Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage Therapy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Даниел Кала

Заглавие: Терапия на гнева

Преводач: Никола Костов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска (не е указано)

Печатница: „Унискорп“ ООД

Редактор: Даниела Кръстанова

Коректор: Нели Байкова; Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-364-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18013

История

  1. — Добавяне

14

Привечер бинтованата ми дясна ръка започна да ме боли все по-силно, досущ като предвестник на влошаване на времето. Седнал до масата в кухнята на Клер, човърках без особен ентусиазъм чинията с индийска храна пред мен.

— Какво те притеснява, Джоел? — намръщи се тя.

— Взех няколко болкоуспокояващи хапчета и сега нямам апетит — отвърнах, докато търкалях с вилицата парчето пилешко виндълу[1] из чинията си.

— Изглеждаш малко отнесен. — Тя прехапа устни и преглътна. — Да не би да има нещо общо с… онова, което се случи снощи?

— В никакъв случай — насилих се да се усмихна. — Други неща ме притесняват. Най-вече неочакваният официален интерес към Томи.

— Нима?

— ТОЙ е много свестен младеж — казах. — И семейството му е преживяло достатъчно много неприятности.

— Все още нямаме доказателства, че е замесен.

— Но си убедена, че той е нашият човек, нали?

— Не зная — усмихна ми се съчувствено. — Пък и това, какво си мисля аз, не е от значение. Времето ще покаже. — Погледна ме по-внимателно. — Нещата между нас са наред, нали?

— Да. — Този път усмивката ми бе съвсем искрена. Протегнах ръка и плъзнах пръсти по нейната.

— Мисля, че ядох достатъчно. — Тя ми показа перфектните си зъби, после се изправи, заобиколи масата и дойде при мен. Наведе се и ме целуна по устните, излъчвайки лек аромат на къри. — Дали болкоуспокояващите са убили желанието ти за някои други неща?

— Не съм изпил всички хапчета — рекох, привлякох я по-близо до себе си и я целунах на свой ред.

— Хайде, тогава! — засмя се, хвана ме за здравата ръка с двете свои и започна да ме притегля в посока на спалнята си.

Възпротивих се на прегръдката й.

— Желанието е налице, но ръката наистина много ме боли. Няма ли възможност за поправителен утре?

— Разбира се — пусна ръката ми и с леко обиден глас каза: — Мисля да си лягам — млясна ме по бузата, после се упъти към стаята си, влезе и затвори вратата зад себе си.

Седях до масата и размишлявах над противоречивата същност на Клер — твърда като кремък в някои случаи, тя бе толкова уязвима, когато нещата се отнасяха до нашите нови отношения. Подозирах, че несигурността й се дължи, поне отчасти, на бившия й съпруг, който я бе поставил в неудобното положение да избира между семейството и закона. Имах неприятното предчувствие, че може би и аз накрая ще отворя същата стара рана.

Докато вървях по коридора, спрях пред вратата на нейната спалня и се поколебах за миг. Ръката не ме болеше чак толкова много. Сега, след като сексуалното желание в мен бе отново събудено, силно се изкушавах дали да не се мушна в леглото й, но знаех, че това ще размъти водата още повече. Подминах.

Пантите на вратата на стаята за гости изскърцаха силно, когато я бутнах да се отвори. По-рано бих си предложил услугите да я смажа, но сега си помислих — кого заблуждавам? Живеех в къща, чиито стъпала стенеха при всяка стъпка през последните четири години и не бях си мръднал пръста, за да ги оправя.

Легнах на леглото и увих чаршафите и юргана плътно около тялото си. Сам в леглото го усещах много студено и празно. През следващите три часа само се мятах и въртях. Мислите ми се прехвърлиха от Клер към жена ми. Замислих се как ли би реагирала Лорън на скорошните събития. Навярно по-добре от мен. Тя бе един от най-незлобивите и прощаващи хора, които познавам.

В два сутринта безсънните ми мисли бяха прекъснати от неясен шум, който се разнесе от външната страна на прозореца. Бе толкова лек, че едва ли бих го доловил, ако сетивата ми не бяха изострени от мрака в стаята. Седнах в леглото и се заслушах. Определено някой се движеше навън. Първоначално помислих, че е някое бездомно куче или котка, разхождащи се по скелето, обгърнало сградата на Клер, но звукът бе прекалено тежък и муден, за да е причинен от животно.

Дебелите щори на спалнята за гости бяха предназначени да спрат сутрешните слънчеви лъчи, защото стаята имаше източно изложение. Закриваха прозореца толкова плътно, че не можех да видя нищо повече от неясни сенки отвън. Опитах се да се съсредоточа, но не можех да отгатна дали шумът идваше от стъпки на палуващи по скелето или от нозете на приближаващ убиец.

Шумът се усили. Устата ми пресъхна. Сърцето ми блъскаше гръдния кош. Този път не прогоних страха с мисълта, че е просто параноя — болката в ръката не ми го позволяваше. Сниших се и тъкмо бях решил да изчакам шумът от стъпки да отмине, когато ме връхлетя паническата мисъл — ами ако наистина човекът навън е убиецът с ножа, който вместо в моята стая се вмъкне в спалнята на Клер?

Плъзнах краката си през ръба на леглото и бавно се изправих. Промъкнах се тихо до вратата и рязко спрях, защото се сетих, че скърцащите панти няма да ми позволят да изляза незабелязан и да предупредя Клер. На пръсти се върнах до прозореца, доближих ухо на инч от стъклото и се заслушах. В първия момент не чух нищо, но после различих звука на тихи стъпки, по-леки и по-бързи от предишните.

Внимателно поместих венецианската щора и отворих тесен процеп, през който надникнах навън. Скелето бе осветено от слабите отблясъци на уличните лампи, отразени от рекламните надписи на улицата, ала не можах да видя никого. Отдръпнах щорите по-назад и погледнах на двете страни. Пак нищо. След това ги махнах съвсем и долепих нос до стъклото. Никой.

Освободих ключалката на прозореца и го бутнах, молейки се наум пантите му да са по-добре смазани от тези на вратата. Отвори се безшумно. Промуших глава навън. Погледнах надясно — нищо. Погледнах наляво. В края на скелето, скрит в сянката, стоеше човек.

И тогава видях пистолета.

Дръпнах главата си вътре в стаята и паднах на колене. Чаках, застанал на четири крака, затаил дъх, надяващ се, че ритъмът в гърдите ми не се чува толкова силно, колкото ударите на тъпана, отекващи в черепната ми кутия.

Чух бързото трополене на краката, тичащи по дъските на скелето към моята стая. Скочих на крака и се метнах през леглото, приземявайки се болезнено на ранената си ръка. Лежах на земята и с лявата си ръка трескаво опипвах нощното шкафче с надеждата да намеря нещо тежко и здраво. Единственото, което ми попадна под ръка, бе радиочасовникът. Сграбчих го, притиснах го до гърдите си и издърпах кабела от контакта. Легнах на пода, стиснал смехотворното си оръжие, и зачаках да се случи неизбежното.

Когато дочух, че някой влиза в стаята през прозореца, страхът ми бе изместен от прилив на ярост. Мамка му, рекох си. Преди да умра, поне ще натикам радиото в муцуната на това копеле. Без да обръщам внимание на болките в ръката, се свих и приготвих за скок. Готов да нападна.

Стъпките доближиха леглото. Кръвта блъскаше слепоочията ми.

Тъкмо бях напрегнал мускулите си за скок и лампата на нощното шкафче светна.

— Джоел? — насочила пистолет към мен, Клер стоеше от другата страна на леглото и ме гледаше с широко отворени очи. Все още на колене, погледнах радиочасовника, който стисках в ръка. И тогава избухнах в смях.

Ръката на Клер се отпусна до тялото й. Широка усмивка замени смаяното изражение от лицето й.

— Какво беше намислил да ми направиш? Да ме зашеметиш с прогнозата за времето и справката за трафика?

— Мислех да те прогоня с музиката на Джон Теш[2] — пошегувах се, зашеметен от облекчение.

— Всъщност не разбирам защо и двамата намираме тази история за забавна — между два пристъпа на смях изрече Клер. — Там — посочи с пръст прозореца — наистина имаше някой.

— Ти успя ли да го видиш? — попитах.

— Не. Но го чух как се спуска надолу по скелето веднага след като излязох навън.

— Мислиш ли, че е бил той?

Тя сви рамене, но и двамата знаехме, че е така.

— Може би ще е по-добре да се махнем оттук. — Клер затъкна пистолета си в ластичния колан на анцуга.

— Тази нощ няма да се върне повече — станах на крака и я доближих. Посочих с ръка оръжието й. Доближавах се все повече и повече до нея, докато накрая лицата ни се докоснаха. Долепих устни до нейните. — Благодаря ти — казах.

— За какво? — Тя срамежливо отмести поглед настрани.

— За това, че ме защити.

— О, просто си вършех работата — усмивката се върна на лицето й.

Обвих шията й с ръка и нежно я погалих. После й подарих нова дълга целувка.

— Клер, нуждая се от теб.

— Мммм — изпъшка тя. — Не знам дали това влиза в служебните ми задължения.

— Вече влиза — казах и я притиснах по-силно към себе си. Пренебрегвайки твърдия метал, забил се в стомаха ми, я притеглих към леглото.

— Внимавай, каубой — рече тя и измъкна пистолета от колана си, — да не стане някоя злополука.

— Рискът само подклажда желанието — измърморих, все така притегляйки я надолу.

Постави оръжието си на нощното шкафче и се отпусна върху мен на леглото. Оставих на нея разсъбличането. Почти без да разтваря прегръдката, свали всичко от нас за нула време. Отново бе отгоре ми. И когато гъвкавата й снага се изви в дъга над мен, усетих непозната досега, но не по-малко приятна вълна от удовлетворение да се разлива по тялото ми.

Гледах я заспала до мен и доскорошните ми опасения се разсейваха все повече и повече. За пръв път от три години не се чувствах сам. Исках да бъда с Клер. Внезапното щастие бе като някаква амнистия. Забравих стъпките по скелето, нейния полуавтоматик на нощното шкафче и дори кървавата бъркотия в някогашния ми офис.

На следващото утро ме събуди ароматът на кафе и препечени френски хлебчета. Претърколих са на леглото и видях, че пистолета вече го няма. Макар че бях спал само четири часа, въобще не се чувствах уморен. Дори ръката ме болеше по-малко. Светът бе едно слънчево място.

Преди да стана от леглото, взех телефона до възглавницата и се обадих у дома, за да прослушам съобщенията на телефонния секретар. Имаше няколко обаждания от притеснени приятели и колеги, дочули за сполетялата ме злополука. Всички обаждания бяха добре дошли освен последното.

Облаци затулиха слънчевото небе в мига, в който чух гласа му. „Д-р Ашман, обажда се д-р Чарлз Холънд от Департамента по здравеопазване във Вашингтон. Очаквам да ми позвъните при първа възможност.“

Бях много любопитен да науча за какво ме е търсил, но реших да се насладя на закуската, преди да му върна обаждането. За жалост не се получи — съобщението му бе убило всякакъв апетит. Решил да пренебрегна обаждането, станах от масата със слабата надежда, че медицинският чиновник ще остави нещата така, както са.

Пристигнахме в кабинета на Дев малко след осем часа. Той изслуша разказа на Клер за среднощния ни посетител, без да я прекъсне. Когато тя свърши, поклати глава и изръмжа:

— Защо, по дяволите, не научавам тези неща веднага след като се случат?

Клер скръсти ръце на гърдите си.

— Какъв смисъл би имало да те събудим в три през нощта, Дев? Копелето отдавна се беше измъкнало. Освен това, не можем да сме сигурни, че е свързан с другите случаи.

— О, със сигурност е свързан — категорично каза Дев. Гневът полека напусна лицето му. — Чудя се как е научил къде да ви намери. — Сложи ръце на тила си и се намръщи. — Май няма да е зле да намерим нова бърлога за вас двамата. Не искам после отделът да си има ядове с петна от кръв по килимите и пердетата ти.

— Грижата ти за нас е направо трогателна — завъртя очи Клер.

— Хайде да идем и да попитаме Томи къде е бил миналата нощ — рече сержантът.

— Томи не би направил такова нещо — възразих.

— Не бъди толкова сигурен, докторе — въздъхна той. — Тази работа ме е научила едно — никога не знаеш на какво е способен човек, когато бъде притиснат до стената.

— Не и Томи — категорично казах аз.

— Да идем и да проверим — рече Клер, сложила ръка на рамото ми.

Телефонът иззвъня. Дев вдигна, представи се и замълча. После изненадано каза „да, тук е“ и ми подаде слушалката. Не по-малко изненадан от него я поех и я долепих до ухото си.

— Д-р Ашман, обажда се д-р Чарлз Холънд от Департамента по здравеопазване във Вашингтон. — Стомахът ми се сви още щом чух гласа му.

— Здравейте, д-р Холънд, с какво мога да ви бъда полезен?

— Извинете, че ви търся на такова място, но не можах да ви хвана в дома ви, докторе. Както ви е известно, имам известни притеснения от начина, по който полицията се рови в документацията на Департамента по здравеопазване.

— Разбирам ви напълно — казах, надявайки се, че това е причината за обаждането му. Но разбира се, не беше това.

— Когато научих за смъртта на д-р Никъл, предположих, че детективите ще поискат да се запознаят и с неговото досие — продължи Холънд. — След като внимателно претеглих аргументите „за“ и „против“, реших да проявя изпреварваща инициатива и да предоставя информацията, която така или иначе ще стане известна на полицията. — Той прочисти гърлото си. — Информация, която може да се окаже полезна за вашето разследване.

— И каква е тази информация?

— Преди два месеца сме получили устно оплакване срещу д-р Никъл от брата на пациент — каза Холънд. — Споменах ви го при предишната ни среща — Томас Конър. Може би си спомняте, че беше направил подобно оплакване и срещу д-р Стенли Колбърг, психиатъра на сестра му. Г-н Конър твърди, че и двамата — д-р Колбърг и д-р Никъл — са притеснявали сексуално сестра му. Но както и при другото му оплакване, г-н Конър не е пожелал да потвърди писмено обвиненията си срещу д-р Никъл.

Поставих слушалката и се обърнах към Дев и Клер, които ме гледаха с очакване.

— Томи Конър е направил оплакване и срещу Никъл — съобщих делово новината.

Дев скочи веднага, след като им разказах подробностите от разговора с Холънд.

— Вече имаме достатъчно аргументи, за да се обърнем към съдията — каза той и тръгна към вратата.

Пред жилището на Томи се събра същият екип, който бе извършил обиска в апартамента на Никъл. Младежът ни отвори вратата, облечен в джинси и хавайска риза. Сложи ръце на хълбоците си и неприязнено ни попита какво искаме.

— Имаме заповед за обиск — каза Клер и му протегна ръка с официалния документ.

Без да каже нищо, той се дръпна назад. Седна, кръстосал крака на дивана, и ни наблюдаваше как тършуваме из просторния му апартамент със смесица от безразличие и презрение. Само се изсмя, когато единият от полицаите измъкна от чекмедже на кухненския шкаф плик с марихуана. Смехът му обаче секна, когато в помещението се появи Клер, държаща в ръце дневниците на Анджела.

— Това е лично — викна той и скочи на крака. — Няма нищо общо с вашето разследване.

— Това са дневниците на сестра ти, нали?

— И какво?

— В тях може да намерим мотивите. — В думите й пролича завършената магистратура. — По закон сме длъжни да ги конфискуваме.

— Не е честно — тихо рече Томи, забил поглед в пода пред себе си.

Обискът приключи и екипът си тръгна. Останахме насаме с Томи — аз и Клер, седнали срещу него, а Дев се бе излегнал в коженото кресло отстрани.

Пронизващите сини очи на младежа — като очите на сестра му — изследваха детективите и изцяло ме пренебрегваха.

— Секретарката на д-р Никъл ни каза, че преди няколко месеца двамата с него сте имали състезание по надвикване — започна Клер.

— Само аз виках — сви рамене Томи.

— А как ти отвърна д-р Никъл?

— Беше си глътнал езика от шубе — бе презрителният отговор.

— Защото си го заплашил, че ще го убиеш — спокойно каза тя.

— Не. Защото го заплаших, че ще разглася какво представлява.

— Ооо — като че ли изведнъж си припомни детективката, — Никъл е насилвал сестра ти.

— Той й стори нещо по-лошо — спокойно отвърна Томи.

— Къде беше във вторник вечерта, Томи?

— Тук, работех.

— Сам?

Той кимна.

— Също като в нощта, когато са убили Колбърг? — намеси се Дев. — Нали така?

— Както и през много други вечери — изсумтя Томи. — Аз работя от вкъщи.

— Просто съвпадение, а? — Дев направи лукава гримаса.

— Няма значение.

Смених позата си от притеснение. По поведението му долавях, че Томи скоро ще захапе примамките на Дев.

— В моята практика съвпаденията са също като рибарските истории — продължи сержантът. — Всеки си има своята, но малцина могат да ги подкрепят със снимки.

Безуспешно се опитвах да привлека вниманието на момчето с поглед.

— Значи лъжа, така ли? — каза. — Нямам алиби за нито едно от двете убийства. Но имам сериозен мотив.

— Повече от сериозен — каза Клер.

— Да — кимна с глава Томи, без да се обърне към нея. — Наистина се радвам, че и двамата са мъртви.

— Това е добре — прозя се Дев. — Надявам се, няма да се отметнеш от думите си.

— Къде са ви фактите? — Томи скочи на крака. — Имате ли свидетели? Намерихте ли тук поне троха доказателство?

— Номерът е първо да откриеш човека — изсмя се Дев. — Доказателства винаги ще се намерят.

— Да не би да мислите, че Анджела е първата пациентка, която са чукали тия задници? Защо не потърсите някоя друга жертва или семейство, което е било тотално прецакано? А още по-добре ще бъде да зарежете всичко. Получили са точно каквото са заслужавали.

— Така ли мислиш? — намеси се Клер.

Той гневно се обърна към нея.

— Имате ли представа какво е причинил Колбърг на сестра ми?

— Не съвсем — отвърна тя, приканвайки го да поясни.

Томи се надвеси над масичката за кафе и насочи ядните си очи от нея към Дев.

— Подмами я да му се довери. Съблазни я със съчувствие. После започна да се ебава — първо с мозъка й, после и с тялото. И това не му беше достатъчно. Трябваше съвсем да я унищожи. И затова се нуждаеше от помощта на извратения си партньор. — Лицето му бе червено като цвекло. Пое дълбоко въздух и продължи. — Не й остави никакъв шанс. Два пъти я докара до самоубийство — буйно поклати глава. — Не, не беше самоубийство. Той я уби, все едно че сам я блъсна от оня мост.

— Анджела беше ли ти казала, че са я насилвали?

— Нали ако ми беше разказала, веднага щях да ги спра? — Гласът му се пречупи. — Научих едва когато прочетох дневниците й. След като вече си бе отишла.

— Това беше достатъчно доказателство за теб? — с досада попита Дев. — Ненадеждните писанията на психично болен човек?

— Но това се е случило, копеле такова! — Томи блъсна масичката, която се заклати и колебливо се върна на мястото си.

— Добре, Томи, вярвам ти. — Дев отегчено завъртя глава. — Случило се е. Колбърг и Никъл са убили сестра ти. Ти си знаел за това от месеци, но не си направил нищо.

Устните му потрепнаха, но Томи не каза нищо.

— Що за брат си ти — продължи детективът и бавно поклати глава. — Насилват я, като че ли е животно, а не човек, а ти позволяваш това да им се размине. Безнаказано.

— Оплаках се в Департамента по здравеопазване — озъби се младежът.

Ноздрите му станаха яркочервени. Очите още повече се разшириха.

— Знаем — кимна Клер. — Но миналия път стана дума, че не си подкрепил писмено оплакванията си, защото не си бил сигурен дали можеш да вярваш на Анджела.

Томи въздъхна и се отпусна назад на дивана.

— Винаги съм й вярвал.

— Защо тогава не направи нищо?

Затаих дъх в очакване на отговора му. Той само сви рамене:

— Не зная.

— Мисля, че много добре знаеш, Томи — каза Дев. — Какъв избор си имал? Какво трябва да направи един достоен брат? — Той изведнъж се превърна в съюзник на младежа.

Томи не вдигна поглед от пода.

— Беше прав преди малко — продължи Дев. — Колбърг и Никъл си получиха заслуженото. Виж — той продължи с подкупващата интонация на продавач на стари автомобили, — искам да приключа това разследване, но въобще не мога да съм сигурен кой е истинската жертва тук. Разкажи ми как стана всичко и аз ти обещавам, че ще говоря с районния прокурор. Той ми е приятел. С оглед на емоционалното ти състояние мисля, че няма да ти дадат много, ако въобще те осъдят. Вероятно ще се стигне до обвинение за оправдано убийство[3].

Томи вдигна глава и го погледна. Червенината бе изчезнала от лицето му.

— Не съм ги убил аз — твърдо рече той.

— Но Томи — попита Клер, — защо тогава не си потвърдил писмено оплакванията си до Департамента по здравеопазване?

Той ме погледна с несигурни очи. После се обърна към нея и спокойно запита:

— Арестуван ли съм?

— Не — каза Дев. — Не още.

Томи се изправи, мина покрай нас и отвори входната врата.

— Ако обичате, напуснете.

Няколко минути по-късно стояхме на улицата пред сградата, обгърнати от полъха на топлия бриз.

— Док, беше много мълчалив там горе — отбеляза Дев.

— Намесата ми щеше да е съвсем неуместна.

Той уклончиво кимна.

— Можеш ли да си го представиш под скиорската маска?

— Не.

— Но той е подходящ на ръст и телосложение.

— Бих го познал дори и с маска на лицето.

— Знаеш ли какво, док? Имам чувството, че когато нещата опрат до Томи, се държиш като кон с капаци.

Клер ме погледна и съчувствено ми кимна.

— Дев, без съмнение не трябва да изпускаме Томи от очи. Но той постави много важен въпрос — може би има и други пострадали от Колбърг и Никъл техни пациенти. Възможно е някой друг да има основателни причини да желае смъртта им. Може би трябва да обърнем внимание и на другите жертви.

— Не сме екип, занимаващ се с престъпления на сексуална основа — възрази Дев и прекара ръка по непокорните си прошарени коси. — Ние разследваме убийства, не самоубийства. В момента единствените жертви, които ни интересуват, са Колбърг и Никъл.

За мен обаче Анджела бе много повече жертва от всеки един от двамата. Особено в светлината на онова, което бях научил за предсмъртните й часове.

 

 

Месец, след като Томи ми каза, че би трябвало да убие Стенли, бившият ми съдружник все още беше жив. И щеше да живее още една седмица. Не съобщих на полицията за заплахата на момчето, нито казах на самия него, което, предполагам, можеше да ме направи съучастник в престъпление, но по онова време не ми пукаше какво ще се случи със Стенли.

Бях прекалено зает с думите на Анджела. Незавършеността на дневниците й, онези липсващи шест седмици ме притесняваха до вманиачаване. Отчаяно исках да си изясня какво е ставало в нейното съзнание в дните, предшествали смъртта й. Така че един ден се отбих у Томи с неубедителния претекст, че се интересувам от състоянието му.

— Какво искате всъщност, д-р Ашман? — попита ме той, изправен срещу мен в средата на гостната си.

— Миналия път ти изрече някои много силни думи.

— Не съм убил никого… засега.

— Все още ли мислиш да го направиш?

— Послушах съвета ви и се обадих в Департамента по здравеопазване във Вашингтон — каза той, без да отговори на предния ми въпрос.

— Какво ти казаха оттам?

— Говорих с една симпатична жена. Много мила. Изпълнена с разбиране и съчувствие — изсмя се. — Не повярва на нито една моя дума.

— Няма значение, Томи. След като веднъж получат оплакването, те са длъжни да го разследват.

— Казаха ми, че първо трябва да им напиша писмо.

— Написа ли?

— Мисля по въпроса. — След миг добави. — Отидох да ги видя.

— Кого? Колбърг и Никъл?

— Аха. Колбърг го нямаше. Само Никъл.

— Какво ти каза той?

— Почти нищо. — Лицето му се изкриви в горчива гримаса. — Но разбра предупреждението ми. И съм сигурен, че ще го предаде на Колбърг.

— Мислиш ли да отидеш пак и да говориш с Колбърг?

— Ако пак отида там, няма да е, за да разговарям.

Замълчах. После се прокашлях и рекох:

— Искам да знаеш, че много съжалявам.

— За какво?

— За това, че казах на Анджела, че не й вярвам.

— Знаете ли какво ме мъчи най-много? — каза Томи, без да реагира на извиненията ми. — На сестра ми не й пукаше за самата нея. Понасяла е всичките гадости на Колбърг, за да предпази мен.

— А от какво е трябвало да те предпази? Според нейния разказ, в деня, когато е загинал баща ви, ти си бил напред със своите приятели. Би трябвало да имаш свидетели.

— Не бях с приятелите си — делово каза Томи, — бях с Анджела. Бях застанал до нея на ръба на склона и гледах татко долу на дъното.

— Така ли? — изненадано вдигнах глава.

— Вижте, никога не бяхме планирали да го убием, но когато падна долу, не изпитах никакво съжаление.

— Ами сестра ти?

— Тя като че ли блокира за известно време. Стоеше там и само го гледаше. Когато се осъзна, каза, че трябва да потърсим помощ. Почна да търси начин да слезе долу при него.

— И защо не го направи?

— Аз я спрях — втренчи поглед в мен, — казах й, че ако се опита да слезе долу, ще убие и себе си. Казах й да го остави там. Че сам си го е търсил.

— А тя какво направи?

— Направо откачи. Крещеше, че не можем да го оставим да умре там. Наложи ми се да я разтърся няколко пъти, за да се успокои. Мисля, че когато слязохме до края на пистата, бяхме постигнали съгласие. Не каза нищо, когато разказах на останалите, че татко се е върнал обратно към главната писта.

Спомних си версията на Анджела, в която тя напълно бе изключила брат си от събитията и бе поела върху себе си както ролята на подбудител, така и тази на мълчаливия съучастник. Братът и сестрата бяха непоколебими в желанието си да защитят другия. Томи все още оставаше такъв.

— Идеята за всичко това бе изцяло моя — каза той без следа от угризения. — Но това не попречи Анджела да се самообвинява. Чувството за вина я изяждаше вътрешно и я доведе до първата й голяма депресия — въздъхна. — Изпрати я в лапите на Колбърг.

— Имаш ли нещо против да хвърля още един поглед на дневниците й? — попитах и станах от кушетката.

— Какво ще търсите там?

— Не знам точно.

Той кимна, без да става от мястото си.

— На същото място са.

Влязох в бившата стая на Анджела и отидох до писалището. Отново прелистих дневниците, но не след дълго ги оставих обратно на мястото им. Нямаше да ми помогнат.

Изправих се и огледах стаята. Не очаквах да намеря нещо особено, но изпитах непреодолимо изкушение да надникна в нещата й. Претърсих чекмеджетата на дрешника, където не намерих нищо. Отворих вградения гардероб. На закачалките висяха три или четири връхни дрехи, между които и дебелото сребристо найлоново яке, с което я бях виждал най-често. Свалих го от закачалката. Оказа се по-тежко, отколкото очаквах. Претърсих несъразмерно големите нагръдни джобове и в десния попаднах на нещо квадратно, твърдо и тежко. Мушнах ръка вътре и извадих бележник с корици в пастелни цветове.

Отнесох го до писалището и го оставих до другите. Бе съвсем еднакъв с тях. Щом видях датата на първия запис в него, разбрах, че е продължение от деня, в който свършваше предишния том. Току-що бях намерил последната част от дневника на Анджела.

Записките от първите две седмици не ми дадоха почти никаква информация. Беше описала съмненията, които я измъчваха и които бяхме дискутирали по време на терапевтичните сеанси. Неловко навлизаше в новия си начин на живот — обещаващата работа и подкрепящият я приятел — досущ като просяк, опитващ се да надене смокинг. Притесняваше я чувството, че е недостойна, типично за претърпял насилие пациент, който се опитва да започне нормална връзка. Но общото усещане бе по-скоро оптимистично. Чак до записа, направен месец преди смъртта й. Денят, когато бях изненадващо посетен от Стенли.

„Днес Той отново се появи на хоризонта“, бе написала тя. „Нищо не каза, само ми подаде писмо, адресирано до районния прокурор и ми каза да го прочета. Започваше с разказ за това, как съвестта Му не позволява да премълчи онова, което знае за смъртта на баща ми. Следваше описание — в по-голямата си част лъжливо — за това, как двамата с Томи сме били блъснали татко в пропастта. Каза, че ще изпрати писмото, ако не престана да посещавам д-р А. Беше напълно сериозен, можех да го прочета в очите Му.“

„Ужасно се колебая. Д-р А. ми помогна толкова много. Но нямам избор. Не мога да позволя да превърне в руини и живота на Томи.“

От следващите страници научих в мъчителни подробности как животът на момичето се е разпадал през седмиците, след като престана да посещава нашите терапевтични сеанси. Напуснала работа, изгонила новия си приятел и се преместила да живее при брат си. С всеки нов ден се променяше и стилът й, ставаше по-горчив и отчаян, а депресията й видимо разцъфтяваше с нова сила. Също като кола, спирачките на която са изпуснали на стръмен планински път, тя все по-необратимо се запътваше към перилата на моста.

Направила бе последният запис в бележника си часове след като се видяхме за последен път. „Този път съвсем се осрах. Снощи бях ужасно ядосана. Имах желание да забърша някого в бара и за малко да забравя скапания си живот, но нямах късмет. Нищо чудно. И по някаква глупава прищявка взех такси и отидох при д-р А.“

„Съвсем си бях загубила ума. Влязох вътре и се опитах да го сваля. Той, разбира се, ме спря. Какво друго можех да очаквам? Но бях толкова пияна и обидена, че съвсем превъртях. Не удържах на обещанието, което си бях дала. Глупава кучка! Разказах на д-р А. за Него. Всичко му казах!“

„Защо го направих? Нали вече се бях заклела пред д-р А., че нищо подобно не се е случвало? Защо да ми повярва сега? Да не говорим, че е издигнал тоя задник на нещо като пиедестал. И все пак не очаквах от него такава реакция. Обвини мен за всичко. Каза, че съм била «през целия си живот жертва». Като че ли е било по моя вина! Това ужасно ме вбеси. Казах му да върви по дяволите и отпраших.“

„Цяла нощ размишлявах над думите на д-р А. Мисля, че е прав. През по-голямата част от живота си съм била нечия жертва. Не съм го желала, но позволих да се случи. Но съм приготвила изненада за д-р А. Никога вече!“

„Мислех си и за Неговото изнудваческо писмо. Защо се плаша толкова от него? В крайна сметка, всичко опира до неговите думи срещу моите думи и тези на Томи. Ако разберат що за извратено копеле е Той, може би няма да повярват толкова лесно на лъжите му. Време е да си разменим ролите с тоя задник. Ще взема и аз да напиша едно писмо.“

Калиграфските букви на почерка й преминаваха във все по-нечетливи драскулки, колкото повече набираше скорост идеята й. „Ще разкажа на всички за почитаемия д-р Колбърг, за камшиците и каишите, с които връзва пациентите си. После ще го изпратя на ченгетата и на пресата, на Медицинската асоциация и на всички, за които се сетя.“ Ентусиазмът й преливаше от страниците на дневника. „Време Му е да разбере какво значи да те е страх. Да преобърнат с краката нагоре живота Му и шибаната Му скъпоценна кариера. Искам да съм там и да гледам. Да застана на вратата Му и да Го накарам да прочете писмото пред мен, за да мога да видя поражението, изписано на лицето Му.“

Последният ред гласеше: „Трябва да тръгвам. Имам да пиша писмо. Вече не съм жертва!“. Беше подчертала последното изречение три пъти.

Няколко пъти прочетох този абзац. Въобще не приличаше на нещо, написано от човек, обхванат от мисълта за самоубийство. Ако Анджела е изпълнила намерението си и е написала това писмо, ставаше ясно защо се е срещнала със Стенли, след като избяга от дома ми. Може би са се изправили лице в лице и тя му е връчила писмото. Ако е станало така, дали тя наистина е очаквала, че Стенли ще стои и ще я гледа как разрушава живота и „шибаната му скъпоценна кариера“?

Разсъжденията ми бяха прекъснати от звука на изкачващи се стъпки. Томи влезе в стаята.

— Д-р Ашман, трябва да вървя.

— И аз тъкмо свърших — затворих дневника и го плъзнах на купчината до другите.

— Намерихте ли онова, което търсихте?

— Не съм сигурен — изправих се и го последвах навън. На изхода се плеснах по челото и казах: — По дяволите! Забравих си ключовете — изтичах по стълбите горе в стаята на Анджела. Грабнах най-горния бележник от купчината, мушнах го под колана на панталоните си и го покрих с якето си. Като слязох долу, казах: — Томи, трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Имам нужда от малко време, може би месец, през което не искам да предприемаш нищо, свързано със сестра ти. Разбираш ли?

— Защо?

— Трябва да си изясня някои неща. Може да ми отнеме повечко време.

Погледна ме безизразно, макар че много добре разбираше какво искам от него. Сви рамене.

— Добре. Няколко седмици няма нищо да променят.

Измъкнах се от жилището му с мушнатия в колана на панталоните си последен том от дневниците на Анджела и се прибрах у дома. Нелсън ме посрещна на вратата. Никога не съм го мислил за много чувствително животно, но вероятно този път бе доловил нещо от настроението ми, защото ме последва вътре в студиото на долния етаж. Седнах на стола си, а той се излегна върху нозете ми.

Разтворих бележника на бюрото си и отново прочетох последния пасаж. Сигурно вече го бях научил наизуст. Не бях съвсем сигурен защо отмъкнах книгата от Томи. Какво толкова, ако я беше видял? Мисля, че знаех съвсем точно какво. Ако Томи стигнеше до същите изводи, до които бях стигнал аз — а беше много невероятно да не стигне — силно се съмнявах, че Стенли ще доживее да види следващото утро.

От мига, в който видях тялото на Анджела на масата в моргата, считах Стенли за виновен. Беше направил живота й непоносим и по този начин косвено я бе бутнал през перилата на моста, също както баща ми бе помогнал на Сузи Мълой да скочи от покрива на студентското общежитие. Досега обаче не ми бе хрумнало, че той може да е много по-пряко замесен.

Затворих дневника и го мушнах в горното чекмедже на бюрото. Но не бях свършил с него. Нищо подобно. За пръв път след смъртта на Анджела се отърсвах от смазващото усещане за вина. Заедно с успокоението идваше и решимостта.

Час и половина по-късно седях в старомодната дневна на Бони Хъбард, стиснал в ръка чаша горещ чай. Пробутах й някаква съшита с бели конци история, че правя сравнителен анализ на пациенти, които са били под наблюдение на психиатър в момента на самоубийството си, и тези, които не са били. Използвах внимателно единствения си случай — Анджела — за да науча от нея дали знае за някой друг пациент на Колбърг или Никъл, който се е самоубил, докато те са се грижели за него.

Милата лековерна Бони дори не се сети да ме пита защо се обръщам към нея, а не направо към бившите си партньори. Не бе чувала за пациенти самоубийци на Никъл, но при Стенли нещата стояха иначе.

— Нали разбирате, той работи с много по-рискови пациенти. — Тя ми даде имената на трима пациенти от седемдесетте и осемдесетте. Записах си ги, макар че възнамерявах да се съсредоточа върху по-скорошните случаи.

— През 1996 г. имаше една Кери-Лин Смит. — Бони изду бузи. — Трагедия. Горкото създание умря от свръхдоза само ден преди да навърши двадесет и две.

— Свръхдоза от какво?

— Валиум и някакъв антидепресант. Мисля, че и алкохолът бе помогнал.

Валиум и алкохол, помислих си. Също като Анджела. Попитах, забил нос в записките си:

— Някой друг?

— В края на 1993 г. Ейвъри Бъкъм — въздъхна жената. — Истински джентълмен. Намерили го в гаража му, със запален двигател на колата, в деня на годишнината от смъртта на жена му. Толкова много му е липсвала.

— Някой друг? — въобще не си направих труда да запиша последното име.

— Само още една. Мери Пиърс се самоуби през пролетта на 1999 г. Беше на двадесет и три, доколкото си спомням. — Огледа се и продължи шепнешком: — Много странна птица, но иначе беше сладурана. Горкото момиче се обеси на тръбите в мазето на бащиния си дом.

— Нещо необичайно около смъртта й?

— Необичайно ли? — Бони поклати глава. — О, почакайте малко, д-р Ашман. Мери не отговаря на условията на вашето изследване. Видите ли, тя престана да се среща с д-р Колбърг около месец преди да сложи край на живота си.

— Защо?

— Излезе от последния си терапевтичен сеанс много разстроена — обясни Бони. — На следващия ден се обади, че няма повече да ни посещава. Предполагам, че д-р Колбърг е докоснал някой оголен нерв. — Поклати глава, като да подчертае невероятните лечителски способности на Стенли. — Нали знаете колко го бива д-р Колбърг да напипа корена на проблемите.

Знаех съвсем точно колко добър е Стенли в умението да напипа оголен нерв. Онова, което Бони не подозираше, бе удоволствието, което му доставяше да прави това.

Бележки

[1] Индуско ястие, подправено с люто къри, тамарин, джинджифил, кимион и др. подправки. — Бел.прев.

[2] Музикант, пианист и композитор на съвременна църковна музика. Водещ на телевизионно предаване, излъчвано в САЩ, Канада, Австралия и Тайланд. — Бел.прев.

[3] В съдебната практика на САЩ такива са например убийствата при самоотбрана. — Бел.прев.