Даниел Кала
Терапия на гнева (7)

6

На следващия ден, след като Кал Никъл се отби, за да ми отправи закодираното си предупреждение, реших да подмина предложението на Клер да мине да ме вземе с колата. Нещо ставаше помежду ни. Имах нужда от време, за да изясня собствените си перспективи, и бях сигурен, че още едно приятно утринно съвместно пътуване няма да ми помогне.

Тичайки в хладното утро, се отдадох на анализи на несъществуващия ми любовен живот. Изненадващо много жени бяха показали интереса си към мен, откакто овдовях. Може би някои от тях го бяха направили от съчувствие. Все пак мисля, че като все още млад човек със стабилна професия представлявам изгодна партия. Може и да не съм наследил харизмата на баща си, но определено съм наследил привлекателната му външност. Висок съм малко над шест фута, имам кафяви очи, квадратна челюст и гъсти черни коси, които се къдрят, когато ги пусна по-дълги. Не обръщам особено внимание на външността си, но когато някога питах Лорън дали изглеждам добре в една или друга дреха, тя неизменно отвръщаше: „Джоел, обещавам да ти кажа, когато някой ден станеш грозен“, и подкрепяше мнението си с целувка.

След като се прибрах у дома и минах под душа, продължавах да кипя от неизразходвана енергия. Реших да се въздържа от таксито и да измина пеш двете и половина мили до мястото, където трябваше да срещна Дев и Клер за закуска — едно решение, за което съжалих, неизминал и половината път, когато небето на Сиатъл се разтвори и изля съдържанието си над града. Пристигнах в „Мазната лъжица“ — изборът бе на Дев — натежал с повече от два паунда^[1] влага в прогизналите си дрехи.

Измъкнах се от сакото си и седнах на стола между двамата детективи. Докато Дев си правеше майтапи на моя мокър гръб, Клер повика келнерката да ми налее кафе.

— Док, почвам да се изнервям от дължината на списъка на заподозрените — освен всички пациенти на Колбърг, там има място и всяка курва, всеки сводник или озлобен перверзник в този град. Но това създание — той кимна към Клер — намира историята за забавна.

— Дев — въздъхна тя, — казах само, че начинът, по който намираме връзките между жертвата и другите участници, е интересен. — После се разсмя. — А бе, майната му! Наистина е забавно.

Зелената й блуза с широка яка бе в тон с цвета на очите й и подчертаваше блясъка им. Когато тези очи срещнаха моите, разбрах, че е забелязала впечатлението, което ми е направила. От усмивката и от леката червенина по бузите й можех да заключа, че не й е неприятно. Супер, помислих си. Отново се чувствам като осмокласник.

— Док, какво мислиш за Мръсника Серж? — попита Дев.

— Обикновен гангстер — социопат.

— Защо така?

Прекарах ръка по косите си, за да спра капките, които се стичаха по челото и влизаха в очите ми.

— Тези типове са много точно дефинирани в теорията на психологията. Те убиват. Винаги. Брутално. Погледни само начина, по който са направили Пити Незнам-кой-си на пихтия.

— Но? — рече Клер.

— Това не е лично отношение — отпих бърза глътка от горчивото си кафе. — Това е работа, занятие, като строителството или застраховането. Ако Серж пребие някого до смърт, той го прави или защото въздава някакъв вид феодално наказание, или изпраща послание на други. Всичко е бизнес. Не би ме учудило, ако, докато е размазвал черепа на Пити, си е преговарял наум какво трябва да вземе от зарзаватчията на път за вкъщи. Не очаквам от него да прояви отмъстителния гняв, който се излъчва от сцената на убийството на Стенли.

— И аз не виждам Серж като убиец на Колбърг — кимна Дев. — Познавам този тип хора и без твоите дрънканици. Независимо дали неговото момиче е било изгорено или не, той няма да убие кокошката, която му носи златните яйца. Дори и ако тази кокошка пречука собствената му майка.

Клер се наведе към пода и извади облечения си в черна кожа бележник. Отмести настрани чашата с кафе и чинията с недокоснатата кифла и разтвори бележника на масата. Извади фотокопие на лист с дневно разписание.

— Това е последният ден на Колбърг. Списък на пациентите, записани за преглед от един до осем часа.

— Нормално ли е? — попита ме Дев.

Кимнах утвърдително.

— Тук виждаме някои познати имена. — Клер прекара пръст по списъка и някъде по средата се спря на името У. Хакинг. — Хакинг е имал уговорена среща за четири часа.

— Чакай, чакай — прекъсна я Дев, — Хакинг не ни ли каза, че за последен път се е срещал с Колбърг няколко дни преди убийството?

— Виждаш ли отметката „Н/Я“ до името? — Клер почука буквите с пръст. — Не се е явил. — После премести пръста си към долната част на листа. — А това дали е съвпадение? Последният записан пациент е Брент Маккейб.

Дев не реагира, с което ясно показа, че на него, както и на мен, това име не му говори нищо.

— Не помните ли? Секретарката на Колбърг каза, че Маккейб е един от най-буйните му пациенти. Онзи, който е натрошил мебелите в офиса — обясни Клер.

Името продължаваше да не ми казва нищо, но си припомних резултата от пристъпа на Маккейб — парчетата от натрошен стол на пода на кабинета на Стенли.

— Ако той е бил последният, прегледан през онази вечер… — проточи Дев, почуквайки с пръсти по масата, — трябва да е приключил някъде около осем часа, нали така?

— Стенли винаги закъсняваше — рекох. — Най-вероятно е приключил към девет и половина.

— Един час преди смъртта си — каза Дев. — Плюс-минус един час.

Очите на Клер се разшириха.

— Може би Маккейб се е навъртал наоколо и се е върнал час по-късно, за да продължи спора с пистолет и ръка.

— Или пък е влязъл в колата си. — Дев спря да барабани с пръсти, вдигна ръка и я насочи към нас. — Но вместо да си тръгне, е седял там и е предъвквал ужасните неща, които Колбърг е наговорил за него и за майка му. След това е измъкнал от багажника тръбата и пищова и се е отправил обратно към кабинета, за да изкаже възраженията си.

— Защо не се срещнем с Маккейб, преди да му дадеш последната цигара и му сложиш черната превръзка на очите? — прекъснах хипотезите им аз.

— Винаги можеш да разчиташ на психиатъра, че ще ти развали удоволствието — оплака се Дев.

Само с едно обаждане по телефона успяхме да установим къде е работното място на Маккейб. Изправен пред остъклената фасада на счетоводната къща „Нюбридж“, Дев поклати глава и замислено каза:

— Просто не мога да повярвам, че този д-р Джекил и мистър Хайд^[2] е шибан дипломиран счетоводител.

Рецепционистката ни въведе в просторния ъглов кабинет на Брент Маккейб, където от намиращите се на бюрото визитни картички научихме, че той е старши съдружник във фирмата. След миг в помещението влетя самият той, облечен в тъмносив костюм и морскосиня риза. Без вратовръзка. Явно, дори и представителите на най-консервативната професия започваха да се освобождават от „нашийниците“, както веднъж ги бе нарекъл Стенли, самият той почитател на вратовръзките (и, както се оказа, на нашийниците). В началото на четиридесетте, Маккейб имаше безспорно представителна външност — късо подстригана и артистично разрошена прошарена коса, сини очи, волева брадичка и приветлива усмивка. Която изчезна веднага, след като Дев ме представи.

— Психиатър? — остро попита Маккейб. — Каква е причината за посещението ви?

— Били сте пациент на д-р Стенли Колбърг, нали? — попита детективът.

— Това е поверителна информация. — Очите на Маккейб се свиха до тесни цепки.

— Било е поверителна информация — поправи го Дев. — След като някой е убил д-р Колбърг в офиса му, вече е наша работа.

Маккейб се поколеба малко, след което заобиколи бюрото си и седна в кожения стол.

— Да. Бях пациент на Стенли.

Използването на малко име ме подразни. Някои терапевти настояват пациентите да се обръщат към тях на малко име, като с това искат да създадат по-уютна и интимна атмосфера. Според мен това е глупаво, макар че позволявам на някои от пациентите си да го правят. Но не и Стенли. За пациентите си той винаги бе „д-р Колбърг“.

— Какво общо има моята терапия със случая? — попита Маккейб.

— Имали сте уговорен час за преглед при доктора в деня, когато той е бил убит — каза Клер.

— И?

— Имате проблеми с темперамента, нали така? — попита Дев.

— Чели сте досието ми? — скочи от стола Маккейб.

— Не, не сме — пресече го Клер. — Но ни е известен интересът на д-р Колбърг към контрола на гнева. Вие сте определен като един от най-гласовитите му пациенти.

Маккейб се отпусна назад в стола си.

— За това ли се виждахте със Стенли? — попитах.

— Срещах се с вашия съдружник, за да спася брака си — каза той. Никой досега не бе споменал, че имам нещо общо със Стенли. — Съпругата ми постави ултиматум: или да овладея темперамента си, или да се разделим. Но това не означава, че някога съм вдигал ръка на нея или на децата.

— Разбира се, че не сте — каза Дев с тон, който противоречеше на думите му.

Маккейб му отправи огнен поглед, но премълча.

— Помогнаха ли ви консултациите? — попитах аз.

— Все още съм семеен — бе уклончивият отговор.

— Не звучите много убедително.

— Видите ли, не претендирам, че разбирам технологията на Стенли, но напоследък успявам по-добре да се контролирам. Ако не друго, поне бушоните ми не гърмят толкова лесно.

— Не са важни бушоните — намеси се Дев, — а сметката, която трябва да се плати накрая.

— Какво бе толкова необичайно в технологията му? — продължих.

— Тази работа с „контролираното изпускане на налягането“. Той ме окуражаваше да си изпускам нервите. На практика ме провокираше. Наричаше го десенсибилизиране или нещо подобно — пое дълбоко дъх. — Много чудновато беше.

— Харесвахте ли го? — попита Дев.

— Какво искате да кажете? — Лицето на Маккейб се смръщи притеснено.

— Просто питам. Извинете — сухо отвърна детективът, — харесвахте или не харесвахте този човек?

— Накъде се опитвате да ме подхлъзнете? — с откровена насмешка рече Маккейб.

— Вие сте били последният пациент на Колбърг — каза Клер. — В живота му.

— Е, и? — Маккейб силно потри брадичката си.

— Кога излязохте от кабинета и офиса му?

— В девет и половина. Най-късно десет без четвърт.

— Следователно е напълно възможно да сте последният, който го е видял жив.

— Освен човека, който го е убил — тросна се Маккейб.

— Помислихме си — рече Дев, скръстил ръце зад тила си, — че може по погрешка да сте го взели за един от столовете в кабинета му.

— Не съм го убил. — Стиснатите зъби на счетоводителя можеха да прехапят петцентова монета.

Тогава, за мое учудване, Клер излъга съвсем хладнокръвно, по начина, който бих очаквал по-скоро от Дев.

— Чистачката каза, че е дочула от кабинета шум на доста силна разправия.

Презрителната гримаса напусна лицето на Маккейб. Той наведе поглед към бюрото си и с монотонен глас каза:

— Бях преситен от интелектуалните му игрички. Казах му, че ми е писнало от тях… и от него.

— А той как реагира? — попитах.

— Продължи да ме провокира. Нарече ме неспособен баща и съпруг. Каза, че хора като мен са негодници и кавгаджии.

— И после какво стана?

— Тръгнах да си ходя — каза той, навел глава към бюрото си. — Стенли ми препречи пътя. Просто застана срещу мен и продължи да ми се присмива с нездрав блясък в очите.

Маккейб най-после вдигна очи от бюрото и аз му отправих най-добрата си професионална усмивка „разказвай още“.

— Ами, изпуснах си нервите. — Той повиши глас. — Казах му къде може да си завре смахнатата терапия. Но той не ме оставяше. И после започна да се смее.

— И после? — кимнах окуражително.

— Ами, шибнах му един як тупаник по физиономията. — Той прочисти гърлото си. — Стенли се катурна назад. Помислих, че ще припадне. Наведох се да видя дали е добре. Когато отмести ръце от лицето си, видях, че от устната му тече кръв. Но продължаваше да се смее. Отново се нахвърли върху ми с ужасни думи по адрес на жена ми и децата ми.

— И се наложи да го ударите отново — каза Дев.

— Не! — извика Маккейб. — Излязох през вратата. Не съм го докоснал повече.

— След това отидохте до колата, взехте тръбата и пистолета… — опита се да му внуши Дев.

— Не, не и не! — Маккейб яростно разтърси глава. — Бях изчерпан. И нямах намерение да се връщам при него. — Погледна ме. — Вашият съдружник имаше сериозни проблеми.

— Защо мислите така? — попитах.

— Винаги, когато успяваше наистина да ме вбеси — до състояние, в което не можех да се контролирам — на лицето му се изписваше едно особено изражение… — думите му заглъхнаха и той извърна поглед настрана.

— Как можем да сме сигурни, че не сте ни излъгали, г-н Маккейб? — попита Клер.

— Никога в живота си не съм държал оръжие в ръка — отвърна той. — Пък и защо да убивам Стенли веднага след като съм имал сеанс с него? Кой би бил толкова глупав?

— Никога не сте разговаряли с обикновен убиец досега, нали? — присмя му се Дев. — Може би не сте го планирали. В момента ви е дошло.

— Не съм го убил — размаха ръце пред себе си Маккейб. — Защо не попитате човека, който паркираше в гаража, когато си тръгвах?

— Какъв човек? — запита го Клер.

— Бях доста развълнуван, когато напуснах офиса. Спрях на улицата да изпуша една цигара. Докато стоях там, покрай мен мина кола, която влезе и паркира в подземния гараж.

— Можете ли да я опишете?

— Много тъмно беше, така че не видях подробности.

— Видяхте ли шофьора?

— Не. Но двигателят звучеше зле, като че ли имаше нужда от нов ауспух. Друго, което ми направи впечатление — шофьорът много бързаше да се измъкне оттам.

Дев и Клер се спогледаха, след което се изправиха на крака. Последвах ги. Клер връчи на Маккейб визитката си и тримата се отправихме към колата.

Детективите ме докараха до офисите на психиатричната болница „Каскейд“. Прекарах следобеда в срещи с обичайните си пациенти — смесица от трудно функциониращи шизофреници, хора с депресии и загубили връзка с реалността — но не бях в състояние да отдам цялото си внимание на нещастните хорица. Мислите ми бяха твърде ангажирани със случая.

Малко преди пет часа се присъединих към Дев и Клер пред сивата циментова сграда на „Медисън стрийт“, в сърцето на медицинския квартал на Сиатъл — наричан Хълмът на хапчетата — в която се помещава сиатълският клон на Държавния департамент на здравеопазването. Бяхме въведени в кабинета на помощник-секретаря д-р Чарлз Холънд, който се изправи на крака, за да ни приветства. Нисък и слаб, Холънд имаше перфектно подстригани сребристи коси, тънки мустачки и внушителни кафяви очи. Помислих си, че намусеният му неприветлив характер идеално съответства на длъжността, която заемаше — ръководител на Щатската дисциплинарна комисия на психиатрите. Седнахме пред бюрото на Холънд.

— Д-р Ашман, идеята вие и детективите да прегледате списъка на непотвърдените оплаквания от този род ми се вижда… — Той поклати глава. — Честно казано, това не ми допада.

— Разбираме ви — отвърна вместо мен Клер. — Но разполагаме със съдебна заповед, която ви показахме.

— Разбира се — каза Холънд, като се пресегна и извади от чекмедже на бюрото си тънка картонена папка, — ще имате пълното ни сътрудничество. Исках само да изкажа личното си становище.

Той завъртя папката така, че да можем да прочетем съдържанието.

— Досието на д-р Колбърг е доста тънко за психиатър с повече от тридесет години практика. Нито едно от трите оплаквания, които сме получили срещу него, не е било потвърдено от департамента.

— Може ли да ги разгледаме едно по едно? — запита Клер.

— Първото оплакване е от Мери Пиърс — той извади няколко листа от папката и ни ги подаде, — получено е през септември 1999 г. Най-добре го прочетете сами.

Скупчихме се около бюрото и зачетохме написаното на ръка с педантичен, макар и тук-там неравен почерк писмо. Беше на цели четири страници. Изпълнено бе с мъчителни подробности за причините, поради които й се е наложило да потърси лекарска помощ. За повечето от тях тя обвиняваше своя баща, който „физически я е насилвал“. После изсипваше кален порой от обвинения срещу Стенли, започвайки с липса на симпатия и завършващ със словесно насилие. Като повечето оплаквания, написани от психически болни пациенти, не бе никак убедително. Поне докато стигнахме до последната страница.

„Последната капка бе — пишеше тя, — когато той ме принуди да разкрия подробности от контактите с баща ми. Каза, че за да се излекувам, трябва да разиграем всичко с разменени роли, като аз съм в ролята на баща си.“ След това описваше конкретен случай: „Д-р Колбърг лежеше на бюрото си и ме караше да го удрям с дървена лопата. Настояваше да го удрям силно, отново и отново. Когато най-накрая се изправи, видях, че се е възбудил!“. В още няколко изречения тя даваше воля на възмущението си, след което приключваше така: „Това бе унизително, отвратително и съвсем непрофесионално. Държавният департамент по здравеопазване трябва да вземе незабавни мерки. Ако не го направите, ще се обърна за съдействие към полицията“.

— Какво направи Департаментът по това оплакване? — попита Клер.

— Разбира се, проведохме разследване. Но трябва да знаете, че ежегодно получаваме по няколко оплаквания срещу психиатри с подобни шокиращи обвинения. Преобладаващата част от тях се оказват неоснователни. — Холанд прелисти няколко страници. — За нещастие три седмици след като получихме това писмо, г-ца Пиърс извърши самоубийство. Баща й я е намерил обесена на тръба в мазето на дома им.

Клер и Дев се спогледаха, но Холанд като че ли не ги забеляза. Извади от папката друго писмо и ни го подаде.

— Получихме това преди точно пет години от някоя г-ца Амарприйт Сохал.

Отново се надвесихме над бюрото и прочетохме единствената страница, написана този път на машина. Сохал отправяше доста мъгляви обвинения. Бе писала за „несъответстващо поведение“, но не бе посочила конкретни факти. Завършваше с предложението служители на Департамента да разговарят и с други жени, пациентки на Стенли.

— Влязохме във връзка с мис Сохал — каза Холънд, след като направи справка в папката. — Първо я потърсихме с писмо, на което тя не отговори. После се свързахме по телефона, но тя отказа да потвърди обвиненията си. По нейно настояване обявихме случая за приключен.

— Колко удобно — въздъхна Дев. — Кой е следващият?

— Това са записки на един от моите сътрудници, направени по време на телефонно обаждане — каза Холанд, вадейки поредния лист от папката. — Строго погледнато, не е оплакване, но е доста скорошно — вгледа се в листа. — Преди около шест седмици. И е малко необичайно — добави той след кратка пауза.

— Какво му е необичайното? — попита Клер.

— Източникът е брат на една пациентка на д-р Колбърг.

— Не е ли обичайно близките на болните да подават оплаквания от името на своите роднини? — прехапа устни Клер.

— Често се случва — отвърна Холънд. — В случая обаче оплакването е постъпило четири месеца след като сестра му е скочила от моста „Аврора“.

Стомахът ми се сви на възел още преди Холънд да назове името.

— Г-н Томас Конър. Твърдял е, че преди да се самоубие, сестра му Анджела е била насилвана от д-р Колбърг. — Той остави листа на масата. — Препоръчахме на г-н Конър да се обърне към нас писмено, за да можем да започнем разследване, но той не го е направил досега. — Замълча и после добави: — Което може би е за добро. При мъртъв пациент щеше да бъде много трудно да конкретизираме обвиненията. А сега, след като д-р Колбърг е мъртъв, всичко щеше да бъде съвсем хипотетично.

Благодарихме на домакина за помощта му и напуснахме сградата. Изправен в хладната привечер под все още заплашителното небе, Дев ме погледна съсредоточено и каза:

— Като че ли практиката на Колбърг е изобилствала от леминги^[3].

— Много от пациентите му са с висока степен на суисидален риск — отвърнах, свивайки рамене. — Случва се и на най-добрите психиатри.

— Най-добрите психиатри не насилват пациентките си — възрази Клер.

— Като говорим за това — Дев посочи с палец през рамо офиса, който току-що бяхме напуснали, — жената, която ти е казала, че Стенли я насилва, не е ли една от оплакалите се?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Когато става въпрос за бившия ти съдружник, имам усещането, че сме докоснали само върха на айсберга. Обзалагам се, че не са малко хората, които не изпитват никакво желание да се срещнат с него.

Кимах утвърдително, без да се замислям. Внезапно изпитах силно желание да избягам далеч от сградата, в която се съхраняваха всички тези оплаквания и от спомените, свързани с тях. Исках да се прибера у дома и да се мушна под душа. Исках да бъда сам. Но Клер настоя да ме закара. Забелязала отнесеното ми състояние, бързо се отказа от опитите си да завърже разговор и засили музиката по радиото.

Спряхме пред дома ми и вече бях стъпил на тротоара, когато гласът й ме спря.

— Джоел, аз съм все още новодошла в Сиатъл, та се чудя дали би имал желание да ми покажеш някое от онези тайни места, където ходят да вечерят само кореняците.

— С най-голямо удоволствие, Клер — наведох се, опрях ръце на рамката на отворения прозорец и с пресилена усмивка продължих, — но точно сега не ми се струва подходящо. Особено докато работим заедно, нали разбираш? Нека го направим някоя вечер, след като приключим този случай.

— Дадено — усмихна се със стиснати устни, по които като червило бе прилепнала обидата. Вдигна прозореца и потегли, без да каже нищо повече.

Ама че си задник, проклинах се мислено аз. Ще позволиш ли това да се случи някога? Въпросът, зададен някога от Стенли, отекваше в ума ми. Не само външният вид, но и интелигентността, съобразителността, съпричастието и дори грубоватите изблиците в стил „не се ебавай с мен“ правеха Клер още по-привлекателна. Не бях изпитвал подобно чувство, откакто почина Лор. И въпреки че не можех да отрека нарастващото привличане, имах причини да се отнасям предпазливо към него, не на последно място между които бе и „трагичната сянка“, (както бе я нарекъл Стенли), която хвърляха жените в моя живот.

Загледан в отдалечаващата се кола на Клер, не бях обърнал внимание на габаритите на кола, премигващи на двайсетина фута пред мен. Слязох от тротоара и тръгнах да прекося улицата към дома си, но се спрях, когато чух как двигателят на колата изръмжа, фаровете проблеснаха и със свистене на гумите машината потегли към мен. Замръзнах за миг, ослепен от светлината и оглушен от рева на двигателя, преди да се размърдам. Извъртях се и с два скока се метнах обратно на тревата. Претърколих се по тротоара точно когато гумите се качиха на бордюра и заораха във влажната трева на педя от главата ми.

Погледнах през рамо и видях как колата се плъзга обратно на платното и профучава надолу по улицата. Взирах се в чезнещите й задни светлини, все още твърде шокиран, за да се изправя. Очаквах да се върне обратно, но ръмженето на мотора й затихна и червените светлини се разтвориха в мрака. Ако можех да вярвам на слуха си, това бе същата кола, която ни бе заслепила с фаровете си, мен и Нелсън, две вечери по-рано.

Имах чувството, че съм лежал цяла вечност до дълбоките следи по моравата на съседа, макар че сигурно беше по-малко от минута. Никой не излезе от съседните къщи да види какво става с мен, така че нямаше свидетели на инцидента. Изправих се, изтупах коленете на панталоните си и се вгледах в следите от гуми, които за малко щяха да минат през главата ми.

Закуцуках към вкъщи. Пред тъмния вход бях връхлетян от нова вълна страх, докато осъзная, че приближаващият се до мен шум е от лапите на Нелсън. Зарадван да видя старото си куче, енергично го почесах за поздрав. Той обаче нямаше много време за приветствия и веднага ме поведе към купичката си в кухнята и я побутна с муцуната си, за да ми покаже колко е празна.

Нахраних Нелсън и отворих прашния шкаф с напитки в търсене на подходяща бутилка. Не съм голям пияч, но реших, че след такова преживяване етикетът налага да изпия чаша скоч. Налях си една внушителна порция и започнах да размишлявам дали да се обадя на Дев. След всяко пълнене на чашата си внушавах, че веднага щом я пресуша, ще му звънна. Но когато приключих с петата порция, реших, че едва ли ще съм в състояние да му обясня случката.

Главата ми се въртеше от изпитото, очите ми блуждаеха из стаята, докато стигнаха до кучето, свило се на чорлава топка в леглото си.

— Защо, Нелсън — изломотих. — Защо някой ще иска да ми вземе главата?