Кон Игълдън
Света троица (27)

25.

Лорд Скейлс беше почервенял като домат от сподавените емоции, докато обикаляше край стените на Лондонската кула и гледаше улиците под краката си. От такава голяма височина виждаше войската, дето се събираше на около миля отвъд реката. Усети как потръпва при звука на роговете им, които сигнализираха, че са навлезли в Лондон. В този момент би дал всичко да има още хиляда души.

Спомените от въстанието на Джак Кейд бяха още пресни, макар че събитията датираха отпреди десетина години. Той бе разсъждавал дълго време за несполуката да се защити града тогава и не само заради собствената си роля в това. Без никакво напъване можеше да си спомни как пред очите му убиха стотици, а въстаниците обърнаха града в костница. В онази ужасяваща нощ Лондон изпадна в пълен хаос. При мисълта, че може да види някога пак нещо подобно, сърцето му се свиваше болезнено и той стискаше юмруци до болка. Знаеше, че задълбава дотолкова, че ще стигне до апоплексия или до тотален срив. Лекарят му го беше предупредил за този морав цвят, за дисбаланса на емоциите му, когато старостта изпиваше силите му. Въпреки това гневът единствено можеше да притъпи страха, който го обливаше с пот.

Наградата му за онази нощ отпреди десет години беше пенсия от сто паунда на година и използването на кралски търговски кораб. От тази търговия Скейлс бе забогатял, купуваше и продаваше малки товари с плат и вълна. Командир на гарнизона на Тауър беше последният му пост, преди да се пенсионира, синекурна длъжност с щедра пенсия и цял куп прислужници, които се грижеха за него. На шейсет и три години Скейлс беше наясно, че вече не е в състояние да излезе и да посрещне с щит и меч вилнеещите бунтари. Чувстваше слабостта си във всяко болезнено сгъване на ставите, във всеки поет с хриптене дъх.

По стените екипажите на топовете чакаха заповедите му. Единственото му успокоение беше, че след въстанието на Кейд защитата им беше много подсилена. Ако вражеска сила се опиташе да разбие портала, имаше тежки оръдия, с които да прочисти улиците и да ги превърне в кървава баня. По бойните кули имаше също и торсионни катапулти с конструкция, която всеки римски легионер би разпознал веднага, и те бяха в готовност да хвърлят най-ужасяващото оръжие, над което той имаше контрол, много по-страшно от пушките от бронз и желязо. Скейлс се прекръсти и целуна пръстена със семейния герб, който носеше. Нямаше да позволи да превземат Тауър. Почти се усмихна при мисълта какво би могъл да хвърли този път в действие срещу мъжете от Кент.

— Нека да дойдат — прошепна той, загледан в мъглявината над отсрещния бряг на реката, където още много мъже очакваха да пресекат. На разстояние цяла миля, като петно на земята, се виждаше тълпата от Кент, която постепенно се свиваше, докато навлизаха в града. Лондончани не правят опит да ги спрат, помисли си разгневен. Човек би очаквал, че помнят ужаса и разрушенията от последния път, но не, вятърът донасяше ликуващи викове, глупаци, които развяваха шапки към мъжете, дето щяха да подпалят столицата. Е, няма да им дам Тауър, дори цял Лондон наоколо да изгори — закле се пред себе си той.

Това не беше голямо успокоение. Службата му беше да защитава добрите хора от народа, а той не можеше да им помогне. Освен няколкото градски съветници тук-там и личните им охранители знаеше, че командва единствените войници в Лондон. Стисна челюст със студен и спокоен поглед. Благородниците на краля всички бяха на север или в големите си имения, или около Ковънтри. Хората на Скейлс бяха твърде малко, за да рискува да излезе навън, независимо какви ужасии щеше да види от стените. Всичко, което можеше да стори, беше да изпълнява точно служебните си задължения и да държи Тауър, докато до града стигнат подкрепления. Скейлс още веднъж погледна към редицата оръдия, насочени на запад над улиците. Реката течеше покрай южната стена, там нямаше мост и той не се страхуваше, че могат да му дойдат отстрани. Тауър беше крепост и щеше да говори на езика на стрелбата с всеки, който я приближеше.

— Готови за моите заповеди — изрева той и чу как гласът му отеква в древните камъни. Осемстотин негови войници се изпънаха в очакване. Екипажите на топовете провериха мангалите и бикфордовите фитили за последен път, а железните гюлета и торбите с барут вече бяха приготвени. Бялата кула се извисяваше над всички тях и Скейлс си спомни кръвопролитията и обляната в кръв земя около нея предишния път. Поклати глава. Нямаше да се случи повторно.

 

 

Уорик, Солсбъри и Марч яздеха един до друг по Темс Стрийт в посока на изток към Тауър. Бавният им ход до някаква степен затапваше тълпата зад гърба им, макар че все повече хора се промушваха под и около конете им и се втурваха напред. И тримата държаха оголени мечове, носени от вълната крещящи лондончани, които сякаш само бяха чакали възможност да отприщят собствения си гняв, независимо от намеренията на графовете или пък на мъжете от Кент. Уорик видя стотици с яки тояги или дълги ножове, които се щураха от улица на улица. Конят му се объркваше от хората, дето се мъчеха да ги задминат, а той пък се мъчеше да разбере какво се случва. Наистина бе мечтал да бъде искрата, която ще подпали въстание. Но не знаеше, че седи върху буре с черен барут, когато палеше клечката.

Не ставаше изобщо въпрос да поведе тълпите нанякъде. Всички те знаеха къде е кралският гарнизон и напираха към Тауър заедно с войската на Уорик, като им правеха знаци да ги следват. Жени и деца тичаха покрай тях и скоростта на тълпата се повишаваше с всеки миг, докато Уорик и баща му откриха, че се движат в тръс, за да не изпускат от очи Едуард Марч. Сър Робърт Далтън и голямата фигура на Джеймсън го вардеха от двете страни и се оглеждаха за опасности. Едуард се набиваше на очи, яздеше заедно с вълната, очевидно доволен от хаоса наоколо.

Парламентът не беше свикван от повече от три години. Далеч зад тях Уестминстърският дворец беше потънал във влага и с пуснати капаци, незатоплен от огън или от човешка глъч. Уорик знаеше, че крал Хенри е бил скрит в Кенилуърт, но не и как останалата част от страната се е справяла без биещото сърце на своето управление. Изглежда, кралските служители бяха действали с жестокост, оставени сами да прилагат законите. Навсякъде около него хората беснееха и той се чудеше дали изобщо ще може да контролира това, което бе започнал. Когато Кейд бе влязъл в Лондон, добрите граждани се бяха барикадирали в къщите си. Този път те бяха начело.

Тълпата нарастваше непрекъснато, запълваше всяка пресечка, вътрешен двор или алея с мъже, готови за бой, които прииждаха към Тауър и нейния гарнизон от мразени кралски войници. Земята около крепостните стени представляваше огромно празно пространство от каменни плочи, което Уорик разпозна като място за убиване още щом бе принуден да излезе на него. Тълпата крещеше и ревеше, изливайки яростта си нагоре към бойниците на Тауър, гледаше мъжете от Кент, като че ли очакваше от тях да идат с твърда крачка досами портала и да го съборят с ритници.

Уорик и баща му спряха конете си — все едно неподвижен остров насред цялата бясно движеща се тълпа, но накрая ги избутаха право пред самата крепост. Дори тогава бойните коне тропаха с копита и подскачаха наляво и надясно, изнервени от шумотевицата и хорското гъмжило наоколо.

Солсбъри се бе втренчил в най-високата точка на външните стени и присви очи, като видя горе тъмни фигури и издигащи се струйки дим. Черните дула на оръдията бяха надвиснали, насочени надолу. А хората продължаваха да прииждат, обхванати от все по-голяма възбуда, изпълваха откритото пространство, докато накрая почти не остана място да се обърнеш.

— Виждаш ли оръдията? — изкрещя той на сина си и ги посочи. Уорик само кимна, тъй като не можеше да надвика шума. Наоколо беше хаос; видя как някои от капитаните му с бой отблъсваха мъжете, за да си освободят място. Те вече бяха почервенели и прегракнали от викане и блъскане.

— Дайте им брадви на тези лондончани — изкрещя Солсбъри с всичка сила. Някои от множеството го чуха и викнаха одобрително. — Нека си пробият път през портала.

Уорик чуваше едва една от всеки три думи, но даде знак с ръка на хората си да се придвижат към най-слабата точка от крепостта Тауър. Веднъж Кейд я беше пробил, сега те щяха да го сторят отново.

Високо над главата си Уорик чу един-единствен глас да извиква заповед и дузина, които му отговориха. Вдигна очи, изведнъж почувствал страх.

 

 

Скейлс гледаше с отровен поглед как тълпите изпълват празното пространство около крепостта. Виждаше истинска тълпа, обикновени мъже, подивели от възможността да чупят и да рушат. През целия си живот се бе придържал към реда и стабилността, а сега орда опулени глупаци бяха дошли да разрушат всичко това. Въоръжени войници в ризници се бореха сред тях като камъчета, хвърлени в реката. Стотици мъже от Кент ревяха името на Кейд, като че можеха да го върнат от мъртвите със силата на яростта си.

Прииждаха все повече и повече и Скейлс почувства как под туниката от мишците му се стича пот. Усещаше осезаемо омразата на безимотните, докато те виеха срещу него. Мъже, дето не виждаха смисъл в кралските закони, дето щяха да ги отхвърлят с лекота в една оргия на насилието. Страхувал се беше за вредите, които биха могли да нанесат, когато са далеч от него. А всъщност те бяха дошли тук.

Наведе се напред, стиснал с ръце каменната стена, и се вгледа в тях. Десетки мъже с брадви се събираха в клинообразна формация, намеренията им бяха от ясни по-ясни, докато настъпваха през множеството, насочени към главния портал на Тауър. Скейлс изруга, щом съзря двамата конника най-отзад, малък остров насред бушуващата лудост. Стори му се, че усеща погледа им върху себе си. Той поклати невярващо глава, щом разпозна емблемите на родовете Солсбъри и Уорик по одеждите им. Прониза го ярост, от която се разтресе при вида на такова предателство от страна на графовете на краля. Не, сепна се изведнъж. Те вече бяха простолюдие.

Три от оръдията по стената бяха заредени без гюлета. И докато хората се струпваха и се тълпяха на откритото пространство отдолу, Скейлс пое дълбоко въздух и изкрещя:

— Предупредителен изстрел! Без гюле! — гласът му отекна от стените на Бялата кула зад гърба му.

Чу се тройно изпукване, дулата се оригнаха и изплюха дълги езици от пламък, и обгърнаха топчиите в мръсен пушек. Скейлс загуби от поглед множеството отдолу, докато облакът премине. Дочуха се писъци, но когато въздухът се изчисти, те вече напираха напред. Вдигнаха се брадви, които затупкаха по външната врата. Той изруга на глас, без да го е грижа кой го чува.

Не, нямаше да загуби Тауър. Пребледнял, Скейлс погледна нагоре и видя лицата на топчиите, които чакаха заповеди. Страхуваха се и имаха пълно право. Ни един нямаше да преживее тази лудост, ако той ги допуснеше вътре.

— Донесете гръцкия огън — заповяда Скейлс. Мъжете хукнаха надолу по широките стълби по протежение на стената, пресякоха към складовете и се върнаха с много по-бавна крачка. Всеки от тях държеше огромна глинена делва, прегърнал я през широката част към гърдите си. Все едно притискаха дечица и бяха плувнали в пот, уплашени да не би да ги изпуснат на камъните.

Скейлс усети как сърцето му бушува в гърдите, биеше толкова бързо, че зрението му се замъгли и главата му се замая. Подпря се на бойниците и изкрещя на тълпата да се отдръпне. Те изръмжаха и го наругаха. Трясъкът от брадви и чукове продължи и той се отдръпна от ръба, защото не бе в състояние да гледа.

— Оръдия! Заредете и стреляйте! — рече съвсем тихо. Топчиите не го чуваха и той тръгна покрай бойниците, повтаряйки заповедта, която ги раздвижи в трескава дейност. Повече не погледна надолу, след като първите топове затрещяха, последвани моментално от неистови писъци. Все повече топове от бойниците изливаха залпове срещу масите и ги раздираха.

Скейлс спря пред един от малките катапулти, положил ръка върху огромните сплитки от конски косми, които служеха за пружина, по-дебели от човешко бедро. Глинените топки бяха на място и от върховете им висяха парцали. Три от тях бяха разпределени по стените и той се прекръсти, прошепна молитва, докато кимаше на загледаните в него мъже.

Всяка висяща сплитка бе запалена и катапултите освободиха товара си моментално. Никой на бойниците не желаеше да бъде близо до тази отвратителна смес, след като веднъж я запалеха. Дори топчиите се отдръпнаха от оръдията си, готови да бягат, ако някоя топка се разпръснеше и се разпилееше.

Пушекът все още лежеше тежко във въздуха и Скейлс наблюдаваше как тежките глинени топки се извисяват нависоко, после падат бързо като пламнали комети в мъглата. Затвори очи.

Шумът на тълпата сякаш заглъхна и само за един миг се превърна в страховита тишина. После отново започнаха писъците и този път се извисиха до кресчендо, до пълна лудост. Пламъци подпалиха пушечния дим и плъзнаха нагоре като от пещ, изгаряйки всичко живо, до което се докоснеха. Скейлс потрепери. Сам той беше надзиравал производството на гръцкия огън, отвратителна смес от нафта и селитра, сяра и гасена вар. Тази смес полепваше по всичко, до което се докоснеше, и изгаряше плътта. Водата само подхранваше пламъците и не можеше да ги изгаси. Стори му се, че чува плисък — горящите мъже се гмуркаха в реката, после с писъци се давеха, като им ставаше ясно, че адският огън продължава да ги гори.

Скейлс повдигна брадичка. Топчиите го гледаха втренчено в очакване на нова заповед. Той не срещна погледа им и се върна на мястото си при бойниците. Стисна юмрук, когато видя как тълпите се оттеглят, бягат като плъхове. Някои още горяха, залитаха и виеха от болка, подпалваха съседите си, когато се допираха в тях, докато накрая гласовете им заглъхваха, задавени от пламъците. Надигаше се отвратителна смрад и той чу как някои от хората му повръщат в момента, в който осъзнаваха на какво мирише. Пое дълбоко въздух, доволен. Колкото и грозна да бе картинката, човешката стихия разбра какво я очаква в лудата й самозабрава. Тауър щеше да бъде защитавана с огън и меч. Нямаше да падне.

 

 

Уорик видя първите предупредителни пламъци, които облизаха небето над главите им. После огледа наредените оръдия, насочени срещу тях, и се обърна към баща си.

— Изтегли мъжете! Не ни трябва да разбиваме портите, а само да държим гарнизона в Лондон. Щом стрелят срещу своите, нямаме друг избор.

Солсбъри изумя, като видя колко много жени и деца имаше сред буйстващата тълпа. С отвращение погледна нагоре към бойниците, не можеше да повярва, че командирът ще избива хората, за които бе дал клетва, че ще защитава.

Дали от невежество, или от ужас, огромните маси още повече се притиснаха в стените на Тауър. Солсбъри виждаше как с брадви нападат портала и знаеше, че трябва да се оттеглят обратно. Допря рога до устните си и откри, че не му достига дъх, за да го надуе. Затова го подхвърли на сина си и го загледа как свири ниския тон за отбой, повтаряйки го няколко пъти.

Над тях отново се извиси бял пушек и започна да трещи. Железни гюлета, дето можеха да излетят на цяла миля, се врязаха в тълпата, убиваха с десетки наведнъж, оставяйки огромна кървава диря. Тогава шумът се превърна в стон, животински зов на отчаяние. Народът започна да напъва в обратната посока, търсейки всеки възможен начин да излезе от откритото пространство пред Тауър. Но раздиращата въздуха пукотевица продължаваше и вече нямаше безопасно място.

Уорик рязко вдигна глава, когато нещо раздра бузата му и остави кървава следа там, сякаш острие бе преминало по кожата му. Желязно гюле бе разкъсало тълпата наблизо с такава скорост, че очите му не успяха да го уловят. Тъкмо благодареше на Бога за късмета си, когато конят му започна да кашля и от муцуната му захвърчаха кървави пръски. Уорик бързо прехвърли крак и застана отстрани, щом животното се свлече на четири крака. Удареха ли в камъка железните гюлета, из въздуха се разхвърчаваха късчета метал и разкъсваха гъстата тълпа. Отчаян, Уорик отново засвири отбой и едва не бе повален от мъж и жена, които се шмугнаха невиждащи край него, опитвайки се да избягат.

Насред виковете на болка и гняв никой не чу катапултите. Той видя как три черни топки изскачат иззад бойниците, движейки се доста по-бавно от гюлетата, тъй че успя да ги проследи с объркан поглед. Видя как изчезват сред множеството, а след това от мястото се издигна сякаш топла пара и се задвижи над откритото пространство. Изригнаха три гнезда на огън, течни пламъци като езици избликнаха и облизаха разбунения народ.

В паника хората се помъчиха да се дръпнат, докато писъците на пострадалите цепеха жаловито въздуха. Уорик стоеше близо до коня на баща си, но и двамата бяха избутани назад. Зърна Едуард Марч, без кон, насред юрналите се мъже. Макар сър Робърт и Джеймсън все още да го вардеха, дори тримата не можеха да устоят на потока от хора, хукнали в обратна посока. Марч разбутваше със сила наоколо си и освобождаваше място. Никой, дето падна в хаотичната блъсканица, нямаше да стане отново, наоколо имаше стъпкани и смачкани тела, докато тълпата пищеше и бягаше от стените.

Резки гласове се обаждаха от периферията на площада, викаха на останалите да ги следват. Докъдето стигаше погледът им, Уорик и баща му виждаха единствено самите лондончани, които сочеха обратно към моста. Хиляди побягнаха, оставяйки Тауър зад гърба си. Уорик единствено можеше да се отдръпне до стената и да ги пропусне. Мястото на кръвопролитието се изпразни със скоростта, с която се бе изпълнило, като остави размазана плът, групи от изгорени тела и черен дим. Над главите им се надвесваха мъже, които крещяха и сочеха с пръст.

Видя Едуард Марч да залита наблизо. Ковачът Джеймсън беше зад него, макар че сър Робърт Далтън бе изчезнал някъде в блъсканицата. Пресегна се и сграбчи ризницата му отпред, като го завлече извън капана на множеството. Джеймсън дойде с него, подпря се с една ръка на стената, задъхан.

Марч му кимна с благодарност, опулил очи. В тази тълпа огромната му сила не му послужи за нищо и за първи път в живота си той изпита страх. Народът все още бягаше край тях и тримата графове можеха само да дишат тежко и да ги наблюдават. Още неколцина от техните се промъкнаха към стената, докато се събраха около четирийсет души. Десетки бяха стояли в подножието на крепостта, когато гръцкият огън се стовари отгоре им. Пламъците още горяха, проблясваха тук-там върху телата и върху камъните, все едно бяха живи.

— Трябва да се изнесем по-назад — рече Солсбъри. Беше пребледнял и изтощен, смазан от страх и от страшната сила на множеството.

Само на десетина ярда от площада имаше пресечка и тримата се запътиха натам. Сивите води на Темза се виждаха в далечния й край. Хората им тръгнаха с тях, хвърляйки в движение назад нервни погледи.

— Давайте! — каза Солсбъри и насочи коня си по нея.

Поне от оръдията тук бяха в безопасност. Миниатюрната уличка, дълга не повече от шест или седем къщи, свършваше при реката и, щом спряха, всички съзряха почернелите трупове, носещи се във водата. Някои войници сочеха нещо с ръка и Уорик вдигна поглед. На отсрещния бряг се движеше маса от мъже. Лондончани вече бяха прекосили моста и се бяха добрали до отсрещната страна. Отначало помисли, че все още бягат от ужас. Не му се стори разумно, затова се загледа по-упорито.

Отсреща имаше много сгради — работилници и домове, дето се бяха разпилели извън града, завземайки ценната земя около моста. Складовете и пазарите на месо процъфтяваха там. Уорик зърна потоци мъже, които се провираха между къщите от дърво и тухли.

— Какво правят ония там? — попита Марч.

Уорик просто сви рамене. Лондончани познаваха града си много по-добре, отколкото той някога щеше да го познава. Видя, че тичащите мъже се събраха на едно място, с помощта на оръжието си нахлуха в една от тухлените сгради, ниска и разпростряна върху брега на Темза.

— Сигурно е за оръжие — предположи Солсбъри. — Има ли там оръжейна?

Един от войниците наблизо изведнъж изруга. Уорик се сети, че е от Лондон, и го повика.

— Знам какво е, милорд — отвърна мъжът и по лицето му се изписа страхопочитание. — Кралско депо, където правят оръдията.

Всеки един от тях се обърна и с изумление загледа как по пътеката покрай брега голяма група лондончани тикаха количката на едно черно оръдие. По размерите на дулото си оръдието лесно можеше да е едно от онези, дето стреляха по тълпата. Независимо от огромното му тегло шумната тълпа го буташе напред, без да спира, докато накрая го настани с лице към южната стена на Тауър, където нямаше топове.

Бяха намерили и торби с барут, докато още мъже с препъване ги следваха, стиснали в прегръдките си гюлета. Уорик източи врат, доколкото можа, и зърна притичващи фигури на високите стени на Тауър. Реката беше широка четвърт миля, но буйната вода нямаше да ги защити.

Първото гюле изпука и се разби в стената на Тауър, отчупи парчета камък и мазилка, които се разпръснаха по пътеката отдолу. Речните води закипяха, когато хиляди късчета заудряха по тях, след което потъваха. Див ликуващ рев се изтръгна от онази страна на реката, но не беше весел звук, по-скоро вой на вълци, готови да сплашват. Много време отне да се подготви вторият изстрел, но откъм кралските работилници донесоха друго оръдие, което насочиха срещу реката. Железните гюлета трещяха яко по старите камъни, отново и отново, докато се отвори огромна цепнатина, а част от външната стена се срина и се разпиля навън.

Уорик наблюдаваше зашеметен как мъжете на Лондон се прицелват и изстрелват поредното парче желязо с големината на кон. Димът и прахът известно време прикриваха нанесените щети, но после въздухът се прочисти и гледката задоволи онези, дето с такъв труд го бяха постигнали.

Оставиха оръдията на мястото им и тръгнаха обратно покрай брега към Лондонския мост. Уорик не се съмняваше, че ще се върнат тук, и поклати глава, като си представи касапницата, дето със сигурност щеше да последва.

— Това е то — каза той на баща си. — Направиха пробива си. Ще останеш ли да въвеждаш ред? Достатъчно време загубихме вече, а целта ми е далеч по-голяма от една крепост или дори самия Лондон.

— Върви, с Бога напред! — рече Солсбъри и премести очи от сина си на Едуард Марч. Ако не друго, то поне изпита облекчение, че имаше възможност да остане, вместо да трябва да натоварва старите си кокали с още осемдесет или деветдесет мили до Ковънтри. — Остави ми няколкостотин войници и ще хвърлям око на тълпата, макар да смятам, че яростта им ще гори не по-кратко от гръцкия огън. По дяволите, не съм си и представял, че ще видя как използват тази отвратителна гадост срещу собствения ми народ. Някой ще пострада заради това.

По-старият граф се отдръпна, а синът му и Марч хукнаха с две дузини мъже, вече вдигнали рогове, за да повикат останалите. Солсбъри знаеше, че ще отнеме много време да се въведе ред сред момчетата от Кент и да бъдат насочени по пътя на север. Почувства гордост от сина си тогава — Уорик нито за миг не бе изпуснал от очи пътя, по който трябваше да върви. Каквито и ужасии да бяха видели, Лондон представляваше само стъпка, началната стъпка на всичко това.

 

 

Започна да се стъмва, докато Уорик и Марч събираха войската си отново в северния край на градските стени. В сумрака сред тях се възвърна някакво спокойствие, макар че мнозина от кентските мъже бяха плячкосали бира, а други воняха на пушек и бяха зашеметени от онова, на което станаха свидетели.

Капитаните се занимаваха със събирането на мъжете и някои трябваше да бъдат поотупани, преди да се съгласят да напуснат града. Присъствали бяха на такова насилие над невинни хора, което плачеше за отмъщение. Жени и деца бяха изпепелени в тълпата край Тауър и те искаха да пролеят кръв в замяна. Наложи се Уорик да убеждава десетина настръхнали групички и да им припомня, че са дошли, за да ударят самия крал. Това се оказа достатъчно за повечето и Уорик ги видя как стискат брадвите и си представят как ги размахват, за да отмъстят за част от онова, което бяха видели. Не се съмняваше в ентусиазма на тези хора, той беше унищожителен и изпепеляващ.

В този момент църковните камбани из цял Лондон забиха, водени от приглушения звън на Стария Едуард в Уестминстър, на миля от тях. Въздухът беше топъл и мракът се сгъстяваше над десетхилядната армия. Пътят беше в краката им, здрави римски камъни. Уорик единствено съжаляваше, че не бе имал време да вземе със себе си някое от онези лондонски оръдия, но такива тежки неща щяха да ги забавят много. Скоростта беше всичко сега, знаеше го. Мъжете му бяха намерили две каруци в една конюшня край стените на града. Животните пръхтяха и се дърпаха, не особено щастливи от товара на мъжете в доспехи върху гърбовете им.

— Осемдесет мили! — изрева Уорик внезапно към мъжете около себе си. — Само осемдесет мили по хубав път — и ще се срещнете с кралската армия, която трепери от страх. Мъже, дето ми взеха всичко, и мъже, дето ще вземат всичко от вас. Викайте „Уорик“! Викайте „Марч“! Викайте „Йорк“ и „Джак Кейд“! Ще тръгнете ли с мен?

В отговор те заръмжаха и затропаха с крака, и той ги поведе на север.