да ми стреляте в гърба, тъй че имате само един шанс да ги повалите, после влизаме. Ще държите това място, в случай че се окажат прекалено много и трябва да се върнем тук.

— Милорд, може ли да поговорим — обади се сър Хауард, като прочисти гърлото си.

Уорик се намръщи, но се остави да го отведат настрани, за да не ги чуват.

— Какво има? Не смятам да губя този шанс в спорове, сър Хауард. Бързо, човече!

— Ако накарате стрелците да стрелят по улицата, кралят също може да бъде убит, милорд. Обмислили ли сте това? Стрелата не познава чия кръв е — народна или кралска.

Уорик се втренчи в него. След смъртта на бащата на съпругата му и на брат й той бе наследил дузина замъци и повече от сто къщи, от Шотландия до Девън. Заедно с това необикновено богатство беше получил и повече от хиляда войници на негова служба, завещани му като новия граф на Уорик. Сър Хауард беше негов феодален крепостник, той можеше да изисква от него абсолютно подчинение. Забеляза, че мъжът леко трепери, съвсем наясно беше, че рискува и клетвата, и честта си, дори само поставяйки под въпрос командата му. Сър Хауард Гавърик не беше глупак, но Уорик знаеше, че няма време, този шанс им падна от небето и висеше на косъм, та да спорят за него. Наблизо камбана заби предупредително, нарушавайки настъпилата за миг тишина.

— Позволявам ти да се оттеглиш, сър Хауард, ако чувстваш, че не можеш да застанеш до мен. Даден ми е този шанс и ще поема цялата отговорност за всичко, което се случва. Опрощавам ти всякаква вина в това отношение. То тежи на моята глава. Ако избереш да напуснеш, няма да навредя на теб или на семейството ти, когато спечелим битката. Имаш думата ми, но бързо, избирай дали ще останеш, или не.

Уорик остави по-възрастния мъж там с леко зяпнала уста и широко отворени очи. Когато младият граф погледна пак, сър Хауард вече крачеше сам надолу по хълма, пробивайки си път през редиците мъже, застанали в очакване.

— Стрелци! — извика Уорик. — Това трябва да се свърши днес. Всички чухте милорд Йорк. Ако претърпим поражение тук, ще ни преследват като предатели. Рангът или богатството не са защита, не и тук в този град. Заповядвам ви да стреляте по улицата. Веднага! Викайте името ми и им дайте да разберат, че сме тук!

Триста гласа изреваха името „Уорик“ с пълни гърди и заглушиха шума от стоте стрелци, наредени в редици и с колчани, провиснали ниско на бедрата им.

След само миг по Сейнт Питърс Стрийт свистяха безчет стрели. Още един миг донесе и отговора: викове и писъци, паника на пазарния площад, където стоеше кралят.