Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (40)

Глава 38

— Първият е до онези храсти.

Лорна Хънт Елисън протегна двете си ръце и посочи. Ръцете й бяха хванати от белезниците под ръкавите на светлоотражателния й затворнически гащеризон. Ластикът й стягаше на кръста, а крачолите й бяха твърде дълги, но цветът й напомняше на якето за лов на Бъд, което той използваше в сезона на елените — хареса й този спомен. Двамата с Бъд бяха излизали на лов десетки пътя и обикновено тя застрелваше дивеча — Бъд бе калпав стрелец. Той обаче обичаше да го приготвя. Източването на кръвта, одирането на кожата, разфасоването на месото. Понякога дори не можеше да я изчака да го сготви, за да го опита.

Бъд.

Ще го види отново. Много скоро.

Един от федералните отиде до дървото, което тя посочи.

— Тук ли?

Лорна се изплю.

— Май е там.

Наведе се върху патрулната кола и се огледа за камъка, маркиран със спрей. Това трябва да е мястото. Тя написа указанията си. „Роузър парк, в Ливърпул, по втория черен път от «Орегон стрийт», на изток към езерото. Върви по пътя, докато свърши“. Но тя не видя никакви камъни — нарисувани или не.

Лорна се отдалечи от колата и направи няколко стъпки по тревата. Тя беше настояла да махнат веригите от краката й или в противен случай нямаше да им покаже къде са телата. И те я послушаха, а и какво можеше да им стори една старица, нали така?

Свинята с пушката — този, който се предполагаше, че трябва непрестанно да я държи на прицел — си чешеше топките, дулото на пушката бе подпряно в земята. Двама полицаи, които носеха лопати и стояха до федералната отрепка, ровеха в земята и се чудеха откъде да започнат.

— Точно там! — Извика Лорна. На около метър, метър и половина дълбочина.

Тя погледна надясно. Нямаше камъни. Наляво. Там бе паркиран черният седан на федералните. Един от тях стоеше до него и говореше с някакъв дебел шериф.

Тя погледна зад колата, към езерото. Областта е предимно открита: трева до глезените, няколко фиданки и храстите, които тя посочи. Времето е хладно, към 10 градуса. Нямаше движение — няма рибари или спортуващи. Твърде рано сутринта е.

Всичко ще е чудесно, ако успее да намери проклетия камък.

Дебелият шериф се приближи и погледа Лорна така, все едно е нещо, което е настъпил.

— След като свършим тук, ще ме заведете да видя Бъд, нали? В болницата „Благословена Мария“ в Гари?

Той се намръщи.

— Нали такава е сделката. Въпреки че не аз съм я правил. Не се пазаря с боклуци.

— Вероятно с никого не се пазариш. Дебел задник като теб сигурно цял ден седи на бюро.

Погледът му потъмня и стана зъл.

— Внимавай какво говориш, кучко.

Забеляза го: малък сив речен камък около 30 сантиметра висок, заобиколен от суха трева и на по-малко от пет метра разстояние. Върху него има голям червен „Х“.

— Извинявам се, шериф. Имате ли нещо против да си разходя краката малко? От дванайсет години не съм била на открито.

Той изсумтя.

— Благодаря ви, шериф.

Тя вървеше бавно, без ясна посока. Когато стигна до камъка, се протегна, след това се наведе, за да завърже обувката си.

Пистолетът беше там в стара херметизирана найлонова торба. Беше малък — оръжие с два изстрела, което Док Холидей винаги вади от ръкава си в старите уестърни.

Извади пистолета от торбата и придърпа ударното чукче. Цялата дължина на пистолета е по-малка от десет сантиметра и тя съвсем спокойно можеше да го скрие в дланта на голямата си ръка.

— Хей, Лорна, да не разтоварваш самосвалчето там?

Мъжете се разсмяха. Лорна се изправи и им показа среден пръст, след което се върна към групата. Имаше четирима полицаи и двама федерални, а пистолетът е само с два куршума.

Но два са напълно достатъчни.

Приближи се към свинята с пушката и му протегна китките си.

— Можете ли да ги махнете? Стягат ми.

Той й се изсмя, но преди да може да довърши, тя го простреля два пъти в лявото око.

Звукът бе като от бомбичка, два кратки изстрела и преди свинята да има възможност да падне, Лорна хвърли пистолета и взе пушката — „Ремингтън 7400“, автоматик с осем куршума в пълнителя. Коленичи зад патрулната кола, сложи дулото на капака и се прицели в най-близкото тяло — това на шерифа.

Странно е да се стреля със закопчани ръце, но успя да уцели един между очите, докато той просто си стоеше там, объркан. Смешен канцеларски плъх.

Няколко души стреляха по нея и колата стана на решето от куршумите. Лорна не им обърна внимание. Насочи се към федералния идиот, висок мъж в сив костюм, и го простреля два пъти в гърдите, докато той се опитваше да извади собственото си оръжие от кобура.

Най-близките заплахи са премахнати и тя се обърна към групата до храста на трийсетина метра разстояние.

В престрелка обикновено печели по-дългото оръжие. Двете свине и федералният са твърде далеч, за да я улучат. А освен това те нямаха никакво прикритие, като изключим голия тъжен храст, до който копаеха.

Лорна беше ловувала животни твърде много пъти, за да ги брои. Можеше да убие опосум от 30 метра.

Тези мъже бяха по-близо в доста по-големи от опосум.

Уби първия полицай с изстрел в главата. Вторият полицай падна на земята и се опита да допълзи до дупката, която досега копаеха. Федералният се мушна зад храста, което я накара да изпадне в див смях.

Простреля полицая във врата и след това федералния в ръката.

— Хвърли си оръжието!

Той хвърли пистолета си настрана и сложи ръце зад врата си.

— Изправи се!

Той се изправи. Разигра се нещо като федералната версия на „Саймън каза“.

Лорна се прицели и издиша, когато натисна спусъка.

Коляното на федералния експлодира по невероятен начин.

— Казах, изправи се! В противен случай следващият ще е между ушите ти!

Искрено се забавляваше, докато наблюдаваше борбата на мъжа да се изправи, как падна два пъти и най-накрая успя да се закрепи на един крак.

Замисли се дали да не простреля и другото коляно, но вместо това го простреля в слабините.

Той отново падна.

Лорна остави пушката и коленичи до първата свиня, която уби — този, който й свали веригите от краката. Той имаше ключове за белезници в джоба на панталоните си. За момент се забави, за да освободи китките си, и после издърпа оръжието на полицая — „Зиг Зауер“, 9 мм — от кобура му.

— Все още ли си жив, г-н ФБР? Лорна ще дойде при теб само след секунда.

Сканира хоризонта и не видя друга жива душа наоколо. Свежият въздух мирише прекрасно. Като свободата. Небрежно се доближи до храста, мина покрай мъртвата свиня в дупката. Надвеси се над федералния, който лежеше по гръб, хванал се за чатала с двете ръце и дишаше така, все едно ще ражда.

— Тук няма никакви тела, г-н Федерален. Разигравах ви. Доста подло, нали?

Лицето му бе обляно в пот, но той изглеждаше повече ядосан, отколкото уплашен.

— Не се ли страхуваш от мен, г-н Федерален? Вие, от ФБР, сте по-издръжливи, отколкото предполагах.

Насочи „Зиг Зауер“-а, махна палеца от спускателния лост и го простреля в едното рамо, след това в другото.

Сега на лицето му се изписа страх. Страх и болка, и известна доза лудост.

— Вие, федералните, сте нещо друго. Идвате и ни посещавате — мен и Бъд, хора като нас — и ни говорите, че се опитвате да ни разберете защо постъпваме така. Сякаш сме някакви животни, които проучвате в някакво природонаучно предаване по телевизията.

Клекна до федералния с широка грозна усмивка на лице.

— Ето какво става, когато си играете с животни, г-н Федерален. Те ви хапят.

Той изплака и тя стреля, загледана с любопитство как тила му украсява тревата под него.

Лорна не знаеше с колко време разполага, преди някой да дойде, затова действаше бързо. Първо, претърси федералния и взе ключовете му за колата. След това, свали оранжевия гащеризон и бързо отиде до шерифа. Остана доволна, че няма много кръв по неговите дрехи.

Съблече го, панталоните й създадоха малко трудности, защото не можеше да ги измъкне от големите му ходила. Отне й почти пет минути и тя се проклинаше, задето беше съблякла своите дрехи предварително, защото замръзна, докато се справяше с шерифа.

Облече се бързо. Неговата риза бе прекалено голяма, а панталоните прекалено дълги и тесни на ханша, но след като се позагащи и сложи служебното яке на шерифа и шапката му, тя се огледа в огледалото за обратно виждане и остана доволна от превъплъщението си.

След това събра още оръжия — не можеше да открие това, което федералният хвърли на тревата, както и чифт слънчеви очила. Занесе всичко в черния седан и запали мотора.

Болницата „Благословена Мария“ е на по-малко от 16 км оттам. Лорна включи на скорост и натисна газта. За първи път караше кола от поне десетина години и беше почти толкова вълнуващо, колкото и убийството на онези свине. Поигра си с радиото и намери станция, по която пускат кънтри. Тананикаше си стара мелодия на Ханк Уилямс.

В болницата кипеше дейност. Около нея имаше медии, по пътищата също. Тя ги подмина и спря на паркинга. Остави колата до входа за Спешното отделение и преброи седем полицаи, преди да влезе.

Във фоайето имаше достатъчно свине. Двама я забелязаха. Тя ги подмина, като не им обърна внимание, и се опиташе да имитира полицейския маниер, който бе виждала толкова много пъти. В стаята на сестрите бе истинска лудница и Лорна изсвири пронизително, за да привлече вниманието на момичетата.

— Къде е Корк?

Сестрата й даде пълно упътване.

— По коридора, отляво. Стая 118.

Лорна почука върха на шапката си, която бе малко голяма за главата й, и влезе в Реанимация. Стаята на Бъд се пазеше от двама полицаи. Единият спеше на стола си. Другият мързеливо погледна към нея.

Тя извади ръката си от джоба, в която държеше „Зиг Зауер“-а, и го заби в мишницата на полицая. Дръпна спусъка три пъти, но само два от куршумите се изстреляха. Полицаят падна и Лорна погледна цевта, която беше пълна с кръв и малки парченца. Пусна оръжието и се пресегна за друго, 45-ти калибър, което бе затъкнато в колана й и което тя спусна на нивото на главата на спящия полицай, точно когато той си отвори очите.

Кокалчетата й бяха последното нещо, което той видя. Стреля веднъж, след което влезе в стаята.

Бъд бе седнал в леглото с глупава усмивка на лицето си.

— Здравей, любов моя.

— Здравей, Бъд.

От другия си джоб извади и му подаде пистолет, след това и ключа за белезниците, които взе от полицая на „Роузър парк“. Белезниците са универсални и тя откопча тънката китка на Бъд.

Бъд стреля по някого в коридора и Лорна знаеше, че скоро полицаите ще са навсякъде. Насочи се към прозореца и изстреля три куршума, след което с крак изби мрежата на прозореца върху тревата.

— Трябва да вървим.

Бъд отново стреля, Лорна го завлече до прозореца и го избута навън. След това го последва и се огледа, като се опитваше да се ориентира. Паркингът е на 40 метра вдясно.

Тичаха дотам.

И двамата не бяха в блестящо физическо състояние, но страхът е невероятен мотиватор и те стигнаха до колата за по-малко от десет секунди. От първия изстрел до този момент бяха изминали само 60 секунди.

Лорна предполагаше, че паркингът ще гъмжи от свине, но двамата полицаи, които видя, тичаха към Спешното отделение. Вероятно мислеха, че е още в стаята на Бъд.

— Наведи се, Бъд.

Тя излезе от паркинга, като нарочно караше бавно и внимателно, за да не привлече внимание. Мина покрай всички репортери, зави по улицата към магистралата и се включи в нея.

— Знаех си, че ще дойдеш за мен, Лорна.

Тя се пресегна и потупа плешивата му глава.

— Семейството се грижи за своите проблеми, Бъд. Помагаме си един на друг. — Набръчка веждата си, като се опитваше да се сети какво трябва да направи след това.

— Трябва да се отървем от колата и да ти намерим някакви дрехи.

— А после какво?

— След това трябва да оправим стари сметки в Чикаго. С онази кучка, която ни отне Чарлз. — Натисна запалката в колата.

— Искам я жива, Лорна. Тя е грешница и има нужда от изкупление на грешките си, преди да я изпратим да се срещне със Създателя.

— Добре ще я научим, Бъд. Ще се разкае за всичките си грехове. Като свършим, тя ще се разкайва и за чуждите прегрешения.

Запалката се изключи. Подаде му я, долният й край грееше в оранжево.

— Ето ти, скъпи. Поиграй си с това, докато помисля.

Последва изсъскване и писък, след което се разнесе миризма като от печен бекон.

Тя се усмихна.

Хубаво бе да са отново с Бъд.