Даниел Кала
Терапия на гнева (14)

13

— О, Дев, ти ли си… здравей! — Думите на Клер, изречени с пресипналия й утринен глас, прозвучаха толкова секси, че веднага простих на телефона, който ни бе събудил. — Сигурно съм нагласила неправилно будилника — продължи тя, след като си прочисти гърлото и, за мое голямо неудоволствие, изгони пресипналостта от гласа си.

Претърколих се към нея и видях, че вече бе седнала на леглото, обгърнала гърдите си със завивката. Косите й бяха разрошени и няколко кичура падаха пред очите й. Протегнах ръка към възхитителното й лице, но тя ме отблъсна с усмивка и сложи пръст пред устните си. Това, което чуваше в слушалката, накара лицето й да поруменее.

— Да, предполагам, че и Джоел се е успал — стрелна ме с поглед и аз едвам се сдържах да не прихна. — След двайсет минути. Максимум.

Скочи от леглото, но взе горния чаршаф и се загърна с него в пристъп на закъсняла сутрешна свенливост.

— Свързах се с теб преди по-малко от дванайсет часа, а вече си имам проблеми в службата — оплакването бе съпроводено с широка усмивка.

— Не съм виновен аз. Ти беше онази, която дойде и легна при мен.

Пристигнахме в кабинета на Дев към девет и половина. Излегнат в креслото си, той ни посрещна с разбираща усмивка, но се въздържа да коментира на глас причината за закъснението ни.

— Ники, приятелчето на Аня, се оказа страшно хлъзгаво копеле — каза. — Ако се вярва на руските му авери, никой не го е виждал от времето, когато са играли на криеница по московските улици.

— И сега какво? — попитах.

— Очаквам днес след обяд да получим резултатите от балистичната експертиза на пистолета, който намерихме в дрешника на Крутов. — Дев се протегна в стола си.

— Междувременно ще попритиснем някои от неговите приятели. Мисля, че един от тях гори от желание да го натопи.

— Крутов ще се покаже много скоро — предсказа Клер. — Сега трябва да отидем и да разпитаме Бони Хъбард.

— Защо пък Бони? — изненадано се начумерих аз.

— Работила е и с двамата — Колбърг и Никъл. Би могла да знае нещо за Крутов. Пък и не сме говорили с нея след смъртта на Никъл.

Паркирахме близо до бунгалото на Бони Хъбард в Нюпорт Хил. Къщата изглеждаше съвсем не на място сред заобикалящите я много по-големи и по-нови постройки в квартал, в който заплатата на жената едва би покрила имотните данъци. Имах неясен спомен, че бе наследила дома от родителите си. Поддържаше го в идеално състояние, с прясно боядисана фасада и перфектна морава отпред.

Бившата секретарка на Стенли ни посрещна пред остъклената входна врата на бунгалото. Беше средна на ръст и закръглена, със сива коса, която носеше късо подстригана на кичури, излезли от мода още по времето, когато Дороти Хамил спечели златен медал^[1]. Носеше светлосиня жилетка и тъмносини еластични панталони. В средата на шестдесетте си години, тя бе съхранила неизменните си превзети маниери на стара мома през всичките десет години, откакто я познавах. Беше ме поразила с вида си на човек, който има точно определена физиологична възраст — една от тези хора, които изглеждат стари на тридесет и млади на седемдесет, защото не са променили нищо в облеклото, стойката, маниерите и отношението си към хората през изминалите години.

— Д-р Ашман! — с притеснена интимност, за пръв път, откакто се познавахме, тя обгърна ръце около мен и ме дари с бърза прегръдка. — Толкова се радвам да ви видя.

— Как се чувстваш, Бони? — попитах.

— Справям се — бодро се усмихна тя. — Това, което се случи на д-р Колбърг и д-р Никъл, е толкова ужасно. Такива добри хора.

Кимнах съчувствено.

— Всичко се промени, след като ни напуснахте, д-р Ашман — рече Бони с дълбока въздишка. — Д-р Колбърг не беше вече същият… — Тя рязко се спря, като че ли бе изменила на доверието на приятел.

Покани ни да влезем в дневната й, която бе достойна за корицата на „Старомомински дом и градина“, ако такова списание би съществувало. Всичко в стаята бе издържано в този стил — от тапицираните с плат на флорални мотиви меки мебели до изобилието от статуетки и „колекционерски“ керамични съдове. Вече бе успяла да сервира чиния с домашно изпечени маслени бисквити и още с влизането ни в стаята сипа гореща вода в съда за запарване на чай.

След като бяхме въоръжени с чай и бисквити, Клер пристъпи към същността на визитата ни.

— Говори ли ви нещо името Николай или Ники Крутов?

— Крутов… Крутов… — повтори Бони, опитвайки се да намери нещо в паметта си. Накрая поклати глава отрицателно.

Клер разтвори преносимия си компютър и изкара на екрана увеличена снимка на Крутов. Очите на Бони се разшириха:

— Да, помня го.

— Откъде? — попита Клер и остави настрана компютъра.

— Веднъж дойде да се срещне с д-р Колбърг.

— Защо?

— Не зная. Първоначално помислих, че е нов пациент, за който не са ми казали. — Тя немощно се усмихна. — Д-р Колбърг много често правеше така.

— Защо помислихте, че е пациент? — попита Дев.

— Ами държеше се по оня начин. — Тя кимна към снимката. — Като повечето пациенти на д-р Колбърг.

Разбирах, че иска да бъде дипломатична, затова й подсказах:

— Искаш да кажеш, че е бил много невъздържан, нали?

— Голяма част от пациентите му бяха такива — изхихика тя, — готови да изригнат като вулкан. Килимът в чакалнята направо се разнищи от разходките им.

— Как реагира д-р Колбърг на появата на Крутов? — попита Клер.

— Да „реагира“? — Бони поклати озадачено глава.

— Беше ли изплашен, или изнервен като го видя?

— Не — каза Бони, — поговориха малко и после д-р Колбърг излезе заедно с него.

— Тръгна си заедно с Крутов? — не можах да сдържа изненадата си.

— Да — кимна тя. — Беше петък следобед и д-р Колбърг нямаше повече записани пациенти.

— Кога се случи това? — попитах.

— Преди девет месеца. По-точно, на петнадесети септември.

— Как си успяла да запомниш точната дата?

— Помня, защото онази вечер д-р Колбърг имаше страхотни травми и накрая трябваше да отиде в болница. — Погледна ме, като че ли датата трябваше да се е запечатала и в моята глава. — Счупи си ръката и имаше ужасни синини около очите.

Доловила погледите, които си размениха Клер и Дев, Бони продължи:

— Не си мислите, че този човек го е пребил, нали? — посочи снимката на Крутов. — За д-р Колбърг не беше необичайно да получава травми. Все не успяваше да се предпази. Понякога се нараняваше много сериозно, нали, д-р Ашман?

„Не“, помислих си, „раните на Стенли му ги е правил някой, който е размахвал камшик, юмрук или бейзболна бухалка, а не са резултат на някакво измислено травматично разстройство“ — но не казах това, а само съчувствено кимнах.

— И повече не сте виждали Ники Крутов? — попита Клер.

Тя поклати глава.

— А какво ще кажете за Уейн Хакинг? — попита Дев, след като остави чашата си на масата, събра ръце зад тила си и се облегна назад.

— О, да, Уейн — реагира тя с глас, бликащ от привързаност към човека, заклал някога предишната си приятелка и нейната сестра.

— Имаше ли Уейн чести контакти с Никъл? — попита детективът.

— С д-р Никъл? — Бони сви рамене. — Поне аз не знам да е имало такива.

— А някакво напрежение помежду им?

— Напрежение ли? — Тя се разсмя. — Не мога да си представя Уейн напрегнат. Толкова симпатичен човек. Въпреки трагичното му детство. — Тя се приведе напред, за да сподели с шепот клюката. — Когато е бил само на дванадесет години, цялото му семейство — двамата родители и по-малкият му брат — са загинали при пожар в дома им. Уейн е прекарал остатъка от детството си в сиропиталище.

— Хубаво. — Не личеше Дев да се е трогнал от нещастната съдба на Хакинг. — Ами какво ще кажете за Копача… — той бързо се поправи — за Рон Уейвър. Той имаше ли контакти с д-р Никъл?

Бони поклати глава.

— Г-н Уейвър е много затворен човек. Много често дори не ми казваше и едно „добър ден“. Съмнявам се да е разменил и дума с д-р Никъл.

— Бони, можеш ли да се сетиш за някого другиго, който да е имал зъб на докторите?

— Честно казано, не се сещам за никого — рече Бони, загледана в приборите за сервиране на чай пред себе си. — Д-р Колбърг се занимаваше с всичките онези пациенти, имащи проблеми с контрола на гнева — вдигна нагоре едната си вежда, за да ни подскаже колко опасни са били те. — Но пациентите на д-р Никъл, те, всичките, бяха толкова възпитани. Не мога да се сетя за никого… — спря се насред изречението с леко провиснало чене.

— Какво има, Бони? — попита Клер.

— Д-р Ашман, помните ли онова нещастно момиче, което посегна на живота си, Анджела Конър?

— Помня я — отвърнах рязко, с надежда, че хладната ми реакция ще я обезкуражи.

— Нейният брат дойде в офиса преди около два месеца. — Тя поклати глава. — Беше много разстроен.

— Джоел — обърна се към мен Клер, — мислех, че по това време вече си бил закрил практиката си?

— Не при д-р Ашман — махна с ръка Бони, — търсеше д-р Колбърг. Но аз му казах, че го няма. Когато видя д-р Никъл, побесня и се втурна в кабинета му. Много беше ядосан. От бюрото си в приемната го чувах как вика.

— За какво викаше?

— Нещо, свързано с Анджела. Не можах да чуя подробностите. — Тя поклати съчувствено глава и продължи с по-приглушен глас: — Това беше само три или четири месеца след самоубийството на сестра му. След като си тръгна, отидох да видя д-р Никъл. Каза ми, че е добре, но беше бял като платно. И му личеше, че е много разстроен.

— Идвал ли е след това Томи при д-р Колбърг? — попита Дев.

— Не, сержант, поне доколкото аз зная.

Благодарихме на Бони и тръгнахме да си вървим.

Тя леко ме хвана за ръкава и ме спря.

— Не мога да си представя по-добър шеф и по-прекрасен човек от д-р Колбърг. — Насълзените й очи умоляваха. — Надявам се, че ще откриете убиеца му.

Кимнах, с усилие й се усмихнах и забързах да догоня детективите.

— Изглежда, че миналия септември Крутов е друснал на Колбърг един як старомоден пердах — прокоментира Дев, след като вече се бяхме настанили в колата.

— Чудо голямо — отвърна Клер, — Колбърг трябва много да се е изкефил, когато са му строшили ръката.

— Помните ли как изглеждаха китките на Стенли на местопрестъплението? — попитах аз. — Мислите ли, че е просто съвпадение?

— Защо Крутов ще чака цели девет месеца? — обърна се към мен Клер.

— Може би обича да отлага нещата — вметна Дев.

Тя поклати глава.

— Струва ми се, че Томи Конър най-вече има зъб на Колбърг и Никъл. Вече не вярвам на приказките му, че никога не се е срещал с Колбърг.

— Преди да поемем по тоя път, нека все пак поговорим с Ники — рече Дев.

— А как ще го намерим? — попита тя.

Сержантът само се усмихна загадъчно.

Двадесет и пет минути по-късно бяхме отново в апартамента на Пущин, обзаведен в претрупан стил „Куин Ан“^[2], изправени пред един нещастен небръснат Мръсен Серж. Облечен в черен халат от Армани, той седеше на черното кожено канапе срещу нас, скръстил ръце и преметнал крак връз крак. С катраненочерните си коси и гъстата набола брада почти се сливаше с тапицерията.

— Сега какво искаш, Шерлок? — попита.

— Имаме нужда от информация. — Тонът на Дев недвусмислено подсказваше, че не пита, а заповядва.

— Още информация ли? — въздъхна страдалчески Пущин.

— Къде е Ники Крутов?

Руснакът разпери могъщите си ръце:

— Откъде мога да зная?

Дев се вторачи в него. Мълчанието му излъчваше осезаема заплаха. Пущин нервно почеса тила си.

— Ники понякога работи за братята Дрезник. Хървати! — Той завъртя очи. — Идете да събудите тях.

— Къде можем да ги намерим? — попита Клер.

— Държат складове в южната част — погледна към нея доста по-незаинтересувано от обичайното, като лъв, който вече се е нахранил, но може да прояви интерес по-късно. — Може би Крутов и хърватските му приятели са там.

— Там има много складове — каза Дев. — Къде по-точно да търсим Крутов?

— До железопътните линии — прозя се руснакът. — Искате ли Сергей да ви нарисува карта?

— Не можем да искаме толкова много от теб — рече Дев, приближи се до него и го дръпна за шнура на халата. — Защо просто не ни заведеш там?

Половин час по-късно, облечен в лъскав анцуг и все така кипящ от недоволство, Пущин се намести до мен на задната седалка на колата на Клер. Трябваше през всичкото време да държа прозореца си отворен, за да не се задуша от миризмата на неговия афтършейв. Загледан през прозореца до себе си, той от време на време изсумтяваше указанията си. Накрая спряхме пред покрит с графити овехтял склад, прозорците на който бяха заковани с дъски.

— Това е дворецът на хърватите — изръмжа Пущин, сочейки с ръка.

Изчакахме в колата пристигането на още две полицейски коли. Клер и Дев слязоха и се присъединиха към четиримата униформени полицаи и водача на кучето. Едрата немска овчарка седеше мирно до краката му, срещу вратата на склада.

Изправен пред перспективата да остана притиснат на задната седалка до Пущин и да си докарам главоболие от одеколона му, наруших предварителната договорка и се измъкнах от колата подир ченгетата. Клер ме забеляза, поклати гневно глава и ми посочи колата.

— Ще внимавам — кимнах към кучето. — Ще гледам да съм по-близо до Кучо.

Погледна ме смразяващо и после прехвърли вниманието си към металната врата, по която с кокалчетата на пръстите си хлопаше Дев. Измина цяла минута, преди в рамката й да се появи тънка пролука и отвътре да се чуе глас.

— Какво има?

— Полиция — каза Дев и приближи значката си към процепа.

— И какво?

— И това… — Дев размаха значката. — Отваряй шибаната врата, Дрезник.

Вратата се отвори по-широко и пропусна навън дебел мъж, облечен в двуредно сако с големи петна от пот по яката на ризата. Оплешивял на челото и темето, Алекс Дрезник бе оставил косите над ушите си да пораснат и ги бе вързал на конска опашка на тила си.

— Какво търси тук? — попита той.

— Ники Крутов — отговори Дев.

— От доста време не се мяркал насам — каза Дрезник със силен славянски акцент.

— Ще ме прощаваш, но съм чел досието ти и имам всички основания да вярвам, че ме баламосваш. — Дев го заобиколи и влезе в тъмните недра на склада, следван в индийска нишка от останалите.

Вътре в миришещия на мухъл приземен етаж на склада имаше множество щайги и сандъци, някои наредени на високи купчини, други — нахвърляни небрежно по пода. В средата на помещението две непълнолетни момчета прибираха в кутии пакети, обвити с вестникарска хартия. Като ни чуха да влизаме, двамата спряха работа и ни загледаха с гузни физиономии.

Дебелият гангстер се опита да ни прегради пътя, но Дев и Клер го заобиколиха и се насочиха към момчетата, които се отдръпнаха и пуснаха Клер да мине между тях. Тя се наведе над една от кутиите, които те опаковаха. Бръкна вътре и измъкна някакъв пакет. Бавно го разопакова, досущ като дългоочакван коледен подарък, и измъкна съдържанието му.

— Я виж ти как опаковали напоследък автомобилните касетофони — каза.

— Знаеш ли какво? — обърна се Дев към Дрезник. — Наскоро ми откраднаха радиото от колата, та защо не взема да си купя едно от теб? Може би дори ще мога да си купя моето старо радио?

— Купили тези неща от някакви пънкари — запелтечи Дрезник. — Ние не задава въпроси…

— Къде е Ники Крутов? — сряза го Дев.

— Добре, добре — вдигна и двете си ръце над главата хърватинът. — Ники бил тук таз сутрин. Но си тръгнал, може би два часа.

Дев махна към полицая с кучето, който се присъедини към групичката. Той бръкна в чантата си, измъкна оттам тениската, която Дев бе конфискувал от жилището на Крутов, и я поднесе под муцуната на кучето. Овчарката зарови нос в нея. Веднага след като водачът я отдръпна, кучето скочи на крака и опъна каишката. Откачиха я от нашийника му и то отпраши като ракета. Обиколи целия партерен етаж на склада и накрая се насочи към далечния ляв ъгъл на помещението, където имаше струпани куп празни опаковки.

С вой и ръмжене кучето се мъчеше да провре едрото си туловище между сандъците. С прилепен до земята нос пропълзя до предпоследната купчина кашони, подредени до стената. Започна да я души и дращи, като лаеше яростно. Изправи се и се покатери върху високия три фута сандък, опитвайки се с лапите и муцуната да отмести настрани капака.

Водачът щракна с пръсти и му заповяда: „Долу, Титан!“. Само за миг кучето укроти яростта си, скочи от сандъка и послушно се върна при стопанина си.

Дев приближи сандъка и отметна капака настрана.

— Хайде, Ники, излизай. — Гласът му бе толкова отегчен, като че ли цял ден се бе занимавал само с това — да измъква заподозрени убийци от кашони.

От сандъка се показаха две ръце, последвани от глава и рамене. Двама от униформените полицаи доближиха и измъкнаха останалата част от Крутов, хванали го под мишниците.

Оставихме на патрулните задачата да го откарат в полицейското управление и се качихме обратно в колата на Клер. Пущин беше се изпарил. Прибрахме се в сградата на Сиатълското полицейско управление. Със самото ни пристигане дежурният на пропуска пресрещна Дев и му връчи официално изглеждащ факс.

Той го прегледа и после се обърна към нас с Клер.

— Следите по куршума, изваден от тялото на Колбърг, не съответстват на нарезите по цевта на пистолета на Крутов.

— Може би е използвал друго оръжие? — предположих.

— Едва ли — скептично рече Дев.

Заех привичната си позиция зад прозрачното огледало и видях как Клер и Дев въвеждат Крутов в помещението за разпити. На живо той изглеждаше по-млад и по-привлекателен, отколкото на снимката, но фотографията бе уловила много добре изражението на упорито недоверие, което не слизаше от лицето му. Седеше абсолютно неподвижен на стола, с двамата детективи от двете му страни, скръстил ръце на масата пред себе си. Не изглеждаше ни най-малко притеснен от процедурата, на която бе подложен може би за стотен път в живота си.

— Кога за последен път си се срещал със Стенли Колбърг? — попита Клер.

— Преди около осем месеца — сви рамене той.

— Защо се видяхте?

— А вие как мислите? — Крутов затвори очи, като че ли се готвеше да задреме.

— Слушай, Ники, не сме в настроение да ти търпим фасоните — каза Клер.

— За да поговорим как е изгорил Аня.

— И какво стана?

— Поговорихме си.

— Ники — присъедини се към разговора Дев, — разбирам добре колко си му бил ядосан. За това, което е сторил на Аня… Ако на нейно място беше моето момиче, и аз бих го утрепал.

— Не съм го убил — подсмихна се руснакът.

— Не и онзи път — съгласи се Дев. — Тогава само си го опухал и си му строшил китката на ръката. Това, което не мога да разбера, е, защо си чакал цели осем месеца, преди да го пречукаш?

Крутов се усмихна, показвайки пожълтелите си нащърбени зъби.

— Не сте хванали правилния човек.

— Къде беше вечерта в понеделник, седми май? — попита го Клер.

— Не си спомням.

— Не помниш какво си правил преди две вечери?

Крутов поклати глава.

— Искам да разговарям с адвокат.

— Ники, щом намесим адвокатите, веднага ще ни се отвори куп бумащина — изръмжа Дев. — И всяка нова страница ще добавя по година или две към присъдата ти. Я да видим. — Той започна да брои, като прегъваше пръсти. — Имаме наркотиците, които намерихме в дома ти. После крадените неща в склада. Съпротива при ареста…

— Не съм се съпротивлявал при ареста — прекъсна го Крутов.

— Но и не ни съдейства. И май че ритна полицейското куче. Така че ще добавим и обвинение в жестоко отношение към животното. — Дев погледна ръката си. — Окей, какво още? Митническа измама. Нарушение на условията за предсрочно освобождаване. Виж ти, май въобще няма да имаме нужда от обвинението в убийство, за да… — Вратата на помещението се отвори рязко и го прекъсна насред изречението. Той стана и излезе навън, където размени няколко думи с някакъв мъж. После с жест повика при себе си Клер. Двамата напуснаха залата, без да дадат никакви обяснения на Крутов.

Той почука с пръсти по масата, показвайки първи признаци на безпокойство. Изправи се и започна да се разхожда напред-назад, като час по час спираше пред огледалото. Вероятно подозираше, че някой го наблюдава от другата страна, но всичко, което можеше да види, бе собствената си грубовата физиономия да наднича оттам.

След десетина минути в помещението влезе набит униформен полицай, който каза:

— Връщаш се обратно в килията.

— Така ли? — присви рамене Крутов. — Приключиха с мен?

— Предполагам — отвърна пазачът и му посочи вратата.

Пресрещнах Клер и Дев в коридора.

— Какво става?

— Току-що ни се обадиха от „Наркотици“ — каза Дев. — Наблюдавали са Крутов и братята Дрезник от месеци. В нощта, когато убиха Колбърг, Крутов е бил в центъра на града, опитвал се е да продаде малко крек^[3]. Няма начин той да го е убил.

Клер поклати глава, като че ли се потвърждаваше нещо, което отдавна бе предсказала.

— Време е да се захванем по-отблизо с Томи Конър — каза.