Даниел Кала
Терапия на гнева (20)

19

Само след миг домът ми гъмжеше от полицаи и парамедици, като нито едните, нито другите можеха да помогнат с нещо. Хакинг бе мъртъв още преди да пристигнат. А пък след като изчегъртах кръвта му от себе си, установих, че съм се отървал от финалната ни битка само с една драскотина на шията и две-три ожулвания.

Нат Чиф и екипът му от Службата за разследване на местопрестъпления пристигнаха с колата на Бърза помощ. Появи се дори и Мич Грийн. Облечен в джинси и огромно горнище на анцуг, той нахлу в кухнята, където се бяхме приютили тримата с Дев и Клер.

— Пепеляшко! — дойде до мен и сложи масивната си лапа на рамото ми. — Добре ли си?

— Да, Мич, благодаря — потупах ръката му. — Какво търсиш тук?

— Днес давам дежурство към Службата за разследване на местопрестъпленията — засмя се и ми намигна. — Напоследък работата ни се свежда предимно да забърсваме кашите при един или друг психиатър. — Усмивката му избледня и като никога сбърчи вежди. — Всичко свърши, нали?

— Поне така се надявам — отвърнах.

— И аз, и аз. — Махна ръката си от рамото ми. — Хайде, да не карам пациента си да чака — и тръгна към стълбите нагоре.

— Щеше да ми разкажеш какво си търсил тук — напомни Дев и ме погледна с подозрението, което не бе напуснало лицето му от мига, в който се появи.

— Минах през вкъщи, за да взема още от специалната храна за Нелсън — казах.

— Хмм… — Бръчките около очите му станаха по-дълбоки. — Как мислиш, откъде Хакинг е научил къде сте?

Свих рамене.

— Може би просто е чакал тук през цялото време?

Дев изсумтя и подмина обяснението ми. Насочи вниманието си към Клер.

— А ти как разбра къде да търсиш доктора?

— Джоел ми каза, че идва насам — излъга тя. — След като се забави повече от час, се притесних и дойдох да видя какво става.

— За твой късмет, докторе.

Сърцето ми се сви, защото разбрах, че току-що съм насилил Клер да поеме същата колеблива измамна пътека, по която я бе повел някога бившият й съпруг. Пресегнах се и окуражително стиснах ръката й, но не получих отклик.

Дев погледна сплетените ни ръце, кимна и каза:

— Като гледам, най-добре за всички ще бъде да не ме посвещавате в пълните подробности на събитията, довели до дупката в главата на Хакинг — вдигна ръка към забуленото си от недоверие лице. — Докторе, от самото начало на тази история не беше напълно откровен с мен.

Намесих се, когато се обърна към партньорката си със същото изражение на измамен човек.

— Клер не знае нищо повече от теб, Дев.

— И въпреки това успя да те открие. — Гласът му преливаше от подозрителност.

— Това е само в резултат на брилянтната й детективска работа — казах със слаба усмивка. — Не и защото съм бил по-откровен с нея.

Преди Дев да може да отговори, в стаята нахлу Мич Грий и избоботи:

— Детектив Шепърд, карате ли ски?

Клер го погледна недоумяващо.

— Какво общо има това със случая, Мич?

— Това, че ако караш ски толкова добре, колкото стреляш, можеш да вземеш златен медал в биатлона. — Примижа с едното око и протегна напред ръка, прицелил се във въображаема мишена. — Уцелила си го точно в центъра на черепа от разстояние над двадесет фута, при това лошо осветление. Великолепен изстрел, макар че в резултат на него Пепеляшко ще продължи да ни се мотае в краката.

След като патологът си тръгна, двамата с Клер изпратихме Дев до микробуса. Той се настани вътре и свали стъклото на прозореца.

— Док, нали някой ден, след като се пенсионирам, ще седнем с теб на няколко питиета и ще ми разкажеш какво всъщност се случи днес? — Потегли, оставил Клер и мен сами под хладния вечерен бриз.

Обърнах лице към нея.

— Добре ли си?

Кимна с отсъстващ вид.

— Много ти благодаря — наведох се напред и здраво я притиснах до гърдите си. Тялото й не откликна на прегръдката ми. Отстъпих назад. Изведнъж хладният нощен въздух стана още по-студен.

— Отивам да прибера багажа си от хотела — каза тя и тръгна към колата, без да чака да й отговоря.

Седнах на седалката до нея, но като че ли въобще не ме забеляза. През целия път до хотела запазихме гробно мълчание. Когато влязохме в стаята, тя извади бутилка бира от минибара.

— Искаш ли и ти? — попита през рамо, без да ме погледне.

— Не.

Седнахме един срещу друг. Загледана в тавана, тя отпиваше от бирата си.

— Как се досети къде да ме потърсиш?

— След като се обади, отидох и погледнах сейфа в другата стая. Щом видях, че си взел пистолета, се обадих на телефонната компания и с молби, увещания и заплахи успях да накарам ръководителката на смяна да проследи скритото ти обаждане, като формално с това наруши закона. За твой късмет се оказа много отзивчива дама.

— Клер, искам да знаеш, че ужасно съжалявам.

Отпи дълга глътка бира.

— Ти си казал на Хакинг къде сме отседнали, нали?

Кимнах.

— Искал си да го подмамиш. И да го убиеш — това прозвуча като констатация.

Нищо не казах. Тя остави бутилката на масичката и ме погледна право в очите.

— Джоел, нали ти уби Стенли Колбърг?

— Какво те кара да мислиш така? — попитах безизразно.

Очите й се взираха в моите, но лицето й бе неподвижна маска.

— Вчера, когато се качи горе да си вземеш пистолета — другия ти пистолет — намерих последния том от дневниците на Анджела. После попаднах на записките ти, в които си описал всички подробности, свързани с трите предполагаеми пациентки самоубийци на Колбърг.

Не отговорих.

— А като чух финалната реплика на Хакинг, че Колбърг ти „връща услугата“, съвсем ми просветна. Той знаеше, че ти си убил Стенли.

— Три невинни жени — впих поглед в нея. — Три млади жени, които е унижил сексуално, след което ги е убил, оставяйки близките им да се измъчват от вина при мисълта, че сами са посегнали на живота си. — Поех дълбоко въздух, за да потисна надигащия се гняв. — След всичко, което съм преживял… Сузи, Лорън, Анджела… Не можех да го пренебрегна. Просто не можех да си седя и да гледам как още един хищник се измъква безнаказано.

— А защо не се обърна към нас? — насочи пръст към гърдите си.

— Стенли беше твърде ловък и не бе оставил никакви осезаеми доказателства. Повярвай, търсих много внимателно. Най-лошото, което можеше да му се случи, беше да му се подрони репутацията.

— И ти реши да поемеш нещата в свои ръце.

— Отидох там, за да намеря доказателствата, от които се нуждаех, но Хакинг вече ме чакаше…

— Доказателства? Хакинг? — начумери се тя. — Не те разбирам, Джоел.

— Всичко е толкова объркано.

— Дължиш ми обяснение.

Веднъж решил да бъда откровен докрай, думите сами потекоха от устата ми. Започнах от деня, когато за пръв път бях срещнал Анджела в Шведската болница и преминах през всички подробности чак до нощта, в която умря Стенли.

— Той ми се обади предния петък и каза, че иска да се срещнем и да си изясним нещата. Още в мига, в който вдигнах слушалката, знаех, че съм го провокирал прекалено много. Убеден бях, че е замислил нещо и затова отидох на срещата въоръжен — замлъкнах. — Но не бях планирал да го убия.

— Тогава защо въобще отиде?

— Защото се надявах да го накарам да си признае. И да успея да запиша признанието му на лента, което и направих — въздъхнах тежко. — После се появи Хакинг, с нож в ръка и скиорска маска, и на бърза ръка нещата се объркаха.

— Знаеше ли, че това е Хакинг?

— Тогава не разбрах — поклатих глава. — Дори по-късно, в нощта, когато уби Никъл и се опита да ме заколи, пак не бях сигурен. Чак когато Аня спомена за ухиления оператор, направил извратените видеозаписи на Калвин, ми просветна. Разбрах, че Хакинг е бил палачът на Стенли, убил Анджела и другите. Всичко съвпадаше във времето — нито една от жертвите не бе загинала по време на престоя на Уейн в Западната щатска болница.

— Защо Хакинг уби Никъл?

— Мога само да предполагам. Вероятно Никъл се е паникьосал, когато е разбрал, че е основният заподозрян. Според мен Кал не е бил замесен в убийствата на пациентките, но е знаел нещичко. Това навярно е била и причината за разправията му със Стенли. Мисля, че Кал е искал да си излее душата пред мен, и Хакинг е видял удобен случай с един удар да ликвидира и двама ни, защото вече сме били в неговия списък.

Клер кимна. Любопитството бе изместило обидата от погледа й.

— Какво стана тогава, в нощта, когато умря Колбърг, след като се появи Хакинг?

Затворих очи и поклатих глава. Все още виждах кристално ясно всяка подробност от напрегнатото сражение в кабинета на Стенли.

— Тогава настана един малък ад…

 

 

Отместих поглед от маскирания мъж с ножа и завъртях глава към Стенли, който пак попиваше кръвта по брадата си. Стиснах по-здраво пистолета в ръка.

— Значи аз ще бъда следващият самоубиец, така ли?

— Погледни трезво на нещата, Джоел. — Остави кърпичката настрани и прекара език по устните си. — След смъртта на жена ти се намираш в перманентна депресия. А пък след самоубийството на Анджела съвсем рухна.

— „Самоубийството“ на Анджела — изсумтях. — Толкова ли не можа да се справиш, Стенли?

— Бих искал да можех, Джоел. В никакъв случай не съм искал нещата да свършат по този начин — надигна се от бюрото, — но отново нямах друг избор. А сега — той посочи над главата ми — ще те оставя с моя съдружник.

Скочих от стола, завъртях се и насочих пистолета право в главата на маскирания мъж.

— Хвърли ножа!

Той се поколеба. Очите му потърсиха напътствие от стоящия зад гърба ми Стенли. Чух го да се смее отзад.

— Хайде сега, Джоел! Ти и пистолет — това е направо абсурдно.

Насочих пистолета и стрелях, потръпвайки от тътена на експлозията. От стената над главата на маскирания мъж отлетя парче мазилка и той приклекна долу, без да изпусне ножа от ръката си.

— Хвърли шибания нож! — изкрещях.

Пусна ножа на пода и се поизправи.

— Ритни го към мен!

Побутна ножа с крак. Той се плъзна и спря на няколко инча от нозете ми. Наведох се, взех го и го мушнах зад колана си, без да отмествам нито погледа, нито прицела си от мъжа. Насочих оръжието към Стенли. Излаях:

— Върви до него.

— И после какво, Джоел? — присмя се той, но излезе иззад бюрото си и се присъедини към маскирания мъж до вратата. — И двамата много добре знаем, че от това няма да излезе нищо. Няма да ни застреляш. И трябва да си признаеш, че нямаш никакви доказателства за чудноватите си твърдения.

— Така ли мислиш? — процедих през стиснатите си зъби аз.

Вмъкнах свободната си ръка в джоба и извадих дигиталния диктофон. Върнах записа назад и натиснах бутона „play“. „Не исках никоя от тях да умре“, разнесе се равномерният глас на Стенли. „Опитах се с всички възможни начини да им въздействам, но не успях да постигна нищо.“

— Това трудно може да се нарече признание, Джоел — каза той, присвил очи.

Превъртях напред, за да намеря коментарите му за Анджела. Докато гледах към дисплея на устройството, долових с крайчеца на окото си някакво движение. Стреснах се и изпуснах диктофона. Когато вдигнах глава, видях, че маскираният мъж се е измъкнал през вратата. Втурнах се след него в коридора, но той зави зад ъгъла към чакалнята, преди да успея да насоча пистолета. Последвах го, но когато стигнах до чакалнята, вече бе отворил входната врата и тичаше по коридора. Викнах му да спре и насочих пистолета. С едно движение мъжът отвори вратата към стълбището и потъна по стъпалата надолу.

Кипящ от яд, се върнах обратно във вътрешните помещения на офиса, където заварих Стенли, седнал зад бюрото си с чаша вино в едната ръка и дигиталния ми диктофон в другата.

— Май наистина съм като динозавър по отношение на модерните технологии — засмя се и вдигна към мен устройството. — Опасявам се, че може би съм повредил записите ти, като натиснах бутона за форматиране.

Стоях в рамката на вратата и с трепереща ръка надигнах пистолета към главата му.

— Ти… уби… Анджела.

— Ти казваш така — усмихна се той.

— Сега ще вдигнеш слушалката, ще набереш 911 и ще разкажеш на дежурния какво си направил. — Ускореното дишане ме влудяваше. — Веднага!

Постави чашата и диктофона на бюрото, изправи се и го заобиколи.

— Джоел, двамата с теб сме много различни хора. Аз съм творец, докато ти си съзерцател. Ти стоиш и гледаш. И толкоз — усмихна се безпомощно. — Не си направил нищо, след като баща ти е прекарал приятелката ти Сузи. И трябва да си признаеш, че нямаше да направиш нищо и на онзи чичо на Лорън, ако беше жив. — Пристъпи към мен и протегна ръка. — Дай ми този пищов, Джоел — каза го съвсем спокойно.

— Нито крачка повече, Стенли! — изръмжах и насочих оръжието към главата му.

— Хайде, Джоел! — тръгна към мен с успокоителна усмивка.

— Стой на място! — извиках и разтресох пистолета към него.

Но той не престана да се приближава. И тогава стрелях.

 

 

Клер ме гледаше безизразно от другия край на стаята.

— Мисля, че исках само да го уплаша — да стрелям покрай главата му, както направих с Хакинг. Не знам… бях толкова възбуден — наведох глава и прочистих гърлото си. — Но не се получи. Вратът му направо експлодира като червен гейзер. На лицето му се изписа невероятна изненада. Отстъпи няколко крачки назад, залюля се и рухна на пода, вдигнал ръка към врата си.

— Наведох се над него и видях, че ме гледа. Изглеждаше съвсем спокоен. Не каза нищо, докато кръвта бликаше през притиснатите му до раната пръсти. Все така безмълвно ми се усмихна и отпусна ръка. Кръвта рукна от врата му и той обърна очи. След секунди бе мъртъв.

Клер се надигна и с две ръце разтри лицето си. Проговори през пръстите си:

— Джоел, това е било самозащита.

— Дали? Един стар, невъоръжен човек, вървеше протегнал ръце към мен, а аз го прострелях — поклатих глава. — Помня как изглеждаше всичко.

Отмести ръце от лицето си. Изведнъж придоби много уморен вид.

— Не можеш да си сигурен как щяхме да…

Прекъснах я.

— Помня как изглеждаше всичко.

— Щом така смяташ — въздъхна. — После какво стана?

— Останалото беше само разтребване. Взех една торба за смет от килера на офиса и прибрах в нея всичко — бутилката, чашите, диктофона и дори обувките си. Проверих видеокасетофона му, но лентата, естествено, беше празна — горчиво се усмихнах. — В най-горното чекмедже на бюрото му намерих приготвена спринцовка — сигурно бе приготвил валиума за мен. Прибрах и нея в чувала за смет. Тогава ми хрумна идеята да изкарам на светло и Никъл. Помислих си, че заслужава поне малко да се изпоти след всичко, което бе причинил на Анджела. Обадих се и изпратих на пейджъра му онова съобщение „спешно ела в кабинета ми“. Хвърлих прощален поглед наоколо, взех торбата и си отидох.

— А осакатяването на мъртвото тяло? — попита Клер, наклонила глава. — Кога го направи?

— Не бях аз.

— О? А кой тогава?

— Не съм сигурен.

Тя прехапа устни и скептично ме погледна.

— Клер, казвам ти истината. Може да го е направил Брент Маккейб или дори Никъл — и двамата са имали възможност, но според мен е бил Хакинг. Сигурен съм, че след като излетя от офиса, въобще не е напуснал сградата. Навярно се е върнал, за да ме изненада и да отърве приятелчето си.

— Защо Хакинг би осакатил тялото на Колбърг? — намръщи се Клер. — Не виждам смисъла.

— Има повече смисъл, отколкото си мислиш — рекох. — Вероятно се е досетил, че разследването ще се насочи към него заради биографията му и близките му отношения с жертвата. Спомни си колко бързо влезе в кръга на заподозрените. А дори да не му бяха прикачили смъртта на Колбърг, следствието вероятно щеше да изкара наяве другите му мръсотии. Не. Той е достатъчно интелигентен, за да се сети да натопи за убийството някого другиго, например един от онези пациенти, към които Стенли е прилагал своята терапия на гнева.

— А защо просто да не те издаде?

— Защото би рискувал да изложи и себе си. Ако си спомняш, тогава аз не го бях разпознал под маската. Като е инсценирал убийство, извършено от пациент, е имал най-голям шанс да заблуди следствието. Направил е всичко като по учебник — ударите, смазаните гениталии, прекършените китки на ръцете — типичен психотичен пристъп на бяс.

Клер замислено кимна. Удовлетворила любопитството си, се облегна назад в креслото и потъна в хладно отчуждение.

— Ако приемем, че всичко, което ми разказа сега, е истина, излиза, че си ме лъгал от мига, в който се срещнахме.

— Имах ли друг избор? — попитах, съзнаващ колко неубедително звучат думите ми. Неспособен да понеса гневния й поглед, сведох лице и продължих към масичката. — Бях сигурен, че Дев ще поиска да ви консултирам при разследването. Нямаше начин да откажа, без да предизвикам подозрения. Освен другото, трябваше да защитя и Томи. Той беше идеален кандидат за извършител със солидния си мотив и пълната липса на алиби — добавих, без да я погледна. — И тогава те срещнах…

Не каза нищо.

— Оказах се вързан в обръч от лъжи, измислени от самия мен. Клер, нямам извинение за начина, по който се отнесох с теб.

Стана и без да коментира, отиде в спалнята.

Седях вторачен в пода. Не знаех какво ще реши — дали да ме арестува, или просто да изчезне от живота ми. И двете възможности ми се струваха еднакво злочести.

Изминаха десет безкрайни минути, преди да се върне обратно. Очите й бяха зачервени, а ръката й стискаше кърпичка. Тихо пристъпи на една ръка разстояние от мен.

— Вярвам, че убийството на Колбърг е било акт на самозащита. Точка по въпроса. Искрено се радвам, че той и Хакинг са мъртви.

Седях загледан в пода.

— Но не мисля, че мога да приема твоите лъжи.

Кимнах.

— Освен това, Джоел — продължи с вече по-мек тон, — не мисля, че бих могла да съжителствам с всичките твои призраци… Сузи, Лорън, Анджела… — Преглътна. — Те продължават да окупират прекалено голяма част от съзнанието ти.

Погледнах я.

— Клер…

Прекъсна ме с жест.

— Джоел, имам нужда да остана за известно време сама, за да мога да подредя всичко, което се блъска в главата ми.

Наведе се напред и бръсна с устни бузата ми. После се изправи и отиде до вратата. Преди да завърти дръжката, погледна през рамо и попита:

— Ако ти се наложи да минеш отново през всичко това?

— Бих направил всичко по съвсем различен начин — замълчах за миг, — освен когато се влюбих в теб.

Кимна и отвори вратата. Излезе навън, но преди да затвори зад себе си, отново се обърна към мен.

— Нямаше право да ме оставиш да се влюбя в теб.

Стори ми се, че в гласа й нямаше гняв, а по-скоро примирение. Поне така се надявах. Отиде си, преди да успея да измисля отговор.