Даниел Кала
Терапия на гнева (2)

1

Защо точно психиатрия? Този въпрос ми е бил задаван в най-различни варианти от приятели и роднини и дори от напълно непознати хора. И твърде често в интонацията им се е прокрадвало разпространеното убеждение, че за да стане човек психиатър, трябва нещо в собствената му глава да не е съвсем наред. Бях придобил навика да отхвърлям това подозрение с различна степен на учтивост, но сега, застанал под хладната струя на душа, си дадох сметка, че вече не съм толкова сигурен. Психологическите ми шкафове бяха претъпкани до пръсване, също както и на немалко от моите колеги.

Телефонният звън ме изтръгна от самовглъбението. Поколебах се дали да не го игнорирам, но после осъзнах, че съм киснал под душа повече от половин час. Дори пациентите ми, страдащи от натрапчиви мании, биха признали, че вече съм чист. Така че спрях душа и се измъкнах от банята. Стигнах до телефона на петото позвъняване — едно по-късно. Изчаках да замига лампичката на автоматичния секретар и натиснах копчето за прослушване на съобщенията.

— Док, обажда се Дев — не бе възможно да сбъркам тихия провлечен говор на сержант Итън Девъншир от отдел „Убийства“. — Не ми е приятно да ти го съобщя, но Стенли Колбърг е намерен мъртъв в неговия офис. Застрелян във врата и ъъъ… — Той остави словесната картина недовършена. — Както и да е, сега сме на местопрестъплението и се надяваме, че ти би могъл да ни помогнеш. Би ли ми се обадил на мобилния веднага след като получиш това съобщение? — замълча и добави: — Съжалявам.

Забравил хавлията, седнах на края на леглото. От мен се стичаха капки вода. В главата ми се блъскаха противоречиви мисли и чувства, но си наложих да се съсредоточа върху перспективата да се присъединя към Дев в офиса на Стенли — там, където някога бях работил заедно с жертвата. Нямаше никакъв смисъл да се забърквам професионално в това разследване на убийство, но дали поради шока или от някакво нездраво любопитство имах желание да отида на местопрестъплението. Исках да разбера какво е онова нещо, по-лошо от куршума във врата, което бе сполетяло Стенли и бе прекъснало описанието на Дев насред изречението.

Станах от леглото и се запътих към дрешника. Когато посегнах към най-горното чекмедже, погледът ми бе привлечен от една снимка. Взех неголямата, със седем на пет инчова^[1] рамка. Стенли ни беше снимал, мен и Лорейн, на борда на тридесетфутовата^[2] платноходка. Навлечени със спасителни жилетки, ние се опитвахме да запазим сериозни физиономии и да си придадем вид на мореплаватели, само че изглеждахме като пълни смотаняци. Щастливи смотаняци. Преместих поглед от снимката към огледалото пред мен. Все още нямах бели косми, а бръчките в ъглите на устата и очите ми бяха едва забележими. Но огледалото не казваше цялата истина. Бях остарял с цял един живот през петте изминали години, откакто Стенли бе направил снимката. Ако Лор бе жива днес, тя сигурно нямаше да е остаряла с нито един миг. Може би и аз нямаше да съм. Боже, колко ми липсваше.

След като оставих рамката на мястото й, нахлузих чифт панталони цвят каки и риза, която веднага залепна за тялото ми, не само поради влагата от душа. Излязох навън и се отправих към гаража. Качих се в колата и си казах кратката молитва. Господ ме чу — двигателят на сребристата хонда „Акорд“, модел 1988, се прокашля няколко пъти, изхрачи се и накрая заръмжа в обичайния си нездравословен ритъм. Обещах си още утре да сменя тази купчина стара ламарина. Толкова често си го бях обещавал, че звучеше като някаква мантра.

Паркирах в подземния паркинг на сградата, където се помещаваше бившият ми офис. Въпреки многобройните оплаквания на наемателите, все още не бяха сложили врати на входа. С помощта на ключа, който не си бях направил труда да върна при напускането, се вмъкнах през вратата на партера. Мнозина наркозависими бяха прониквали през същата врата с помощта на метални лостове и други подръчни средства. Медицинските сгради, с предполагаемите си запаси от наркотици и спринцовки ги привличаха както медът мухите, оттам и множеството оплаквания на наемателите.

Долових шума от суматохата, идващ от офиса на Стенли, преди още да отворя вратите на асансьора на третия етаж. Пристъпих вътре в стерилния коридор, залят от светлината на флуоресцентни лампи и подминах един зъболекарски кабинет и двама семейни доктори. Вратата в края на коридора бе леко открехната. Двете табелки на нея носеха имената на докторите Стенли Колбърг и Калвин Никъл. Малко под тях се виждаше правоъгълник избеляла боя със същите размери като табелките. Там някога бе закачена моята табелка — д-р Джоел Ашман.

Бутнах вратата и влязох в чакалнята, където срещнах първото „зайче“. Изследователите на местопрестъпления от Сиатълската служба по съдебна медицина винаги носеха бели гащеризони, ръкавици и терлици по време на работа, но дължаха прякора си най-вече на белите шапки, увенчани с очила и често слушалки, които ги правеха да изглеждат като някакви гигантски зайци мутанти.

Наблюдавах как зайчетата чоплят по пода и стените със своите инфрачервени, виолетовосини и не-знам-какви още инструменти. Макар че на мен всичко това ми заприлича на някакво шантаво търсене на великденски яйца, бях наясно какво търсят момчетата от ССМ — остатъци, влакна и най-вече кръвни клетки, косми или сперматозоиди — някакъв отпадък, съдържащ информация за ДНК, от която микроскопът би могъл да извлече номера на нечия социална осигуровка или пощенски код. Не ми се зарадваха, което не ме изненада; отдавна си бях дал сметка, че зайчетата не се интересуват от човешки тела с температура, по-висока от тази на околната среда.

Следвайки глъчката, завих зад ъгъла и почти се сблъсках с идващия насреща ми Дев. Итън Девъншир — Дев за всички, освен за съпругата си — бе висок широкоплещест мъж с наченки на шкембе. Облото му лице, под непокорните прошарени коси, бе прорязано от дълбоките бръчки на постоянната усмивка, изпъстрено със следи от акне и от него ме гледаха вечно любопитните му сиви очи. Тази вечер носеше джинси и пуловер с висока яка. Често му се случваше да прегрешава, пренебрегвайки официалното облекло, но в случая имаше оправданието, че е доста късно след полунощ.

— Съжалявам за приятеля ти. — На обветреното му лице се изписа съчувствена усмивка.

Кимнах благодарно с глава.

— Мога ли да го видя?

Той вдигна ръка и ме потупа по рамото. Обърнах се по посока на кабинета на Стенли и тъкмо направих крачка напред, когато гласът на Дев ме спря:

— Док, сигурен ли си, че искаш? Гледката е доста зловеща.

Кимнах и продължих в посока към стаята в дъното на коридора, където Стенли разговаряше с пациентите си. Стигнах широко отворената врата и спрях. Бях виждал и по-лоши сцени на престъпления, но нещо ме накара да замръзна на вратата. Този път жертвата не беше някой непознат.

Изненада ме голямото количество кръв. Почти нямаше незасегнато кътче от помещението, а подът бе понесъл основната тежест. Зеленият килим в средата на стаята бе почернял в кръг около неузнаваемото тяло на Стенли Колбърг.

Той лежеше присвит на пода пред бюрото си. Най-потресаващата гледка в гротескната поза бяха ръцете му. Извита над главата и очевидно пречупена в китката, дясната му ръка изглеждаше като че ли се опитва да хване собствената си мишница. Макар и не толкова деформирана, лявата му ръка бе изпружена неестествено нагоре с обърната длан, в опит да потупа пода с подпухнали пръсти.

Разглеждах другите подробности с нарастваща болка в слепоочията. Лицето му бе превърнато в размазана каша. Смъкнатата от челото му кожа не ми позволяваше да видя дали очите му са отворени. Носът му бе грозно изкривен надясно, а устните му бяха подути до размера на банан. Косата и брадата му се бяха слепнали от съсирената кръв.

Гледката предизвика една от онези странни асоциации и за момент се замислих защо ли толкова много мои колеги носят бради по модела на Фройд. Преди време Стенли — никой никога не го наричаше Стен — бе дал обяснение: „Всички други лекари имат някаква униформа или поне престилка, комбинезон, стетоскоп или нещо подобно, което им помага да продадат себе си на публиката. А какво имаме ние, психиатрите? Нищо. Затова и си пускаме бради като на Зигмунд“. После се бе усмихнал и намигнал съзаклятнически — „Освен това, повечето от нас, психодокторите, сме малко шибани в главата, нали?“. Стенли можеше да бъде безкрайно прецизен в академичния си израз, но понякога, когато искаше да подчертае нещо, прибягваше до уличния език и го подправяше с ругатни.

Нечий глас ме върна към действителността.

— Попиваш детайлите ли, Джоел?

Погледнах надясно и видях главния следовател по местопрестъпленията Нат Чиф, който сега бе застанал до мен. Изглеждаше като едно съвсем изтощено от работа зайче. Посочи с пръст окървавената стена на стаята и каза:

— Вземете проби от стените.

Погледнах червената ивица, пресякла стената като лента с формата на дъга.

— Страхотно изпомпване — въздъхна Чиф. — Само едно нещо може да причини такова бликане на кръв — артериален кръвоизлив, и то на главна артерия. — Той уважително подсвирна.

Чиф не беше груб и безчувствен като много от хората, които си имат работа с мъртви тела. По-скоро проявяваше научен интерес към механизмите на предмета на своята дейност, който в случая бе място на убийство.

Гледах Стенли, но не можех да открия раната през слоевете кръв и разкъсана плът. Усетил несигурността в погледа ми, Чиф допря два пръста до гърлото си, като че ли си измерваше пулса.

— Каротидната артерия. Втората по големина в човешкото тяло след аортата.

Това не би трябвало да е новина за мен, миналия през медицински колеж, но не си направих труда да го напомня на събеседника си, който продължаваше:

— Прясно разкъсаната каротидна артерия може да изхвърли кръв на разстояние до десет фута. Да изпомпа галон^[3] или два за по-малко от минута, съвсем като градински маркуч. — Той присви устни и издаде един ненужен свистящ звук. После влезе в стаята за разговори.

Поех дълбоко дъх и го последвах. Заобикаляхме кървавите петна по килима, докато доближихме краката на лежащата на пода жертва. Отблизо Стенли вече не изглеждаше като жертва на пътен инцидент и повече приличаше на човека, когото познавах. Това направи цялостната картина още по-тягостна. В опит да се разсея, се съсредоточих върху съдебномедицинските детайли.

— Само един изстрел ли е имало?

— Само един го е уцелил — сви рамене Чиф. — Но нашият човек е гръмнал още веднъж, този път направо в стената. — Той посочи малък кратер в мазилката на стената над вратата зад нас. — Не мога да разбера защо го е направил. Няма начин да не е уцелил от такова близко разстояние.

— Стенли прав ли е бил, когато са го гръмнали?

— Можеш да видиш точно как е паднал… — Чиф обходи с ръка помещението като декоратор, който избира цветната палитра, а не като техничар от ССМ, описващ екзекуция. — Жертвата е застанала права пред бюрото. Бум! — Той насочи пръста си и изстреля въображаем куршум. — Изстрелът попада в дясната страна на врата му. Той залита и се завърта наляво. Кръвта избликва под налягане от 120 мм живачен стълб. Достатъчно е да проследиш пръските. Виждаш ли как кръвта е оплискала стената, после креслото и накрая пода? — Той изимитира колапса на Стенли. — И продължавайки да се върти, жертвата пада на пода.

— А другите наранявания? Те очевидно не са от падането.

— Освен ако не е паднал от самолет — изкикоти се Чиф. После се прокашля и отвърна глава, припомняйки си вероятно, че покойният ми е близък приятел. — Предполагам, че убиецът му е нанесъл всички тези травми, след като го е свалил на пода.

— С какво?

— Не знам. Нещо тъпо. Може би тръба или нещо по-тежко. Не и с дръжката на пистолета. Вероятно патологът ще може да даде подробности — сви рамене той.

— Кога е бил удрян, преди или след като е умрял?

— Не мога да кажа. Надявам се аутопсията да отговори и на този въпрос.

Забелязах, че Чиф пристъпва от крак на крак. Започваше да се изнервя. Вероятно не искаше да пропусне шанса да изрови нещо в тази златна мина от веществени доказателства, като си бъбри с мен. Помолих го да ме остави за малко насаме с покойния и той излезе от стаята с кратко кимване.

Стоях и се взирах в останките на човека, който повече от всеки друг бе оказал влияние върху моя живот. Който ми напомняше толкова много за баща ми, че имаше мигове, когато обърквах двамата. Зад осакатеното лице видях младоликия образ на Стенли, не красив, но представителен — с гъсти вежди, лешникови очи, дълъг нос и брада, по-тъмна от равномерно посивялата му коса. Лицето му внушаваше уважение, но можеше да излъчи и симпатия, разбиране и доверие. Най-вече доверие. Мнозина бяха онези, поверили през изминалите години живота си в лежащите сега над главата му осакатени ръце.

Познат глас разкъса тишината.

— Док?

Озърнах се и видях Дев, който безшумно се бе приближил до мен. Зад него стоеше жена с приблизително неговия ръст, но без следа от заобления му корем. Жълтеникавокафявите й коси бяха прибрани в стегнат възел и откриваха лицето, с добре оформена волева брадичка, нежна млечнобяла кожа, обсипана с лунички, високи скули и искрящи изумрудени очи. Леките бръчици, насочени към слепоочията и около устните й, подсказваха, че е по-възрастна и по-опитна от двайсет и няколко годишната девойка, за която я помислих в първия миг. Тя ме поздрави с кратко кимване и насочи неспокойния си поглед към жертвата.

— Наред ли си? — попита ме съчувствено Дев.

— Можеше да е по-лошо — свих рамене и прочистих гърлото си, в опит да се справя с пороя на заливащите ме емоции. — Можеше тук да лежа аз.

Дев леко се подсмихна, но мисля, че долових неодобрителния поглед, който му хвърли неговата колежка. Излязохме навън и продължихме разговора си в коридора, като че ли се опитвахме да скрием нещо от ушите на Стенли. Все пак, вратата остана широко отворена и през нея ясно се виждаше мъртвото му тяло.

— Д-р Ашман, запознай се с новия ми партньор, детектив Клер Шепърд. — Дев направи жест първо към мен, после към нея. — Детектив Шепърд се присъедини съвсем наскоро към отдел „Убийства“.

— Наричайте ме Джоел — рекох, протягайки ръка към нея.

— Драго ми е да се запознаем, Джоел. — Клер стисна здраво дланта ми, но не отвърна на усмивката, може би заради предишната ми реплика.

— Докторът е консултант към отдел „Убийства“ — обясни Дев с носовия южняшки говор, прозиращ през двадесет и петте години живот на Северното Тихоокеанско крайбрежие. — Прави психологически профили и от време на време наистина ни помага.

— Престани да дрънкаш, Дев. Притесняваш ме.

Усмивката му угасна.

— Жертвата бе приятел на Джоел — поясни той на Клер. — Работили са заедно преди време.

Клер потръпна и очите й се разшириха съчувствено.

— Джоел, това е наистина много неприятно.

— Така е — потвърдих и отклоних поглед настрани.

— Съжалявам, че трябваше да те извикам тук толкова късно — продължи Дев, след като прочисти гърло. — Предположих, че би могъл да ни дадеш някаква бърза насока в разследването.

— И без това бях буден — отвърнах учтиво.

Дев ми хвърли бегъл делови поглед, с който искаше да каже, че времето за любезности е изтекло. Посочи с ръка касапницата в кабинета и попита:

— Какво би казал за това, док?

Опитах се да се съсредоточа — местопрестъплението е скелетът, около който се изграждат всички психологически профили — но смесицата от чувства и спомени затъмняваше преценките ми. Можах само да промърморя, че едва ли става дума за взломаджия, който случайно е попаднал на Стенли.

— Така ли мислиш? — изсумтя Дев.

— Всъщност как е влязъл? — опитвах се да спечеля малко време.

— През счупеното стъкло на входната врата. Дори не му се е наложило да разбива ключалка. Тази сграда няма алармена инсталация. Системите за безопасност са просто подигравка.

— Не знаеш колко си прав — разказах им за леснодостъпния паркинг в подземието и за неприятностите, които бяхме имали с предишни нахлувания. После се върнах на първоначалния въпрос. — Убиецът е застрелял Стенли във врата, а след това си е направил труда така да го размаже с бухалката, че да го убие поне още два пъти…

— Излишно престараване — кимна Клер, без да откъсва поглед от трупа.

— Точно така — потвърдих. — Чиста проба гняв. И не мисля, че имаме работа с ревнив съпруг или с измамен делови съдружник. Много по-ирационално е.

— Подозираш някого от смахнатите му пациенти, така ли? — подметна Дев.

— Трябва да имате предвид пациентите му. — Нямах настроение да се занимавам с политически некоректните термини, които използва. — Стенли работеше с всеки, който почука на вратата му.

— В какъв смисъл? — рязко вдигна глава Клер.

— Напоследък повечето психиатри имат по-тесни специалности. Частни практики, гериатрия, осигурителни фондове, съдебна психиатрия и други подобни. Не и Стенли. Той работеше във всички области. Той е — той беше — колос в общността на психиатрите.

— Нищо ли не ти идва наум, док? — попита Дев.

Поколебах се.

Той усети нерешителността ми и повтори настойчиво:

— Док?

Имах нужда от още време, за да подредя нещата в главата си, затова продължих:

— Отдавна разведен, без деца. Финансово се справяше много добре. Беше харесван, ако не от всички, то поне от по-голямата част.

— По-голямата част от какво? — Клер ме погледна изпитателно с присвити очи.

— Колегите му го уважаваха. Пациентите му са друго нещо.

— Нима? — учуди се Дев. — И защо?

— Стенли се интересуваше от контрола над гнева. На практика беше основоположник на изследванията в тази насока.

— Струва ми се напълно възможно убиецът да е имал проблеми с контрола на гнева — рече сухо той, сочейки с пръст размазаното тяло на жертвата.

— Освен това, Стенли беше и консултант в Западната щатска болница — обърнах се към Клер и поясних: — Това е мястото, където затварят психично болни хора с агресивно поведение. Пациентите на съдебномедицинската психиатрия.

Тя кимна учтиво и чак тогава ми просветна, че тя би трябвало да е съвсем наясно с положението в Западната щатска. Ритнах се наум, че съм си позволил такова снизходително поведение и след това се зачудих дали има нещо символично в запознанството ми с нея точно в тази необичайна нощ.

— И аз съм работил с пациентите на съдебната медицина — продължих. — Повярвайте ми, със сигурност не бихте искали някой от тях да ви има зъб.

— Трябва да проверим дали не са освободили наскоро някого от тях — вметна Дев.

— Джоел, какво мислиш за ръцете и китките му — попита Клер, сочейки насилствено сплетените ръце на Стенли. — Какво е значението на това?

— Подобни странни пози се срещат при някои ритуални убийства — свих рамене. — Но освен ръцете, никакъв друг детайл не подсказва да имаме работа с такова убийство.

Потънахме в мълчание, загледани в пречупените китки и премазаните пръсти на Стенли. Накрая Дев пророни с въздишка:

— Надявам се лесно да надушим дирите на нашия престъпник. Вече мога да кажа, че ще имаме дълъг списък заподозрени.

Взирах се в кървавата следа на стената, оставена от смъкващия се на пода Стенли.

— Вие бяхте доста близки, нали? — Дев отново сложи ръка на рамото ми.

Кимнах, без да отмествам погледа си от стената.

— Доста години работихме заедно, в един общ офис, като съдружници и добри приятели.

Не им казах, поне засега, че имахме и един общ пациент. Формално тя бе първоначално пациентка на Стенли, а после стана моя. И остана такава до момента, когато се хвърли от моста „Аврора“.^[4]

 

 

Видях Анджела Конър за пръв път преди една година, приблизително в деня преди смъртта на Стенли. Нощта, през която я срещнах, бях дежурен на повикване в Спешното психиатрично отделение на Шведската болница.

Чаках пазача да отключи вратата на усмирителната килия, където бе затворена, и се чудех какво ли ме очаква от другата й страна. Най-често пациентите, затворени в усмирителни килии (малки помещения, предназначени за безопасно задържане на хора, които могат да навредят на себе си или на околните) съвсем не са мирни, но в този случай нещата бяха различни. Когато пазачът отвори тежката врата, видях Анджела, седяща в мълчание на матрака на пейката, обикаляща стената на помещението, с прибрани колене и изпънати крака, завита в одеяло от раменете надолу. Не ме погледна, докато влизах в килията. Продължи да гледа пред себе си и леко да се поклаща, като че ли бе сама, дори когато седнах до нея на пейката.

— Анджела?

Никакъв отговор.

— Анджела, аз съм д-р Ашман.

Пак нищо.

— Аз съм психиатър.

Изсумтя нещо, приличащо на смях, без други признаци, че ме е забелязала.

Едно от чудесните прости правила на психиатричния преглед е: ако нямаш нищо полезно за казване, дръж си устата затворена. Възползвах се от тишината и разгледах новата си пациентка, която продължаваше да ме игнорира.

Късата коса стърчеше в безпорядък на главата й. Умореното й лице нямаше следи от грим, а устните й бяха напукани до кръв. Неподдържаният й вид не можеше обаче да прикрие поразителната й хубост — високите скули, вирнатото носле, пълните устни, сиво-сините очи и късата, катраненочерна коса. От медицинското й досие знаех, че е на двадесет и пет, но ако не бях го прочел, със сигурност щях да реша, че е по-млада.

След още няколко мълчаливи минути, Анджела най-после премигна и попита:

— Кога ще мога да си вървя? — Гласът й бе хриптящ заради ендотрахеалната тръба^[5] на респиратора, който доскоро бе обдухвал гласните й струни.

— Анджела, ти си тук за преглед и установяване на състоянието ти, разбираш ли ме?

— Това не означава, че съм длъжна да говоря с вас — сви рамене тя.

Вярно. Според законите на щата можем да задържим против волята му някого, когото считаме за потенциално опасен за себе си и околните, за седемдесет и два часа. През това време можем да го затворим, да му дадем лекарства, принудително да го храним и дори да приложим електрошокова терапия, но не можем да го принудим да разговаря с нас.

— Кажи ми, Анджела, защо „Амитриптилин“? Това лекарство не ти е било предписано от лекар.

Пак свиване на раменете.

— Защо просто не си изпила предписаната ти доза „Флукуил“?^[6]

— Да си чул някой да е успял да умре от свръхдоза „Флукуил“? — попита момичето.

— Не.

Тя се уви още по-плътно с одеялото.

— Но ти не си мъртва — отбелязах.

— Този път — не — отвърна тя. — Казаха ми, че съм била близо.

— Много близо — съгласих се. Ако не са били съобразителният доктор от Спешното отделение, аспираторът и системите, налели във вените й сода бикарбонат и калий, е щяла, без съмнение, да умре. Но се бе измъкнала от всичко това физически невредима, само с едно яко изгаряне в горната част на гърба, резултат от припадане в близост до електрически нагревател.

— Имаш намерение да повториш опита, така ли?

Наведе глава и зари лицето си в одеялото.

— Какво ще пробваш следващия път?

— Оръжие? Въже? Въглероден оксид? Има ли значение?

— Както вече отбеляза, някои средства не са така успешни като други.

— Никога не повтарям грешките си — отвърна тя, без да вдига глава от одеялото.

— Какви други грешки си направила?

— Колко типичен въпрос за психиатър! — Тя поклати глава и за пръв път през последните петнайсетина минути вдигна лице към мен и очите й отвърнаха на погледа ми. — Ако искаш да знаеш, последната ми голяма грешка беше, че разговарях с един като теб.

Смених темата, но си отбелязах мислено да се върна по-късно на провокационния коментар.

— Анджела, къде си живяла като дете? — Правило на психиатричния преглед номер две — когато се колебаеш, премини към детството.

— Хайде, почна се. — Тя изпъшка и прекъсна визуалния контакт. — Хубаво, ще ти спестя устията. Израснала съм тук, в този град, в заможно, стабилно семейство от средната класа. Татко бе преуспяващ адвокат, мама — домакиня. Две отрочета — по-голяма сестра и по-малък брат. Бях напълно щастливо и обичано момиче. — След кратка пауза добави, като че ли сега й бе дошло в главата: — Вярно че татко ме чукаше, откакто навърших единадесет, което не беше особено хубаво, но кой ли има идеално детство, нали така?

Обвиненията в кръвосмешение отдавна не ме впечатляват, но не си спомнях някой да е имал подобно отношение. Успях да прикрия изненадата си, усещайки, че най-правилно ще бъде да не показвам никаква реакция.

— Изкарах безпроблемно гимназията — продължи тя, като че ли преди това бе споменала досаден дребен детайл от образованието си. — Никакви хранителни смущения. Без проблеми с алкохол или наркотици. Никакви изнасилвания по срещи и купони. След това отидох на изток, в колеж. Със стипендия от Куинс колидж^[7]. Да се разкарам от стареца, нали разбираш? — втренчи предизвикателно поглед в очите ми. — Завърших с пълно отличие. С тази диплома и връзките на татко можех да вляза във всеки юридически университет, но предпочетох да не го правя.

— Защо?

— Навярно мислиш, че съм искала да покажа някакво неодобрение към татко, отказвайки да го последвам професионално, нали? — сведе отново поглед към одеялото.

— Нямаш никаква представа какво си мисля.

— Може би си мислиш колко хубаво би било да ме изчукаш. — Тя прекара ръка през късите си коси, а аз този път не успях да прикрия изненадата си:

— Това пък откъде ти хрумна?

— Винаги е било така. Мъжете непрестанно ме желаят. Честно казано, в повечето случаи това е благодат.

— Какво стана след колежа? — опитах се да върна разговора в предишното русло, но тя пренебрегна въпроса ми с усмивка.

— Нямам нищо против да си мислиш такива неща за мен. Много си готин, от интелектуалния тип. — Усмивката й угасна и тя продължи с по-нисък глас: — Само не ме наранявай, става ли? Не бих могла да го понеса отново.

Сигналните камбанки зазвъняха в главата ми. Станах от пейката.

— Анджела, май ще е по-добре да ти изпратя психиатър жена.

— Нямам нужда от друг доктор. — Думите й ме настигнаха чак на вратата.

— Трябва да говориш с някого, Анджела, абсолютно наложително е.

— Искам да говоря с вас… Моля, д-р Ашман.

В думите нямаше нищо специално, но ме прониза нещичко в гласа й — някаква мъждукаща уязвимост, която не бях доловил до този миг. Изпитах внезапен пристъп на симпатия към момичето. А може би вече подсъзнанието ми бе отбелязало силната прилика между нея и едно друго момиче от моето детство. Каквато и да бе причината, обърнах се и се върнах до леглото.

— Тогава ще трябва да осъзнаеш, че интересът ми към теб е изцяло на професионална основа. — Тя ме погледна опулено. — Ясен ли съм?

— Кристално — кимна с глава тя. — Повече никакви неприлични приказки.

— И така, след колежа…

— О, боже! — потри лицето си с ръце. — Работех тук-там. Няколко краткотрайни връзки. Едната с момиче. Но макар че одобрявам идеята за лесбийска връзка, явно не съм устроена по такъв начин…

И продължихме нататък в същия стил. Залп. Ответен залп. Тръгнах си след едночасовия разговор, изтощен и разстроен, но не и възнаграден за усилията си.

На масата в лекарския кабинет ме чакаше историята на заболяването на Анджела. Досега бе влизала само два пъти в психиатрична клиника, последния път преди година, когато бе прекарала един месец в Университетската болница. Документите, които ми бяха изпратили по факса, повтаряха онова, което бях чул от нея, но колегите от Университетската не бяха намерили никого, който да потвърди историята за кръвосмешението. Бяха я изписали с диагноза „Обща депресия със суисидални наклонности и вероятно БРЛ“. Въздъхнах, като прочетох това съкращение, означаващо гранично разстройство на личността. Илюстрирано от пациенти с нестабилни връзки, чести опити за самоубийство, трудно поддаващи се на лечение, това трибуквено съкращение караше психиатрите да усетят полазилите по гърба им тръпки. Поне по моя.

Докато записвах констатациите си от разговора, си дадох сметка, че Анджела не е типичен суисидален пациент. Ако не броим психозата и простото търсене на внимание, хората реагират удивително еднообразно непосредствено след истински опит да сложат край на живота си. Повечето или съжаляват, че не са успели, или показват безразличие. Депресираните веднага си личат, защото настроенията им са много заразителни — само след пет минути ти се приисква да застанеш пред връхлитащия локомотив.

Анджела не бе показала нито съжалението, нито безразличието, типични за депресираните. Още по време на разговора имах усещането, че ме преценява — съзнателно ме провокира и после преценява реакциите ми. Не бях успял да се наложа и това ме притесняваше.

Много неща в Анджела ме притесняваха. Колкото и откровена да се бе показала още при първия разговор, усещах, че само се плъзгам по повърхността, но вече бях сигурен, че душата й е измъчена. И това не бе само професионалната ми оценка. От мига, в който я зърнах, Анджела ми напомняше за Сузи, момичето, което безвъзвратно прекрати детството ми. Насилих се да се отърся от притеснението и отдадох подсъзнателно изпитаното неудобство на неприятните спомени.

Бях абсолютно не прав.