Кон Игълдън
Света троица (18)

16.

След като Йорк напусна площада, Солсбъри пое командването и с рев заповяда на своите да атакуват войската на Пърси. Граф Пърси, както и лорд Егремонт бяха изтласкани по-надолу по главната улица, далеч от позицията, която бяха загубили на площада. Солсбъри забеляза знамето на Съмърсет близо до същата група, преди мъжът, който го държеше, да бъде убит и то да изчезне, стъпкано под краката им. Войници, облечени в червено, ги притискаха жестоко и с някаква прагматична част от мозъка си той отбеляза колко полезно е да са облечени така, когато всички други знамена и цветови обозначения са строшени или потъпкани.

Той въздъхна уморено и потупа Джон по рамото.

— Стой наблизо! — каза му.

Под строй войниците тръгнаха след двамата. Солсбъри чувстваше годините си с всяка крачка, но възможността да приключи с родовата вражда веднъж завинаги потискаше умората на плътта. Йорк и кралят се изнесоха от центъра на събитията. Сега вече войната се водеше между Невил и Пърси, като силите на Невил два до три пети превъзхождаха тези на врага.

Солсбъри и синът му се движеха след тях по главната улица, тъкмо навреме, за да видят как Съмърсет и охраната му нахлуват със сила в една кръчма. Стотина ярда по-нататък Уорик притискаше хората на Пърси и не им даваше нито въздух да си поемат, нито да планират. Въпреки това Съмърсет сам беше влязъл в капана и той видя възможността да направи Йорк свой длъжник. Внезапно спря и събра хора около разбитата врата на кръчмата, като своевременно изпрати други в задната част на сградата, за да препречи патя им за отстъпление. Вътре беше тъмно и тихо и никой не бързаше да се хване за меча или брадвата, и да се втурне срещу онези, които ги очакваха.

— Кесия със злато за рицаря, рицарско звание за простонародния човек — заяви Солсбъри пред войниците около себе си. — Онзи, който повали Съмърсет, ще си избере наградата.

Това бе достатъчно да убеди нерешителните и те се юрнаха към вратата, като четирима от тях влязоха вътре. Солсбъри зачака, а отвътре се чуваше тупурдия и сумтене, звън от удар на метал върху метал. Още от неговите мъже влязоха и тропотът и стенанията се засилиха. Той прехапа устни от раздразнение. Искаше да продължава, да види как посичат всички хора на Пърси.

— По-бързо, хайде! Повече влезте! — скастри ги той.

Докато говореше, от вратата се показа една фигура и по цялата улица настъпи мълчание. Доспехите на Съмърсет бяха почервенели от кръв и както бе застанал на прага, тя се стичаше свободно по излъсканата им повърхност и капеше по земята. Той дишаше учестено, но щом съзря Солсбъри, надигна тежката си брадва с две ръце, а очите му заблестяха. Нямаше и помен от онези, дето бяха влезли вътре, за да го убият, нито пък от собствената му охрана.

Съмърсет беше сам.

— Невил! — извика той и пристъпи напред към светлината. Сякаш изобщо не го беше грижа за въоръжените мъже, които го обграждаха отвсякъде. — Предателят Невил! — изрева с пълен глас.

Един от рицарите на Солсбъри затича към него и той се завъртя, за да го посрещне, като заби брадвата си във врата му с ужасяваща сила, преди мъжът да успее да го удари.

— Хайде, Невил, ела насреща ми! — изкрещя Съмърсет с прегракнал глас. — Ела, предателю!

Страшна гледка беше херцогът, целият облян в кръв, който стоеше там и ги подканваше да влязат. Тълпата от войници бе застинала в суеверно страхопочитание и само го измерваше с очи. Солсбъри се стегна, готов да бъде нападнат, щом Съмърсет се показа на улицата. Един як воин бързо пристъпи напред и с трясък удари херцога странично, като огъна огромна вдлъбнатина в плочките на доспехите му и го накара да стаи дъх. Ответният удар заби брадвата в гърдите на мъжа от долу нагоре, проряза ризницата му, като десетина пръстена се пръснаха по уличните камъни и прозвънтяха, сякаш се търкулнаха монети. Войникът се срути по лице, а Съмърсет отново вдигна оръжието си с огромно усилие. И докато го стоварваше върху гърба на падналия мъж, закачи провисналата отгоре табела с името на кръчмата. Солсбъри видя как Съмърсет поглежда натам, освобождавайки със сила острието от костта.

Името на кръчмата беше „Двореца“ и със сиво на черен фон бе изрисувана груба скица на крепост. Мигом цялата кръв се оттегли от лицето на херцога; щом видя това, той затвори очи и всичката му сила и бяс се изпариха за секунди и го оставиха като празна черупка.

Солсбъри направи рязък жест, двама рицари дотърчаха и с бързи удари прорязаха с мечовете си сглобките на коленете му. Съмърсет извика и се стовари на земята — протяжен звук, прекъснат от третия дошъл мъж, който удари с брадва по врата му, разкъсвайки метала и плътта под него.

За миг всички застинаха. Половината от тях очакваха, че Съмърсет пак ще се изправи. Бяха станали свидетели на убийството на кралски херцог и шокът от това все още ги държеше. Голяма част от тях се прекръстиха, поглеждайки към Солсбъри, за да видят реакцията му.

— Това беше заради Йорк — рече той. — Сега да вървим за Пърси. С него ще приключим.

Солсбъри и синът му оставиха мъртвото тяло зад себе си и тръгнаха по главната улица, за да се присъединят към Уорик. Хората им ги последваха мълчаливо, поглеждайки към окървавения труп на кралския съветник.

Намаляващата армия на Уорик бе преследвала стъпка по стъпка врага и го бе изтласкала от площада, биеше се с най-решителните войници на граф Пърси, докато те се изтегляха заедно с благородния си господар. Никоя от страните не отстъпваше, но хората на Уорик бяха по-малобройни и само тесните улички ги опазваха от това да бъдат обкръжени и разбити. Когато баща му успя да го достигне, Уорик вече бе притиснал граф Пърси и барон Егремонт до стените на друга кръчма — „Крос Кийс“. Малко по-нататък имаше пресечка и мъжете на Уорик бързаха да стигнат до Пърси, преди сражението да се разгърне и да му предложи шанс да избяга.

Уорик погледна със страх назад при шума от стъпки, после си отдъхна, като видя орлите и кръстовете, и червените диаманти по щитовете на бащините си рицари. Зърна брат си Джон и по-младият мъж му кимна — личен момент на споделено задоволство насред хаоса на целия ден. Изправиха се срещу мъжете, които бяха нападнали сватбарите на Джон, и Уорик сведе глава, за да покаже, че признава правата на брат си.

Солсбъри беше довел двеста или триста от най-добрите си воини на улицата, като остави останалите биещи се групи сами да подсигурят завземането на града. Някъде по-нататък изсвириха рогове, но Солсбъри не им обърна внимание и изкрещя нови заповеди, щом се присъединиха към червенодрешковците на Уорик и заедно с тях се насочиха към врага.

Изправен пред тази нова вълна напиращи войници, Хенри Пърси, граф на Нортъмбърланд, се почувства изнемощял. Беше принуден да отстъпва по главния път, атакуван отново и отново. Бяха избили шлема от главата му и бялата му коса се вееше на мокри от пот кичури. Лицето му беше посивяло и имаше вид на човек, дето едва ли ще има сили да вдигне меча, който държеше с две ръце. Двамата със сина му Томас стояха във втората редица воини на Пърси, пищно облечени в синьо и жълто. Главата на фамилия Пърси щеше отдавна да е посечен, ако не беше един дребен и жилав мъж в ризница, който се биеше с тънък като игла кинжал. Трънинг не допускаше никой близо до господаря си, преди да се е втурнал и да го е пробол в окото или в някоя става с ужасяваща точност. Той носеше отговорността за половин дузина от проснатите на улицата тела и какво ли не би дал Уорик сега само за един от стрелците, които беше оставил отзад, когато се юрна към площада.

Силите на Пърси отново отстъпиха и от лявата им страна вече се откри страничната улица. Уорик дочу как графът подвиква на войниците си, че се изправят пред онези, дето са убили краля. Стресна се, като чу това. Думите на стареца дадоха нови сили на хората му, те настъпиха срещу им и завоюваха обратно няколко ярда земя. Прясна кръв потече от рицарите в доспехи и капеше по студената улица.

Уорик гледаше как воините на баща му ръгаха с пиките си през щитовете, пронизваха и намушкваха, докато те не излязат обратно червени, после започваха отново. Видя как граф Пърси спори с Егремонт, старецът избутваше сина си и му сочеше открития път в ляво. Егремонт, целият зачервен, не искаше да тръгне. Баща му го прегърна и грубо го избута да върви.

Солсбъри приближи задъхан до сина си и сложи ръка на рамото му.

— Крал Хенри е само ранен, макар че не е изключено да умре — каза му. — Браво, добре се справи. Само благодарение на теб, че успя да пробиеш в града, имаме този завършек на деня. На теб и никой друг.

— Къде е Йорк? — попита Уорик, без да изпуска от очи Пърси и Егремонт. Двамата мъже сякаш не забелязваха битката около себе си. Пърси отново му посочи откритата за бягство улица. Някои от пазачите на Пърси сведоха глави, когато им заповядаха да придружат сина му. Най-смелият от тях хвана Томас, лорд Егремонт, за ръцете и го задърпа назад, макар че той се противеше и викаше баща си по име. Старецът обърна гръб на сина си и пак застана с лице към редиците на Невил. Уорик тихо изруга под носа си. Може и да си въобрази, но граф Пърси сякаш го погледна в очите и своевременно вдигна високо глава с изражение, в което се четеше горчивина и достойнство.

— Йорк се е оттеглил в манастира, несъмнено да плаче или да се моли за краля — отвърна Солсбъри. — Няма значение. Нашата работа е тук — той шумно пое въздух и напълни дробовете си, за да избълва заповедта.

— Смажете ги! Крещете „Солсбъри“! Крещете „Уорик“! Крещете „Невил“! И ги убийте всичките!

Битката стана по-напрегната, подпомогната също и от напускането на онези войници на Пърси, които тръгнаха с Егремонт. Уорик видя как дребният мъж с тънкия кинжал се шмугва между двама биещи се рицари, намирайки пролука, сякаш знаеше предварително как точно ще се обърнат. Мечоносецът на Пърси се пъхна между мъжете в схватка като сянка, финтира наляво, преминавайки през втората редица, когато един войник се завъртя в грешната посока. Само за миг той премина и вече се изправяше с лице към тях. Трънинг скочи към Солсбъри, но Уорик и Джон Невил видяха опасността. Те посрещнаха удара му с протегнати напред мечове и Трънинг падна пронизан. Дори и тогава, мъжът се захили през окървавените си зъби и се пресегна, за да набучи с тънкия си кинжал Джон по рамото. Той извика от болка, докато онзи въртеше острието и се смееше, а през това време струя кръв бликна и се разля по излъскания метал. Уорик изтегли меча си и с рязко движение го заби във врата на Трънинг, като го остави да падне.

Солсбъри изрева победоносно, щом видя как граф Пърси се срутва в един сблъсък. Някакъв мъж от охраната му застана над него, за да покрие падналото тяло, използваше щита и меча с голямо умение, за да отблъсне войниците на Невил. Безименният рицар се движеше добре, силата му изглеждаше неизчерпаема. Но не можеше да направи и крачка настрани от господаря си. Накъдето и да се обърнеше, за да убива, друг го удряше, докато накрая един войник замахна с брадва с все сила по коляното му и той също падна, за да бъде стъпкан от краката им.

Силите на Пърси бяха откъснати от стареца, затова Уорик и Солсбъри успяха до го достигнат. Граф Пърси беше все още жив, макар устните му вече да посиняваха. Старият мъж се надигна със стон до седнало положение, подпрян на лакти.

— Джон! Тук! — заповяда Солсбъри.

Ръката на сина му беше обездвижена, мускулът в рамото бе срязан от кинжала. Той го бе изтеглил от раната с лявата си ръка, но беше пребледнял от болка. Въпреки това очите му искряха гневно, когато застана пред врага си.

— Моята смърт няма да те направи по-малко предател — изхриптя граф Пърси. Както думите, така и втренченият поглед на стареца бяха отправени към Солсбъри.

Джон Невил само поклати глава. Той насочи кинжала, още мокър от собствената му кръв, и разряза плътта под брадичката на Пърси. Графът застина и издаде агонизиращ вик — нещо средно между съскане и ръмжене. Острието избута главата нагоре, когато прониза устата му. Избликна фонтан от водниста кръв, щом Джон го изтегли и после отново намушка гърлото. Тримата Невил гледаха как графът пада на една страна и очите му се замъгляват, докато устата му още се движеше в опит да говори, но без да издава звук.

— Къде е Егремонт? — попита Солсбъри синовете си.

Уорик посочи надолу към открития път, където се виждаше група от рицари, отдалечаващи се бързо. Някъде отново затръбиха рогове и Солсбъри стисна устата и челюстта си при този звук. Беше дал дума на Йорк и след цялото това насилие усещаше как го завладява изтощение. Обърна се към сина си Джон и постави длан върху рамото му.

— Победата е наша, Джон. Егремонт не може да избяга толкова надалеч, че да не го стигнем. Свърши се. За днес се свърши.

— Нека да взема стотина воини и да тръгна подире му — отвърна Джон Невил.

За миг си помисли, че баща му може да се съгласи, но главата на графа клюмаше не от липса на воля, а от умора.

— Не. Подчини ми се. Пак ще имаш възможност.

Той напълни дробовете си с въздух, без да отмества очи от трупа на най-стария му враг.

— Достатъчно — изрева. Отляво неколцина мъже все още се биеха и от двете страни, но той чуваше роговете на Йорк в далечината, които даваха отбой за трети път. Времето му беше свършило, беше постигнал отмъщение. — Надувайте рогове, който ги има! Достатъчно, Заповядах! Прибирайте мечовете. След този момент не бива да има повече жертви. Ако искате да живеете, приберете мечовете!

Задъхани и окървавени, мъжете го чуха и се отказаха от боя с отчаяната надежда, че всичко може да свърши дотук, че ще преживеят деня. Дотам, докъдето бе стигнал гласът на Солсбъри, воините се отделяха един от друг, после по-надалеч, когато капитаните на Невил повториха заповедта му и из целия град започнаха да звучат рогове, докато пронизителният им звук и виковете примирие се разнесоха из всяка улица и във всеки дом.

 

 

Ричард Йоркски вървеше по плоските камъни към масивната външна порта на манастира. Все още чуваше зад гърба си глъчката, сблъсъка и виковете на хилядите мъже, които се мъчеха да се убиват едни други, макар да бяха тъй плътно натъпкани по улиците, че едва имаха пространство да замахнат с меча. Погледна назад, когато се надигна оглушителен рев, но не можеше да се досети каква е причината за него. Думите на Солсбъри го тревожеха и събитията от последните месеци придобиваха нова светлина. Целта на Йорк открай време беше да отлепи от крал Хенри всички онези, дето му подшушваха неща, преди напълно да разсипят него и рода му. Сега виждаше, че намерението на Солсбъри е било преди всичко да разбие Пърси. Тогава изглеждаше, че пътят им съвпада, и той отведе и двама им в Сейнт Олбънс. Йорк поклати глава в опит да разнесе безпокойството и колебанията, които го терзаеха. Чувстваше се уморен и гладен, но крал Хенри лежеше в манастира, който се извисяваше сега пред него. Дори не знаеше дали кралят е още жив.

Мъжете, на които заповяда да го изнесат на безопасно място, бяха останали край вратите на манастира, предпочитайки това тихо уединение пред мисълта да се върнат към опасностите на битката. Едуард Марч стоеше притеснен сред тях — рангът и младостта му бяха твърде голяма пречка за преодоляване. Мъжете застанаха мирно, като видяха как Йорк се тътри към тях, очукани и изнурени войници, които вече се бяха били през деня, но въпреки това изглеждаха засрамени, че ги намират тук, далеч от боевете. Йорк едва ги забелязваше. Мисълта му бе заета с онова, което ще открие зад масивните каменни стени. Абатът не се виждаше никъде наоколо, въпреки това неговият манастир представляваше свещена земя — убежище. Той потръпна под доспехите си, когато неговите хора разтвориха огромните порти и прекрачиха прага. Синът му приближи с обнадеждено лице. Йорк поклати глава. Не знаеше нито какво ще намери в манастира, нито какво ще направи.

— Не, Едуард, остани тук — той влезе вътре и изчака да затворят вратите зад гърба му. Погледна нагоре.

Невероятни проблясъци от цветове посрещнаха погледа му от всички страни, всяка оцветена колона и стена искаха вниманието му. Огромно изображение на Христос на кръста привлече очите му, в пищни нюанси на червеното, синьото и златното, толкова ярки, че все едно бяха направени само преди дни. Други сцени от Библията бяха пресъздадени на едно огромно платно, което се простираше пред него в ярки, цветни шарки. Дъхът му секна от изумление. Изведнъж осъзна, че стои там в омърляните си доспехи и гледа по протежение на дългия църковен кораб пред него и към червеното каменно разпятие. Пред него имаше олтар, където, като прекършена кукла, лежеше кралят. Край Хенри стояха само двама души, далечни фигури, които извърнаха белите си лица към мъжа, който влизаше вътре като вълк в кошара с агнета.

Йорк поспря на прага, подпря щита си о каменната колона, извисяваща се към невероятно високия таван над главата му. С изтръпнали от болка ръце той развърза меча и ножницата си, постави ги до щита и изправи гръб. Главата на рода Ланкастър лежеше безпомощен в краката му, братовчед, произхождащ от същия войнствен крал на Англия и получил трона с преднина само от един син. Йорк вдигна глава и отказа да изпита страх, представяйки си сцени как прокълнатите пропадат в огнения ад. Доспехите му проскърцваха и стъпките му отекваха силно, докато прекосяваше дължината на църквата и се взираше в латинския кръст.

Трябваха му стотина крачки, за да стигне до краля на Англия. Хенри беше жив, опрял гръб на олтара и седнал върху студения каменен под с единия крак подпрян нагоре. Йорк знаеше, че той го наблюдава как се приближава. Лицето на по-младия мъж беше толкова бяло и изсмукано, че плътта му приличаше на фин лен. Металната яка и раменниците бяха свалени, а вратът и едната подмишница бяха плътно бинтовани. Хирургът, Скрътън, се отдръпна, когато Йорк приближи, сведе глава и стисна длани в молитва.

Откъм късата страна на олтара беше Бъкингам, достатъчно близо до Хенри, за да го докосне с ръка, ако се протегне. Херцогът дишаше на къси и мъчителни тласъци и имаше толкова ужасни болки, че освен да търпи, нищо друго не можеше да стори. Йорк видя как се обръща и наблюдава приближаването му, и по тялото му премина тръпка, когато съзря огромната течаща рана, която представляваше устата му. Кървясалите му, измъчени очи сълзяха и не беше сигурен дали причината бе в раната, или пък в загубената битка.

Спря, загледан в мъжете. Макар да бе оставил меча, на дясното бедро имаше все още кинжала си. Знаеше, че ако вземе решение да нападне, никой от тримата не би могъл да го спре.

За миг погледна нагоре. Вниманието му привлече някакво леко, пърхащо движение. Видя, че в огромното пространство отгоре, което бе най-близко до представата за рая на земята, прелитат малки птички. Прекръсти се, припомняйки си отново, че се намира на свещена земя. Усещаше присъствието на Бога в студената вечност около себе си като леко притискане, което го накара пак да сведе глава.

Йорк се свлече на коляно пред краля.

— Ваше Величество, съжалявам да ви видя наранен — рече той. — Моля за прошка заради всичко, което сторих, простете ми.

Хенри се помъчи да седне по-изправен, подпирайки се на голи длани, побелели върху камъка. Очите му сякаш ту намираха фокус, ту се рееха без посока. Той помести глава напред-назад, за да се вгледа в човека, донесъл толкова много разрушения.

— А ако не ти дам това, което искаш? — промълви кралят.

Йорк затвори за миг очи. Когато ги отвори пак, те бяха строги и студени.

— Тогава трябва да я изискам. Свободно дадената ми прошка за всичко, което се случи днес. За мен и за всеки мъж с мен. Нарекоха ме предател, Ваша Светлост. Няма да позволя това отново.

Хенри се свлече и доспехите на гърба му задраха в камъка, когато се смъкна там, където бе лежал преди. Знаеше, че животът му виси на косъма, който представляваше търпението на мъжа пред него, и волята му се пречупи — сякаш беше камък, погълнат от приливната вълна.

— Както кажеш, Ричард. Няма да те смятам за виновен за нищо от това, което си направил. Прав си, разбира се. Както кажеш.

И очите му премигнаха и се затвориха. Йорк усети как хирургът прави крачка напред и е готов да приближи. Вдигна ръка, за да го задържи. Пресегна се и постави ръката си в ръкавица върху бузата на краля.

Хенри внезапно отвори очи при допира на студеното желязо.

— Кой е това? Още ли си ти, Ричард? Какво искаш от мен?

— Вие сте моят крал — отвърна тихо Йорк. — Моля само да стоя до рамото ви. Имате нужда от добри съветници, братовчеде. Имате нужда от мен.

— Както кажеш — отговори Хенри с глас малко по-силен от издихание, докато ужасяващата умора му отне и последните остатъци воля.

Йорк кимна доволен. Стана на крака и още не можеше да отлепи погледа си от краля.

Тогава Бъкингам се опита да говори. Изломоти думите така, че нова кръв бликна от устата му.

— Кралят е добър човек. Твърде добър, Ричард. Аз ще те нарека предател, ако той не го стори.

Йорк едва успя да разбере думите му. Можеше да не обърне внимание на ранения херцог, но поклати глава.

— Думите ти са вятър и плява, Бъкингам. Ще бъдеш арестуван. Подозирам, че гаранцията, която ще платиш за освобождението си, ще покрие всичките ми разноски.

Нов изблик излезе от подутата и разранена уста на херцога, който се напъваше да говори ясно.

— А в какво престъпление ще ме обвиниш? Че съм служил на краля си ли?

— Че си застанал срещу верните му лордове, Бъкингам. Ти се изправи срещу Йорк и Солсбъри, когато се опитахме да спасим краля от отровните му съветници. Мисля, че никога вече няма да говориш ясно. Разсечен език е достатъчно голямо нараняване, но ако ми говориш така остро, туй няма да е краят на днешните ти страдания.

Бъкингам се опита да изругае, но от разсеченото му небце рукна нова кръв и думите останаха неразбираеми.

— Кралят е жив и ще живее — силно изрече Йорк. — Аз съм лоялен към рода Ланкастър.

Той дари разпенения херцог на Бъкингам с една тънка усмивка, после се обърна кръгом и се върна към кораба на църквата, където повика хората си.

 

 

Застанал до една колона в трансепта, Дери Бруър се взираше с тъжен поглед напред. Беше влязъл в манастира през едва забележима врата, после се вмъкна в помещението, където на куки в стената висяха монашеските роби, и реши на мига да надене една от тях. След опита му с францисканците бенедиктинската роба не криеше никакви тайни за него.

Тъкмо се приготвяше да си тръгне, нагласяйки качулката така, че да прикрива лицето му, и чу гласа на Йорк, глас, който познаваше повече от всеки друг. Той проследи цялата среща от тайното си скривалище и пръстите му стискаха с все сила кинжала, който висеше на кръста му под робата. Известно време си мислеше, че ще стане свидетел на убийството на Хенри. Но Йорк бе въздържал ръката си и Дери с тъга наблюдаваше унижението на краля.

Когато Йорк си тръгна с енергична крачка, Дери най-сетне знаеше, че всичко е загубено. Беше видял как пада Съмърсет, посечен сред кръв и насилие. Беше се опитал да остане при краля. Беше се мъчил да стигне до него срещу тълпата от прииждащи мъже. Но когато видя как заклаха Съмърсет, му причерня. Битката беше изгубена. Каузата беше изгубена. Кралят беше изгубен. Заслепен от сълзи и онемял от скръб тогава, той хукна към манастира, като мислеше единствено за бягството си.

Дръпна качулката и сведе глава. Йорк, Солсбъри и Уорик триумфираха, получиха всичко, което бяха поискали.

Очите отново го засърбяха и той ги разтри с ръкава на робата, ядосан на себе си заради слабостта си. После стисна дланите на ръцете си отпред и тръгна с плъзгащата се походка, типична за дегизировката му, отдалечавайки се от падналия крал.