Даниел Кала
Терапия на гнева (19)

18

Когато пристигнахме в отдел „Убийства“, екипът по проследяването на Хакинг вече бе успял да сглоби детайлите от бягството му. Бе напуснал работното си място в магазина за готови храни по средата на смяната през задната врата, където, незабелязан от детективите, бил оставил мотоциклета си.

Киснах цял следобед в отдела, но не можах да си намеря смислено занимание, освен да наблюдавам Дев и Клер, които координираха преследването на беглеца. До мръкнало не успяхме да открием никаква следа от него. Вече съжалявах за подигравателното си телефонно обаждане. Да отвържа Хакинг от каишката, ми се бе сторило добра идея, но само при положение че знаех къде е. Сега, когато се скиташе невидим наоколо, изведнъж се почувствах в опасност. Надявах се, че поведението му няма да се отклони много от модела, предсказан в моите учебници, но опасенията ми непрекъснато нарастваха.

Вечерта Клер ни откара обратно в хотела. Постарах се да не се туткаме много в гаража и бързо я поведох към асансьора. Когато отвори вратата на хотелската стая, бързо се шмугнах вътре покрай нея. С облекчение видях Нелсън, излегнал се в полудрямка на тапицирания диван. Като ни усети, той скочи на пода и се затътри към кухнята, където настойчиво си поиска вечерята, почуквайки с муцуна по купичката си.

— Ако не възразяваш, ще взема един душ преди вечеря — каза Клер.

Съпроводих я до банята, намираща се до спалнята, която ползвахме.

— Аз пък ще нахраня Нелсън и ще го изведа на разходка — казах.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш при мен? — попита тя, след като се освободи от дрехите си и се вмъкна под душа.

— Много изкусително, но се налага да се подчиня на по-висша повеля — а именно на Нелсън — пресилено се усмихнах.

Веднага след като чух шума на плискаща се вода, отидох до вградения в стената сейф. Раненото ми рамо ме заболя още преди да извадя пистолета. Хванах го с дясната ръка и с пръст на спусъка го насочих към стената. Реших, че въпреки пулсирането в китката, ще мога да понеса болката, ако ми се наложи да стрелям. Със свито сърце взех шушляковото си яке от леглото и мушнах пистолета в големия вътрешен джоб. Отидох в кухнята и напълних купичката на Нелсън със суха храна. Изсипах останалото в плика в кофата за боклук и го покрих с други отпадъци.

Върнах се в другата спалня, където заварих Клер, изправена пред окаченото на стената огледало. Бе увила една хавлиена кърпа около талията си, а с друга подсушаваше косата си. Загледан в отражението на прелестното й лице в огледалото, усетих да ме връхлита меланхолична вълна, обагрена от чувство за вина.

— Има ли нещо? — обърна глава към мен Клер.

— Нелсън е оплюскал де що има — отвърнах. — Ще изляза за малко да взема пакет кучешка храна.

— Не закъснявай.

— Надявам се да се оправя бързо. — С труд откъснах очи от нея. — Клер, въпреки всичко, което става около нас… — закашлях се и преглътнах — искам да знаеш колко съм щастлив, че те срещнах. — Пристъпих към нея и нежно целунах устните й. Оставих я изправена пред огледалото, видимо смутена, но с поруменели бузи.

Излязох от стаята и преди да се кача на асансьора, проверих колко е надеждна ключалката на вратата. Помотах се около гишето на портиера, преструвайки се, че разглеждам рекламните брошури за туристически обиколки. Когато и последното такси от чакащите отпред потегли, с нехайна походка се насочих към вратата и излязох навън.

Разхождах се напред-назад пред будката на пиколото, без да напускам обсега на светлините на хотела. С потните си ръце, мушнати дълбоко в джобовете на якето, докосвах през подплатата метала на пистолета.

Според онова, на което ме бяха учили, Хакинг би трябвало да се върти наоколо и да чака удобен момент. В момента представлявах удобна мишена за него, ако беше наблизо. Но това не беше в неговия стил. Така поне се надявах. Продължавах да се движа, без да спирам, като при всяко изсвирване на гуми или скърцане на спирачки изпитвах агонизиращо желание да се скрия зад стойката на пиколото.

След като се бях разхождал така десетина минути, пред хотела, в очакване на нов клиент, спря такси. Реших, че съм дал достатъчно време на Хакинг, качих се в колата и дадох на шофьора домашния си адрес. Колата се вмъкна в уличния поток и аз погледнах назад, наляво и надясно, но не забелязах след нас да потеглят никакви подозрителни светлини.

През цялото пътуване не откъсвах очи от огледалото за обратно виждане, но не видях да ни следва самотният фар на мотоциклет. Почти бяхме стигнали до дома ми, когато ме връхлетя нова ужасяваща мисъл. През всичкото време бях предполагал, че Хакинг ще тръгне след мен, но сигурността ме напусна изведнъж. Когато му се обадих и по този начин разкрих къде се намирам, бях изложил и Клер на опасност. Устата ми пресъхна. В повечето случаи той бе убивал жени. Ами ако тръгне след нея?

Докато се разплащах с таксито, изправен пред прозореца на шофьорското място, не чух, нито видях друга кола или мотор да се задава по улицата. Тръгнах по пътеката към дома, заврях ръка в джоба на якето, извадих пистолета и го прибрах в по-лесно достъпния външен джоб. С трепереща ръка се пресегнах и отключих входната врата.

Прекосих входното антре, без да паля осветлението. Изкачих стъпалата към спалнята, успокоен от привичните им стенания. Влязох в спалнята и седнах на леглото. Без да изпускам вратата от очи, измъкнах мобилния си телефон и набрах кода за скриване на идентификатора на повикване, след което се обадих на централата на хотела. Операторът прехвърли обаждането и Клер вдигна след третото позвъняване.

— Къде си? — попита тя.

— Сега не мога да ти обясня — отвърнах.

— Къде си? — със смес от гняв и притеснение в гласа повтори бавно тя.

— Клер, Хакинг знае къде се намираме — казах. — Не мисля, че преследва теб, но ще е по-добре, ако се махнеш оттам. Не си в безопасност.

— Джоел, какво си намислил? — повиши глас тя.

Взрян в оръжието, не казах нищо.

— Джоел, каза, че ме обичаш — каза го с почти умоляващ тон. — Няма любов без доверие. Кажи ми къде си.

— Клер, сега трябва да тръгвам. Моля те, махни се оттам.

— Джоел! Недей…

Натиснах бутона „край“ с усещането, че съм най-гадното копеле на света. Пророческата символичност на жеста не ми убягна.

Оставих запалени лампите в коридора на горния етаж. Отидох в банята, пуснах душа и се върнах в спалнята за гости, чиито покрити с рисунки стени така и не бяха дочакали да изпълнят предназначението си на детска стая. Разместих няколко кашона, изгасих осветлението и седнах насред стаята, откъдето идеално виждах най-горните стъпала на стълбището.

Отпуснах ръката, стискаща пистолета, в скута си. Зачаках.

Минутите отминаваха една по една. Нито звук, само мекото шуртене на падащата от душа вода. А притеснението ми за Клер нарастваше с всеки изминал миг. Почудих се дали обаждането ми, с което я умолявах да напусне хотелския апартамент, не бе имало обратен ефект, дали сега не седи там, трескаво въртяща телефона в желанието си да открие къде съм.

Половин час по-късно, пощурял от притеснения и угризения на съвестта, реших, че трябва да се върна при нея. Изправих се и се промъкнах в коридора. Слязох на пръсти на долния етаж, като успях да намаля до минимум скърцането на стъпалата. И така до предпоследното стъпало. Стенанието на нестабилната дъска ме прониза от глава до пети. Спрях и затаих дъх. Тишината като че ли прощаваше грешната ми стъпка. Слязох още едно стъпало и потънах в мрака на партерния етаж. Поколебах се дали да не извикам такси, но предпочетох да използвам старата си кола.

По средата на пътя към изхода се препънах в нещо меко и с последни сили успях да се задържа на крака. Когато възстанових равновесието си, разбрах, че съм се натъкнал на скованата от кедрово дърво и пълна със слама постеля на Нелсън. Продължих напред и влязох в дневната, неясно осветена от уличната светлина, проникваща през капандурите на покрива. Хвърлих бърз поглед наоколо, но нищо не видях.

Взех ключовете на колата от малката дървена закачалка до задната врата. И тогава дочух тихо шумолене. Спрях се. Отпуснах се на колене и насочих пистолета пред мен. Не виждах нищо, но шумът не преставаше. Завъртях глава наляво и надясно и установих, че шумът идва откъм мазето. Направих две-три бавни вдишвания, изправих се и отидох до стълбището, водещо надолу към мазето. Приклекнах и се взрях натам, но не видях нищо в мрака, покрил другия край на стълбата.

Поех дълбоко въздух и спуснах крак върху първото стъпало. След всяка стъпка надолу спирах и внимателно се ослушвах. Чуваше се само тихото пърхане, което бе привлякло вниманието ми преди малко. Лек полъх обвя бузите ми, когато стигнах долу.

Опрян с една ръка на стената, вървях на пръсти по бетонния под и следвах посоката на бриза. Промъкнах се през пералното помещение и надникнах зад ъгъла. В края на коридора мъждукаше слабата светлина на задната улица, проникваща през прозореца на мазето. Трябваше ми малко време за да схвана, че стъклото на прозореца липсва. На пода проблясваше купчинка стъклени късчета. Бризът развяваше малката мръсна завеса, покриваща прозореца, която произвеждаше шумолящия звук.

Бях смразен, но не от вятъра, нито от влажния въздух в мазето. Знаех кой е счупил прозореца. Само дето не знаех къде се намира в момента. Бях завладян от необходимостта да се върна при Клер.

Забързах обратно по бетонния под и нагоре по стълбите. Спрях за миг в дневната и се огледах. Не видях нищо в полумрака. Отворих задната врата и притичах по пътеката до гаража. Разтворих вратата му и запалих самотната шестдесетватова крушка. След бърз оглед се стрелнах към старата си хонда. Отворих рязко шофьорската врата и се наместих вътре. Оставих пистолета на седалката до себе си и бръкнах в джоба на якето за ключовете на колата.

Мушнах контактния ключ в гнездото на стартера. Посегнах да включа дистанционното отваряне на портите на гаража и тогава видях чифт непроницаеми очи да ме гледат от огледалото за обратно виждане.

В същия миг нещо студено и остро докосна шията ми. Инстинктивно отскочих, като порязах кожата си на острието. Видях в огледалото Уейн Хакинг, който се надигна от задната седалка и се наведе напред.

— Мога ли да си изпрося едно возене, д-р Ашман — каза той през черната скиорска маска.

— Очаквах да бъдеш вътре в къщата — с цел да печеля време изграчих аз.

— Прекалено предсказуемо. — Без да отмества ножа от гърлото ми, той посегна с другата си ръка и вдигна пистолета от седалката. — Нали не възразявате да взема това?

В гърдите ми заудря чук.

— Уейн, ако ме убиеш, ченгетата ще бъдат сигурни, че ти си го направил.

— Кой казва, че ще ви убия тук? — безкрайно любезно попита той. После натисна по-силно ножа до шията ми и каза: — Моля, карайте.

— Накъде? — Усетих как по врата ми се стичат капки. Не знаех дали е кръв, или пот.

— Просто карайте, д-р Ашман, аз ще ви казвам накъде.

Знаех добре, че ако излезем вън от гаража, нямам повече шансове да оживея. Преднамерено оставих лоста на скоростите в позиция „паркинг“ и завъртях ключа. Както очаквах, двигателят се закашля, но не запали. Опитах се още веднъж, колкото за фасон, но двигателят, разбира се, пак не се завъртя.

— Д-р Ашман, можете да се справите по-добре — заплашително пошепна Хакинг.

— Искаш ли ти да опиташ? — отчаяно блъфирах аз.

Не отговори, само притисна по-силно ножа до кожата на врата ми. Как можах да прецакам нещата толкова зле, мина през ума ми. Но натискът на ножа отслабна.

— Смяна на плана — рече Хакинг, — връщаме се в къщата. Моля ви, д-р Ашман, правете каквото ви казвам, по-добре ще е за вас. — Отдръпна ножа от врата ми, но преди да успея да се изкашлям, усетих студения метал на собствения си пистолет да опира тила ми. — Останете в колата, докато не ви кажа да излезете — с тези думи отмести пистолета от главата ми.

Изскочи от колата с изненадваща пъргавина. Почука с пистолета по стъклото, приканвайки ме да изляза навън. Със свито сърце, връхлетян от нов пристъп на мразовити тръпки, отворих вратата. Хакинг махна с пистолета към вратата на гаража.

— Ако обичате, тръгнете пред мен към къщата.

С пистолет, забит в гърба, тръгнах през двора по пътеката, водеща към задната врата на дома ми. Когато стигнахме, той пошепна:

— Отворете и ме чакайте вътре.

Влязох и запалих слабата светлина в килерчето за провизии.

— На горния етаж, моля — инструктира ме Хакинг.

Прекосих коридора и стигнах входното антре, все така усещащ с гръбнака си допира на дулото. При всяка стъпка опипвах пода пред себе си.

— Ускорете крачката, д-р Ашман.

Направих още две изследователски стъпки, преди кракът ми да докосне леглото на Нелсън. Поспрях се и после с едно движение го прескочих. Разконцентриран от неочаквания ми скок, Хакинг понечи да ме настигне, препъна се и залитна над кучешкото легло.

Замахнах назад с дясната си ръка, халосах го по рамото и го отпратих към стената. Удари лакътя си в зидарията, но успя да запази равновесие и да опре гръб до стената. Изритах с всичка сила дясната му ръка малко над китката. Пистолетът политна от дланта му и се запремята по пода на коридора.

Хакинг скимтеше от болка.

Отново го ударих с дясната си ръка по лицето. Реагира с изненадваща бързина. Вдигна ръка, за да се предпази и попадна точно на хирургическите ми шевове. Прониза ме агонизираща болка. Бях толкова зашеметен, че въобще не забелязах крака, с който ме изрита в корема.

Изревах и отстъпих няколко фута назад. Видях го да се изправя, да посяга зад гърба си и да вади ножа от канията. При вида на острието се обърнах, затичах се към стълбището и полетях нагоре, вземайки по две скърцащи стъпала наведнъж.

Плонжирах в спалнята за гости, претърколих се два пъти на пода и после стъпих на крака. Залутах се из тъмнината на стаята и се проврях между кашоните, които бях разместил по-рано. Заврях изгарящата си от болка ръка в един от кашоните, с надеждата да намеря нещо, което би могло да мине за оръжие. Единствената ми плячка бе стара бензинова лампа за къмпинг. Стиснах здраво дръжката й.

Приклекнах зад най-големия кашон в дъното на помещението. Сърцето туптеше в ушите ми. По челото ми се стичаше пот. Стори ми се, че са изминали години, когато чух стъпките му да изкачват скърцащите стълби. После запали лампата в горния коридор и извика името ми.

Издишах и свих гърди в опит да стана още по-незабележим зад кашона. Скоро го дочух да претърсва другата спалня. Стори ми се, че чувам шум от отваряне на врата, но собственият ми пулс отекваше толкова силно в главата, че вече не можех да се доверя на ушите си. Поколебах се дали да не изтичам надолу по стълбите, но точно тогава чух, че Хакинг се е запътил към мен.

— Д-р Ашман, правите нещата много по-трудни, отколкото е необходимо.

Тежките му стъпки доближиха стаята за гости. Стиснах по-здраво лампата и затаих дъх.

— Д-р Ашман, това е направо глупаво — жизнерадостно рече Хакинг. Стаята се обля в светлина. — Няма къде да се скриете — съчувствено допълни той.

Бавно повдигнах лампата, готов да замахна. И тогава едното рамо на дръжката се отчупи и лампата за миг са заклати, висяща само на другото рамо. С бездиханен ужас видях как и то се отлепва от корпуса, как лампата пада на пода с глух тътен и се търкулва зад кашона.

— Така вече е по-добре, д-р Ашман.

Чух как се доближава едновременно със скърцането на стъпалата. Кашонът, зад който се криех, отлетя със замах настрани. Хакинг, насочил напред пистолета, стоеше на по-малко от три фута срещу мен.

— Д-р Ашман, представете си, че по този начин Стенли ви връща услугата от оня свят.

Заля ме гняв, който измести всякакъв страх. Изкрещях:

— Майната му на Стенли, майната ти и на теб, Уейн!

Засмя се тихо, после протегна ръка и доближи дулото на пистолета само на фут от челото ми. Гледах го с предизвикателен поглед.

Бум! Гръмотевичният изстрел отекна в ушите ми. Бях залян от кръв. Но все още, за моя огромна изненада, стоях здраво на крака.

И тогава видях как Хакинг подгъва колене. Олюля се за един безкраен миг, после се прегъна напред и падна, забил глава на няколко инча от обувките ми. Потръпна веднъж и замря.

Вдигнах поглед от тялото му и видях Клер, изправена на няколко крачки от стълбището. Все още държеше с две ръце пистолета си, който сега бе насочен към мен. Втренчила погледа на широко отворените си очи в мен, бавно отпусна оръжието.