Даниел Кала
Терапия на гнева (10)

9

На следващия ден след обиска в апартамента на Никъл сутрешният ми джогинг се състоеше в шестте мили, които изминах, за да прибера „възкръсналата“ си хонда от гаража на шейсет и четвърта улица. Завъртях ключа на стартера, но получих само едно болнаво изкашляне. Сетих се, че не съм превключил лоста за скорости на неутрална. Направих го и двигателят замърка като коте — вярно, едно много старо и астматично коте.

Остатъкът от деня прекарах, зает с обичайната си работа, стремейки се да загася пожарите в офисите на Центъра за психически заболявания „Каскейд“. Нямах време да се занимавам с разследването по случая Колбърг. Щом се прибрах у дома, нахраних Нелсън, закачих му каишката и се насочих право към Зеленото езеро.

Когато стигнахме пътеката около езерото, видях Клер, идваща насреща откъм паркинга. Беше разпуснала своите тъмноруси коси по яката на светлозеления си пуловер. Никога досега не я бях виждал в джинси. Сега за пръв път можах да се насладя не само на дългите й стройни бедра, но и на грациозната й атлетична походка.

— Кой е това? — попита с усмивка тя, когато ни доближи.

— Нелсън.

— Здравей, Нелсън — наведе се и го почеса зад ушите.

С изненада видях как опашката му потрепна два-три пъти.

— Това е най-топлото приветствие, което съм го виждал да отправя от много време насам — казах.

— Точно такива мъже харесвам — разсмя се Клер и бодро потупа кучето. — Резервирани.

Когато се изправи, ми се стори, че забелязах по врата й да плъзва лека червенина.

— Да повървим? — предложих.

Тя кимна.

— Благодаря ти, че дойде с нас тази вечер — казах, чувствайки се ужасно глупаво от баналната реплика. Но топлата й усмивка ми помогна да се отпусна.

Поехме по насипаната с чакъл крайбрежна пътека. Клер се взираше над водата към островче, покрито със зелени дървета.

— Трябваше по-рано да се преместя тук — рече тя и затвори очи. Вдиша дълбоко влажния вечерен бриз.

— Бях останал с впечатлението, че си момиче от планините?

— Бях — въздъхна. — Израснала съм в Денвър. Обичах града, дори и през зимата. И вярвах, че „Рокиз“ са непобедими. После се пристрастих към водата.

— И се премести тук заради по-добрия пейзаж? — подсмихнах се аз.

— Донякъде. — Отърси листата, нападали по пуловера й. Неофициалният й тоалет удачно се съчетаваше с по-освободеното й поведение на човек, отървал се от деловото ежедневие. — Основна причина беше все пак желанието ми да замина далеч от миналото си.

— От съпруга си?

— Най-вече от него — отвърна тя, загледана в езерото.

Поколебах се и попитах, като се стараех да не звуча като терапевт:

— Колко време си била женена?

— Достатъчно дълго — въздъхна тя. — Около две години.

— Извинявай, имам професионално изкривяване да си вра носа в чуждите работи — свих извинително рамене.

— Няма нищо — усмихна се Клер. — Просто ми е малко непривично да разговарям за тези неща.

— Чувството ми е добре познато. — Бях станал експерт по избягване на разговори на тема „собственото ми минало“. Малко странно за човек, който си изкарва хляба, опитвайки се да надникне в живота и миналото на другите.

Известно време повървяхме, без да разговаряме. Бяхме толкова близо един до друг, че раменете ни почти се докосваха и можех да усетя аромата й. Люляк, казах си, наслаждавайки се на физическата близост въпреки мълчанието.

— Бяхме много щастливи — каза Клер, свела поглед към чакълестата пътека. Говореше толкова тихо, че едвам я чувах.

Кимнах.

— Не беше перфектно, но бяхме доста щастливи — каза. — Бяхме съвместими, нали разбираш? И двамата обичахме пътуванията, спорта и природата. Дейл беше заклет привърженик на „Бронкос“.

— Не бих го обвинявал за това.

— Искахме да получим максимума от живота, преди да се появят децата, които и двамата желаехме — спря и се загледа във водата. Погледът й се отнесе към хоризонта. — Парите вечно не стигаха. Заплатите на двама младши детективи в Денвър не стигат за много неща. Но точно преди да се оженим, ни провървя. Дейл каза, че е направил няколко много удачни инвестиции в акции. Когато се върнахме от медения си месец на Хаваите, имахме нови екипировки за ски, нов джип и други играчки, които не мислех, че ще мога да си позволя.

Наведе се и взе шепа камъчета. Метна едно от тях във водата.

— В службата до мен започнаха да достигат слухове, че може би Дейл е вземал подкупи. — Хвърли следващото камъче в езерото. — Но той категорично отказа. Заяви, че всичките пари са от неочакван удар на борсата с ценни книжа. Но семената на съмнението бяха вече посети. Претърсих къщата ни, но не намерих никакви документи, оправдаващи новопридобитото ни благосъстояние. Когато се изправих пред него и му го казах, той реагира много отбранително. После просто си тръгна. Не го видях цели два дена. Притесних се да не е направил някоя глупост. — Метна още едно камъче във водата. — Когато най-после се прибра, беше примирен и спокоен. Каза ми истината.

Чаках. Дори Нелсън бе наклонил глава, като че ли се вслушваше в откровението на Клер.

— Дейл призна, че е изкарал малко пари „по втория начин“, както се изрази. — Тя въздъхна. — Каза, че не било нещо особено. Само марихуана. Един-двама от местните тартори му платили, за да не ги притиска.

— Ти как реагира? — попитах, поклащайки глава.

Разтвори ръка и изсипа на пътеката останалите камъчета. После тръгна напред.

— Аз съм се чувствала винаги като част от службата. Тя бе моето семейство — поклати глава. — И изведнъж да открия, че съпругът ми е корумпирано ченге. Мисълта, че и аз съм замесена, щеше да убие татко.

Прииска ми се да се пресегна и да стисна ръката й, но вместо това й отправих окуражителна усмивка.

— Мммм — прехапа устни тя. — После стана още по-лошо. След като се изнесох, ме потърсиха от Отдела за вътрешни разследвания. Интересуваха се какво зная. — Отброихме няколко мълчаливи крачки. — Искаха от мен да направя избора между съпруг и кариера. Но това не бе само кариера, това е цялата ми ценностна система, моето семейство — обърна се към мен с измъчен поглед. — Не зная дали щях да проговоря или не, но Дейл взе нещата в свои ръце и ме освободи от необходимостта да решавам… — направи пауза, припомняйки си. — Сключи сделка. Бях очистена от всякакви подозрения. — Пак замълча. — Освен, разбира се, в очите на колегите си.

— След което си дошла тук, за да започнеш на чисто?

— За Дейл и за мен нямаше връщане назад — сви рамене тя. — Той също го разбра. Изглежда, просто не ни е било писано.

Спрях се.

— Наистина ли вярваш, че хората са орисани един за друг?

— Абсолютно. — Тя ме погледна непоколебимо. — Ти не вярваш ли?

Вгледах се в умните й зелени очи.

— Орисани един за друг? Не, не вярвам. Но мисля, че понякога се случва пътищата на правилните двама души да се пресекат.

— Като теб и твоята жена ли? — попита тя и намести кичур коса зад ушите си.

Отместих поглед от нея и кимнах с глава.

— Любопитство — засмя се Клер. — Професионално изкривяване.

Усмихнах се и дръпнах каишката на Нелсън, за да го изкарам от тревата, която бе почнал да души прекалено интензивно.

— Каква бе тя? — попита Клер.

— Не е честно — казах. — Знаеш колко се променят спомените на човек с времето.

— Наистина искам да разбера. — Тя ме доближи и плъзна ръка надолу по рамото ми.

— Не беше идеална — рекох. — Лор беше много разхвърляна. Можеше да бъде истински небрежна понякога. Представи си архитект и дизайнер, чиято спалня е в перманентен хаос като бойно поле. И беше безумно амбициозна. Ако й хрумнеше например, че съзнателно съм закачил мрежата, когато играем тенис, можеше направо да ми извади душата.

— Вече започвам да я харесвам — засмя се Клер.

— Същността й бе в това, че обичаше живота. Всичко отваряше пред нея нови възможности. И бе много загрижена за хората. Извън тенискорта, разбира се. Можеше да изтръгне от напълно непознат човек историята на живота му, докато чака на автобусната спирка. Показваше неподправен интерес и хората веднага усещаха, че могат да й се доверят. Бе от онзи рядък тип хора, които те карат да имаш по-добро мнение за себе си — прочистих гърлото си. — Не е чудно, че всички я обичаха. — След тези думи се изчервих от притеснение.

— Така си и знаех, че почна ли да говоря за нея, ще стигна до венцехваления, но както казах преди малко, тя имаше своите недостатъци. През няколко месеца я налягаха мрачни настроения. Седеше затворена вкъщи, не искаше да се храни, почти не разговаряше. Никой не можа да разбере какво й става. Дори и аз. После, така внезапно, както бе дошло, лошото настроение изчезваше като мъгла, отвята от вятъра.

— Не знам защо — рече Клер, — но все още ми звучи много близо до идеалния образ.

— Много по-близо, отколкото съм аз — избърборих. После погледнах настрани и отново тръгнах напред. Клер бе успяла да изтръгне от мен много повече, отколкото бях имал намерение да споделя.

Усетила притеснението ми, тя ми отправи подкупваща усмивка и смени темата.

— Има нещо, което не мога да разбера. Как така Колбърг е успявал да внуши на пациентите си такова сляпо доверие в себе си?

— Имаш предвид хора като Ами Сохал? — попитах.

— И онова момиче, което се е обесило. И сестрата на Томи Конър. И един господ знае колко още.

— Никога не си се обръщала към психотерапевт, нали?

Тя поклати глава.

— Един мой пациент описа психотерапевтичните сеанси като „върховна степен на разголване“ — казах. — Представи си, че споделяш най-интимните си мисли и срамни тайни с напълно непознат човек. Повечето хора не разказват такива неща дори на членовете на семейството си.

— Бих казала, че е по-лесно да го направиш пред непознат.

— Може би. Но помисли за доверието, което пациентите имат в своите терапевти. На всичкото отгоре, повечето от тях не са в състояние да се справят с житейските проблеми и им липсва самоуважение.

— Разбирам — каза Клер. Забавихме крачка, за да дадем възможност на Нелсън да подуши един храст, което той извърши много подробно, лист по лист. — Излиза, че психотерапевтът става нещо като Господ за пациентите си, така ли?

— В някои случаи е точно така. Но по-често прилича на отношения между родител и дете, при които пациентът сляпо се осланя на доктора за съвети и напътствия. — Подръпнах каишката, за да накарам Нелсън да се раздвижи. — Често пациентите интерпретират неправилно това чувство на доверие и близост и го приемат като при романтична връзка.

Клер леко повдигна вежди.

— Сигурно е кошмар, с всичките тези жени, влюбени в красавеца доктор?

— Понякога е като да седиш на буре с барут.

— Да, мисля, че можахме да видим и тази страна — каза тя. — Вероятно немалко пациенти са готови да направят всичко, което поискат от тях терапевтите им?

— Не искам да звуча мелодраматично, но ми е трудно да си представя нещо, което подходящ пациент не би направил за недобросъвестен психиатър.

Нелсън прецени, че е отишъл прекалено далеч, решително се отпусна по корем и се излегна на тревата. От опит знаех, че няма сила, която може да го вдигне обратно на крака в такъв момент, затова казах на Клер:

— Май ще се наложи да поостанем тук известно време.

Тя седна с кръстосани крака на сухата трева до кучето и започна да разтрива гърба му, само че той вече беше заспал. Продължи да го разтрива и вдигна поглед към мен:

— Вие със Стенли сте били съдружници доста дълго време, нали?

— Почти осем години — казах, докато присядах на тревата до нея.

И тогава тя ми зададе въпроса, който очаквах от няколко дни.

— Как така не си разбрал по-рано?

— Изглеждам като идиот, нали?

— Е, като погледнеш мен и бившия ми съпруг — живях си в къщата на мечтите и всичко това… — Сложи ръка на рамото ми. — Но ти изглеждаш толкова наблюдателен.

— Дали съзнателно съм пренебрегнал нещо? — запитах по-скоро себе си.

Клер ме погледна. В погледа й нямаше упрек, което ми допадна. Допадаше ми и начинът, по който бе положила ръка на рамото ми, особено след като я спусна надолу и хвана дланта ми.

— В практиката си съм се срещал с изнасилвачи на деца, които са успявали да убедят родители да ги наемат като детегледачи — казах. — Бяха велики актьори. Но Стенли беше по-добър. Не мисля, че съм пропуснал нещо очевидно. Нямаше нищо такова, докато Анджела не ми разказа как я е манипулирал и насилвал. Дори и след това, първоначално отказвах да повярвам.

— Не си искал да й вярваш — кимна Клер.

Кимнах в отговор.

— След като Лор почина, бях много зле и тръгнах право към дъното. Стенли ми помогна да се измъкна оттам.

Загледана в спящото ми куче, Клер измъкна ръка от моята и попита:

— Наистина ли вярваш, че Кал Никъл е убил Стенли? — Лицето й излъчваше скептицизъм.

— Може би не е. Не зная.

— Трябва да тръгваме обратно. — Тя се изправи и отупа пясъка от панталоните си.

След като успяхме да изтръгнем Нелсън от мъртвешкия му сън, ние залъкатушихме — по негово настояване — обратно в посоката, от която бяхме дошли. Когато стигнахме паркинга и дойде време да се сбогуваме, двусмислието, с което бе изпълнена разходката, ни бе довело до неловък момент, който бе разчупен от Клер. Тя се наведе, потупа Нелсън по гърба и го почеса между ушите.

— Благодаря за разходката, приятелче — изправи се, наведе се към мен и бръсна с устни моите, — и на теб също, приятел. — После се обърна и забързано тръгна в обратна посока.

— А мен кой ще ме почеше? — викнах след нея. Усещах жаравата от летящата й целувка.

Тя се засмя и, без да се обръща, размаха ръка над главата си.

Докато се тътрех с Нелсън към дома, си позволих да изживея отново малките интимни мигове от разходката ни, преживявайки горещата тръпка, която не бях усещал много отдавна. Първата ми работа вкъщи бе да проверя прозорците и вратите. По-рано рядко се сещах да залостя резетата, но гледката на гумите, минаващи на педя от лицето ми, породи принципно ново отношение към проблемите на сигурността на дома. Тъкмо приключвах застопоряването на люковете и телефонът зазвъня.

— Джоел? Калвин на телефона. Радвам се, че те заварих у дома. Извинявай за късното обаждане, но…

— Кал, не съм сигурен, че е редно да ми се обаждаш.

— Много е важно — с подивял глас рече той.

— Кал…

— Разполагам с информация относно убийството на Стенли.

Не отговорих.

— Нали не мислиш, че аз съм го убил? — умоляващо рече той.

Запазих още миг леденото си мълчание.

— Защо си избягал от мястото на убийството? — попитах.

— Бях натопен! — Гласът му се пречупи.

— Хайде, Кал — пресякох го аз, — звучиш ми съвсем като някой от криминалните пациенти, които съм срещал.

— Стенли или убиецът му, който и да е той, ми изпрати съобщение на пейджъра. Още го пазя и мога да ти го покажа. — Чух го как тършува наоколо, търсейки пейджъра си. — Съобщението е: „Искам да се срещнем в офиса. Спешно. Стенли“.

— Мога да изпратя на собствения си пейджър същото съобщение и да ти го покажа — казах. — То не доказва нищо.

— Цялата тази ситуация е пълна бъркотия. Както вече си научил — чух го да се дави — не съм съвсем безупречен.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Че не съм убил Стенли — тихо отвърна той.

— А какви боричкания в кабинета му е дочула Бони? — попитах подозрително.

— Казах ти. Неговият буйстващ пациент започна…

— Глупости.

— Добре, Джоел. Стенли ме замеси в една много объркана ситуация. Моя е грешката, че приех. Но той поиска от мен да участвам в нещо, което не можех да направя — замълча. — Неговите собствени бъркотии са причина да бъде убит.

— Разкажи ми. — Пулсът ми се ускори.

— Много е сложно — каза Никъл — и объркано. Има нужда от по-подробни обяснения. Защо да не се видим някъде след половин час и да поговорим? Има нещо, което искам да ти покажа.

— Къде?

— Какво ще кажеш за офиса? — попита той.

— Добре. — Мястото ми се стори изненадващо подходящо. — Дай ми половин час.

— Само ти и аз. — Гласът му издрезгавя. — Никой друг, нали?

— Помислих, че информацията ти е предназначена за полицията.

— Първо трябва да я чуеш ти. Сам. Ще разбереш.

— Хубаво. На следващия ден след предишното ти „предупреждение“, за малко щяха да ме прегазят.

— Един час — рече Никъл. — Всичко ще си дойде на мястото.

Докато карах към мястото на срещата подмладения си автомобил — който вървеше не по-добре, отколкото преди да налея нови два бона в него — се опитах да си представя колко ли ще ми се ядосат Дев и Клер, когато научат, че пак съм им извъртял номер. Изкуших се да звънна и да обсъдя всичко с тях, но в поканата на Никъл имаше нещо, което ме възпря.

Влязох в подземния паркинг на сградата, който, както обикновено, изглеждаше несигурен, и паркирах между виненочервеното BMW на Никъл и един мотоциклет, спрени сред пустия участък.

По вратата на офиса все още имаше остатъци от жълтата лента, с която бе оградено местопрестъплението. Мушнах ключа си в ключалката, но по лекотата, с която се завъртя, познах, че не е била заключена. Отворих вратата и влязох в осветената чакалня. Малка част от помещението все още бе изолирана с лента. Почудих се дали „зайчетата“ са успели да открият наоколо следи от ДНК, но нямаше как да разбера. Завих зад ъгъла и тръгнах по коридора към кабинета на Стенли. Любопитството ми надделя и аз пъхнах глава вътре. На пода ясно личеше очертаното с тебешир място, където бяхме видели лежащото тяло на Стенли. Дори и тебеширеният контур издаваше неестествената поза на трупа, като че ли онзи, който бе рисувал по пода, е бил скаран с анатомията. Но тебеширът не лъжеше — проблемът бе в анатомията на Стенли.

Минах пет метра по-нататък, към ъгловия кабинет на Никъл. Почуках на вратата.

— Кал? — Нищо. Опитах отново, но не получих отговор. Протегнах ръка към дръжката и я завъртях с нарастваща сигурност, че нещо не е наред.

Никъл лежеше насред стаята с лице нагоре и затворени очи. От ъгъла на разтворените му устни капеше кръв. Ръцете му бяха разперени на двете страни. Бедрата му и дългите му пищяли, сгънати в коленете, бяха обърнати в посока към вратата. Не ми бе нужна помощта на Мич Грийн, за да разбера, че Никъл беше намушкан в гърдите и корема. Видях разрезите от раните по зелената му риза, която бе покафеняла от кръв.

— Кал? — повторих, приближавайки се до него. На два фута от тялото му стъпих върху окървавения килим и кракът ми издаде шляпащ звук, като че ли бях нагазил в кална локва. Загледах се в неподвижното тяло пред себе си, уверен, че колегата ми е мъртъв.

Коленичих по-близо до него и дочух лек съскащ звук. Не бях сигурен откъде идва — от устата му или от пробитите му дробове, но после забелязах, че струйката кръв между устните му се усили и мускулите на врата му се стегнаха в усилие да поеме въздух. Протегнах два пръста към шийните вени, за да потърся пулс. Щом докоснаха студената му кожа, пръстите ми станаха лепкави, като че ли натопени в лепило. Плъзнах ги нагоре и надолу по врата му, преди да усетя чести немощни удари.

Бях толкова съсредоточен в търсенето на пулс, че не бях забелязал как от известно време е отворил очи и гледа към мен. „Кал!“, повиках го отново.

Премига с клепачи и изпусна няколко кървави мехурчета от устата си, но не издаде никакъв звук. Наведох се по-близо и се вслушах в стържещото му дишане и сумтене, което напомняше думи, изречени под вода.

Сграбчих лявата му ръка в своята.

— Стисни ръката ми, Кал! — След миг усетих тръпка — като че ли есенен лист бе паднал върху ръката ми — и разбрах, че е все още в съзнание. — Отивам да потърся помощ.

Опипах джобовете си в търсене на мобилния телефон. Когато го извадих и тръгнах да набирам, забелязах индикация, че няма връзка с мрежата и се проклех, че не съм се абонирал за доставчик, който осигурява по-добро покритие. Надигнах се на крака и претърсих бюрото на Никъл, но не успях да намеря телефона му. Обърнах се, подхлъзнах се на мокрия килим и изтичах по коридора навън към приемната. Сграбчих стационарния телефон на бюрото на секретарката. Натисках бутоните с пръст, покрит със съсирваща се кръв.

Бях успял да набера само деветката и първата единица, когато слушалката изскочи от ръката ми, а главата ми бе мощно отметната надясно. Заедно с болката в устата си долових вкуса на грубата кожа на ръкавица.

— Отдавна трябваше да зарежеш тази история, д-р Ашман — прошепна мъжки глас.

В същия миг, в който горещият дъх опари ухото ми, усетих ножа, впил се в гърлото ми под адамовата ябълка.

— Време е да се присъединиш към колегите си — отново прошепна мъжът.

Убеден, че съвсем скоро ще умра, бях изненадан от внезапно обзелото ме ведро спокойствие. Чух силно изсвистяване, което първоначално помислих за звук, издаден от собственото ми прерязано гърло, но после осъзнах, че идва от отварящата се централна врата на офиса. Без протакане, изненадвайки дори себе си, се възползвах от разсейването на нападателя си и забих десния си лакът в корема му. Той се задави. Веднага се завъртях, за да се освободя от хватката му и усетих как по шията ми премина бързо жилване. Обърнал главата и торса си, се изправих лице в лице срещу маскирания си нападател.

Беше отстъпил няколко крачки назад, превит с ръце на корема, сграбчили тъмния му суитчър. Успя да се изправи, преди да успея да го халосам.

— Кофти ход, докторе — изкашля се през скиорската си маска той и размаха масивното острие към мен.

Отстъпих три крачки и опрях гръб до стената. Той пристъпи напред и аз вдигнах ръце, за да предпазя главата и лицето си. С изгаряща болка острието се стовари върху дясната ми ръка. Сниших гарда, колкото да видя блясъка в очите му. Вдигна отново ножа и аз присвих ръце пред лицето си, препречвайки зрителното си поле, за да блокирам следващия удар.

Преди него обаче чух глас, който със силен акцент извика:

— Какво правите тук?

Свалих ръце и видях как нападателят ми се обръща и се опитва да намушка застаналия пред него чистач. Но дребният набит човечец реагира с неочаквана бързина. Стрелна се наляво и избягна замахването с ножа. После стъпи здраво на крака и смело се насочи към нападателя. В ръката си бе хванал като пика металната дръжка на бърсалката за под.

— Какво правиш?! — изкрещя отново чистачът. — Спри веднага!

Маскираният мъж се поколеба. Всички замръзнахме за няколко дълги мига. После нападателят ме погледна през рамо. Точно когато вече очаквах да видя идващото към мен острие на ножа, той се обърна и се затича към вратата, пред която бе застанал чистачът, който се извъртя и се отмести встрани, а нападателят пъргаво го заобиколи, зави зад ъгъла и затича към изхода. Там се блъсна в количката с инструменти за почистване, която го препречваше. Скимтящ от болка, той се промуши покрай нея и изчезна навън.

Зашеметен, с кървяща ръка, стоях и гледах как чистачът се изправя на нозе.

— Ти вика полиция! — изкрещя той, изкарвайки ме от вцепенението.

Сграбчих полуразбитата слушалка и набрах 911. Спокоен женски глас прие обаждането ми.

— Изпратете бързо линейка! Тук има намушкан човек.

След като потвърдих адреса, тя каза:

— Сега ще препратя спешното повикване. Моля, не затваряйте. — След няколко секунди отново чух гласа й. — Нападателят там ли е все още?

— Не… Поне така мисля.

— Някой друг пострадал ли е?

— Аз имам едно порязване, но съм добре.

— Диша ли пострадалият?

— Преди няколко минути дишаше. — Дадох си сметка, че никой не бе обърнал внимание на Никъл. — Моля, повикайте сержант Девъншир от „Убийства“. Той е в течение. Аз отивам да видя как е пострадалият. — Окачих слушалката и се обърнах към чистача: — Благодаря ви — казах и с леко замаяна глава се заклатушках към него. — Спасихте живота ми.

Той отстъпи назад и буйно разтърсвайки глава с жест ми показа да не се приближавам. Сочеше ръката ми. Погледнах я и разбрах. Кръвта от раната на китката ми бликаше като от градинска пръскалка, обливайки стените и пода.

Пресегнах се с другата ръка да запуша артериалния фонтан, но внезапно краката престанаха да ме държат.