Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (5)

Глава 3

Майка ми беше настанена в заведение за наблюдение на тежки случаи, наречено „Хендерсън хаус“. Намираше се в северната част на града, не много далеч от моя апартамент. Нейното състояние беше обозначено като ПВС — перманентен вегетативен статус, и получаваше по изкуствен начин течности и храна, но все пак дишаше самостоятелно.

Отбих се при нея на път за вкъщи.

— Добър вечер, г-жо Даниелс. Искате ли да видите майка си?

Секретарката, Джули или нещо подобно, вече беше хванала телефонна слушалка, за да позвъни в сестринската стая. Обикновено трябваше предварително да си уговарям посещение или поне да се обадя. По този начин обслужващият персонал можеше да почисти майка ми, преди да я посетя. За парите, които струваше престоят в клиниката, роднините се ядосваха, ако любимите им близки са с мръсни чаршафи.

— Има ли промяна? — попитах, когато затвори телефона.

Джули прегледа някакъв картон.

— Все още е на Стадий I по скалата на RLA за когнитивни функции, но по Глазгоу се е качила с два показателя. Днес е отворила очите си.

Това привлече вниманието ми.

— Кога?

— Според картона е било тази сутрин. Има отбелязано обаждане до дома ви.

— Но защо не ми се обадихте на мобилния?

— Съжалявам, госпожо Даниелс. Искате ли да сложа мобилния ви като първи номер за контакт?

— Мобилният ми вече би трябвало да е първи номер за контакт. — Гласът ми стана по-силен. — Не мога да разбера защо не сте опитали пак, след като не сте ме открили вкъщи. Можеше да позвъните и в работата ми. Аз работя, за да живея.

Стиснах зъби и усетих, че ушите ми горят.

— Разбирам, госпожо Даниелс. Ще имам грижата следващия път да използваме мобилния телефон. Чаша вода ли искахте? Ще отнеме няколко минути, преди майка ви да бъде готова.

Отказах и седнах в безпощадно приветливата чакалня, където стените бяха боядисани в искрящо жълто, с фризове в цветовете на дъгата и изгрева. Мислех за резултатите по скалата за кома „Глазгоу“. Показателите на майка ми непрекъснато се колебаеха. Откакто се случи произшествието, не беше говорила, а реакциите й на различни стимули и отварянето на клепачите ту се проявяваха, ту — не. Лекарите ми казаха, че пациентите с ПВС могат един ден да бъдат с много ниски показатели, а на другия ден да се събудят и да са контактни. Стига вече за „Глазгоу“.

Прекарах няколко минути седнала и вперила поглед в една прашна ваза с копринени цветя на масичката за вестници, след което влезе познат мъж.

— Здрасти, Тони.

Лицето му светна, когато ме видя. Тони Колиозо беше висок, четиридесетгодишен и беше класически италиански красавец. Баща му беше в кома от три години.

— Здравейте, лейтенант. Някаква промяна?

— Два пункта нагоре. А при теб?

— Един пункт надолу. — Усмихна се, но насила. — Сякаш говорим не за родителите си, а за акции.

През последните няколко месеца с Тони се бяхме виждали много пъти, разменяхме по някоя приказка в коридорите и в чакалните. Също като мен, той беше разведен, но, за разлика от мен, имаше две големи деца. Беше ми приятно в неговата компания, а и беше симпатичен. Питах се защо досега не ме е поканил да излезем. Все още влизам в размер осем и минала седмица на улицата до апартамента ми един бездомник ми каза, че имам страхотно дупе.

— Как са децата?

— Твърде заети, за да навестят дядо си. Най-голямото ми каза, че нямало значение, защото той и без това не ги чува.

— Но той чува — уверих го аз. — Чува всяка една дума.

— Да. Добре. Нагоре ли си?

Хвърлих поглед към Джули, която ни гледаше, докато разговаряхме. Тя ми кимна.

— Можете да се качите, госпожо Даниелс.

Усмихнах се на Тони.

— Явно съм нагоре.

— Искаш ли да пътуваш в асансьора с един стар селяк?

— За мен ще е чест.

Докато се возихме, не си говорихме. Въпреки че някои от полицаите от моя район биха ме окачествили като агресивна, към мъжете бях различна. Нямаше логика. Бях в състояние да разбия врата и да окошаря убиец, но никога не бях канила мъж на среща. Нито веднъж. Във всички мои романтични преживявания винаги бях адресат и никога адресант.

Дори по-лошо. Бях доста непохватна при даването на аванси. Дали ако бях казала нещо от рода на: „Боже, доста отдавна не съм правила секс“, мъжът щеше да се заинтригува? Така и нямах възможност да проверя. Асансьорът спря и Тони тръгна наляво, без дори да каже дума или да помаха за довиждане. Разбира се, той отиваше да види своя изпаднал в кома баща, така че нямаше как да осъждам маниерите му.

А моят родител в кома си лежеше кротко в леглото. Памучна превръзка покриваше дупката във врата й, където влизаше тръбата за храна. Очите й останаха затворени, дори и след като затворих доста силно вратата, както винаги правех.

— Здрасти, мамо. Все още си дремваш, както виждам.

Седнах в люлеещия се стол до леглото й, хванах сухата й ръка и й разказах как е минал денят ми.

Говорихме си повече от час. Опитах се да остана весела и с повдигнато настроение. Независимо какво казах на Тони, аз се съмнявах, че майка ми въобще осъзнаваше, че съм при нея. Но при съществуващия минимален шанс тя да ме чува, не исках да я депресирам.

Когато нямах какво вече да й разкажа, аз станах, протегнах се и след това се заех да я оправя. Проверих памперса й. Проверих дали няма рани от заседяването. Гъделичках я по ходилата и щипах ръката й с надеждата да провокирам някаква реакция.

— Нали знаеш, че би трябвало да спиш само една трета от живота си, мамо. Сега си пропиляваш живота.

След като оправих възглавницата й и я целунах по бузата, съзнанието ми се отнесе и аз се питах дали Тони беше още тук. Мил, добре изглеждащ мъж на моята възраст рядко се срещаше.

Колко трудно може да бъде да поканиш мъж на кафе? Какво може да се случи? Да ми откаже? На няколко пъти мъже се опитваха да ме убият. Предполагам един отказ би трябвало да приема по-леко.

— До утре, мамо. — Наведох се към нея и й прошепнах. — Мисля да го поканя на среща.

Затворих вратата след себе си, този път леко, и тръгнах по коридора.

Тони беше оставил вратата отворена и когато надникнах през нея, той се беше притиснал в баща си, а главата му бе заровена в гърдите на стария човек.

Ридаеше. Силни конвулсии разтърсваха цялото му тяло.

Преди да успея да се оттегля, той ме забеляза, а лицето му беше смесица от ярост и плач.

— Остави ме на мира, за бога!

— Аз… ъ… Извинявай!

Върнах се назад и ми се искаше да тичам до асансьора.

На път за вкъщи премислях няколко пъти ситуацията. Заключението ми бе: клиника за изпаднали в кома не е подходящо място за сваляне на мъже.

Живеех в апартамент в Ригливил, на една ръка разстояние от стадиона на „Къбс“. Наемът беше скандално висок, а съседите ми по-млади от мен поне с две поколения. Паркирах до един пожарен кран на улицата и замъкнах торбата с уликите по стълбите в апартамента си.

След като деактивирах алармата, отидох в кухнята, където котката се забавляваше с любимата си игра — да изважда съдържанието от котешката тоалетна. Мразех тази игра, но я предпочитах пред другата му любима — да си върши работата в леглото на Джак.

Реших да оставя безпорядъка за утре. В купичката имаше купчина от втвърдяваща се котешка храна и аз не можех да си спомня дали беше от тази сутрин, или от миналата. Хвърлих я в боклука и отворих прясна консерва.

Господин Фрискърс скочи на плота, когато ме чу да отварям кутията.

— Не ме посрещаш, когато се прибирам, но тичаш при мен, когато те храня.

Не ми отговори. Изсипах храната в чинийката му, а той спокойно отиде и я подуши. После ме погледна, а на муцунката му се изписа безкрайно разочарование.

— А какво ще кажеш за едно „Благодаря!“?

Котката яде, без да ми благодари.

Влязох в спалнята, съблякох си дрехите и реших, че не миришат и мога да ги облека пак, след което махнах грима си над мивката в банята. Направих подробен оглед на лицето си в огледалото, проучвах бръчките си и реших, че ми трябва мистрия, за да ги запълня. Корените ми също се показваха. Нищо чудно, че Тони ми каза да се разкарам.

След като сложих върху лицето си кофа крем за лице, облякох една от старите тениски на Лейтъм и се вмъкнах в леглото. Лейтъм беше бившият ми приятел. Обичах го, но обърках нещата, защото се оставих да бъда себе си.

Пресегнах се през завивките, за да взема дистанционното, и направих неприятно откритие: Господин Фрискърс все пак беше играл и втората си любима игра.

— По дяволите, коте!

Обуздах желанието си да го хвърля през прозореца — нещо, което често ми идваше наум, но никога не го бях мислила сериозно, защото майка ми обичаше това животно. След десетина минути бях почистила подаръка на Господин Фрискърс, приготвих си пилешко с пармезан на микровълновата и се пъхнах под завивките да гледам телевизия.

Видеокасетите на Корк от найлоновия плик ме зовяха.

Не им обръщах внимание и продължавах да гледам повторения на сериали и стари хумористични вечерни програми, но шегите не бяха забавни и умът ми не се отпускаше. Донесох касетите вкъщи, за да ги гледам, а и имах само 48 часа да открия някаква следа.

Но не ми се гледаха касети с хора, които бяха измъчвани до смърт.

Обаче това ми беше работата.

Но те може и въобще да не помогнат на случая.

Обаче може и да помогнат.

Но, обаче, но.

Накрая, когато нямаше какво друго да се гледа, освен реклами и платено порно, изпълзях изпод завивките и отидох за торбата.

Казах си, че трябва да се справя. Казах си, че хората на касетите са мъртви от доста време. Нямаше как да им помогна. Не страдаха повече. Бях силна. Можех да се справя.

Можех да се справя.

Взех касета напосоки и я пъхнах във видеото.

Снежинки. След това образ.

Момиче в тийнейджърска възраст, вързано на стол. Плаче.

— Здравей, Бетси! — Гласът на Чарлз Корк, нисък и прелъстителен. — Ще си поиграем на една игра. Казва се: „Господи, избави ме от мъките“. Виждаш ли всички тези пирони? Ще ги закова по теб, един по един, а ти ще молиш господ да те спаси от мъките ти. Готова ли си?

Това се е случило в миналото. Можех да се справя. Аз бях лейтенант от полицията.

— Виж колко голям е този пирон, Бетси. Обзалагам се, че наистина ще боли.

Можех да се справя.

— Започвам!

Корк нагласи пирона на коляното на момичето. Насила се накарах да гледам.