Даниел Кала
Терапия на гнева (17)

16

Напуснахме гаража на Карпинели, в който Нат Чиф и още две „зайчета“ продължаваха да тършуват из недрата на черното малибу. Както бяха застанали на четири крака и снемаха отпечатъци от предната гума, ми заприличаха на ветеринарите, които бях гледал по канала „Дискавъри“ да правят отливка на крака на паднал слон. Не се нуждаех от шарката на гумите, за да съм сигурен, че Уейн Хакинг за малко щеше да ме убие именно с тази кола. Но думата ми не значеше нищо за специалистите по местопрестъпленията — те се доверяваха само на онова, което можеха да разгледат с микроскопите си.

Докато пътувахме обратно към отдел „Убийства“, долових погледа на Клер, която ме наблюдаваше в огледалото за обратно виждане със същата предпазливост, която бях усетил след разпита на Уейвър. За сметка на това, Дев изглежда намираше моята новопоявила се агресивност за забавна.

— Док, както си се развихрил, дали да не прескочим до магазина на Хакинг, за да изтръгнеш признанията му?

— Значи сега мислиш, че той е виновникът?

— Във всеки случай най-вероятно той е бил твоят преследвач. Колко е според теб разстоянието от офисите ви до киното „Уормууд“?

— Миля или две, най-много.

— И аз така мисля — кимна Дев. — По това време във вторник вечерта са му били нужни пет минути да отиде и още толкова, за да се върне. Имал е предостатъчно време да убие Никъл, да те клъцне с ножа и дори да си вземе пакет пуканки, преди да се върне в залата.

— Защо не отидем и не го приберем? — попита Клер.

Дев ме погледна през рамо с необичайна за него официална физиономия.

— Док, можеш ли да потвърдиш със сигурност, че Хакинг е човекът, който те е нападнал?

— Не, не мога да бъда напълно сигурен.

— Всичко, което сме постигнали дотук, е да намерим дупките в алибито на Хакинг. Не можем да го свържем с местопрестъплението. И все още нямаме мотив.

— Май е време за още една заповед за обиск? — подхвърли Клер.

— Не се надявайте — поклатих глава. — Хакинг е типичен социопат. Ловък и предпазлив. Едва ли обискът в дома му ще ни даде нещо.

— Но Ивон ще му разкаже всичко за нашата визита — оспори възражението ми Дев.

— Не и ако напусне града още днес.

— Не се надявай да го направи — отегчено каза той. — Обикнала го е, след като е убил само две жени. Почакай да научи, че списъкът на жертвите му може да съдържа двуцифрено число.

— Ивон е изплашена — не се съгласи Клер. — Повярвайте ми. Ще замине.

— Окей — предаде се Дев. — Ще послушаме доктора и ще отложим заповедта за обиск. Нека междувременно прикачим на Хакинг опашка, да видим къде ще ни отведе.

— Съмнявам се, че и това ще помогне — рекох. — Умелите хищници от рода на Хакинг имат шесто чувство за всичко необичайно. Ще се усети, ако започнем да го следим. И ще се покрие, може би завинаги.

Дев ме погледна и сбърчи вежди.

— Усещам, че ще последва едно много голямо „но“?

— Въпросът, който не ми дава мира, е защо мен? — казах. — Защо Хакинг ме преследва още след първото убийство?

— Вероятно мисли, че знаеш нещо. — Клер ме посочи с пръст в огледалото.

— И аз така мисля. От самото начало е виждал в мен нещо, което го застрашава.

— А след като те намушка…

— Станах още по-сериозна заплаха за него. Но след като никой още не го е арестувал, се досеща, че не съм сигурен.

— Док, усещам накъде водиш нещата — рече Дев и потри очи.

— Всичко, което трябва да направим, е да му дадем тласък — казах. — Ако взема да му се обадя и по някакъв начин му подскажа, че зная…

— Пак започваш да кроиш капани — поклати глава той. — Дори и да тръгне подире ти, това няма да докаже по никакъв начин, че е убил онези двамата.

— Точно така — подкрепи го и Клер, но не толкова от убеждение, колкото от загриженост за мен, помислих си. Поне се надявах да е така.

След като се завърнахме в „Убийства“, Дев се зае да организира поставянето на Хакинг под наблюдение, а Клер — да уреди нови коли и „безопасна квартира“, която всъщност бе просто апартамент в уютен хотел в центъра на града. Най-големият проблем се оказа да намерим място, където да се съгласят да приютят Нелсън.

Преди всеки да поеме по задачите си, Дев ни спря пред асансьора и рече:

— Току-що ми се обади Чиф. Следите от гуми по моравата на твоя съсед са оставени от колата на Ивон.

— Да вървим тогава да приберем Хакинг — каза Клер.

— На какво основание?

— Като начало — опит за убийство.

— Не можем да докажем, че в колата е бил именно той. Но примката около него се затяга — каза Дев. И добави, докато вратата на асансьора вече се затваряше: — Нямаме късмет с този тип, а?

Отидохме в апартамента на Клер, събрахме си багажите и взехме Нелсън. После минахме у дома, да си взема малко чисто бельо. Клер не бе влизала досега вътре. Застана насред откритата дневна и трапезария и каза:

— Ужасно ми харесва — посочи с жест около себе. — Толкова е просторно и топло.

— Заслугата за това не е моя — отвърнах.

— Лорън беше дизайнер, нали?

— Да — казах, докато прехвърлях купчинката поща, натрупана на кухненския плот. — При това добър дизайнер.

— Сигурно. — Тя прехапа устни. Усетих, че на езика й се върти още нещо, оставих пликовете и попитах:

— Какво има?

Погледна встрани.

— Къщата е твърде голяма за сам човек.

— И за куче — добавих.

— Наистина, Нелсън има нужда от пространство. Мислил ли си да се преместиш оттук?

— Минавало ми е през ум. Но съм много несериозен и мързелив. Нали виждаш колко време се туткам и не сменям колата си?

— Може би си просто сантиментален? — усмихна се тя.

— Добре, Клер, предавам се — разсмях се и аз. — Дори и аз мога да забележа психопатологията в случая. Господи, резервната ми спалня е все още една недовършена детска стая. Всичко, от което имам нужда, е една празна хралупа. Всеки терапевт би ми казал, че живея сред мъртъвци.

Тя ме погледна топло.

— Какво лошо има в това — да живееш в тази хубава светла кухня с щастливите си спомени?

— Разбира се, може и така да се погледне на нещата. — Усмихнах се и си помислих, че може би се влюбвам в Клер Шепърд.

— Нали мога да ползвам телефона ти? — попита тя. — Искам да се обадя на мама и татко, да им кажа, че няма да отида в Денвър този уикенд.

— В кабинета има телефон — посочих й вратата в другия край на коридора. — Там ще можеш да говориш на спокойствие.

И тя тръгна да дири телефон. След като подредих пощата, се качих на горния етаж, за да си приготвя комплект чисти дрехи. Тършувах из чекмеджетата, докато събера ризи и бельо, достатъчни за две седмици. Както обикновено, загубих повече от необходимото време в чудене какво да избера. Спрях погледа си върху моментална снимка, на която двамата с Лор бяхме на лодка в океана. Усетих тръпката в гърдите си, но устоях на изкушението да мушна снимката в багажа. Вместо това отидох в гардеробната до спалнята. Отместих настрани закачалките с ризи и панталони, за да мога да отворя монтирания в стената сейф.

Сейфът бе монтиран от предишните собственици на къщата. Според брокера, който ни бе продал къщата, предишната собственичка била толкова маниакално загрижена за евтините си бижута, че монтирала сейф, който не може да бъде разрушен дори и от пряко попадение на бомба. Така и не се срещнахме с жената, но двамата с Лор обичахме да се забавляваме за нейна сметка, като си представяхме дребната старица, безсмислено бродеща сред отломките на ядрения апокалипсис, облечена в дрипи, но закичена с великолепно съхранените си фалшиви бижута.

Набрах комбинацията и чух прещракването на ключалката. Отворих тежката врата. Бръкнах вътре и извадих единственото нещо, което се съдържаше там — пистолет 38-ми калибър и зареден пълнител. Вкарах пълнителя в ръкохватката на пистолета и го претеглих на ръка. Усетих болка, въпреки че тежестта не бе повече от паунд. Пробвах с лявата ръка. Не се получи по-добре. При вида на пистолета в ръката ми, бях обзет от множество нежелани спомени.

Клер влезе в стаята тъкмо когато се навеждах да го прибера в куфара си. Пребледня като го видя и попита:

— Какво е това, по дяволите?

— Имам разрешително.

— Нима? За какво ти е притрябвало оръжие?

— Работата ме е сблъсквала с доста страховити типове. Реших, че ще мога да спя по-спокойно, ако имам пистолет под ръка.

— И възнамеряваш да го вземеш със себе си? — погледна ме с присвити очи и сбръчкано в гримаса лице.

— Клер, вземал съм уроци по стрелба — опитах се да я успокоя, макар че самият аз имах не по-малка нужда от същото. — Зная как да си служа с него.

Тя поклати глава.

— И аз имам пистолет. При това съм обучена как да си служа правилно с него. Но идеята да отидем на хотел цели точно това — да не се налага да го използвам.

— Такава беше идеята и когато се нанесох при теб. Но не можеш да си представиш колко ми липсваше този пистолет миналата нощ, докато лежах на пода и стисках в ръце радиочасовника.

— А помниш ли — тя ме погледна свирепо и посочи гърдите си, — че аз бях онази, която влезе при теб през прозореца? Като нищо можеше да ме застреляш.

— Ще го използвам само при крайна необходимост — казах, но съзнавах колко фалшиво прозвучаха думите.

— Нали си имаш разрешително — обърна се и излезе от стаята.

Хвърлих пистолета в куфара и я последвах. Докато пътувахме към нашата „безопасна квартира“, която се оказа тризвезден хотел, разположен близо до квартала на банкерите, не разменихме нито дума повече. Тя се погрижи за регистрацията. Нямаше да се изненадам, ако бе наела две отделни стаи, но тя не го стори. Независимо дали все още ме харесваше, беше задължена да ме пази.

Влязохме в комфортния двустаен хотелски апартамент и Нелсън веднага тръгна да му направи критичен оглед. Клер внесе багажа си в по-голямата спалня. От коридора видях как сложи куфара си на голямото двойно легло. Тъкмо да тръгна към другата спалня и тя посочи дрешника в своята.

— Аз ще взема горните две чекмеджета, а ти се разполагай в долните.

Намусих се.

— Не може ли да вземеш първото и третото, а аз да взема второто и четвъртото?

А тя ми отвърна с каменно изражение:

— Само да не забравиш къде си сложил пистолета си.

Разопаковахме багажа си и поръчахме да ни донесат вечеря, която изядохме на малката маса в кухнята. Бутилката вино, с която я поляхме, постепенно разтопи ледовете на първата ни свада, но Клер оставаше все така унила. Хапна няколко хапки от порцията си спагети, остави вилицата на масата и ме погледна.

— Мислил ли си какво ще правиш, когато приключим с тази история?

— Предполагам, ще възобновя частната си практика. Но се надявам това — вдигнах превързаната си ръка — да ми уреди още няколко седмици болнични. Което ме подсеща — продължих, след като се прокашлях, — че имам намерение да прескоча за малко до някое по-топло местенце. Нищо особено екзотично — Хаваите или Мексико. Имаш ли желание да ми направиш компания?

— Отскоро съм в „Убийства“ — каза тя, без да ме погледне. — Не съм сигурна дали ще мога да си взема отпуск. Нека видим как ще се развият нещата.

— Звучи разумно — излъгах.

Легнах си преди нея. Малко се изненадах, когато пропълзя под завивките и долепи голото си тяло до моето. Бях направо изумен, че има желание, след като бях видял реакцията й по повод на моя пистолет. Самият аз нямах. Но след като плъзна топлото си тяло близо до мен и ме дари с продължителна целувка, желанието незабавно се появи.

Сексът бе по-буен и по-страстен от предишния път, но нежността бе изчезнала и бе заменена от нуждата ни един от друг. А след това, когато се отпуснахме задъхани на леглото, покрити с тънкия чаршаф, и се извърнах да я притисна до себе си, Клер леко се отдръпна.

— Мислех, че всичко помежду ни е наред — казах.

Вероятно бе видяла обидата в очите ми, защото ме погали нежно по бузата.

— Понякога не съм сигурна как трябва да се държа с теб.

— И с мене е така.

— Джоел, искам да те попитам нещо — каза тя и отдръпна ръката си от лицето ми.

— Давай.

— Кога Анджела за пръв път ти каза, че Колбърг я насилва?

— Преди около шест месеца, в деня, преди да умре.

Клер не показа видима реакция.

— Първоначално не й повярвах. Или поне не исках да повярвам. А когато го сторих… вече беше късно.

— И не си направил нищо, свързано с Колбърг? — Въпросът й не прозвуча като обвинение, по-скоро тя се мъчеше да разбере бездействието ми.

— Напуснах съвместната ни практика. Прекъснах всякакви контакти с него.

Присви очи. Макар и все още гола и притиснала тяло до моето, тя вече не бе моя любовница. Клер отново бе станала детектив.

— Защо не си докладвал на никого за случая?

Обърнах се по гръб и се загледах в тавана.

— Стенли бе човекът, който ме измъкна от бездната след смъртта на Лор. Беше ми като баща. На фона на онова, което се случи с родния ми баща, разкритието на неговата малка мръсна тайна бе като посипване на сол в прясна рана.

— „Малка тайна“, а? — промърмори Клер. — Казваш го, като че ли е нещо безобидно, все едно че е обичал да се преоблича в сутиен и жартиери.

— Но вътре в него съжителстваше и едно чудовище.

— Чудовище?

— Стенли бе изключително сложна личност. Не бе обикновен социопат, нуждаещ се от грижи. Бил съм свидетел как извършва много повече от онова, което биха сторили мнозина други, за да помогне на пациент или на приятел. Стенли бе най-близкото превъплъщение на д-р Джекил и мистър Хайд, което съм срещал в живота си.

— Но си затварял очи за действията му като мистър Хайд?

Обърнах се към нея.

— Първото нещо, което направих, беше да убедя Томи Конър да се откаже от идеята да го убие.

— Защо?

— Защо съм се постарал да убедя Томи Конър? Или защо съм го спрял?

— И едното, и другото — сви рамене тя.

— Томи бе намерил дневниците, които ти прочете днес. Той бе разбрал съвсем ясно и точно какво е сторил Колбърг на сестра му.

— Как успя да го спреш?

— Казах му, че ми трябва време, за да проуча нещата около Стенли. И двамата разбирахме, че Анджела не е била първият случай и че трябва да има и други преди нея. А може би и след това. Томи ми обеща да не прави нищо, докато не разследвам ситуацията.

— И ти разследва ли я?

— Започнах. Успях да открия още две пациентки самоубийци, които вероятно са били насилвани от Стенли. Но той бе убит, преди да успея да науча всички подробности.

— Какво щеше да направиш с тази информация?

— Не знам точно. Вероятно щях да отида и да разговарям с Дев.

Клер сложи ръка върху моята.

— Джоел, защо не ни каза нищо за това?

Стиснах ръката й.

— Помислих си, че това ще ви накара още по-силно да заподозрете Томи. Не мога да понеса мисълта да го тикнете зад решетките. Не и след онова, което се случи на Анджела.

Клер прехапа долната си устна и потърси с поглед очите ми. Отвори уста, като че ли да продължи разпита, но вместо това рече само:

— Лека нощ, Джоел.

Целуна ме по бузата и ми обърна гръб.

Сънят не дойде веднага, макар и да бях много уморен. Когато най-после се унесох, ми се присъни, че вървим заедно с Лорън по кея към ферибота. Повечето пъти, когато сънувах Лор, част от мен съзнаваше, че това е сън и бивах обхванат от меланхолично щастие. Не и този път. Всяка стъпка, приближаваща ни до кораба, подсилваше моята боязън. Спряхме пред подвижното мостче и се целунахме за довиждане. Стоях на кея и гледах отплуването на кораба. Неколцина пасажери, между които и Лор, се бяха облегнали на перилата на палубата и махаха с ръце към сушата, като пътници на презокеански круиз. Изведнъж забелязах още някого. През трима души от Лор, с обичайната си усмивка на лицето, на парапета се бе облегнал Уейн Хакинг. Вгледах се по-внимателно в размаханата му ръка и видях, че държи в нея ловджийски нож.

Събудих се облян в студена пот. Протегнах ръка да запаля нощната лампа и за малко щях да я съборя на пода. Клер се размърда и се уви по-плътно в юргана, но не се събуди. Отказах се от по-нататъшни опити да заспя, запалих стенната лампа и се настаних в креслото до дрешника, на по-малко от десет фута от хотелския сейф, където бях прибрал пистолета си. Седях там часове наред, забил невиждащ поглед в разтворената книга, от която не бях прочел повече от половин страница. Всеки шум и всяка стъпка в коридора болезнено отекваха в главата ми.

На сутринта Клер се събуди, скочи от леглото и лепна целувка на устните ми.

— Е, мисля, че преживяхме първата си семейна кавга — с неловка усмивка рече тя.

Пристигнахме в кабинета на Дев малко преди осем часа. Той ни преразказа накратко доклада на детективите, които без съществени резултати бяха следили цяла нощ Хакинг. Той се бе върнал след работа у дома си и не бе го напуснал до седем часа на следващата сутрин, когато отново се бе отправил към своя магазин за готови храни.

Напуснахме отдел „Убийства“ и поехме по вече добре познатия ни път към апартамента на Сергей Пущин, който ни посрещна на вратата във вече известния ни черен халат за баня.

— Мамка му, Шерлок! Започвате да ме навестявате по-често дори и от хората на КГБ едно време в Москва.

— Навярно те не са били толкова привързани към теб — отвърна Дев и влезе в апартамента, без да чака покана. Спря се насред разхвърляната дневна и се обърна към руснака. — Разкажи ми за Уейн Хакинг.

— Нямам представа за кого говорите — отвърна Пущин, скръстил масивните си ръце на гърдите.

— Оплешивяващият пич — обясни Дев, — който е вечно усмихнат.

Описанието явно нищо не говореше на Сергей, затова аз добавих:

— Онзи, който беше снимал как Колбърг бие Аня.

— А, този ли — изръмжа руснакът. — Имахме си разправия, когато чух за камерата.

— Имаш предвид разговор от ония, дето някои от участниците свършват на дъното на реката ли? — попита Дев и завъртя пръст, като да имитира водовъртеж.

— О, забравих. Сергей убива всеки, с когото разговаря. — Пущин се разсмя и вдигна нагоре грамадните си лапи. — Колбърг и аз имахме финансово споразумение. Той плаща авторското право за филма. Край на разговора.

— А имахте ли още някое „финансово споразумение“, а? — изсумтя Дев. — Те не снимаха ли и някое друго момиче?

— Още поне две момичета. Но Аня им беше любимката. — Въздъхна: — Можем ли да ги виним за това?

— Хакинг докосвал ли е някога момичетата?

— Не, той просто обича да прави снимки. Мои момичета ми казват, че неговата усмивка става още по-широка, когато започнат бият тях.

— Случвало ли ти се е да загубиш някое момиче? — попита Дев, като насочи пръст към него.

Не се налагаше да обяснява какво има предвид. Всяка година в Сиатъл изчезват проститутки. Бягат от сводниците си, умират безименни от болести или свръхдози или биват убити от клиенти или сводници.

— Само две — отвърна с горда усмивка Пущин. — Една преди три години, от игла. А друга — преди около шест седмици. И не, Шерлок, тях не ги убива Сергей.

— Това, последното момиче — попита Клер, — участвала ли е някога във филм заедно с Колбърг?

— Олга? — Вдигна глава към тавана и почеса брадата си. — Няколко пъти. — Изведнъж сините му очи се разшириха от сполетялата го догадка. — Чакайте малко. Да не мислите, че ония любовници са й направили нещо?

Дев игнорира въпроса и се обърна към вратата.

Напуснахме луксозния блок на Пущин и потеглихме обратно към „Убийства“. Веднага щом пристигнахме, Дев се обади на проследяващия екип. Нямаха нищо да ни докладват. Докато чакахме да ни направят справка за изчезналата Олга, седнахме в кабинета му и започнахме да обменяме догадките си.

— Излиза, че Хакинг и Колбърг са били като дупе и гащи — рече Дев. — Той постоянно филмира „изпълненията“ на Стенли, но никога не докосва момичетата.

— Съответства на психологическия му профил — рекох. — Хакинг харесва болката. Не се интересува от секс.

— А може би един хубав ден Хакинг е решил да влезе в играта — предположи детективът. — Нали чу какво каза Копачът за него и курвите и стопаджийките? Може би Хакинг е порнал с ножа си горката Олга пред очите на Колбърг и Никъл? Сигурно хубаво е стреснал приятелчетата.

— Не мислиш ли, че е малко пресилено? Освен това, не мога да си представя нещо, което би стреснало Стенли.

— Човек никога не знае, докторе. Ако е било така, твоите бивши партньори са представлявали за Хакинг риск, който той не би искал да поема. А може би са представлявали добро поле да си натрие крастата?

— Все още не знаем какво се е случило с Олга — намеси се Клер и поклати глава.

Така и не го разбрахме до края на деня. Олга Фетисова бе изчезнала безследно от централните улици. Не бяхме открили нито покрития с отпечатъците на Хакинг димящ револвер, нито каквито и да било мотиви да убие колегите ми. Според проследяващия екип той се придържаше стриктно към ежедневните си дейности като към разписание на влак.

Двамата с Клер се прибрахме в хотелската стая. Вечеряхме и бързо се търкулнахме в леглото. Тя заспа веднага, след като се любихме, но аз останах буден. С настъпването на нощта притесненията ми от предната вечер отново се събудиха. Никак не бях възхитен от перспективата да преживея отново снощните кошмари. Но така или иначе към два през нощта заспах.

Събудих се в пет и половина по-непоколебим от когато и да било. Измъкнах се от леглото, прекосих коридора и влязох в другата спалня. Прелистих телефонния указател, намерих нужния ми номер и го набрах.

Вдигна слушалката след второто позвъняване. Звучеше бодър и свеж, като че ли се обаждах по пладне, а не преди изгрев-слънце.

— Здравейте, д-р Ашман, какво мога да направя за вас?

— Можеш да ми кажеш защо, Уейн — студено попитах.

— Какво защо? — попита той.

— Защо уби д-р Никъл.

— Много бих искал да ви помогна, д-р Ашман. — Гласът му бе спокоен както винаги, — но онази вечер двамата с Ивон бяхме на кино.

— Научихме, че си отсъствал от залата достатъчно дълго, за да го направиш — казах.

В слушалката се разнесе лека въздишка, последвана от смях.

— Д-р Ашман, оценявам онова, което навярно преживявате във връзка със смъртта на вашите съдружници и свързаните с нея събития — каза той с глас, изпълнен със съчувствие. — Искам да ви уверя, че не се чувствам обиден от тези напълно безпочвени обвинения…

— Зная, че насочи оня нож към мен, Уейн. Макар че беше с маска, видях очите ти. Никога няма да ги забравя.

— Така ли? — отново се изсмя той. — Тогава защо водим този разговор по телефона, а не в полицията, при вашите приятели от отдел „Убийства“?

— И това ще стане Уейн, скоро ще стане — уверих го. — Само трябва да уточня някои неща, преди да те идентифицирам със сигурност.

— Дали тези неща имат нещо общо със Стенли или с Анджела? — любезно попита той.

Усетих как ме връхлита гняв.

— Ти, копеле такова! — изсъсках.

— Д-р Ашман, аз наистина много съжалявам — отвърна той с напевния си глас. — Всички тези убийства на главата ви, а аз не мога с нищо да помогна.

— Ще го направиш — казах, преглътнал остатъка от гнева си.

Той отново се изкикоти.

Завърших разговора с една реплика, свързана с травмите от детството му, когато го бяха обличали в момичешки дрехи. Бях я отрепетирал още преди да му се обадя.

— Когато те изправят пред съда, може да те накарат да облечеш една от онези роклички с волани, които обичаше да носиш като малък.

Затворих телефона. Не се съмнявах, че скрупульозен социопат, какъвто бе Хакинг, има идентификация на повикванията на телефона си. Аз пък не бях направил опит да скрия номера, откъдето се обаждах. Не бях напълно сигурен, че постъпвах правилно, като отново избирах ролята на провокатор. Този подход не ми бе помогнал да постигна чудеса със Стенли.

 

 

Започнах разследването си на другите пациенти самоубийци на Стенли седмица преди смъртта му. От всички имена, които ми бе дала Бони, избрах за начало най-скорошния случай, Мери Пиърс. Единственият член на семейството й, когото успях да открия, бе баща й, Гарт Пиърс. Живееше в „Брок Дерби“, частна клиника за възрастни хора в центъра на града, която някога бе давала подслон само на ветерани от войната, но вече приемаше всякакви кандидати.

В качеството си на служител на психиатричната болница „Каскейд“ често посещавах различни клиники и домове за възрастни, тъй като те изобилстваха със случаи на деменция и, напълно разбираемо, процентът на хората с депресии бе изключително висок. Въпреки това, докато вървях по коридорите на „Брок Дерби“, излъчващи едновременно острата миризма на препарати за почистване и тази на урината, която те би трябвало да отстранят, отново изпитах познатото чувство на безнадеждност, което тези места винаги излъчваха.

Вратата на Гарт Пиърс в дъното на коридора бе открехната и отвътре се дочуваше съскащ звук. Почуках. След като не получих отговор и на второто почукване, бутнах вратата и я отворих по-широко. Облечен с пижама, скриваща дългунестото му кокалесто тяло, Пиърс лежеше върху покривките на леглото. Лицето му бе повехнало, с хлътнали очи и бузи и клюноподобен нос, под който минаваше тръбичката за кислорода. След всяко постигнато с усилие вдишване той изпускаше въздуха с хриптене, толкова силно, че заглушаваше свистенето на кислородната помпа. Обърна очи към мен. Дори след опустошенията на емфизема можах да видя колко страховито е било излъчването му преди.

— Какво искате? — попита той, като насочи пръст към мен.

— Да говорим за дъщеря ви Мери — отвърнах и влязох по-навътре в стаята.

Очите му се присвиха и заприличаха на цепки. Изхриптя:

— Кой сте вие?

— Д-р Ашман, психиатър.

— Казах на ония глупачки, сестрите — не искам повече никакви проклети психиатри! Писна ми да говоря.

— Работих дълго време с д-р Стенли Колбърг.

Лицето му се сгърчи от неудържима омраза.

— Махайте се от стаята ми и вървете по дяволите!

— Но аз вече не работя с него.

— И какво от това?

— Опитвам се да открия дали Колбърг има нещо общо със смъртта на дъщеря ви.

— Копелето е изцяло виновно за нейната смърт. — Раздразнението напусна лицето му, но подозрението остана.

Приех думите му като покана и се доближих до леглото.

— Какво искате да кажете?

— Тя не се самоуби — каза Пиърс и дълбоко пое въздух, — той я уби.

— Откъде знаете?

— Защото тя ми каза… — пръскайки слюнки, рече той. — Тя възнамеряваше да се оплаче от него, задето я бе насилвал и… — Докато се мъчеше да прочисти гърлото си, издаде ужасяващ звук, подобен на пристъп за повръщане. — Кучият син научи, че моята Мери ще го разобличи. — Спря, за да си поеме дъх. — И веднага след това тя е мъртва. Съберете две и две.

— Значи не е била депресирана в дните, предхождащи смъртта й?

— Глупости — намръщи се Пиърс. — Беше си съвсем наред. Тази история с Колбърг й даде нова цел. Успя да я отвлече от притесненията й… Беше толкова твърдо решена да го стори.

— Може би е променила настроенията си? — предположих.

— Глупости! — Изхриптя толкова тежко, че направо посивя, преди да успее да си поеме въздух. — Говорих с нея онази сутрин. Чувстваше се чудесно. Освен това, тя никога не би отишла в мазето. Не и там, не, сър!

— Защо така?

Забави отговора си, но този път, за разнообразие, не поради заплашващ живота му недостиг на въздух.

— Когато Мери бе само на седем години, там умря майка й — тихо каза той.

— Съпругата ви е извършила самоубийство?

— Да — кимна старецът. — Майката на Мери не беше наред с главата. Дъщеря ми я намери. Горкичката. — Не бях сигурен кого има предвид — майката ши дъщерята, но не го прекъснах. — Оттогава Мери не припарваше до мазето… Никога вече.

— Г-н Пиърс, вероятно сте споделили с някого подозренията си?

— Разбира се, че го направих, мамка му! — Още едно изкашлят възклицание. — Никой не поиска да ме чуе. Казаха ми, че „аутопсията не е открила следи от чужда намеса“. Казаха, „склонността към самоубийство може да е наследствена“… И защо да ми вярват? На мен, на един болен стар човек, който няма никакви доказателства. По дяволите, аз съм с единия крак в гроба — прекъсна, за да направи няколко дълбоки вдишвания. — Ако ми бе останала само една унция от някогашната сила… — вдигна покритата си с изпъкнали вени измършавяла ръка, за да ми я покаже. — С Божията помощ щях да го убия със собствените си ръце.

— Хубаво, г-н Пиърс, много благодаря за времето, което ми отделихте — с тези думи тръгнах да излизам от стаята.

— Може би не бях най-добрият баща на света… — Задъханите му думи ме спряха. — Може би понякога съм бил прекалено строг с Мери. Но така съм бил възпитан… Тя бе цялото ми семейство. Мери… — Отклони погледа си настрани и притеснено измърмори: — Тя не би го направила. Не и на същото място. — Буйно разтърси глава. — Колбърг я е окачил на онази тръба. Няма спор.

— Имате ли някакво доказателство?

— Доказателство ли? Когато бях в армията, прекарах известно време в Близкия изток. — Нов внезапен пристъп от хрипове го прекъсна. — Местните имаха една поговорка: „Не е нужно да си видял скорпиона, за да знаеш, че те е ухапал“.

— Знаете ли какво, г-н Пиърс? — сложих ръка на безжизненото му рамо. — Вярвам ви.

— Тогава какво ще направите по случая? — Очите му ме гледаха предизвикателно в очакване на отговор.

— Ще се опитам да уловя скорпиона — отвърнах.

След като напуснах клиниката, се обадих в отдела на Медицинския център „Кинг Каунти“, който се занимаваше с архивите, и с удоволствие научих, че познавам лично патолога, извършил аутопсията на Мери Пиърс.

Срещнахме се с Мич Грийн на следващия ден на обяд в един крайбрежен ресторант на булевард „Аляска“. Пристигнах пръв и вече се бях настанил на масата, когато патологоанатомът нахлу в залата и още от средата й забоботи:

— Веднага познах, че това е едно от ония места, където ти сервират блюда от „haute cuisine“^[1]. На френски това означава „миниатюрни порции“. Дали да не си поръчаме пица?

След като събра върху себе си погледите на цялата зала, дойде до масата и преди да седне, размаза дланта ми в своята.

— Как си, Мич? — поздравих го на свой ред.

— Само ме погледни — прекара ръка по гърдите и издутия си корем. — Мислиш ли, че животът на толкова красив човек е лесен?

— Сигурно полагаш доста усилия, за да се поддържаш.

— Не чак толкова — засмя се и потупа шкембето си. — Тайната ми е, че два пъти дневно изминавам пеш разстоянието от колата до асансьора и поглъщам тонове телешка пастърма.

— Личи ти — разсмях се. — Как е Труди?

— Добре. Много добре. Напоследък е издигнала мърморенето до ранг на изкуство. Сега иска да ходя с нея в гимнастически салон. Направо невероятно — навири брадичката си към мен. — А ти, Пепеляшко, как се чувстваш след самоубийството на пациентката си?

— Ами… добре.

— Защо тогава след случая изчезна от болницата и прекрати частната си практика?

— Имах нужда от промяна. — Бях забравил колко проницателен е колегата ми.

— Защо не дойдеш да работиш с мен? — дяволито ми се усмихна той. — Няма нищо по-успокояващо от работата с мъртъвци. Никога не се оплакват. И колкото и да ги човъркаш, никога няма да се нахвърлят отгоре ти.

След като поръчахме обяда — и изслушахме как Грийн, разбрал, че менюто не включва лучени кръгчета, с пълната мощ на дробовете си предлага доброволно да отиде в кухнята и да нареже лука по правилния начин — подхванах темата за Мери Пиърс, същинската причина за нашия официален обяд.

— Прегледах картона й — кимна той. — Какво те интересува?

— Откри ли нещо необичайно при аутопсията й?

— Зависи какво наричаш „необичайно“. Някои хора например биха нарекли необичайно въжето около врата й.

— Нещо от токсикологията?

— Нивото на алкохола в кръвта й бе около три промила. — Присви устни, припомняйки си детайлите. — Имаше умерено високо ниво на „Бензодиазепин“ и не чак свръхдоза, но поне еквивалента на четири или пет таблетки валиум.

— Също като Анджела Конър — казах.

— Това се наблюдава много често при самоубийците. Хората имат нужда от нещо, което да успокои нервите им, преди да се решат на финалния жест.

— Така е. Никакви други следи от нараняване или нещо подобно?

— Само обичайните кръгообразни охлузвания по шията. А, имаше и известни охлузвания и тъкани под ноктите си.

— От какво?

— При екзекуциите чрез обесване, теглото на тялото, падащо през капака под бесилката, обикновено прекършва врата при втория шиен прешлен и причинява т.нар. фрактура на обесения. Повечето хора умират за секунди. Но аматьорският домашен вариант не е толкова хуманен. Човек остава в съзнание през времето, в което се задушава. Не зная дали е пристъп на паника, или желание да се откажат, но мнозинството самоубийци се вкопчват в примката. Нормално е.

— Нормално — повторих. — И нищо друго?

Грийн завъртя огромната си, подобна на баскетболна топка глава и ме погледна с присвити очи.

— Пепеляшко, ти май допускаш, че някой е убил Мери Пиърс?

— Има нещо смущаващо в реда на събитията по време на смъртта й.

— Нямаше никакви следи, че някой е нахлузил примката на шията й насила. — Хвърли поглед през рамо, търсейки келнерката. Не можа да я види и изръмжа: — Как мислиш, дали е отишла да улови моята сьомга? — после се обърна напред към мен. — Аутопсията невинаги е абсолютната последна инстанция, за каквато я мислят някои хора. Мога например да ти кажа със сто процента сигурност дали някой се е застрелял в главата. Това е елементарно и не може да се фалшифицира. А можеш да ми вярваш, че мнозина са се опитвали. Но е невъзможно да се определи дали някой друг е убедил човека — като да речем е насочил друг пистолет в корема — да дръпне спусъка. Същото се отнася и за твоята обесена. Затова казваме, че следите са от рани, които човекът сам си е нанесъл. Това невинаги означава самоубийство. — Той щракна с пръсти. — Понякога е още по-сложно. Да вземем твоята девойка, която скочи от моста. Ако е била удушена, преди да я хвърлят през парапета, щях да го забележа. Но ако някой я е блъснал, не е сигурно дали ще мога да науча това от аутопсията. Зависи дали е имало боричкане и колко агресивно е било.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Добре, намери ли все пак някакви остатъци от хапчета в стомаха на Пиърс?

— Не.

— Ако допуснем, че някой й е инжектирал валиум, вместо да й даде хапчета, би ли забелязал някаква разлика при аутопсията?

— Бихме могли да видим следата от убождането в мускула, но ако е умряла скоро след инжекцията… — отново присви устни. — Не, не бихме могли да го кажем със сигурност — наклони глава и вдигна едната вежда. — Пепеляшко, какво има? Защо си толкова заинтересуван от някого, умрял толкова отдавна?

— Нали знаеш, Мич — отклоних въпроса му с усмивка, — ние, психиатрите, разполагаме с прекалено много свободно време.

Той също се разсмя.

— Готов съм до безкрай да разсъждавам по повод доказателствата, че Каин е убил Авел, стига ти да плащаш сметките — което бе неговият начин да каже, че няма да любопитства повече.

Тръгнах си озадачен от ресторанта. Макар да бях сигурен, че Мери Пиърс не е сложила доброволно примката на врата си — както и че Анджела не е скочила от моста „Аврора“ — идеята, че Стенли хладнокръвно ги е убил, ми изглеждаше сюрреалистична.

На практика всичките доказателства, които бях събрал срещу него, не бяха, от гледна точка на закона, нищо повече от съвпадения и слухове. Затова реших да съсредоточа вниманието си към другата му самоубила се пациентка, Кери Лин Смит, с надеждата да открия нещо по-осезателно.

Смит бе погълнала свръхдоза антидепресанти и алкохол в деня преди да навърши двадесет и две години. Проследих историята на нейната аутопсия и научих, че патологът, който я бе извършил, вече не е между живите. Затова ми се наложи да се напъхам в една неприветлива стаичка на архива на Медицинския център „Кинг Каунти“ и да прочета записките му.

Протоколите от аутопсията ме доведоха до заключения, много по-различни от присъдата на покойния колега „доброволно погълната свръхдоза трициклични антидепресанти“. Първо, той бе открил само следи от розови хапчета, съответстващи на антидепресанта, намерен в стомаха и червата й. Нямаше следи от син или жълт гел, който би подсказал за поглъщане на валиум. Или Смит е приела валиума и е изчакала поне два часа, преди да глътне антидепресантите, или някой й го е инжектирал. После, трябвало е да се намери обяснение на разнообразните й наранявания. Патологът бе решил, че зарастващите на ивици рани, подобни на следи от удар с камшик, както и изгарянията втора степен на гърба й са резултат на „мазохистични сексуални контакти“. Бе приписал „пресните кръгообразни контузии“ по предмишниците й на същата причина, но аз бях виждал достатъчно много подобни доклади, за да съм сигурен, че такива следи са типични и за случаите, когато някой е хванал и здраво държи жертвата при нападение.

Прибрах се вкъщи и отидох в домашния си кабинет. Измъкнах един бележник и започнах да пиша. Документирах на десет страници всичко, което бях научил за съпричастността на Стенли в смъртта на три млади жени — Кери Лин Смит, Мери Пиърс и Анджела Конър. Най-възрастната от тях бе само на тридесет и една. Препрочетох написаното. Много убедително. Много съкрушително. И от гледна точка на закона не струваше колкото хартията, на която бе написано. Нищо не представляваше пряко обвинение към Стенли. Мъртвите нямаше да свидетелстват, ако възнамерявах да разоблича бившия си съдружник.

Когато прибирах бележника в горното чекмедже на бюрото си, ръката ми докосна релефната подвързия на последния том от дневниците на Анджела. Разтворих го и бях стигнал почти до средата, когато телефонът ми иззвъня. Вдигнах слушалката, без да прекъсвам четенето.

— Здравей, Джоел.

Макар да не бях чувал отчетливата му артикулация от почти пет месеца, изпитах усещането, че сме разговаряли само преди часове. Захлопнах дневника на Анджела.

— Какво има, Стенли?

— Можеш ли да ми отделиш малко време?

— Няма за какво да си говорим — рекох.

— Напротив, Джоел, има доста неща, които трябва да обсъдим — любезно възрази той. — Като начало, нека се опитам да разсея облаците помежду ни.

— Не можеш да ги разсееш.

— Бях пълен идиот да те лъжа. Но не знаех как да ти кажа за…

— За своето хоби — скастрих го аз.

— Моята болест — поправи ме той. — От години очаквах това да се случи и не съм изненадан, че именно ти ме демаскира. Дори напротив, изпитвам облекчение. — Направи пауза. Аз не казах нищо и той продължи: — Страдам от компулсивно разстройство^[2] — сякаш с тези думи обясняваше всичко.

— Натрапчиво желание за садомазохистичен секс със собствените ти пациентки? — Не можех да повярвам. — Не си спомням да съм срещал такова нещо в учебниците.

— Отвратителни сексуални компулсии, които превърнаха живота ми в руини. — И спокойно добави: — Не само моя живот. — Пое дълбоко въздух. — Опитвах, Джоел. Честно, опитвах. Пробвал съм всевъзможни страховити коктейли от антидепресанти и антипсихотици. Нищо не помага. От години изследвам компулсивното поведение при моите пациенти с неконтролируеми пристъпи на гняв. Непреодолими желания… пристрастяване… наречи го както искаш, но това е най-трудното за потискане на чудовище в психиката на човек.

— Ако с това очакваш да проявя снизходителност…

— Не се обаждам, за да търся прошка. Дори не очаквам да ме разбереш. Но се притеснявам, че действаш под влиянието на една неправилна представа, която си изградил за мен.

— Каква например? — попитах и стиснах по-здраво слушалката.

— Бони каза, че си я разпитвал за пациентите, които съм загубил.

Не казах нищо.

— Тук си на погрешен път. Мога да го докажа.

— Как?

— Имам записи. Аудио и видео.

— Не ме интересуват. Довиждане.

— Почакай! — повиши глас Стенли. — Не искаш ли да чуеш какво имаше да каже Анджела? Да го чуеш от собствената й уста?

Поколебах се.

— Един час, Джоел — настоя той, усетил нерешителността ми. — Само толкова. След това можеш да правиш с информацията каквото решиш.

— Кога?

— Какво ще кажеш за утре вечер?

— Не става — замислих се за миг. — Единствената ми свободна вечер е в понеделник.

— Добре — каза Стенли. — Последният ми пациент ще дойде в осем. Както знаеш, имам навика да позакъснявам. Можеш ли да дойдеш в офиса към десет?

— Понеделник, в десет вечерта — казах и затворих телефона.

Думите му ме наведоха на една идея. Прекарах съботата в подготовка за срещата ни. Сравнително лесно направих първата си покупка от магазин за електроника. Следващата се оказа по-сложна. Намирането на заложната къща, за която бях научил от един пациент на Западната щатска ми отне цели три часа. Плъзнах пет стодоларови банкноти към продавача, който невъзмутимо ми подаде хартиената опаковка. Имах чувството, че поех в ръка опакована наковалня, въпреки че пакетът тежеше по-малко от килограм. В мига, в който хванах с ръка пистолета, макар и опакован, бях обзет от лошо предчувствие.

Прекарах остатъка от времето до срещата в ледено очакване. Направих няколко маратонски тренировки и, в желанието си да изразходвам нервната енергия, разкарвах нагоре-надолу горкия Нелсън. Когато часовете най-после се изтърколиха, облякох найлоново яке и се отправих към колата.

Минах покрай сградата на някогашния ми офис в десет без пет. Обърнах обратно и когато влязох в алеята, осветих с фаровете си Брент Маккейб, облегнат на стената на зданието. Тогава не успях да го разпозная. Забавих колата и наблюдавах счетоводителя, който се опитваше да запали цигара с треперещи ръце. Въобще не погледна към мен. Успокоен, че няма нищо общо с нашата среща, ускорих, подминах го и се вмъкнах в рампата на гаража.

Гаражът бе съвсем празен, като изключим мерцедеса на Стенли и един стар мотоциклет. Преди да изляза от колата, включих новия си дигитален диктофон, направих един бърз успешен тест и го мушнах в нагръдния джоб на якето. Уверих се, че синият светлинен индикатор на диктофона не нагрява тъканта на якето, и слязох от колата.

Отключих вратата на мазето и се изкачих по стълбите на третия етаж. Изчаках пред вратата на офиса да премине лекия пристъп на главоболие. Успокоих дишането си, завъртях дръжката и влязох вътре. Чакалнята бе тъмна, но от вътрешността на офиса се процеждаше светлина.

— Стенли? — извиках.

Никакъв отговор. Почудих се дали да не си тръгна, когато долових стъпки и го видях да излиза от вратата към коридора. Запали осветлението в чакалнята и тогава видях кървавите петна по ризата и вратовръзката му. Долната му устна бе два пъти по-голяма от горната. От ъгъла на устата му продължаваше да се процежда кръв, да се стича и да се съсирва по брадата му.

— Съжалявам, Джоел — каза той с усмивка и попи устните си с кървава носна кърпа. — Трябваше да се погрижа за това.

— Още една злополука?

— Най-обикновена несръчност. Блъснах се в библиотеката. — Две седмици по-късно щях да науча, че „библиотеката“ е бил всъщност Брент Маккейб.

Стенли приближи до мен и ми протегна ръка, но аз я игнорирах.

— Разбирам, разбирам. Не искаш да оцапаш ръцете си с кръв — каза той.

Почудих се дали се опитва да бъде ироничен. Обърна се и тръгна по коридора към вътрешната част на офиса. Махна с ръка да го последвам.

На бюрото му имаше бутилка вино и две чаши.

— Искаш ли да си свалиш якето?

Поклатих глава. Той заобиколи бюрото, напълни едната чаша и мия подаде. Отново поклатих глава.

— Жалко — сви рамене. — Не възразяваш аз да пийна, нали? Определено ще ми е от полза.

Седнах в стола срещу него.

— Каза, че имаш записи с Анджела.

Отвори горното чекмедже и измъкна от него голям допотопен видеомагнетофон. Постави го на бюрото до винената бутилка.

— Чувал съм, че могат да се намерят и по-малки — каза с усмивка. За миг се усъмних дали не се досеща за моя диктофон, но отхвърлих идеята като параноична. Стенли отпи глътка вино, сложи чашата на бюрото, но продължи да върти с пръсти столчето й. — Джоел, направих няколко ужасни грешки с теб.

— Не ми пука какви грешки си направил с мен.

— Но на мен ми пука. Загубата на твоето приятелство много ми тежи.

— Не ти ли тежи загубата на Анджела?

Стенли сви рамене.

— И на Мери Пиърс, на Кери Лин Смит?

— Жалко за всички тях — рече той, загледан в чашата си.

Реших да не задълбавам темата и го подсетих:

— Къде е записът?

— След минутка — кимна разсеяно той. После добави без видим повод: — Джоел, уважавам те не по-малко от всеки друг психиатър. Затова бих искал да отговориш на един въпрос. Вярваш ли наистина, че сме способни да променим поведението на човек?

— Не съм дошъл тук, за да си бъбрим по философски въпроси.

— Но след като си така или иначе тук, можеш да отговориш. Има отношение към нашия спор.

— Безспорно, поведението може да бъде променяно — отговорих, макар и да не виждах връзката.

— Бих искал да споделя твоя оптимизъм. — Той тихо се засмя. — Намирам се в края на кариерата си. И не съм сигурен дали съм „излекувал“ дори един пациент за повече от тридесет години.

— Това е нелепо. През ръцете ти са минали стотици депресирани или психотични пациенти.

— Това нищо не означава — махна с ръка той. — Депресиите и психозите са прости биохимични дисбаланси. Преодоляваме ги с медикаменти точно както лекуваме настинките. — Насочи чашата си към мен: — Говоря за онези неадекватни личности, които се влачат в кабинетите ни седмица след седмица, без да постигнат някакво подобрение.

— Накъде биеш с всичко това?

— Ние сме едни прехвалени илюзионисти, ти и аз. Характерът си е характер. Хората не се променят. Например погледни себе си.

— Какво ми има на мен?

— Ти си един Дон Кихот на двадесет и първи век — усмихна се той. — Посветен на спасяването на изпаднали в беда девици. На практика — на онези, на които вече не може да се помогне. И през цялото време се бориш със собствените си вятърни мелници.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— И кои са моите вятърни мелници?

— Всички насилници, които са ти причинили зло. — Той се усмихна съчувствено и избърса кървящата си устна. — Баща ти, чичото на съпругата ти, бащата на Анджела… И разбира се, аз. — Загледах се в него и изведнъж ми проблесна мисълта, че никога не съм познавал Стенли истински. — Това е съдбата, която сам си избрал, Джоел — да се луташ между мъртвите — с категоричен тон каза той. — И дори да прекараме следващите десет години в анализи, пак няма да се промениш.

— А каква е твоята съдба, Стенли? — попитах.

— Не много по-добра от твоята — тъжно се усмихна той.

— Когато ми се обади по телефона, звучеше доста по-разкаян.

— Въобще не се разкайвам — потри окървавената си брада, — не ми е присъщо.

— Ами всичките онези мъртви жени?

— Какво за тях? Те поне имаха възможността да изпробват екстремното.

— О, да — кимнах, — болката.

— Точно така, Джоел. — Той размаха пръст към мен, — най-първичната и най-интензивната форма на удоволствието. Да даваш и да получаваш. Нямаш представа колко всеобхватно преживяване е това.

— Щастливки — допълних със спокоен глас. — И как така се получи, че всичките отчаяно искаха да се отърват от него?

— За да оцениш такова преживяване е нужен ясен и достатъчно комплексен разсъдък. — Посегна към чашата си и отново я изпразни. — Тези жени не можеха да се справят с ежедневието. Как биха могли да разберат радостта от агонията?

— И затова ти ги уби.

— Джоел, това звучи толкова коравосърдечно. — Вдигна бутилката, за да напълни чашата си отново. — Сигурен ли си, че няма да ми направиш компания?

— Абсолютно.

— Не съм искал никоя от тях да умре. — Наля си още една солидна порция. — Опитах се с всички възможни начини да им въздействам, но не успях да постигна нищо.

Поех дълбоко въздух.

— Разкажи ми за Анджела.

— Тя беше по-специална, нали? — усмихна се носталгично. — Разбирам увлечението ти по нея. Тя бе най-хубавото цвете в букета. Единствената, която се доближи до преживяване на екстаза.

Прехапах устни, мъчейки се да запазя неподвижни мускулите на лицето си и да овладея избликващия гняв.

Той отпи голяма глътка от чашата с вино и продължи.

— Но когато застана на прага ми и прочете провокативното писмо, което възнамеряваше да публикува, ме лиши от всякакъв друг избор. Нещата опряха до проста самозащита.

Използвах всеки грам самообладание, за да остана неподвижен на мястото си.

— Ти беше центърът на нейния свят, ако това представлява някакво утешение за теб. Бе съкрушена, когато не повярва на разказите й за нашите взаимоотношения.

— Защо ми разправяш всичко това, Стенли? — Отпуснах дясната ръка на коленете си.

Той отпи дълга глътка вино, изпразни чашата и полека я постави на бюрото си.

— Не съм предполагал, че е възможно толкова много да ми се пие вино. Тази вечер се очертава да бъде една от най-неприятните в живота ми. — Вдигна поглед над главата ми, кимна и добави: — Опасявам се, че и в твоя, Джоел.

Мушнах ръка под якето си и хванах студената дръжка на пистолета. После бавно обърнах глава и погледнах през рамо.

Стоеше там, изпълващ рамката на вратата.

Беше облечен в черно, от скиорската маска до обувките. Тъмната материя изглеждаше като перфектна подплата за матово проблясващото масивно острие в ръката му.