Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage Therapy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Даниел Кала

Заглавие: Терапия на гнева

Преводач: Никола Костов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска (не е указано)

Печатница: „Унискорп“ ООД

Редактор: Даниела Кръстанова

Коректор: Нели Байкова; Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-364-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18013

История

  1. — Добавяне

12

Събудих се в обляната със слънчева светлина спалня. Клер я нямаше наоколо, но долових примамливата миризма на прясно сварено кафе. Скочих от леглото. Внезапното пулсиране в ръката ми припомни за неотдавнашното покушение срещу мен. Изгарях от желание да нахлузя маратонките и да излея в дълъг крос нервното напрежение, създадено от тези спомени, но с разочарование си дадох сметка, че няма да мога да се отдам на любимото си занимание, докато раните от ножа не зараснат.

Завъртях китката на болната ръка и установих, че мога да я движа доста по-свободно от предния ден. Реших да не слагам презраменната превръзка и тръгнах към кухнята. Спрях на вратата и загледах наведената над готварската печка Клер. Тъмнорусите й коси бяха разпилени по гърба на прекалено големия й домашен халат от хавлиена материя. Стори ми се не по-малко секси от всичкото дамско бельо, което някога бях виждал. Сполетя ме видение — спомен от закуските ни с Лор, облечена на голо с някоя моя риза с дълги ръкави, сексапилните й налети бедра — „бедрата на баба“, както обичаше да се шегува — надничащи от подгъва на ризата. Обожавах гледката.

Отърсих се от спомените и влязох в кухнята, вдишващ миризмата на яйца, преплитаща се с кафето в ароматния дует на сутрешната закуска. Клер обърна лице към мен. Поколеба се леко, после се пресегна към мен и ме целуна по устните.

— Как спа?

— Не знам дали заради патетата по завивката или от слонската доза приспивателно, но във всеки случай спах като агънце.

— Почти успя да вкараш цялата Зоологическа градина в едно изречение — засмя се тя.

— Нали казваше, че не можеш да готвиш? — попитах, сочейки тигана.

— Това ли? Това не е готвене, това са само яйца — отмести тигана от нагрятата плоча и сръчно разпредели яйцата в двете чинии, чакащи на плота до нея.

— Мисля, че ме пързаляш нещо — рекох. Нетърпеливо взех чинията от ръката й и се упътих към масата.

Клер постави до чинията чаша кафе и седна до масата насреща ми.

— Как е ръката ти днес? — попита.

— Добре. Но ме е страх да взема душ.

— Можеш да ползваш ваната — каза. — Имам великолепна вана, която може да побере двамина. — Усети как са прозвучали думите й и се изчерви.

— Чудесно — усмихнах се аз. — Таман ще можем двамата с Нелсън и да си изтъркаме гърбовете. Като казах Нелсън… — огледах се наоколо, но не видях следа от стария ми пес.

Клер посочи надолу. Наведох се, мушнах глава под масата и го видях, свит на кравай на пода около нозете й.

— Винаги е предпочитал жените — рекох.

— Той куче на Лорън ли беше?

— До голяма степен. Много трудно преживя смъртта й. Седмици наред отказваше да се храни.

— Двамата с него доста си приличате.

— Нищо подобно. Като огън и вода сме.

— Но и двамата влюбени в една и съща жена.

— Нагаждачи сме. Облизваме ръката, която ни храни.

Тя ме погледна, като че ли искаше да каже още нещо, но вместо това обърна поглед към часовника си.

— Ей, почвай да се храниш. Закъсняваме.

Докато се изплаквах набързо в нейната вана, си представих колко приятно би било, ако тя се мушне до мен. После с известно неудобство трябваше да й поискам съдействие, за да закопчея ризата си, но загубата на автономност бе компенсирана, щом тя долепи дъхтящите си на мента устни до моите, и бавно, едно по едно, промуши копчетата на ризата в илиците им. Случвало ми се е да ме разсъбличат еротично, но никога досега не ме бяха обличали по толкова възбуждащ начин. Когато закопча последното копче и се отдръпна от мен, рекох с въздишка:

— Да знаеш само колко съжалявам, че днес не съм обул джинси с копчета на…

— Минал си се — засмя се тя.

Стигнахме в кабинета на Дев малко преди девет часа. Той бе вдигнал обутите си в износени оксфордски чепици крака на бюрото и се бе излегнал назад в креслото, зачетен в някаква папка. При появата ни измъкна от нея една фотография и я плъзна към нас.

— Запознайте се с приятеля на нашия сводник — Николай Крутов, известен като „Ники“.

Клер взе черно-бялата снимка и я вдигна пред очите си. Аз надничах през рамото й. Към нас гледаше празния поглед на Крутов. Имаше сплескан нос, квадратна челюст и късо подстригана коса. Снимката не позволяваше да се определи възрастта му — можеше да бъде както на двадесет, така и на четиридесет години.

— На двайсет и девет е — изсумтя Дев, като че ли отгатнал мислите ми. — Но може да му дадеш двайсет години отгоре, ако видиш криминалното му досие. Говорих с наблюдаващия го офицер — прелисти няколко страници и зачете: — Имигрирал тук на шестнадесет. Три присъди като непълнолетен — кражба, нападение, обир. На осемнадесет се дипломирал в съда за възрастни — кражба на автомобил. Лежал шест месеца. На двайсет и една е обвинен като трафикант. На двайсет и пет осъден за покушение с утежняващи вината обстоятелства. Излежал две години и половина. След това няколко нарушения на условията за предсрочно освобождаване… дрън-дрън…

— Какво е било покушението с утежняващи обстоятелства? — попита Клер.

— Радвам се, че попитахте, детектив. — Сипаничавото му лице се разтегна в щастливата усмивка на котарак, излапал канарчето. — Оказва се, че младият Ники е прострелял друг руснак в бедрото.

— Нима? — рече Клер и остави чантата си на бюрото.

— Използвал е револвер 38-ми калибър, същият, с който са пречукали Колбърг. Което нищо не значи, това е куршум от много разпространен калибър. — Гримасата му стана още по-широка. — Искаш ли да научиш за какво е била стрелбата?

Дев видимо се забавляваше. Клер го подкани с пръст да продължава.

— Защитавал е честта на бившата си приятелка. Изглежда другият руснак се е държал прекалено грубо с нея — насочи пръст към снимката, която Клер държеше в ръката си. — На Ники са му избили балансите и е вкарал куршум в крака на човека.

Усмивка премина и по лицето на Клер.

— Ако цената на няколко шамара е куршум в крака, колко ли ще струва едно обезобразяващо изгаряне? — каза тя.

— Да идем да видим — рече Дев, смъкна крака от бюрото и се изправи. — Взел съм му адреса от наблюдаващия офицер.

Тръгнахме след него към колата на Клер. След кратко пътуване през центъра на града в относително спокойния обеден трафик, спряхме на едно от многото места за паркиране срещу последния известен адрес на Крутов, неугледно бетонно здание съвсем близо до „Дени Уей“[1]. На входната врата имаше табелка „0 свободни“, което ме озадачи — дали сградата бе препълнена с наематели или пък отчаяно търсеше такива. До вратата имаше домофон, но не ни се наложи да го ползваме, защото Клер я отвори само със завъртане на дръжката. Влязохме вътре и тръгнахме напред по коридора, който след малко зави под прав ъгъл. Спряхме пред вратата на Крутов. Преди да почука, Клер мушна ръка под якето си и разкопча кобура на пистолета. Усетих няколко пеперуди да разперват криле под лъжичката ми, когато погледнах на другата страна и видях Дев да прави същото. Нито един от двамата не извади оръжието от кобура, но и двамата останаха с ръце на дръжките. Клер посегна и три пъти почука на вратата.

— Какво искате? — попита остър женски глас отвътре.

По напевния славянски акцент разпознах момичето от домашното видео на Никъл. Спогледахме се. Детективите отпуснаха хватката на пистолетите си.

— Аня? — каза Клер.

— Кой е там? — запита Аня.

— Ние сме детективи от сиатълската полиция.

— Имате ли заповед? — попита момичето.

— Нямаме нужда от заповед — отвърна Клер, — искаме само да ви зададем няколко въпроса, на теб и на Ники.

От другата страна на вратата настъпи доста дълга пауза.

— Как мога да съм сигурна, че сте ченгета?

— Имаме документи. Отвори вратата, без да махаш веригата, и ще ти ги покажем.

— Не знам дали… — рече Аня.

Още една продължителна пауза и Дев загуби търпение.

— Това са пълни глупости — каза той. После се обърна към вратата и извика: — Аня, аз съм сержант Девъншир. Отдръпни се от вратата, защото сега ще я разбия.

Вратата се открехна на няколко инча и Аня някак си успя да промуши тялото си през процепа. Късата й коса бе изрусена почти до бяло. Широката блуза с дълги ръкави и голямото долнище на анцуг не по мярка не можеха да скрият, че е още по-слаба, отколкото по време на мършавата си поява във филма на Никъл. Изпитото лице силно я състаряваше. Кокалите изпъкваха толкова силно през кожата, че изглеждаше като рентгенова снимка на череп, покрита от някого с обвивка в телесен цвят, на която са добавени две шоколадовокафяви очи.

— Какво искате? — Тя сложи кокалестите си ръце на хълбоците.

— Вкъщи ли си е Ники? — попита Клер.

— Не.

— Къде е.

— Не зная. — Непреклонните й очи не потрепнаха.

— Искаме да ти зададем няколко въпроса.

Аня трепна отбранително.

— Може ли да влезем вътре?

— Защо трябва да влизате вътре?

— Защото сме от полицията, не сме от „Свидетелите на Йехова“ — каза Дев, блъсна вратата, отвори я и влезе в апартамента, заобикаляйки момичето.

Аня забързано го последва в дневната. Клер и аз влязохме след нея. Отвътре жилището бе изненадващо уютно. Беше обзаведено с удобни мебели, на масичката имаше съд с ароматни листа, дори стените бяха украсени с картини, между които традиционна източноправославна икона.

След като влязохме, поведението на Аня претърпя пълен обрат. Тя ни настани на тапицираните с хубава материя кресла и приседна на страничната облегалка на креслото до вратата към коридора, водещ навътре в жилището. Преметна крак връз крак и облегна костелив лакът на облегалката.

— Какво искате да знаете?

— Стенли Колбърг — спокойно рече Дев.

Тя не отговори.

— Серж Пущин каза, че вероятно си го спомняш.

Споменаването на името Пущин я накара да присвие очи.

— Вече не работя за Сергей.

— Знаем — кимна с глава Клер. — Той ни каза, че те е пуснал да си вървиш.

— Копелето ме било „пуснало“ — разсмя се горчиво Аня. — Срещу пет бона.

— Откъде успя да намериш толкова много пари? — попита Клер.

— Имам спестявания — гордо рече момичето. — Не си инжектирам всеки долар, както правят другите глупачки.

— Стенли Колбърг е човекът, който ти е изгорил гърба — утвърдително изрече Клер.

Аня кимна нетърпеливо. По устните й пробяга болезнена гримаса.

— Разбрахме, че след това си получила сериозно възпаление — казах.

Тя наклони глава наляво — надясно, но не каза нищо.

— След което не си могла повече да работиш — настоях.

— Не исках повече да се занимаван с тази работа — остро каза тя.

— Но не си отишла в полицията.

— Това е… как да кажа — риск на професията.

— Значи — Клер я погледна втренчено — просто си оставила на Колбърг да му се размине, а?

Аня вдигна ръце и със стоическо изражение запази мълчание.

— Ами Ники? — попита Дев. — И на него ли не му пукаше, че Колбърг те е изгорил?

— Ники не си пъха носа в чуждите работи — отговори тя и смени позата.

— Знаеш ли какво? — изсумтя Дев. — Има един тип с куршум в крака, който куцука наоколо и е на друго мнение по въпроса.

— Какво искате да кажете… — започна Аня, но силен трясък прекъсна думите й.

Дев и Клер скочиха на крака и сграбчиха оръжията си. Забързаха към малкия коридор, водещ към спалните, откъдето се бе разнесъл шумът, но Аня скочи и им препречи пътя. Застана пред вратата разперила ръце като жива буква „Т“, възпирайки ги с крехкото си като вейка тяло.

— Не! Оставете го! Нищо не е направил! — извика тя.

Клер я хвана за раменете. Твърдо, макар и не грубо, я отмести от пътя си.

Момичето не се съпротивляваше. Само проплака „Ники!“ в посока към спалнята.

Детективите заеха позиции от двете страни на вратата на спалнята. Аз отстъпих назад и внимателно придърпах Аня вътре в дневната.

— Ники, отвори вратата — каза Клер. — Веднага.

Нет, Ники — извика Аня.

Клер я срази с поглед, който би могъл да замрази разтопена лава и излая към вратата:

— Веднага, Ники!

Никакъв отговор.

Дев посочи с жест очите си, после вратата. Клер кимна, че е разбрала указанието. Отдръпна се и насочи оръжието си в центъра на вратата, докато Дев се пресягаше към дръжката. Опита се да я завърти, но тя не помръдна. Кимна още веднъж в посока на Клер, отстъпи назад и с десния си крак мощно изрита вратата малко над мястото на бравата. Разнесе се трясък на цепеща се дървесина и вратата зяпна отворена.

Дев плъзна гръб до стената, предпазвайки се от евентуално нападение, докато Клер го прикриваше, насочила пистолет към стаята. После той внимателно се показа през дупката, бавно, сантиметър по сантиметър надничайки вътре, докато изчезна от погледите ни. След миг отвътре се дочу гласът му:

— Клер, задната улица!

Стигнах до входа на спалнята тъкмо за да го видя как се измъква през широко отворения прозорец. Без да се поколебае нито миг, Клер прибра пистолета си в кобура и го последва навън. Поставих ранената си ръка на прозоречния перваз, но тя се обърна назад и каза:

— Стой там, Джоел. Обади се за подкрепления.

След това на свой ред изчезна през прозореца и се спусна надолу по тясната задна уличка.

Намерих телефона, изпаднал на пода от вилката. Набрах 911 и обясних положението на скептичната дежурна, надявайки се тя да изпрати няколко полицейски коли, ако не за друго, поне да проверят побъркания тип, който й се обажда.

След като приключих с полицията, се огледах в спалнята. Изправена до вратата Аня ме следеше с поглед. Насред леглото се издигаше купчината свити на топка завивки. Върху шперплатовия скрин имаше малко дребни пари, няколко евтини украшения и три разностилни религиозни статуетки. Горните му две чекмеджета бяха измъкнати навън. Поривите на вятъра, нахлуващи през отворения прозорец, разпръскваха по пода листа хартия, с което допринасяха за увеличаване на бъркотията. Дълбоките следи, оставени на килима, подсказваха, че Крутов е местил лампата и нощното шкафче, вероятно за да вземе нещо, което е било скрито под тях. Забелязах на мястото на шкафчето да се търкалят две торбички, пълни с бял прах. Наведох се да ги разгледам, но внимавах да не ги докосна с голи ръце.

Аня гнусливо изсумтя и закуцука обратно към дневната. Последвах я. Нямах официално оправдание да остана в дома й, но това май не я притесняваше, така че се настаних на дивана в очакване другите да се върнат. Аня крачеше из помещението. Взе от кухненската маса пакет цигари и в движение запали една. След няколко дълбоки дръпвания спря и насочи треперещия фас към мен.

— Вие какви ченгета сте? — попита.

— От „Убийства“ — казах, без да си направя труда да обясня собственото си участие.

— Убийства? — Тя направи учудена гримаса. — Какво искат от Ники?

— Колбърг, оня, който…

— Знам кой е — скастри ме тя и поднови кръстосването на стаята.

— Убили са го преди две седмици — казах. — А онзи ден е бил убит и Калвин Никъл.

Не пролича новината да й направи някакво впечатление.

— Никъл е оня, дългия и кльощав, с когото си се снимала на видео. Дето ти облизва обувките. — Тя ме погледна неразбиращо и се наложи да добавя: — Колбърг също е бил там, снимал ви е с камерата. Спомни ли си?

Думите ми бавно събудиха спомените й. Лицето й се проясни.

— О, оня дългия ненормалник ли? Дето обичаше да му пикаят… Помня го. Но Колбърг — тя просъска името — не ни е снимал с камерата.

— Не?

— Той си чакаше реда — каза тя. — Оня с камерата, той не искаше да се чука или нещо подобно. Само снимаше и през цялото време се пулеше с тъпата си физиономия — поклати глава и предизвикателно ме погледна: — Знаеш ли какво? Радвам се, че този задник Колбърг е мъртъв. А пък оня, дългия… на кого му пука за него?

— Колбърг те е наранил много зле — рекох.

— Я ме виж! — викна тя. — Отслабнах петнайсет паунда. Непрекъснато се чувствам зле. Не мога да се храня — завъртя се и повдигна тениската си. По средата на гърба й ясно личеше розов квадрат с големината на кутия за компактдиск. Присадената кожа не бе зараснала добре по краищата, които бяха покрити със сълзящи рани и лепенки. За втори път през последните шест месеца виждах резултатите от извратеното пристрастие на Стенли към свещи и запалки. Изгарянията на Аня бяха още по-внушителни от тези на Анджела.

След като ми демонстрира раните си по-дълго време, отколкото бих желал, момичето пусна дрехата си надолу и обърна лице към мен.

— Но какво общо има Ники? Да не би да мислите, че аз съм убила Колбърг?

Клер връхлетя в стаята, преди да успея да отговоря.

— Избяга — поклащайки глава рече тя.

След миг се появи и Дев и попита дали съм повикал подкрепления. Кимнах утвърдително.

— Аня, ще имаме нужда от помощта ти — каза Клер, след като поуспокои дъха си.

Аня поклати глава. Клер се доближи до нея. Наведе лице на по-малко от фут от нейното и твърдо каза:

— Ще намерим Ники. Но ако ни помогнеш, той ще има много по-голям шанс да се измъкне, без да пострада.

— Не! — отсече тя. — Той не е сторил нищо. Няма да ви помогна да го унищожите.

Без повече да се занимават с нея, детективите влязоха в спалнята. Ние с Аня ги последвахме. Клер мушна ръка в чантата си, извади оттам три чифта латексови ръкавици и подаде по един комплект на Дев и на мен.

Заобиколих падналото нощно шкафче и вдигнах от пода едната от пълните с бял прах торбички. Дев я взе от ръката ми. Очаквах да завре пръст вътре и да близне съдържанието, но той само я повдигна към светлината и изръмжа „кокаин“.

Видях Клер, която бърникаше в чекмеджетата на скрина до отсрещната стена. Навря ръка до рамо толкова надълбоко в гнездото на второто чекмедже, че чак мен ме заболя. Когато я издърпа обратно, бе прихванала с палец и показалец предпазната халка около спусъка на пистолет, по който още имаше парчета леплива лента.

— Беше залепен на задната част на чекмеджето. Прилича на 38-ми калибър.

Дев отиде до нея и взе оръжието от ръката й. Огледа го набързо и кимна.

— Определено е същият калибър. Полуавтоматичен — усмихна се. — Надали е случайно съвпадение.

— Нима повечето убийци не изхвърлят оръжието, което са използвали? — попитах.

— Невинаги — отговори Клер.

— Но ако е използвал този пищов, за да убие Колбърг, защо не го е взел със себе си, когато е тръгнал да бяга през прозореца?

— Я се огледай, докторе. — Дев посочи царящия в стаята хаос. — Бил е обзет от паника. Едва ли е имал намерение да прекатури лампата и да остави след себе си два пакета кокаин, нали?

— Освен това, ще направим балистична експертиза, която ще реши дали това е същият пистолет, или не е — кимна с глава Клер.

Преди да си тръгнем, Дев се върна до коша с мръсни дрехи в ъгъла на стаята и измъкна оттам намачкана тениска, опакова я в отделен плик и удовлетворено се насочи към вратата.

Когато излязохме навън, бяхме пресрещнати от три патрулни коли, наредени в полукръг пред изхода. Дев поговори с униформените, показа им снимката на Крутов и организира с тяхна помощ импровизирано претърсване на квартала. Ние обаче не останахме там, защото знаехме, че шансовете руснакът да е останал наблизо, не са големи.

Посветихме остатъка от деня на проследяването на всички негови контакти, за които разполагахме с информация. До здрачаване все още не го бяхме открили, но Дев и Клер не губеха надежда. Те имаха своя главен заподозрян, което бе достатъчно да направи щастлив всеки детектив от „Убийства“. Поне в по-голямата част от случаите.

Пристигнахме в дома на Клер малко след осем вечерта. На вратата бяхме посрещнати от настойчивия лай на Нелсън. Бързо отидох в кухнята, намерих кутията с кучешка храна и му напълних купичката догоре. След като я изпразни, му вързах каишката и го поведох към парка от другата страна на улицата.

Върнахме се обратно и заварихме Клер в кухнята. Бе облечена в прилепнала по тялото бяла блуза без ръкави, която подчертаваше загорелите й ръце и изваяния бюст. Бе разпуснала косите си, които падаха свободно по раменете й. Потри ръце, млясна с устни и изръмжа:

— Ще започна да лая като Нелсън, ако изкарам още малко време без храна.

— Какво има в менюто за вечеря?

— Тайландска кухня — показа ми брошурата, която лежеше на полицата до телефона. Името не ми говореше нищо.

Малко по-късно прокарвахме вечерята си с помощта на бутилка „Зинфандел“[2]. Болната ръка ме поставяше в доста неизгодна позиция в борбата за порцията тайландска юфка. Движех я като пластмасов манекен, но Клер въобще не бе трогната от гледката.

— Оцеляват по-приспособимите — каза тя и със смях мушна в устата си последната хапка юфка.

Преместихме се в дневната. Сгушени на дивана, заслушани в тромпета на Майлс Дейвис, довършихме бутилката вино. Тя бе положила глава в сгънатата ми здрава ръка. Когато дискът свърши, ме погледна с приканваща усмивка. Не можах да се удържа и я целунах.

Целувките разпалваха желанието в мен. Плъзнах ръка по блузата й и, окуражен от нежното изръмжаване, което тя вдъхна между устните ми, докоснах леката тъкан над малките й стегнати гърди. Но усещането за вина ме връхлетя отново. Отместих ръка от гърдите й и отлепих устни от нейните.

— Джоел, не мога да те разбера. — Тя се изправи и ме погледна гневно и обидено.

— Аз сам не мога да се разбера. Просто… просто не знам.

— Не мога да си представя какво си почувствал след загубата на Лорън — каза тихо тя и взе ръката ми в своите, — но все някога трябва да го преодолееш, нали?

— Виж, Клер, не е това — забих поглед в превръзките си. — Имам прекалено много… минало. Не мисля, че ще бъде честно към теб…

— Аз съм голям човек — каза тя. — Мога да нося отговорност за избора си.

Погледнах я право в очите.

— Има някои неща, които не знаеш за мен.

— Като например?

Поколебах се. Помислих си дали да не се опитам да й обясня как всяка жена, станала част от живота ми, бива сполетяна от нещастие, но бях сигурен, че ще й прозвучи нелепо. А и не беше само това, което ме възпираше.

— Нещата от миналото ми — рекох неопределено.

Тя издърпа ръката си от моята.

— Не си участвал заедно със съдружниците си в техните сексуални…

— За бога, не!

— И в моето минало има някои неща. — Тя поклати глава. Изражението на лицето й омекна.

Почудих се дали има предвид бившия си съпруг, или нещо друго, но също като мен и тя не пожела да навлиза в подробности. Поседяхме няколко минути, всеки потънал в собствените си мисли. Накрая тя ме погледна и решително рече:

— Няма никакво значение.

— Кое няма значение?

— Миналото ти. Не ме интересува Джоел Ашман отпреди три години. Нито дори отпреди три седмици — наклони глава и захапа устната си. — Интересувам се от този Джоел, този тук, този сега.

Загледах се в бездънните й зелени очи и усетих как съпротивата ми рухва. Привлякох лицето й към моето и целунах устните и брадичката й. Плъзнах се надолу по шията, сменях целувките с леки захапвания на меката кожа, вкусвах нежния й аромат. Тя се излегна назад на дивана и нежно мъркаше от удоволствие. Плъзнах лявата си ръка към кръста й и хванах ръба на блузата. Тя повдигна ръце нагоре, за да мога по-лесно да я издърпам през главата й.

Трескаво се разсъблякохме един друг, без да прекъсваме жадното търсене на устни и милувки. Дрехите падаха на пода до кушетката. Наместих се върху нея, без да откъсвам устни от нейните и телата ни се преплетоха. Въобще не обръщах внимание на болката в ръката. Нежността прерастваше в тръпнеща припряност. Изгарях от желание да бъда вътре в нея, да преоткрия почти забравеното усещане.

Залитайки, стигнахме до спалнята. Стори ми се, че е изминала цяла вечност, преди Клер да се отпусне върху ми, обсипана като мен с капчици пот. Изтощен от страстта и замаян от облекчение, потънах в тежък сън. Но не и спокоен.

Анджела Конър се появи в съня ми. И доведе в него Стенли. Стреснато се събудих. Не можех да изгоня от съзнанието си спомена за деня, когато за пръв път прочетох разказа, написан със собствената й ръка, за това, на което я бил подлагал Стенли.

 

 

Часове, след като почти премазах юмрука си в лицето на Стенли, осъзнах значението на това, което ми бе казал — Анджела трябва да е говорила с него, след като изхвърча от дома ми. Как иначе би могъл той да знае, че съм я „изритал навън самотна в нощта“?

Защо от всички хора на света е избрала да се обърне точно към него? Въпросът изгаряше мислите ми. Не можех да спра догадките какво би могъл да й каже той.

Когато Стенли свали маската си, видях що за копеле е, но нямах никакви доказателства. Нито пък исках да намеря някакви. Давах си сметка, че смяната на партньорите няма да реши проблемите ми. Самоубийство или не, пламъчето вътре в мен бе загаснало. Месец по-късно закрих практиката си.

За да свържа двата края започнах работа в психиатричната болница „Каскейд“, където се занимавах с овладяване на кризите и медикаментозна стабилизация на множеството хронични пациенти на психиатрията, които успяваха някак си да се справят извън стените на болницата. Сивите зимни месеци безлично минаваха покрай мен, ден след ден избледняваха в миналото, но мислите ми никога не се отделяха за дълго от Анджела.

Така изминаха четири месеца до деня, в който получих неочаквано телефонно обаждане.

— Д-р Ашман, безпокои ви Томи Конър. — Гласът му не бе по-приветлив от последния път, когато се разделихме в църковното преддверие.

— О, Томи, как си?

Не обърна внимание на въпроса ми.

— Намерих нещо, което би могло да ви заинтересува.

— Какво е това нещо?

— Все още ли вярвате, че Анджела е лъгала за вашия съдружник?

— Бивш съдружник — поправих го. — Томи, какво става?

— Защо не вземете да хвърлите едно око на това, което намерих? Сам ще разберете всичко.

— Току-що се прибрах у дома. — Погледнах часовника си — беше шест и четвърт. — Сега мисля да хапна нещо, но след час ще съм свободен.

— Не тази вечер — каза той. — Моята група свири всеки понеделник. Утре вечер става ли?

— Чудесно — казах. — Тогава, утре вечер в осем.

Апартаментът на Томи бе в сърцето на Бродуей — „Кварталът“ с главно „К“ за двайсетинагодишните ергени. Отвори ми вратата бос, облечен в джинси и евтино черно поло. Влязохме вътре и си дадох сметка, че независимо дали жилището бе негова собственост или го бе взел под наем, трябва да печелеше доста добре, за да може да си позволи ремонтирания и обновен апартамент на две нива с три спални, с чудесен изглед към центъра на града.

— Искате ли питие или нещо друго? — попита, коленичил пред пачката цигарени хартийки и купчинката трева на холната масичка.

— Не, благодаря — отвърнах и го гледах как си свива джойнт.

Сви цигарата и ми предложи да дръпна пръв. Отказах.

— Нали не възразявате аз да запаля? — попита и запали джойнта, преди да имам време да отговоря. Дръпна два пъти, после дрезгаво рече: — Вярвате или не, но единствено тази смес ми помага да не си загубя разсъдъка през последните дни.

— Какво заплашва здравия ти разум, Томи?

— Психиатрите — закашля се. — По-конкретно, вашите съдружници.

— Бивши съдружници — казах, като се почудих защо и Никъл е станал обект на гнева му.

— Няма значение — изправи се на крака. — Искам да ви покажа нещо.

Последвах го нагоре по стълбите в просторна гостна, която заемаше целия горен етаж. В далечния й край имаше дъбово бюро, покрито с извит сгъваем капак. Приближи се до него.

— Имам това от баща си — каза. Закашля се и пак дръпна от цигарата. — Тук живя Анджела през последните дни от живота си. Не бях пипнал нищо след смъртта й, докато… — Ново дръпване и нова кашлица. — Преди няколко дни реших, че е време да разчистя нещата й. Стигнах до бюрото и… — плъзна назад извития капак, скриващ съдържанието му — … открих това.

Познах нейните бележници, подредени на писалището, по пастелните цветове на кориците.

Томи потупа с ръка по купчинката.

— Първият е датиран отпреди три години — вдигна го и ми го подаде. — Защо не му хвърлите един поглед? Просто го прелистете.

— Зная, че Стенли Колбърг е насилвал сестра ти — казах, но не взех дневника.

— Но не проявявате интерес да научите подробностите? — Той махна с ръка, държаща книгата, към мен.

— Тя сподели някои от тях с мен.

Смехът му бе прекъснат от нов пристъп на кашлица.

— Не мислите ли, че й дължите поне това? Да научите пълните подробности на историята й?

Останах неподвижен. Томи сложи дневника обратно на мястото му и тръгна към вратата.

— Можете сам да намерите изхода — с тези думи излезе и остави след себе си вълна от лютивия аромат на марихуаната.

Седнах пред писалището. Дълго време се взирах в дневниците, спомняйки си обещанието, което бях дал на Анджела — никога да не ги чета. Но някои обещания се дават, за да бъдат нарушавани. Пресегнах се и взех най-горния том.

Дневниците се четяха като увлекателна автобиография. В тях нямаше нищо, което да не ми бе известно отпреди, но всяка изписана с грижливия й почерк нова дума, разказваща за безпомощността и обидата, разширяваше раната в душата ми.

Първоначално тя описваше радостта си най-после да намери някого, който „толкова добре я разбира“. Ставаше дума за Стенли. Доверието в него извираше от страниците, подобно на увлечение на гимназистка по учител. На едно място бе написала: „Благодарение на д-р К. разбрах, че не съм виновна. Татко се е възползвал от детската ми безпомощност и всичко, което се случи след това — всичко! — е по негова вина. Не моя!“

С течение на времето в записките на Анджела малко по малко се появяваха буреносни облаци, съпровождащи ескалацията на насилието от страна на Стенли. От самото начало бе прозряла истината зад опитите му да представи всичко като някаква форма на терапия. Грешката й бе там, че не беше успяла да предвиди докъде ще стигнат нещата в бъдеще. „Днес отново налагах Стенли с камшика“, прочетох във втория том на дневника й. „Всеки път ме кара да го правя по-силно от предишния. Отвратително е да гледам как кожата му кърви. Казва ми да си представя, че удрям татко. Глупости! Той си го вдига, независимо дали аз си мисля за татко или за закуската. И все пак, Стенли ми помогна много. Мога да понеса всичко, което ме кара да правя сега. Справяла съм се и с по-лоши неща. Пък и нали всички гении са ексцентрични?“

Но търпимостта й към „ексцентричността“ се топеше заедно с ескалацията на спиралата на малтретирането. Вече не го наричаше „д-р К.“, а просто „Стенли“. Или само „Той“. „Той е толкова гаден. Вече втори път води оня дългуч, партньора си, върху който трябва да се изпикая. И още, и още. Иска да ми причинява болка. Днес ме върза до стената и така ме наложи с камшика, че за малко да загубя съзнание. Копелето се изпразни като тийнейджър. Но какво мога да сторя? Държи ме «с моята малка тайна», също като с камшика.“

И така стигнах до записа, датиран от 7 май. „Вече не се задоволява само да ме бие. Днес Той обгори гърба ми със свещ. Не знаех, че може да съществува такава болка. Но шибаната ми кожа е неунищожима. Зараства отново и отново.“

След този параграф Анджела бе сменила синьото мастило с черно, без да отбелязва нова дата, само празен ред с три звездички по средата. „Нещата никога не са били толкова зле с татко. Сигурна съм, че ако се оплача от Него някому, Той ще успее да извърти нещата и да се измъкне сух. Залогът за Томи е твърде висок. Странно, но вече не съм уплашена. Дори престанах да Го мразя. Толкова съм уморена. Той е само един мръсен, патетичен дъртак. Но вече не мога да спя. Много съм уморена. И не ми пука. Наистина не ми пука. Мисля, че за всички ще е по-добре, ако просто изчезна.“

Спомнях си датата, на която бе написала тези думи. Същият ден я бях срещнал за пръв път. Денят, в който я бяха приели в Шведската болница със свръхдоза антидепресанти.

Мъчително изчетох последния том, в който описваше терапията с мен. Почувствах се като някакъв воайор, когато прочетох: „Не вярвах, че след Него ще мога отново да имам доверие на психиатър. Но д-р А. е различен. Грижи се за мен, без да иска нищо. Колко рядко е това?!?“ Беше ми трудно да чета дори пасажите, където описваше подобренията в живота си, защото знаех, че те са като клонки на дърво, върнати за малко назад от водовъртежа, преди да се отправят към пропастта на водопада.

С облекчение стигнах края на тома и видях, че последният запис в него е направен шест седмици преди смъртта й. Опасявах се, че ще ми се наложи да прочета разказа й за свадата помежду ни в деня, преди да сложи край на живота си. Внезапният край ме озадачи. Защо е престанала да води дневника си през тези шест седмици, след като така старателно е записвала всичко до последния ден преди първия й опит за самоубийство?

Изправих се до писалището и разкърших раменете и врата си, схванали се от продължителното седене на едно място. Бяха минали цели два часа, откак Томи ме остави насаме с книгите и дори спарената миризма на марихуана се бе разнесла. Оставих бележниците там, където ги бях намерил, и тръгнах надолу по стълбите към дневната.

— Томи, къде си? — викнах, когато влязох вътре.

Вратата откъм коридора се отвори и той влезе в дневната.

— Прочетохте ли ги?

Кимнах.

— Не е лъгала за Стенли, нали така?

— Не.

— Ако бяхте на мое място, какво бихте направили?

— Щях да накисна мръсния кучи син.

— Къде?

— Като начало, пред Департамента по здравеопазване във Вашингтон.

— Какво могат да направят те? — попита той и сви рамене, мушнал ръце дълбоко в джобовете си.

— Да разследват. И ако открият достатъчно доказателства в подкрепа на обвинението, ще му забранят да практикува и ще повдигнат обвинение пред съда.

— Ако — изсумтя той.

— Аз ще свидетелствам за всичко, което зная, Томи. А ти разполагаш с дневниците. И двамата знаем, че трябва да е имало и други. Обвинението срещу него ще бъде много силно.

Когато Томи най-накрая проговори, гласът му бе съвсем спокоен и изпълнен с решимост.

— Знаете ли, мисля, че просто трябва да го убия.

Бележки

[1] Булевард в Сиатъл. — Бел.прев.

[2] Марка червено калифорнийско вино. — Бел.прев.