Кон Игълдън
Света троица (12)

10.

След първите жестоки студове тази година зимата бе почти мека. В кралските апартаменти в Тауър все още горяха огньове във всяко огнище, понякога разположени и в двете части на една и съща стая, и всички те се бореха да стоплят древната крепост от студа и влагата на реката, която течеше край стените й.

Дери Бруър си беше върнал част от килограмите, които свали. Косата му порасна и бе подстригана от личния бръснар на краля, а кожата му загуби онази восъчна, жълтеникава бледност, резултат от малкото храна и твърде многото притеснения. По съвет на лекарите Хатклиф и Фосби той всяка сутрин пълнеше стомаха си до пръсване с говежди бульон и цветно зеле, последвани от три пинта нискоалкохолна бира — почти същата диета бе наложена и на краля, за да възстанови кръвта си. На Дери вече му се повдигаше от зеле — зеленчук, който сякаш го следваше като призрак, макар след това той да прочистваше устата си с френско бренди. С удоволствие усещаше как силата му се възвръща, чувстваше се като Самсон, когато косата му никне.

Кралят също придобива малко цвят на лицето, мислеше си Дери. Хенри седеше кротко и тихо, но очите му бяха будни, лицето му вече не приличаше на отпусната маска. Тази проява на елементарен интерес изглеждаше изумителна за онези, които го познаваха преди да се срине. Седнал само на няколко фута от краля, Дери едва се въздържаше да не го зяпа. Мъжът, когото бе познавал, беше само сянката на този, който се бе върнал обратно, нямаше друг начин да го опише. Знаеше, че Маргарет все още усеща у него някаква нестабилност, сякаш Хенри беше купа, която можеше да се счупи при най-малкия удар. Въпреки това голямото спане по някакъв начин бе възстановило краля, изцерило бе пречупената му воля, независимо от това какви пукнатини бяха останали под повърхността.

Хенри усети безмълвно изучаващия го поглед и впери въпросително очи тъкмо когато той сведе глава към краката си. Дери бе виждал лудостта и преди под различни форми, събудена от гняв или скръб, или пиене, или пък просто дошла от никъде, сякаш донесена от летния вятър. Той знаеше, че съзнанието си има собствен свят, всички звезди и планети на небето, взети заедно, бяха по-малко сложно устроени от човешките мисли. Каквито и дяволи или болести да бяха прояждали волята на краля, та да го превърнат в дете, те го бяха напуснали сега. Най-сетне мъжът отдолу можеше да се прояви.

Дери издиша шумно и почувства как очите му, изненадващо, се пълнят със сълзи. Както бе със сведена глава, той ги избърса, без някой да го види, и се замисли за работата си и всичките й дребни неприятности. Вече се бе видял принуден да потушава слуховете, че духът на краля е бил заразен на някое друго място. Лондончани имат талант да шептят тайно, мислеше си понякога. И при най-малка възможност те закриваха уста с ръка и просъскваха нещо за дяволи или копелета, или пък тайни евреи на високи постове. Самият той бе давал началото на подобни лъжи и много трудно беше те да се опровергаят. Понякога си мислеше, че хората имат нужда или от добър водач, или пък просто от един хубав ритник в задника.

Докато той седеше с увиснала глава, Съмърсет крачеше нагоре-надолу из стаята, като нервната му енергия бе дошла в резултат на затворничеството. Едмънд Бофорт бе прекарал много месеци като затворник в Тауър, макар че заради ранга си бе разполагал с две големи стаи, с меко легло, бюро и слуги на повикване.

— Ваше Височество — започна той, — събрал съм толкова много съдии с персонала им, че всяка стая в странноприемниците на града е изпълнена с тях. Самата крепост Тауър е претъпкана с войници, най-добрите стражи, които да придружат Ваше Височество на север. Вече чакаме само неколцина — като сред тях най-високопоставеният е Хенри Холанд, херцог на Ексетър.

— Братовчедът Ексетър имаше четиристотин мъже преди — тихо отбеляза кралят. „Преди“ беше станало символ за периода, преди той да изпадне в състояние на безтегловност. — Помня го избухлив като кибрит, младия Холанд. Получил ли е съобщението ми по вестоносец?

— Със сигурност, Ваше Височество — отвърна Съмърсет. — Свитъкът е попаднал лично в ръката му. Мисля, че доста е поотслабнал през затворничеството си в Уелс, но е дал клетва, че ще дойде. Не изпитва излишна любов към Йорк.

— Въпреки това е женен за една от дъщерите му — обади се Маргарет. Тя седеше до мъжа си, подчертавайки правата си на съпруга с близостта си. Дери вдигна очи, когато тя заговори.

— И този съюз може все още да го раздвоява.

— Не — отвърна Хенри, — Йорк го е наказал, защото е взел страната на Пърси. Неговата лоялност е ясна. Всичко, което има, е дошло от моята ръка. Не бих поставил под съмнение човека само заради това, че се е оженил за една Плантагенет, както не бих се съмнявал в граф Пърси заради съпругата му Невил. Но няма да го чакам. Какво друго?

Съмърсет се обърна, за да поеме отново маршрута си по килима пред камината. Дери, щом му се представи възможност, реши да отговори на въпроса сам.

— Ваше Височество, притеснява ме това, че все още не сме се свързали с Йорк и Солсбъри. Двамата със Съмърсет може да имаме своите оплаквания от тези хора, но ако не ги доведем в Лондон да положат клетва, страхувам се от техните армии. Заедно с младия Уорик те притежават повече земи и мъже от всяка друга фракция с изключение на кралския род. Йорк сам по себе си е най-богатият лорд в Англия, Ваше Височество. Можем ли да пренебрегнем такъв човек?

В предни години Дери знаеше, че кралят вече ще кима с глава, преди да е изказал думите си докрай, и ще промълви: „Както кажеш, Дери“. Странно притеснително му беше да види как сега той преценява и претегля, вместо да избълва одобрението си. Но първа заговори Маргарет, изпреварвайки съпруга си.

— Тук сме в затворен кръг, мастър Бруър, нали?

— Разбира се, Ваше Височество. Най-доверените ми хора са заобиколили стаята. Никой не може да ни подслушва.

— Тогава ще кажа на глас онова, което отдавна се върти в главата ми. Няма да има мир, докато е жив Йорк. Той ламти за трона на съпруга ми и ще го присвои, ако му дадем и най-малката възможност. Нарекохме това събиране тук Съдебна обиколка и точно тъй си е, но с нея също показваме и силата си. Лордовете, тръгнали на север с краля си, ще видят мнозина, които още поддържат рода Ланкастър. Ще видят, че кралят се е върнал да управлява, че по Божия милост е излекуван. А в случай че Йорк и Солсбъри ни предизвикат, ще бъдат посрещнати от армии, от хиляди, които ще застанат на пътя им. Тогава поне проблемът ще бъде уреден.

Дери се мръщеше, докато слушаше.

— Милейди, ако Йорк и Солсбъри се превърнат в предатели, ако вдигнат знамената си срещу краля на Англия, не мисля, че резултатът е гарантиран — много са големи рисковете да се провалим. Йорк и Солсбъри имат своите врагове, разбира се, но и твърде много хора шепнат тук и там, че са се отнесли неблагодарно към лоялността им. Не мога да знам какво таят в сърцата си всички лордове, Ваше Височество, но знам само, че някои от тях все още изпитват съчувствие към тези двамата. Със сигурност съм наясно, че има хора, дето смятат, че трябва да ги приласкаем, да ги върнем обратно, дори да ги наградим за добра служба.

Той пак сведе глава, когато Маргарет го изгледа остро, и обърна поглед към огъня.

— Милейди, бих бил доволен да чуя, че нашето намерение е да ударим Лъдлоу, да го обсадим и да уморим от глад Йорк, или пък да разбием стените му. Че другата работа, Кралската обиколка на север, е само за разсейка, без да има сигурни резултати от нея. Йорк е подмолен човек, Ваше Височество, подмолен, отмъстителен човек, който разполага и с богатство, и с войници на повикване. По̀ бих предпочел да го разбием, отколкото да го пренебрегваме.

— Познавам го доста по-добре от теб, мастър Бруър — рече крал Хенри, изплувал от размишленията си. — Макар че не мога да знам какво таи вътрешно, благоволението на Ричард Йорк няма как да бъде купено с подаръци и обещания — както казваш ти самият, едва ли може да се изкачи по-високо от това, с всичките си титли и богатства. Ако го повикам, би било равносилно на това да пусна змия в пазвата си и да я моля любезно да не ме ухапе с отровния си език. Не, съпругата ми е права тук, мастър Бруър. В Лондон е вярната ми армия и аз ще тръгна на север към Лестър с нея. Ако Йорк може да си почерни душата дотолкова, че да няма спасение, ако може да престъпи клетвата си и да приеме това проклятие, то аз ще му отвърна… — думите на краля секнаха и той се взря в нищото, докато другите чакаха, обзети от нарастващо безпокойство. Най-сетне Хенри поклати глава объркан, а по лицето му плъзна тъмна червенина. — Та какво казвах?

— Йорк, Ваше Височество — рече Съмърсет притеснено.

Херцогът бе пребледнял и изражението му се отразяваше по лицата на кралицата и на Дери Бруър, които се тревожеха за обременения дух на Хенри. Дери едва потисна тръпката си при мисълта, че болестта на краля може да се завърне, може все още да се таи някъде свита на кълбо у младия мъж, когото той следваше.

— Да… Йорк — продължи Хенри. — Ако той и неговите поддръжници ме нападнат, страната ще се вдигне срещу предателството му. Всеки един от придружаващите ме графове, всеки херцог, всеки барон, всеки рицар и професионален войник ще грабне меча, копието и лъка и ще се изправи срещу него. Всяко село, всеки малък и голям град! Кралят е недосегаем, Съмърсет! Кралят е неуязвим, богопомазан. Всеки мъж, който застане срещу мен, ще гори в ада. Това е отговорът към мъже като Йорк и Солсбъри. Ще тръгна на север в мир, но ще му отговоря с война, ако излезе дори на крачка извън своята крепост — кралят спря, за да разтрие с кокалчета слепоочията си, да отмахне болката, после затвори очи.

— Маргарет, ще бъдеш ли тъй добра да повикаш Хатклиф? Той прави прекрасна отвара срещу болка, а главата ми ще се пръсне.

— Разбира се — отвърна тя и се надигна. Дери стана с нея и тя избута мъжете от стаята, за да се погрижи за мъжа си, като извика през отворената врата да доведат лекаря. Един слуга хукна да го открие.

Щом вратата зад гърба му се затвори, Дери се озова в доста по-студения коридор, хвърли бърз поглед към Съмърсет и видя собствените си безпокойства, отразени в неговото лице. Никой от двамата нямаше да спомене за внезапната отнесеност на краля, убеден бе в това. Мисълта, че Хенри може да има само ограничено време, преди да потъне отново в онази мечтателна лудост, беше ужасяваща, необозрима и накара Дери да потръпне и да се почувства зле. Да облече в думи този страх, беше все едно да го материализира. Като мълчат, и двамата можеха да си кажат, че е било въображението им.

— Можем ли да избегнем война, Бруър? — изведнъж го попита Съмърсет.

— Разбира се, милорд. Въпросът е, трябва ли да я избегнем? Наполовина съм убеден, че нашата млада и гневна кралица има право. Може би трябва да разкъсаме фалшивите одежди на тази Съдебна обиколка и да изправим кралската армия срещу Йорк. Неделима част от всяка победа е да избереш в кой момент да нападнеш. Не искам да изпуснем най-добрия шанс, който може би ще имаме.

Съмърсет го наблюдаваше внимателно, докато говори.

— Но… — подсказа му той.

Устата на Дери потрепна.

— Но… ох, има стотина „но“, милорд. „Но“ кралица Маргарет е права, че кралят трябва да се покаже след толкова дълго отсъствие в кралството. „Но“ Йорк все още не е предател, колкото и да го ненавижда кралицата. Господ ми е свидетел, че не съм му приятел, но той направи сина на Маргарет Уелски принц и управляваше с дипломатичност и умение, докато това беше негово право. Не бих се доверил на Солсбъри на разстояние сто мили от граф Пърси, трябва да ви кажа. Двамата се мразят ожесточено. Но Йорк? Не мога да си представя да си присвои трона. Колкото да не ми е приятен, твърде много е изпълнен със собствената си докачлива гордост. И ако наистина се стигне до меч, лък и брадва, пак можем да загубим, милорд, без да имаме втори шанс да се върнем обратно на този ден и да изберем по-добро решение.

— Кралица Маргарет вижда в Йорк заплаха за съпруга и сина си — рече Съмърсет. — Не мисля, че ще се задоволи с решение, което не приключва с главата му, забучена на кол.

— А нейното мнение влияе на краля — добави Дери и отмести поглед замислен. — Хора като мен — хора като вас или граф Пърси — могат да крещят от сутрин до вечер, но същата нощ тя ще бъде там да му шепне на ухото — Дери въздъхна шумно. — Ако можем да настроим един срещу друг Йорк и Солсбъри, или пък Солсбъри и сина му, можем да загубим само един и да спечелим двама, възвърнали си благоволението на краля. Знам, че кралица Маргарет се възхищава на младия Уорик и няма да се радва да го види повален заедно с баща му. Бих могъл да му пиша, милорд, ако успея да намеря подходящите думи. Подходящите думи винаги ги има, стига човек да е достатъчно проницателен да ги види.

— Граф Пърси ми напомни, че трябва да имаме предвид сина на Йорк, Едуард Марч — рече тихо Съмърсет. — Той се чуди на глас дали смъртта на Йорк при болест или пък нещастен случай би донесла край на тази заплаха.

Дери го погледна в очите и видя напрежението в тях.

— И как му отговорихте, милорд?

— Ами, казах му да върви по дяволите, Бруър. Надявам се, че ти би казал същото, ако ти спомене подобно отвратително нещо.

Дери усети, че нещо в него се отпусна с облекчение. Харесваше лорд Съмърсет, човек, който не виждаше полусенки в присъдите си. Той наклони глава.

В този момент по коридора се зададе тичешком доктор Хатклиф, порозовял и изпотен от тичането от другия край на Тауър.

— Извинете ме, милорд, мастър Бруър — каза им. — Кралят ме е викал.

Двамата мъже се оттеглиха и докторът се втурна вътре, като затвори плътно вратата след себе си.

Дери насочи вниманието си обратно към Съмърсет, след като онзи изчезна.

— Йорк пише писма, милорд. Виждал съм някои от тях, преписани за мен от хора, дето му нямат доверие.

— Измяна ли? — попита херцогът със светнали очи.

— Съвсем не. С всяка своя дума той почита краля, но се оплаква много от вас и от Пърси, и от останалите лордове около краля. Той не познава сегашния Хенри. Смятам, че донякъде все още вижда краля такъв, какъвто бе едно време: агнето, голобрадото момче. Господ е свидетел, искам Йорк да падне, милорд. Нищо повече не искам от това да стоя над изстиналото му тяло върху студеното поле. Докато е жив, той е опасност за моя крал дори само със силата си и с подкрепата на рода Невил — независимо дали някога ще посмее да посегне към трона, или не.

От отчаяние и изтощение Дери подритна с крака си едно малко камъче на пода и го запрати надалеч.

— Смятам, че преди ви казах истината. Ако се извади оръжие, не мога да съм сигурен кой ще победи. Сигурно има друг начин, друго решение на проблема с Йорк. Двамата трябва да го открием. Докато не засвирят тръбите, милорд. Докато не дойде този момент, все още съществува възможност да подчиним Йорк. А ако засвирят, значи ще сме се провалили.

— И какво ако засвирят? — попита Съмърсет, макар че и двамата знаеха отговора.

— Тогава заедно с вас ще работим, за да унищожим Йорк и всеки, който застане до него. Ще жертваме живота си, за да вземем неговия, ако се наложи. Ако дипломацията не сполучи, милорд Съмърсет, трябва да последва война — и ако това стане, няма да позволя Йорк да триумфира, докато съм жив — той се усмихна горчиво. — В крайна сметка, и той не би оставил някой от нас да живее дълго.

Съмърсет кимна замислено.

— Знаеш ли, Дери, когато бях момче, избягах едно лято и тайничко отидох да видя селския панаир, да погоня местните момичета, да пия и да ми предскажат бъдещето. Баща ми така и не разбра, че съм излязъл от стаята си. Сигурно и ти си правил нещо подобно навремето.

Лицето на Дери се разтегли в усмивка, като чу това; той поклати глава.

— Опасявам се, че детството ми е било малко по-малко… благородническо, милорд, но продължете.

— Пих твърде много медовина и бира, разбира се, и си спомням как се натисках с една девойка, дето настояваше първо да й платя, преди да ми позволи да я положа на земята. В по-голямата си част нощта ми се губи, но си спомням една циганка и шарената й шатра. Тя ми гледа на ръка в тъмното, докато шатрата й се люлееше наоколо ми и едвам се удържах да не повърна.

Погледът му се изцъкли, потънал в спомените, а Дери скръсти ръце.

— И ви окрадоха сигурно? Или пък това беше момичето във високата трева? — подсказа му той.

— Боже мой, не бях чак толкова пиян. Не, тя ми каза, че Съмърсет ще умре в двореца, не на бойното поле, не от настинка или болест. Аз не й бях казал името на баща ми, Дери, макар че тя го знаеше.

Дери погледна към пръстена печат, който украсяваше ръката на херцога, и който носеше герба на семейството му.

— Такъв им е занаятът, да внимават за знаци, милорд. Убеден сам, че ви е взела парите заради хубави обещания и е казала почти същите неща и на следващия си клиент.

— Не вярваш в такива неща, тъй ли? Оттогава насам съм се бил в десетина военни акции и дори не сам бил раняван, Дери. Без драскотина. Дори не съм боледувал, а познавам поне дузина маже, дето умряха без време, не, две дузини, дето се потяха и предадоха Богу дух от някакъв бич, който им съсипа телата. Разбираш ли ме? Живял сам омагьосан живот, докато другите умираха около мен. И знаеш ли защо — Съмърсет се наведе към него с блеснали очи и му довери тайната си. — Никога не съм пътувал до Уиндзор, нито веднъж за трийсет години. Това е личната резиденция на краля, най-голямата в страната. Кой друг замък бе могъл да бъде „двореца“ от предсказанието, виждаш ли?

Дери изведнъж се изсмя и звукът излезе като лай, който стресна херцога и той трепна.

— Съжалявам, милорд — рече Дери, като почти се давеше от забавление. — Вие сте мъж, когото уважавам и аз не би трябвало да… — но прекъсна пак, защото не можеше да овладее смеха си.

Съмърсет изглеждаше обиден, а нараненото му изражение остави Дери без дъх и го накара да се подпре на стената за опора.

— Тъкмо щях да кажа, че Йорк няма да ме затрие, колкото и да не ме обича — продължи Съмърсет сковано. — Известно време се страхувах, докато бях в Тауър. Предсказанията са неясно нещо и се боях, че може това да е мястото, където ще умра, но после ме спасиха, пак бях изпратен да служа на краля си. И нищо повече не може да всее страх у мен, нито Йорк, нито Солсбъри или… каквото и да е друго.

— Съжалявам, милорд. Не биваше да се смея — повтори Дери, който се овладя, докато бършеше очите си. — Как бих искал да имам някой магически талисман или пък обещанието на циганка просякиня да ми помага свише, наистина би било хубаво. Бих искал да съм сигурен откъде идва заплахата — дали от Йорк, или от Солсбъри, или пък от някой друг дявол, който още не съм успял да забележа, дето се е скрил на тъмно местенце.

Съмърсет съвсем не се беше успокоил и продължаваше да стиска челюстта си.

— Има и такива, дето притежават действителна мощ, Дери, все едно дали идват от дяволи, или ангели, дали ще решиш да вярваш в тях, или не. Възнамерявах да ти внуша малко повече кураж, а не да се превърна в прицел на подигравки. Сега ще ти пожелая лека нощ — херцогът леко склони глава и си тръгна, оставяйки Дери загледан присмехулно в гърба му.