Даниел Кала
Терапия на гнева (8)

7

Прекарах остатъка от вечерта като в мъгла. Помня, че преполових бутилката, преди да се дотътря до леглото. Цялата нощ прекарах, мятайки се, като потъвах и изплувах от вълните на полусъзнанието, предизвикано от изпитото уиски.

Телефонен звън ме изтръгна от поредния унес.

— Ало? — промърморих.

— Ти ли си, док? — попита Дев.

Погледнах будилника, който показваше 7:32 сутринта.

— Какво има, Дев?

— Док, миналата нощ се е получило обаждане за съмнителна рецепта.

— И?

— Написана е от твоя приятел Стенли Колбърг — делово отвърна той.

— И за какво е тази рецепта? — вече седнал в леглото попитах аз.

Чувах го как премята хартиите по бюрото си.

— Нещо, наречено M.O.S.

— Това е морфин, предназначен за орален прием — казах.

— Има ли вероятност Колбърг да е написал рецептата преди смъртта си?

— Психиатрите не предписват морфин.

— Човекът, представил рецептата, се казва Джей Бейлър. Според аптекаря има вид на наркоман. Нещо да ти говори?

— Нищо.

— Случайно да знаеш къде държи Колбърг бланките си за рецепти?

— В горното чекмедже на бюрото си. — Знаех много добре, защото неведнъж бях вземал оттам, когато бях привършвал собствените си бланки.

— Добре че Чиф е толкова педантичен — каза Дев, споменавайки следователя по местопрестъпленията Натан Чиф. Чух го да прехвърля още бумаги. — Чиф систематизира описанията на местопрестъпленията като някакви археологически находки. Ето, намерих го: горно чекмедже на бюрото — две химикалки. Два бележника. Ролка лепенки. Хартия за писма. Дрън, дрън, дрън… Нищо. Не споменава бланки за рецепти.

— Може да са изчезнали цял месец преди Чиф да направи описание на местопрестъплението — казах.

— Или минута след смъртта на Колбърг — възрази Дев.

— Възможно е. Прибрахте ли този Джей Бейлър?

— Не още. Но скоро ще го направим. Ти кога ще дойдеш?

— Веднага щом спре бетонобъркачката в главата ми — отвърнах в напразни опити да прогоня махмурлука от пулсиращите си слепоочия.

Той се разсмя.

— Ами ако живееше с петима синове? Мислиш ли, че бумтенето спира дори за миг?

Отърсих се от остатъците на притеснение, прочистих си гърлото и казах:

— Дев, снощи имах неприятно премеждие пред дома си… — разказах му как за малко не ме бяха прегазили.

Той ме изслуша до край, без да каже дума. След това изстреля:

— Ще бъдем при теб до половин час! — Думите бяха изречени през скърцане на зъби. После телефонът прещрака и връзката прекъсна.

Само след двадесет минути пристигна Нат Чиф и неговият отбор следователи по местопрестъпленията. Скупчиха се около следите от гуми в моравата на съседа и ги изследваха с такъв интерес, като че ли бяха оставени от извънземен космически кораб. Неколцина съседи, които се показаха пред портите или по прозорците си, проявяваха подобен интерес към „зайчетата“.

Пет минути по-късно се появиха Дев и Клер. Погледнаха набързо следите и се присъединиха към мен под топлите лъчи на пролетното слънце, заливащи площадката пред вратата на дома ми. Но в поздравите, които ми отправиха и двамата, не усетих никаква топлина.

— Защо, по дяволите, не ни се обади снощи? — бяха първите думи, които излязоха от устата на Дев.

— Бях изпаднал в нещо като шок — срамежливо отвърнах.

— Шок?

— Ударът попадна в целта — прекарах ръка по ръждивите перила. — Когато колата дойде за пръв път, не мислех, че…

— За пръв път?! — Дев вдигна ръце. — Какъв пръв път?

— Преди три вечери. Чакаше отпред, когато се прибрах. Тръгна си след около пет минути. Тогава не й обърнах особено внимание, но нямам съмнения, че беше същата кола. Стар седан от седемдесетте. Не мога да кажа какъв цвят беше, но разпознах звука на двигателя.

— Невероятно! — възкликна той. — И какво още не знаем?

Поех дълбоко въздух и казах:

— Кал Никъл се отби онзи ден.

Когато приключих разказа си за срещата с Никъл, Дев стоеше абсолютно неподвижно, с изправени рамене и отпуснати до тялото ръце. Лицето му беше съвсем безизразно, дишаше бавно. Никога не го бях виждал толкова вбесен.

— Не мога да повярвам, че си укрил всичко това от нас. — Само южняшкият му акцент бе по-забележим от обичайното. — Когато следващия път решиш да ни оставиш на тъмно, спомни си как изглеждаше съдружникът ти, когато го намерихме!

— Няма доказателства, че снощното изпълнение е свързано с убийството на Стенли — казах и стиснах по-здраво перилата. — Този тип можеше съвсем спокойно да слезе от колата и да ми вкара някой куршум в главата. Да ми връхлети с кола, след като ми е дал двайсет фута преднина, не е много убедително изпълнение.

— А може би — поклати глава Дев, — както и при Колбърг, темпераментът го е подвел и пичът не е бил в състояние да изчака по-удобен момент.

— Той не се опитваше да ме убие — казах. — Това бе предупреждение.

— Предупреждение за какво? — изръмжа детективът.

— Не зная — признах.

Клер се обърна към мен с неутрално изражение на лицето, но тонът й бе леден:

— Може би Никъл е подсилвал предишните си заплахи?

— Кал? Не може да бъде.

— Каза ли ти Никъл по какъв начин е замесен в тази история? — попита тя с присвити очи.

— Не — поклатих глава, — но беше много възбуден. Свръхподозрителен. Много неприсъщо за него. Уплашен до смърт от нещо.

— Или от някого — добави тя.

— Трябва да разговаряме с Никъл. Отново сме на твой терен. — Гневът в гласа на Дев се смени с разочарование. — Когато работя по някой случай, очаквам от партньорите си да не ми въртят номера — погледна ме по начин, правещ излишни всякакви словесни заплахи. — И никакви тайни повече, нали, Джоел?

Кимнах в отговор, макар че това не беше въпрос, а по-скоро заповед. Хвърлих поглед към Клер, но тя, разбираемо, отказа да срещне очите ми. Без съмнение синдромът „осми клас“ се повтаряше.

В колата на Клер, с която отивахме да се срещнем с Амарприйт Сохал, цареше угнетяваща тишина. Сохал, жената, която по собствено желание бе оттеглила оплакването си срещу Стенли, живееше в едностаен апартамент близо до центъра, в интернационалния квартал, населен предимно с азиатци.

Посрещна ни на вратата на жилището си, облечена в джинси и развлечен пуловер. Трийсетинагодишна, стройна, с нежни черти на лицето и светлокафява кожа, тя излъчваше красотата на китайска порцеланова фигурка.

— Казвайте ми Ами — представи ни се тя на безупречен английски. Въведе ни в скромно обзаведена дневна-трапезария, където се настанихме на четирите стола около кухненската й маса.

— Ами, искаме да поговорим с теб за д-р Колбърг — започна Клер.

— Предпочитам да не го правя — отвърна жената, като въртеше в ръце намиращия се на масата свещник.

— Важно е — настоя Клер.

— Той е мъртъв — без да ни гледа отвърна Сохал. — Има ли сега някакво значение?

— За нас все още има — меко възрази Клер. — Видяхме писмото, което си изпратила в Департамента по здравеопазване.

— Но това беше преди цели пет години! — Сохал се изправи в стола си. Очите й уплашено се разшириха. — Казаха ми, че случаят е приключен.

— Да, но са запазили писмото ти в архивите си. Защо ходеше при д-р Колбърг?

— Имах пристъпи на паника. — Тя леко почука със свещника края на масата. — Той ми постави диагноза великодушно тревожно смущение. — Тя искаше да каже „общо“^[1], но успях да се въздържа и не я поправих.

С умели подтиквания, доста по-ловко от някои терапевти, които бях наблюдавал, Клер измъкна от Сохал нейната история. Ами бе израснала в Сиатъл като единствено дете на консервативно семейство сикхи. Баща й бил авторитарен алкохолик, непредсказуем и склонен към насилие, когато е пиян, какъвто според нея е бил повечето време. Тя разказваше, гледайки съсредоточено масата, с често затихващ глас.

— Повече от година бях пациентка на д-р Колбърг. В началото бях много впечатлена. Помогна ми да си върна доверието в себе си. Много скоро пристъпите ми на паника станаха доста по-редки. Но тогава той започна, ами, да прави разни неща…

— Какви неща? — попита Клер.

— Каза ми, че не съм достатъчно самоуверена заради тормоза на баща ми. И че все още живея в страх от него. Искаше да разменим ролите — разказът й пое във вече познатата насока, но тя избегна детайлите, като каза само: — Той поиска от мен да върша неща, които ме караха да се чувствам неудобно.

— Искал е от теб да го удряш, нали, Ами? — попита Дев с въздишка.

Тя го погледна стреснато, като че ли бе насочил към нея пистолета си.

— Откъде знаете?

Този път Дев не се опита да пробута някоя от шегичките си, а меко отвърна:

— Ами, това се е случило не само на теб. Този болен мозък се е възползвал и от други жени.

— Знаех си, че е имало и други — с наведена глава промълви Сохал.

— И колко време продължи това? — попитах. Отново започна да ме изпълва гняв.

— Не мога да говоря за това. — Главата й клюмна и тя започна тихо да хълца.

— Той е мъртъв, Ами — сложи ръка на рамото й Клер. — Вече не може да ти стори нищо.

Жената вдигна към нея лице, по което ясно личаха следите от сълзи.

— След известно време той поиска да провеждаме сеансите в неговия дом — продължи тя. — Там всичко бе различно. Караше ме да върша разни неща. Да го удрям и въобще… Винаги с различна бухалка или камшик. После ме накара да си сваля блузата. Да го пипам… — Преглътна още няколко ридания. — Бях толкова смутена. Казваше, че ме обича. Че прави всичко това заради мен. За да ме направи по-силна. Разбирам как изглежда отстрани, но тогава просто не знаех на какво да вярвам.

— И как свърши всичко това? — попитах, а отекващите в главата ми удари на сърцето вече не се дължаха на махмурлука.

— Един ден се реших и му казах, че не искам повече да върша такива неща. — Гласът й започна да укрепва.

— И той какво каза?

— Каза, че няма да ми позволи да престана — поклати глава Сохал.

Продължаваше да стиска ръката на Клер.

— Ако го направя, щял да разкаже на баща ми всичко, което бях споделила с него — сведе засрамено очи. — И всички гадни неща, които бяхме правили заедно.

— И тогава ти написа писмото, така ли? — попитах.

— Бях ужасена. Не знаех какво да правя. Един братовчед ми каза за Департамента по здравеопазване и аз им писах.

— Каза ли на Колбърг? — окуражително стисна ръката й Клер.

— Да — кимна Сохал, — заклех се, че ще им разкажа всичко, ако не престане.

— Той как реагира?

— Каза, че съм го била разочаровала. И че повече няма да се срещаме. Тогава…

— Тогава какво? — попита Клер.

— Каза ми, че ако отново вляза във връзка с Департамента… — Преглътна с видимо усилие. — Каза, че ще стане много лошо.

— Какво е имал предвид?

Жената сви рамене и пак премести свещника.

— Не зная, но се почувствах много уплашена.

По-нататъшните ни въпроси не донесоха нова информация, а пък и Сохал бе твърде разстроена, за да продължаваме. Благодарихме й за съдействието и се надигнахме да си вървим.

— Ами — вече на вратата рече Клер, — всичко, за което разговаряхме днес, си остава между нас. Имаш честната ми дума. Обади ми се, ако се сетиш за още нещо или ако просто ти се прииска да си поговорим. — Тя й подаде визитката си.

— Що за смахнати терапевти тормозят нещастните болни жени? — обърна се към мен Клер, след като вече се бяхме настанили в колата. Гледаше ме изпитателно през рамо, обърната назад към мен. — Започвам да си мисля, че бившият ти съдружник май си е получил заслуженото.

И на мен ми минаваха подобни мисли.

Докато пътувахме към офисите на Сиатълското полицейско управление, Дев и Клер обсъждаха ежедневните си служебни проблеми и не ми обръщаха внимание. Това не ме засегна. Имаха пълното право да ме третират като страничен човек. Особено Клер. Надявах се да имам възможност да поговоря с нея насаме, но когато пристигнахме в отдел „Убийства“, бях въдворен от другата страна на прозрачното огледало на помещението за разпити, в което те въведоха едно мършаво човече с неопределена възраст нейде между двадесет и петдесет. Имаше оредяла мръсноруса коса, четинеста брада и гнили жълти зъби, част от които липсваха.

Не познавах Джей Бейлър, човека, който бе подправил рецептата, но по време на практиката си в Спешното психиатрично отделение на Шведската болница се бях сблъсквал с неколцина подобни венозни наркомани, които с лекота можеха да му предоставят снимката си за паспорт. Въпреки че ИВН, както ги обозначаваме в медицинските среди, обикновено нямат психиатрични диагнози освен наркоманията, употребата на кокаина и хероина много често превръщат човека в убиец, самоубиец или просто побъркан тип.

Бейлър демонстрираше нервността, присъща на зависимите от хероина в момента, когато приключва ефектът от поредната доза. Въртеше се неспокойно на металния стол, а Дев и Клер съзнателно бавеха началото на разпита, ровейки из бумагите и грижейки се за чашите си с кафе, без въобще да му обръщат внимание.

Накрая Бейлър не издържа.

— И как стана така, че стигнах до отдел „Убийства“?

— Като гледам досието ти — Дев вдигна пред себе си лист хартия, — минал си през всички други възможности — Нравствения, „Кражби“, „Измами“, „Наркотици“…

— Гледам, че описвате цялата ми автобиография — изкикоти се разпитваният.

— Мама сигурно много се гордее с теб?

— Мама е мъртва. Но сигурно щеше да е горда. Аз съм последната издънка на много поколения алкохолици и наркомани.

— Ти си пациент на д-р Колбърг, нали така? — попита Клер и се наведе напред.

— Не точно пациент. Срещахме се от време на време.

— И той ти пишеше рецептите?

— Аха. Понякога.

Клер му се усмихна и, наклонила глава към дясното си рамо, попита:

— Какъв лекар е д-р Колбърг?

— Много добър! — изкиска се Бейлър и се намести в стола си.

— Но каква му е специалността? Зъболекар ли е? Мануален терапевт? Специалист по дървесни заболявания? — запита Дев.

— Аха, болести по дърветата, голям майтап. Беше ми излязъл един обрив по кората, та…

— Отговори на шибания въпрос!

Бейлър подскочи в стола си, но запази усмивката на лицето си.

— Ами, той е семеен лекар, нали?

— Грешка, Джей — преднамерено любезно каза Клер, — той е психиатър.

— Да бе, да — сви рамене Бейлър. — Понякога обърквам лекарите си. Имам толкова проблеми. Като деветдесетгодишен старец съм — отправи жълтозъба усмивка към детективите. — Срещах се с д-р Колбърг заради моите, ъъъ, депресии.

— Не, не си, Джей — каза Дев.

Онзи вдигна игриво ръка:

— Чакай сега, пич…

Дев намръщено го пресече:

— Знаем, че си откраднал бланките за рецепти и си фалшифицирал предписание за морфин. Така че имаме случай на кражба и измама. При твоето досие това означава минимум десет години. Да видим сега убийството…

— Не съм убивал никого — усмивката напусна лицето на наркомана. — Много добре го знаете. — Той навири брадичката си в жест на патетично предизвикателство. — И кой може да потвърди тия говна, в които искате да ме натопите?

Дев се изправи, заобиколи масата и се заразхожда зад стола на Бейлър, който въртеше глава назад и го гледаше ту през едното, ту през другото рамо.

— Нямате право да ме докосвате — каза.

Детективът застана точно зад него, без да каже дума.

— Джей, ние сме детективи от отдел „Убийства“ — Клер се наклони още по-напред, — не даваме пукната пара за кражби и измами, разбираш ли? Но можем да си помогнем един на друг.

— Как?

— Откъде задигна бланките за рецепти?

— Не съм ги откраднал.

Дев положи ръка на рамото му, което го накара да подскочи в стола си.

— Джей, нека не си губим времето. Кажи истината на колежката. Ще бъде много полезно за самия теб.

— Май че ги бях намерил на улицата…

— Джей! — излая Дев и Бейлър отново подскочи на стола. — Нали нямаше да ни губиш времето?

— Намерих ги в чекмеджето на бюрото му — колебливо рече той.

— Ти ли го уби? — попита Клер.

— Не.

— Но си бил там, нали? Видял си го на пода.

— Да — кимна Бейлър, — ужасна каша беше.

— Разкажи ни по-подробно, Джей. — Дев свали ръка от рамото му и се върна на мястото си.

— Правя значи обичайната си обиколка на улицата пред неговата сграда — започна Бейлър. Имаше предвид практиката на ИВН и алкохолиците системно да обхождат контейнерите за смет в търсене на празни бутилки и други неща, от които могат да изкарат малко пари. — Виждам, че задната врата е открехната. Вътре свети. И понеже съм любопитен, решавам да надникна. Изкачвам се два етажа нагоре и стигам до някакъв офис. Гледам — вратата широко отворена. Кой не би влязъл вътре при това положение, нали така?

— И?

— Тръгвам по коридора в посока към светлината и стигам до другата, вътрешната стая. И когато влизам вътре, заварвам страхотна бъркотия. Навсякъде кръв. И оня тип на пода… Мамка му! Паникьосвам се. Грабвам бланките и веднага се чупя. Направо не знаех какво правя.

— Съвсем точно си знаел какво правиш — каза Клер.

— Не, мадам. Съвсем се бях панирал — рече умолително Бейлър и яростно размести нозе под стола, като че ли искаше да затича на място.

— Заобиколил си внимателно локвата кръв, за да не оставиш следи. След това си претърсил бюрото и си намерил бланките за рецепти. Това никак не ми изглежда като паника.

— Не беше така! — Човечето нервно подскачаше на стола.

— А не е ли възможно да си се сбил с Колбърг заради рецептите? — попита Дев. — Може би това е била причината да се озове на пода?

— Не се ебавай с мен, човече! Не можеш да ми лепнеш това.

— Идеята никак не е лоша, Джей — подсмихна се детективът. — Вече потрошихме доста време по този случай.

Бейлър трепереше толкова силно, че чак размести стола си.

— Дай ни нещо полезно, Джей — каза Клер. — Може би ще можем да ти помогнем?

— Ами — той яростно зачеса брадата си, — докато се качвах по стълбите, видях някакъв тип да се измъква от кабинета на Колбърг. Сигурен съм, че не ме забеляза.

— Какъв тип?

— Високо копеле. Много високо.

Клер хвърли поглед към Дев и продължи:

— На каква възраст?

— Около петдесет — сви рамене Бейлър.

— Кажи ни още нещо, Джей. Дебел ли беше, слаб ли? Какъв цвят беше косата му… нещо от този род.

— Много висок и кльощав. Цяла върлина. Облечен с найлоново яке и като че ли кадифени панталони. И с ръкавици. Изглеждаше като човек, който има мангизи. — Обиколи с неспокоен поглед помещението. — Имаше къса сива коса и брада. Подстригана като на педалите, нали знаете? Подстригана късо и равномерно по лицето и обръсната по врата.

Това можеше да бъде описание само на един човек. Никога не бях допускал мисълта, че Кал Никъл е гей, но много добре разбрах какво има предвид Бейлър. Може би там се криеше разковничето за педантичните грижи, които Никъл полагаше за външността си.

Детективите изведоха Бейлър от залата за разпити, след което се събрахме в кабинета на Дев.

— Никъл не знае, че току-що в разказа му се проби дупка с размера на Род Айлънд^[2]. — Той погледна часовника си. — Хайде да си починем през останалата част от уикенда, а пък него ще приберем в понеделник рано сутринта.

Двамата с Клер кимнахме в съгласие. Тя пъргаво се отправи към вратата, като съвсем небрежно отвърна на моето „довиждане“, с което ясно ми показа да не се надявам, че ще ме откара у дома. Взех такси.

След смъртта на Лорън прекарвах повечето от съботните вечери у дома, с книга в ръка или пред екрана на телевизора, загледан в бейзболен мач или взет под наем филм. Тази вечер обаче реших да направя изключение. Преоблякох се в джинси и тениска и се измъкнах навън.

Влязох в „Железничарския клуб“ в девет вечерта. Популярният сиатълски джаз клуб вече бе претъпкан. Занемареното му обзавеждане бе все така непретенциозно, както и преди двадесет години, когато за пръв път бях влязъл тук. Покатерих се на столче в края на бара и, все още не напълно отърсен от снощния махмурлук, забих нос в чаша бира.

Томи Конър стоеше изправен в дъното на сцената, но светлините на рампата го достигаха и там. Бе остарял с няколко години през седмиците, откакто го видях за последен път. Бях позабравил колко много прилича на сестра си, въпреки високия си ръст и масивната долна челюст. Същите очи, които отново ми навяха тъжни мисли. Шест месеца след смъртта си, Анджела продължаваше да ми липсва. Вероятно това бе ме накарало да дойда тук.

Не съм истински почитател на блуса, но бандата на Томи му придаваше силен привкус на джаз-рок, което ми допадаше повече. Бяха доста добри за любителски състав. Инструменталните партии бяха безупречни, плътни и богати съчетания на китари и перкусии, но водещият вокал като че ли прекалено се стараеше да мине за един нов Джон Лий Хукър.

Отправил безразличен, невиждащ поглед към тълпата пред себе си, Томи даваше вид на опитен бас китарист. И неговото изпълнение беше перфектно. Умееше да внуши правилното звучене на разните „нещастни любови“ и „защо ме изостави“ стенания, изтръгващи се от устата на водещия вокалист.

Малко по-късно започнаха една по-оптимистична версия на „Soul man“ и дансингът се пропука по шевовете. Ако Лор бе тук, веднага щеше да ме повлече натам. Не съм запален танцьор, но тя не ме оставяше на мира. Още от първите ни срещи вечно ме мъкнеше по разни места, където можеше да намери музика на живо. Скоро се превърнах в експерт по най-добрите танцови клубове в града. Обожавах свободата, с която Лор летеше по дансинга, и начина, по който тялото й откликваше на ритъма. Това бе нейната стихия, точно както кросовете са моята. Удоволствие бе да я гледа човек. Трябва да си призная, че имах и още един скрит мотив — сексът след вечерите, прекарани на дансинга, беше несравнимо преживяване.

Бандата на Томи задържа дансинга пълен почти половин час. Поизпразни се едва когато започнаха „Yer blues“ на Джон Ленън. Повтарящият се припев с риданията на вокалиста „самотен съм, искам да умра“ ми дойдоха в повече и се надигнах да си вървя. Спря ме печалното соло на бас китарата на Томи. Гледах го да опъва тъжно струните, взиращ се в нищото, и се замислих дали песента напомня и на него, както и на мен, колко много бе страдала сестра му в последните си дни.

 

 

Десет месеца по-рано — като че ли за да потвърди предсказанията на Стенли за непостоянството й — Анджела не се появи в уречения час след разходката в студа на Газуърк парк. Дните минаваха без вест от нея, а аз устоявах на желанието да й се обадя. След осем дена и още една пропусната среща, в събота сутринта, в два и половина, телефонът ме изтръгна от дълбок сън. На индикатора видях номера на мобилния й телефон, но не отговорих, защото бях ядосан, пък и не исках да поема по пътя, който Стенли ми предначерта.

В следващия половин час телефонът продължи да звъни настойчиво на всеки пет минути, като някой досаден препрограмиран телефакс. Накрая не издържах и вдигнах слушалката.

— Какво има, Анджела? — просъсках вместо поздрав.

— Д-р Ашман, много съжалявам, че ви събудих. Но е много важно… Ужасно съм уплашена. — В гласа й се усещаше истинско страдание. По онова време бях толкова объркан в преценките си за нея, че не можех да съм сигурен дали това е наистина страдание, или е просто прищявка.

— За какво става дума? — прозях се и се облегнах на възглавницата си.

— Може ли да дойда при вас? Моля, много е…

— В никакъв случай — отрязах. — Чуй ме, Анджела, сега ще затворя телефона. Можеш да ми се обадиш в понеделник в кабинета.

Посягах да сложа обратно слушалката, когато дочух тихото „Моля ви, д-р Ашман“. Спрях ръката си, изругах тихо и отново долепих слушалката до ухото си.

— Какво?

— Някой ме преследва.

Хайде сега! Завъртях очи към Нелсън, който придрямваше на пода. Анджела или ми въртеше някакъв номер, или бе преминала отвъд границата на реалността и имаше привидения. Нямах намерение да се занимавам нито с едното, нито с другото в три часа сутринта.

— Вярно е — прекъсна мълчанието ми тя. — Миналият петък пред къщи ме причака някакъв чудноват тип. Въобще не направи опит да се скрие. Седеше на капака на голямата си стара кола и зловещо се хилеше. А когато дойдох в кабинета ви, той отново бе пред сградата, седнал вътре в колата, и ме гледаше.

— Защо някой ще те следи, Анджела?

— Не зная — колебливо отвърна тя.

— Откъде може да знае, че имаш уговорка с мен?

Отговорът й отново се забави.

— Но защо да си измислям такива неща?

— Ти ми кажи защо.

— Не съм си го измислила, д-р Ашман. Той беше там. Видях го още няколко пъти през уикенда, но после изчезна някъде. До вчера, когато идвах за срещата ни. Точно като пресичах улицата, чух шума на двигателя и го видях да потегля със своя кадилак или каквато там е шибаната му кола. На всичкото отгоре ми бибипна и ми махна с ръка. Паникьосах се.

— Защо не се обади на полицията? — попитах.

— Мислите ли, че щяха да ми повярват повече от вас?

Съгласен.

— А защо не ми се обади по-рано?

— Ами, не знам — измънка тя. — Исках да се чупя по-далеч от това копеле.

— Хайде да се разберем. Твърдиш, че някой, който знае за уговорените ни срещи, те преследва най-нахално и демонстративно?

— Разбирам как звучи, но е чистата истина.

— Сигурна ли си, че разбираш какво значи това? — не можах да удържа нервите си аз.

Тя не отговори. Малко по-късно рече с хладен и спокоен глас:

— Благодаря ви за разбирането. Съжалявам, че ви изгубих времето.

— Добре, Анджела. — Не ми отговори, но чувах дишането й в слушалката. — Дръж телефона до леглото си. Ще се видим утре сутринта и тогава ще си поговорим за това. — Затворих телефона, но така и не можах повече да заспя.

Чакаше ме пред сградата на офиса ми в девет часа на следващата сутрин. С изненада видях, че изглежда съвсем свежа, докато аз навярно съм изглеждал така, че уличните песове сериозно биха се поколебали, преди да вдигнат крак до мен. Докато се изкачвахме по стъпалата до офиса, тя набързо ме осведоми за премеждията си през изминалите две седмици. Забелязах, че не се държеше като жертва на преследване. Казах й го, когато се настанихме в кабинета ми.

— За какво ми е да си измислям? — направи гримаса тя. Търсене на внимание? Манипулация? Ей така, заради гъдела?

Запазих предположенията за себе си.

— Не зная, Анджела.

— Може би реакцията ми е била прекалена, докторе — погледна надолу към краката си. — Нямах право да ви се обаждам по това време. Но съквартирантката ми си замина за уикенда. Томи също е извън града. Вие бяхте единственият човек, за когото се сещах и на когото мога да имам доверие. — Погледна ме със стоманени очи. — Кълна се в Господа, че не съм си измислила този тип.

— Следващия път ми се обади веднага, щом се появи.

Усмихна ми се с признателност, но следващите ми думи отвяха усмивката от лицето й.

— Миналата седмица говорих за теб със Стенли Колбърг.

Тя замръзна на стола си.

— Помолих ви да не го правите.

— Налагаше се.

Обърна глава настрани.

— Искаш ли да чуеш какво ми каза?

Леко поклати глава.

— Каза, че се е провалил с теб. Точно това му бяха думите.

Изсумтя.

— Той е един от най-уважаваните психиатри в нашия град, който твърди, че не е в състояние да ти помогне. И знаеш ли защо?

— Не ми пука.

— Защото отношенията ви не са имали точно определени психиатрични граници.

Отново се разсмя.

— Знаеш ли какво означава това?

Тя безучастно изследваше пода.

— Означава, че отношенията ви са били неподходящи.

— Неподходящи, а?

— Обаждания по всяко време, спонтанни срещи, прекалено много време, прекарано заедно — поклатих глава. — В такива условия не е възможно да получиш ефикасно психиатрично лечение.

— Вярно, невъзможно е — съгласи се тя.

— Искам да ти помогна, Анджела. Но трябва да разбереш, че не можем да караме по същия начин.

— Повярвайте ми, д-р Ашман, никога не правя два пъти една и съща грешка.

— Това пък какво значи?

Не получих отговор — нито с думи, нито с жест.

Пресегнах се и докоснах леко коляното й. Главата й подскочи, очите й пламтяха.

— Искате ли аз да ви разкажа някои неща за вашия д-р Стенли Колбърг?

Кимнах, изненадан от неочакваната й свирепа реакция. Но тя поклати глава и отново наведе поглед надолу.

— Забравете.

Цели десет седмици след запомнящия се разговор в съботната сутрин, отношенията ни с Анджела следваха един повече или по-малко установен шаблон. Не пропусна нито един сеанс. Нощните телефонни обаждания секнаха. И повече не спомена предполагаемия си преследвач.

Доволен от напредъка, приписвах пробива на нейното новопридобито прозрение за собственото си поведение. В психотерапията често се оказва верен старият принцип „да признаеш, че имаш проблем е все едно да го решиш наполовина“. Понякога това е дори 90% от проблема. Когато Анджела пое, макар и частично, отговорността за деструктивното си поведение в отношенията с хората, слънцето изгря и на нейната улица. В рамките на три месеца бе получила мечтаната работа в галерията и започна да излиза с някакъв младеж, който, по собствените й думи, „яко разчупи обръча от лоши момчета“.

С нарастването на доверието й към мен постепенно се срутиха всички прегради, освен онази около отношенията й със Стенли. Никога повече не видях онзи силен емоционален изблик, който съпроводи първи ни разговор по темата, но всеки път, щом се опитах да се върна към нея, тя се скриваше като мида в черупката си.

Нямах намерение лесно да се предавам и един ден, след като приключихме с разказа за седмичните й преживявания, рекох:

— Анджела, нека поговорим за смъртта на баща ти.

— Нали вече говорихме? — намръщи се тя.

— Д-р Колбърг ми разказа по-различна версия.

Тя присви очи.

— Какво ви е казал?

— Каза, че и ти си била в планината в деня, когато баща ти е загинал.

— И какво от това? — Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Ти ми каза, че е отишъл с брат ти и приятелите му.

— Това не променя начина по който умря.

— Но ме кара да се запитам за някои други подробности.

— Какво например? — изпухтя тя. — Може би съм си измислила историята с кръвосмешението?

Не отговорих.

— Знаете ли какво? — ядно поклати глава момичето. — Вие нищо не разбирате.

— Обясни ми тогава.

— Как бихте могли да разберете?! — отпусна ръце и насочи пръст към мен. — Как бихте могъл да знаете какво е това да бъдеш малтретиран по такъв начин? — С тези думи тя скочи на крака и избяга от кабинета ми.

Пресегнах се за картона й, но вместо да запиша бележките си от днешната среща, го оставих разтворен пред себе си и се замислих над онова, което Анджела не знаеше за мен. Моят живот също бе пряко повлиян от малтретиране. И както често ми се случваше, откакто я срещнах, тя насочи спомените ми към детството и към Сузи Мълой.

Времето, което Сузи прекара в нашия дом, съвпадаше с неспокойните ми предпубертетни месеци. Лъскавите й коси, опънатите джинси и тениски и осезаемото й флиртуване определено размътваха въображението ми, но, лишени все още от мощните пубертетни количества тестостерон, сексуалните ми фантазии бяха бледи и наивни. Независимо от възрастовата пропаст помежду ни — едно голямо дете и един млад възрастен човек — отношенията ни бяха много близки.

Често седяхме в нейната стая и слушахме албуми с музика от 70-те: Елтън Джон, Флийтууд Мак и Джони Мичъл ни бяха любимите. Или пък се мятахме на автобуса към центъра и отивахме на някое сутрешно представление или просто да позяпаме магазините, най-вече книжарниците. Можехме да пропилеем цели дни в книжарниците. Но най-вече разговаряхме. През повечето време говореше Сузи. Аз попивах думите и разказите й като сюнгер.

Дори и като отчитам лесната впечатлителност на моите тогавашни дванадесет години, съм убеден, че у Сузи имаше нещо специално. Тя никога не се тревожеше какво мислят другите за нея. Ако например, когато излизахме в петък вечер, се натъкнехме на нейни познати от колежа, тя не се притесняваше ни най-малко да демонстрира пред тях близките ни отношения и да се покаже ръка за ръка с момче, чийто глас дори не бе започнал да мутира. Това бе много повече от присъщата й ненатрапчива самоувереност. Сузи бе от онези редки хора, които притежават онова загадъчно „нещо“.

Макар и аз самият с лекота да пренебрегвах приятелите си — седмокласници, продължавах да се изненадвам колко малко се интересуваше тя от момчетата от колежа, които постоянно й звъняха или минаваха да я навестят. „Те са такива хлапета!“, с въздишка каза тя веднъж, след като ги бе отпратила. И видяла неприкритата обида, изписана на лицето ми, се наведе и леко ме целуна по устните. „Ти си по-зрял от всички тях“, обясни Сузи, докато стоях замаян от помирителната й целувка.

Докато един хубав ден, в прашното помещение на книжарница „Шели“ в центъра, Сузи попари цъфтящите ни взаимоотношения. Обяви, че има нов приятел. Бях съкрушен. Някой от нейните състуденти ли, попитах. Не, по-възрастен е. По-зрял. Преподавател. Не можех да повярвам. Преподавател.

Колкото и огорчен и ревнив да бях към нейния „учител“ (тя винаги говореше за него, употребявайки тази дума), той не присъстваше в нашите съвместни прекарвания. Наложи ми се да приема със злобен фатализъм съществуването му в живота на Сузи. Първоначално тя бе необичайно сдържана по негов адрес, като че тя, а не той — гадният дърт учител — трябваше да се засрами от нещо.

Постепенно стана по-доверчива и сподели с мен „малката пречка“ в нейния иначе перфектен любовен роман. Той беше женен. Временно състояние, увери ме тя. Той просто чака подходящ момент — някъде след Коледа или след юбилейния рожден ден на съпругата му, или някакъв друг фалшив предлог за отлагане, който можеше да измисли. Дори и само на дванадесет, подуших гнилото там, където Сузи не го усещаше. Той те баламосва, предупредих я. Но тя само се изсмя на предположенията ми.

Промените, които виждах у нея ме притесняваха. Новото преживяване доминираше над всичко останало в петнадесетгодишното й съзнание. С течение на времето жизнерадостната й самоувереност помръкна. С нарастването на съмненията виждах все повече безнадеждност да измества лъчезарния й характер. Веднъж, докато чакахме на опашката за пуканки пред киното, тя се обърна към мен и със съвсем спокоен глас — както по-късно щях да науча, възможно най-опасният тон за пациент, склонен към самоубийство — каза:

— Животът ми ще бъде напълно безсмислен без него.

Месец по-късно Сузи нахълта в стаята ми и припадна на леглото. Разбрах, че нейният учител я е зарязал. Плака цял ден, докато слушахме заедно всички песни за раздяла и изневяра, записани през седемдесетте. След цели две седмици траур започнах да виждам проблясъци от някогашната Сузи. Подновихме набезите си към центъра, посещавахме познатите книжарници и музикални магазини. Успя да ме убеди, че е загърбила кризата, че се е стабилизирала и че всичко е в миналото.

Може би трябваше да обърна повече внимание на дребните признаци — новото й пристрастяване към темата за нашето място в „голямата картина“ или на това, че почти нищо не хапваше. Но тогава не знаех нищо за депресиите и патологичните реакции на печал. Година преди да вляза в тийнейджърска възраст, какво можех да зная за юношеските страдания?

Само дванадесет часа след като Сузи ме бе целунала за втори и последен път в живота ми и озадачаващо бе промълвила с просълзени очи „съжалявам“, мама ме събуди в шест сутринта, носейки ми тъжната вест.

Горката мама. Беше й толкова трудно да се справи с най-обикновените ежедневни емоции, а сега й се налагаше, заеквайки, застанала до леглото ми, да ми съобщи, че най-добрата ми приятелка е умряла мигновено от удара, след като е скочила от покрива на студентското общежитие.

Бях изтръгнат от тези мъчителни спомени от Анджела, която тихо се вмъкна в кабинета ми. Седна в стола пред бюрото ми. Загледана пред себе си, отбягваща погледа ми, каза тихо:

— И аз карах сноуборд в онзи ден.

За момент смутен, успях бързо да си припомня темата на последния ни разговор.

— Денят, в който умря баща ти?

— Да — кимна тя. — Аз бях онази, която му предложи да дойде с нас. Но само защото знаех, че сноубордът му харесва.

Седях неподвижен на стола си.

— Беше ужасен ден. Почти никаква видимост и кофти вятър. Което нямаше никакво значение за мен и Томи, както и за нашите приятели. Ние бяхме вече опитни сноубордисти. Но татко бе начинаещ…

Анджела погледна надолу и отърси несъществуваща прашинка от джинсите си.

— Той настоя. Той никога не отстъпваше. Татко не можеше да допусне, че вече започва да издиша. И когато с другите решихме да се пуснем по неутъпкания сняг извън пистите, той нямаше избор. Гордостта не му позволяваше да остане назад.

Има мигове, в които опитният терапевт усеща, че трябва да млъкне. Напълно. Да не се намесва в разказа на пациента дори и с подканващи вмятания, или с окуражителни кимвания с глава. Усетих, че Анджела ще ми разкаже това, което имаше да ми казва, по свой собствен начин. Когато замълча и потри крачола си, останах невъзмутим като пън.

— Трасето, което избрахме, не би представлявало сериозно предизвикателство, ако имаше добра видимост, но за неопитен сноубордист спускането между дърветата в мъгла, толкова гъста, че можеш да си отхапеш… Двама приятели на Томи предупредиха татко, че условията не са подходящи за начинаещ. Единият дори предложи да го съпроводи обратно до главните писти. Когато татко ме погледна, разбрах, че е уплашен, но свих рамене, все едно че другите вдигат много шум за нищо. Той измънка нещо, после се засмя и каза: „Все още не съм чукнал шейсетте, деца!“.

— Двамата с него се спускахме последни. Той избираше пътя, а аз го следвах. Не го видях да пада, но чух пукота и виковете му. Спрях и се отместих встрани от трасето. Видях как следата на сноуборда му се отделя от пътя на другите и пресича ръба на пропастта.

— Доближих склона и погледнах надолу. Тъкмо бяхме слезли под нивото на мъглата, така че можех да видя ясно дъното. Беше около четиридесет фута надолу и цялото бе покрито с камъни и пънове. В началото не успях да го видя. После зърнах синия му скиорски костюм. Лежеше сгърчен на самото дъно. Краката му бяха неестествено извити, ръцете му — изпружени над главата. Дори положението на главата му изглеждаше ненормално. Помислих, че е умрял.

Тя ме погледна с кървясали очи.

— Бях готова да се обърна и да тръгна след другите, когато зърнах нещо да се движи. Започна да се гърчи на земята. Начинът, по който се движеше, издаваше болките. Не знам дали ме бе видял, но размаха ръце като корабокрушенец, опитващ се да привлече вниманието на прелитащ самолет. А аз продължавах само да го гледам. После се обърнах и с всички сили се втурнах да догоня другите. Настигнах ги около хиляда фута по-нататък.

— Някой попита „какво се случи?“ — Тя замълча за миг, загледана към мен, но по-скоро гледаща през мен. — Казах им, че татко е спрял на горната тераса и е решил да се върне на основната писта. Че щял да се спусне по нея и да ни пресрещне долу.

Колкото и да се стараех, не успях да прикрия изненадата си.

— Д-р Ашман, тогава като че ли някой друг говореше вместо мен, а аз гледах отстрани. Все едно че нямах думата. Дори не знам откъде ми дойде. Просто така ми дойде.

Кимнах.

— Разбирате ли? Аз убих баща си.

— На мен ми изглежда, че той сам е направил избора си.

Тя разтърси глава.

— Аз го заведох на онова спускане. И после аз го оставих да умре, без да потърся помощ.

— Той е направил своя избор — повторих. Вместо със скиорския излет, мислите ми бяха заети с това, как той взел със себе си единадесетгодишната си дъщеря в командировка с единствената цел да я прелъсти.

— Д-р Колбърг нарече това „пасивно убийство“ — промърмори Анджела.

— Да му го начукам на д-р Колбърг! — казах, изненадан от собствената си страст.

— Това вече го направих.