Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (34)

Глава 32

На път към Чикаго се обадих в болницата и Бърнис ми даде да разговарям с един доста отпаднал Хърб.

— Получих инфаркт, Джак.

Насилих се да бъда остроумна.

— Чудно, като се има предвид върховната форма, в която се поддържаш. Насрочили ли са операция вече?

— За сряда. Лекарите казаха, че артериите ми приличат на магистралата „Интерстейт 90“ по време на задръстване.

— Погледни от хубавата страна на нещата. Поне не умираш от рак.

Последва дълга пауза. Опитите ми да се шегувам не бяха успешни.

— Джак… ако не оживея…

— Не говори така, Хърб.

— Ще ми правят троен байпас.

— В днешни дни всеки има по един — два байпаса. То е като да ти сменят маслото на колата.

— Смяната на маслото струва само 20 долара.

Хърб започна да кашля и аз чух Бърнис да му вика да спре, за да не си спука шевовете.

— Виж, Джак, ако… смяната на маслото не се получи, искам да знаеш, че ти си най-добрият полицай, когото познавам и те обичам като моя сестра.

Хърб запя припева на „Имаш си приятел“ на Джеймс Тейлър и Бърнис му взе телефона.

— Доста морфин му слагат, Джак. Не му обръщай внимание.

— Каква е прогнозата?

— Правиха му още тестове. Не бяха добри. Ето защо го оперират толкова скоро.

— Защо не са му поставили диагнозата по-рано? Той си прави колоноскопия съвсем скоро.

— Предполагам, защото е трудно да ти открият сърдечни проблеми, като ти заврат камера в задника.

Не знаех, че Бърнис използва такъв език. Представях си под какво ужасно напрежение беше.

— Ще ти се обадя по-късно.

Уплътних си времето добре, като спрях за закуска и пържени картофки, след това да заредя и да си взема „Жълти бомби“ — законни амфетамини, които съдържаха кофеин и синефрин и се продаваха в пакет по две. Шофьорите на камиони ги вземаха, за да се държат будни. Безсънието ме беше застигнало, а и километър след километър в равнината беше скучно и нямаше нищо, което да ме държи нащрек.

Пристигнах в управлението в 16:15 ч. с туптящо сърце и потящи се длани. Обадих се на Хайек, който беше успял да вземе секретаря на Мълруни в лабораторията, без да изтрие съобщенията. За съжаление гласовото разшифроване би помогнало при обвинението, когато хванем човека, а аз бях толкова близо до неговото залавяне, колкото и когато започнах случая.

Обадих се на Ал от колите под наем и го попитах дали перлено титановият „Еклипс“ беше върнат.

— Не съм сигурен. Почакайте.

Остави ме да чакам осем минута и докато отново ми се обади, кръвното ми беше толкова високо, че можеш да запаля пожар само като вдигна пръста си.

— Амииииииииииииииииииииииииии… не.

Трудно беше да се заделят хора в Чикагското полицейско управление. Нямахме никакви доказателства за извършени престъпления в нашия район, освен касетите, както и ясна връзка между тях и наетия перлено титанов „Еклипс“. И тъй като колата беше взета от човек с друга самоличност, твърде вероятно беше да не я върнат изобщо.

Нямаше необърнат камък, а нищо не се случваше. Влязох в управлението и събрах шестима полицаи в моя кабинет.

— Това са подробностите. Следете на смени по двама, редувайте се през осем часа. Ще ви го пишем като извънреден труд.

Описах им целта и какво да правят, ако я забележат, и ги оставих да доуточнят детайлите.

Бейнс щеше да ме удуши за извънредния труд, но всичко това може да е приключило преди бумащината да е преминала през бюрото му. Трябваше да хванем този мъж, в противен случай ваях да съм мъртва, но и в двата случай грижите ми не бяха парични.

След като разпуснах полицаите, се обадих в полицейското управление на Гари и ги помолих да ми пратят всичко, което имаха за Бъд Корк, Чарлз Корк, Калев Елисън, Лорна Хънт Елисън и за дъщерята, която според Бъд беше мъртва. Факс машината забръмча и информацията започна да излиза. Доста беше.

Телефонът ми звънна и полицаят от приемната ми каза, че във фоайето има някой, който ме търси.

Холи Фрейкс, годеницата на Хари. Бях забравила, че щяхме да стреляме и се чудех как мога да я разкарам.

После си помислих — защо, по дяволите, да не отида? Може пък изстрелването на няколко пълнителя да ми помогне да се освободя от напрежението.

Срещнах се с нея долу. Беше облечена с вталена фланелка, върху която пишеше „Версаче“, и с изтъркани дънки с цепки на колената, които обикновено се носеха от жени на половината на нейната възраст. С червените си обувки, вероятно на някой скромен дизайнер, който не можех да си позволя, завършваше целият ансамбъл.

— Здрасти, Джаки! — Усмихна ми се тя, очевидно доволна, че ме вижда. Изтърпях кратка прегръдка и целувка по бузата. — Харесва ми горната ти дреха. На кого е?

Погледнах към пухкавия си пуловер, с който бях облечена.

— Казва се Катлийн Би. Местна дизайнерка.

— Трябва да ме заведеш в магазина й.

Можех да се сетя само за още няколко неща, които не желаех да правя.

Холи вероятно беше възприела безмълвието ми като знак за объркване.

— Нали все още си навита да постреляме? — Вдигна една розова кожена чанта. — Донесох амуниции.

— Разбира се. Стрелбището е в мазето. Ела отзад.

Полицаят в приемната ми кимна зад петсантиметровото бронирано стъкло и ни пусна през охранителната врата. Преведох Холи през пъзел от бюра към стълбището отзад и слязохме два стажа по метални стълби, а токчетата й отекваха като пирони по ламаринен покрив.

Стрелбището заемаше цялото мазе. Приличаше на четирилентово игрище за боулинг, но коридорите бяха дълги 22 метра, а тези на боулинга — малко над 18 метра. Отговорникът на стрелбището, висок мъж на около шейсет години, който всички наричахме Уайът, ни се усмихна с пожълтели от тютюн зъби, докато се приближавахме.

Уайът беше на това място почти колкото Бил от отдел „Улики“. Той беше един от малцината полицаи в града, които стреляха толкова добре, колкото аз, въпреки че си нямах готин каубойски прякор.

— Здравейте, дами. Да се усъвършенствате или просто за забавление?

— За забавление. — Холи сложи чантата върху тезгяха на Уайът и го отвори. Съмнявах се някой по света да използва чанта на Луис Вюитон като чанта за боеприпаси.

— Какво имаш там? — Уайът си напъха носа в чантата, след това погледна Холи. — Може ли?

— Моля.

Той извади два впечатляващи автоматика; черни цеви, патронници и ръкохватки, сребърни приклади и спускови скоби. Уайът подсвирна леко.

— „Волверини Макмалин“. Проектирани по класическия „Колт“ 1911. Сериозни оръжия. Състезавате ли се?

— Понякога.

— Бърза стрелба?

— Понякога. Забелязал си промените.

Уайът завъртя пистолетите в ръцете си.

— Скосена рама, заоблено чукче, по-широк спусък и изглежда е шлифован. Чудесен е.

— Благодаря. Чукчето е купено, но сама поправих страните, спусъка и шлайфането.

Шлифоването представлява заглаждане на всеки остър ъгъл в оръжието, за да не се закача по кобури или дрехи. Можеше да подобри времето за изваждане с няколко милисекунди.

Уайът погледна оръжието, дръпна патронника и извади пълнителя.

— Пригоден за девет милиметра?

Холи разтегна широка усмивка.

— 45-и са твърде големи, а и аз съм просто едно момиче.

— Забелязах, но предполагам това не те възпира много.

— Никак даже.

Бях запазила мълчание достатъчно дълго.

— Ще ни дадеш ли слушалки за ушите, Уайът, или ще галиш пистолетите й цяла нощ?

Лошият ми поглед пресече всеки евентуален опит да остроумничи. Всеки път, когато слизах тук да стрелям, Уайът флиртуваше с мен. Всеки божи път през изминалите петнайсет години. Сега сякаш дори не забелязваше, че съм там.

Уайът взе предпазни очила и протектор за ушите от стената и Холи ми подаде оръжие. Беше малко по-широко за ръката ми. Ръкохватката беше дълга, но дебелата гума я правеше удобна. Беше чудесно балансирано оръжие, въпреки че тежеше около 900 грама — два пъти по-тежък от моя 38-калибров.

— Това е моделът на полицаите — каза ми Холи. — 12,5 сантиметра дължина вместо 16 сантиметра. — Намигна на Уайът. — Невинаги големината е предимство.

— Амин! — каза той, подавайки екипировката.

Холи извади найлонова торба, пълна с излъскани до блясък патрони. Тъй като не бяха в кутия, аз предположих, че са презареждани. Уайът също го забеляза.

— Сама ли си ги зареждаш?

— Много от маниаците на тема оръжия си мислят, че деветмилиметровият няма силата на 40 или 46-милиметровия, но аз разбрах, че куршумът е от значение, а не калибърът. Зареждам с мое олово гилзите до 160 сачми. Силата и проникването не могат да се сравнят с нищо друго. Дизайнът компенсира тежината и бързината.

Имах уважение към оръжията. Дори до известна степен получавах доза удовлетворение от тях, какаото бих получила от всяко висококачествено изделие. Но тази жена беше Марта Стюарт на огнестрелните оръжия.

Холи извади пачката и я зареди. Когато стигна до десетия патрон, тя пъхна пълнителя, зареди, след което извади пълнителя, за да добави още един патрон. Аз натиснах огромния прихващач и направих същото. Подготвихме си и по един резервен пълнител.

— Човешки фигури или „биволско око“?

Холи пожела да са фигури. Уайът ни даде две мишени с размери 65 на 86 см, реален размер на човешко тяло и глава, боядисани в черно. На гърдите имаше бяла област с големината на ананас, на която пишеше числото 5. На главата имаше кръг с размерите на портокал, в който беше изписало числото 10.

С нея си сложихме екипировката и отидохме до коридор, където закрепихме хартията на горната метална релса с клипсове. Натиснах един лост и мишената се отдалечи по ролковата система, отправяйки се навътре в стрелбището.

Наблюдавах Холи, която спря на 13 метра, и я последвах.

Подовете на коридорите бяха покрити с дебели пластове пясък, а в дъното на стрелбището имаше метална стена, цялата осеяна с белези, изградена под ъгъл от 45 градуса. Куршумите минаваха през мишената, удряха стената и рикошираха в пода, където се и заравяха.

Първоначално хванах дръжката с две ръце, за да свикна с ритането. Първият изстрел ме изненада. Не само че натискът върху спусъка беше по-лек, отколкото очаквах — движеше се като масло — но и откатът беше много слаб и дулото се вдигна много малко. Вероятно имаше дулен компенсатор.

Изстрелях още два куршума, двете ми очи бяха отворени, коленете леко напред, като позволих на оръжието да ми подскаже как да го държа. Дългият грип ми позволяваше здраво да хвана оръжието и двата изстрела попаднаха в десетката на главата.

Опитах се да държа и с една ръка, като извъртях тялото си странично, по продължение на дясната си ръка. Още три изстрела право в сърцето.

За да завърша, изстрелях последните пет в слабините, след което погледнах към Холи.

Доколкото видях, всичките единайсет изстрела минаха през гърдите. Изтеглихме си мишените и разменихме листите. Не само че всичките й изстрели бяха в гръдната област, но те оформяха област с размерите на монета от един долар.

Уайът ни донесе още мишени. Първо видя тези на Хали, след това моите, като и на двете ни кимна одобрително. Дадохме му празните клипсове и той отиде да ги запълни.

Този път изпратих силуета на максималната дължина от 22 метра. Заредих още една пачка патрони, прицелих се в мишената и изстрелях и десетте патрона в сърцето толкова бързо, колкото можех да дърпам спусъка.

Когато изтеглих мишената видях, че с изключение на два куршума, всички са попаднали в десетката. Другите два бяха минали през врата. Дяволски добро оръжие беше това.

Наблюдавах как Холи изстрелва последните си три куршума. Лицето й беше безизразно, но очите й бяха широко отворени и развълнувани. И този път изстрелите й бяха стегнато групирани в областта на гърдите. Може би по-близко разположени, отколкото предишния път.

Тази жена беше добра. Много добра.

Уайът се върна с още два силуета. Тези бяха мишени за девет метра, наполовина на размерите на предходните. Дадохме празните и получихме пълни пачки, след което закачихме мишените.

Холи ме погледна. Не бих казала, че беше недружелюбна, но погледът й далеч не беше приятелски и бе възможно най-злобният, който бях виждала. Натисна лоста и мишената й тръгна назад, като подмина деветметровата граница и отиде до края на коридора. През цялото време не отделяше поглед от мен.

И аз направих същото, като се взирах в далечината. Мишената стана не по-голяма от 7 сантиметра.

Прицелих се и издишах. Ръката ми леко трепкаше; вените ми все още разграждаха „жълтите бомби“, които бях взела по пътя. Хванах с лявата си ръка китката, за да я уравновеся, като се опитвах да не обръщам внимание на болката от изгарянето, след което изпразних пълнителя в мишената.

Холи ме наблюдаваше през цялото време, като неприятният й поглед беше заменен от също толкова непривлекателна самодоволна усмивка. Изтеглих мишената към нас. Пет в главата, два във врата и два извън тялото. Когато видя това, трансформира усмивката в надменен хилеж.

Вдигнах вежди, като я предизвиквах да ми покаже по-добра стрелба.

Застана, хванала с една ръка пистолета, прицели се в мишената и стреля толкова бързо, че пръстът й едвам се виждаше.

Когато приближи мишената, аз отново видях, че е събрала всички изстрели в областта на гърдите.

Уайът ме потупа по рамото, с което ме подканяше да си махна слушалките. Холи направи същото.

— Невероятна стрелба, дами! Невероятна. Ако бях съдия, щях да дам равен.

Холи сви рамене.

— Мислиш ли? Забелязах, че тя пропусна няколко изстрела при последната стрелба.

— Джак стреля в главата, ти в тялото. Главата носи повече точки. При мен резултатът е седем равни.

Даде на всяка от нас нови мишени за девет метра и нови пълнители.

— Хайде да пробваме бърза стрелба. Четири изстрела. Оръжията да стоят долу, докато не ви подам сигнал. Допълнителни девет точки за този, който приключи първи. Играете ли?

Кимнах. Холи раздаде заслепяваща усмивка и преметна косата си назад, което Уайът прие за мълчаливо съгласие. Пъхвах пълнителя, заредих патрон и дръпнах мишената до края на коридора.

Въпреки всичко, тя е по-добра от мен. Вероятно е и по-бърза. Но изстрелите в главата са с по-голяма стойност от изстрелите в сърцето, а тя винаги стреля в сърцето. Ако успея да уцеля три, аз ще спечеля, нищо че тя може да успее да уцели и с четирите и да ме изпревари.

Затова най-разумно беше да бъда спокойна, да я оставя да стреля бързо и да спечеля по точки. Но аз не исках да се проявявам като хитруша. Исках да докажа, че съм по-бърза.

— Пригответе оръжията. — Уайът застана между нас, но гледаше към Холи. И двете отпуснахме ръце, дулата сочеха към пода.

— На три. Едно…

Издишах, отпуснах рамо, концентрирах се върху захвата си. Чувствах добре оръжието, естествено. Но все още потрепервах, а и не бях спала повече от трийсет часа.

— Две…

Трябваше да стрелям с една ръка. Когато стреляш бързо с две ръце, свободната ръка пресреща ръката с пистолета толкова бързо, че я отмества от целта, преди да има възможност да я стабилизира, като по този начин губи важни милисекунди.

— Три!

Ръката ми започна да стреля съвсем самоволно, пръстът на спусъка се свиваше бързо и четирите изстрела проехтяха за миг. Звукът беше оглушителен без слушалките на ушите, но въпреки това съвсем добре чух, че съм победила Холи; нейният последен изстрел проехтя на частици от секундата след моя.

Въодушевлението ми трая кратко, особено след като видях мишената.

Един изстрел в главата. Другите три — пропуснати.

Холи, както се и предполагаше, беше улучила и с четирите си изстрела сърцето.

— Джак получава деветте точки за бързина, плюс десет точки за попадението в главата. Деветнайсет точки. Холи улучи сърцето четири пътя, като за всеки получава пет точки и е победителка с двайсет точки.

Тя сияеше, а лицето й беше ярко като светкавица на фотоапарат.

— Няма много хора, които да стрелят толкова бързо, колкото мен, Джак. Впечатлена съм.

— Скоростта няма значение, ако няма точност.

— Сигурна съм, че просто днес не ти е ден. — Но тонът й подсказваше други чувства.

— Да. Е… Чудесна стрелба.

— Чудесна стрелба.

Тя се приближи и ме прегърна. Просто две обикновени момичета, които поздравяват най-достойния стрелец.

Не се възпротивих на прегръдката, която беше толкова силна, че ми секна дъха. Холи беше доста яка. Потупах я бързо по гърба и когато ме пусна, остана в личното ми пространство, лицето й бе така близо, че можех да помириша ментоловата й дъвка.

— Искаш ли да си вземем нещо за хапване? Аз черпя.

— В разгара на един случай съм.

— Така ли? Какъв случай?

— Убийство.

— Индиана не е ли извън твоята юрисдикция?

Чудех се откъде ли с разбрала; след това се сетих, че бях станала любимка на медиите напоследък.

— Не работя по случая на Корк. Занимавам се с паралелно разследване.

— Така ли? Какво?

— Не мога да ти кажа. Полицаите даваме клетва за поверителност. — Наистина се чувствах доста неудобно, като беше така близо до мен.

— Хайде де. Изплюй камъчето. През последните дни прекарах всеки божи час с Хари, а той говори само за приключенията, които сте преживели. Винаги съм искала да бъда полицай.

Наведох се назад на около седем сантиметра.

— Била си в армията, нали?

— Тъй вярно! Как разбра?

— Не си се научила да стреляш така във ферма в Алабама, а и наричаш пистолетите си амуниции.

— Трудно е да се промени навикът. Бях за известно време като млада.

— Тогава защо не влезе в системата? Много бивши военни стават полицаи.

Притвори очи, сякаш щеше да споделя някакъв пикантен слух.

— Имам няколко нещица в досието си. Нищо голямо, но достатъчно, за да не мога да стана служител на реда.

Направих стъпка назад и застанах пред Уайът при тезгяха. Холи направи същото. Върнахме екипировката си и му поискахме метла, за да си изметем гилзите.

— Аз ще имам грижата — Уайът се ухили като гимназист. — Беше истинско удоволствие да наблюдавам подобно състезание.

Почувствах вибрация в джоба си я само секунда по-късно се чу и звук. Залепих мобилния телефон за лицето си.

— Даниелс.

— Лейтенант? Аз съм Райдър, от Полицейското управление в Гари. Преди около час Бъд Корк се събуди. В съзнание е и не престава да говори. Началникът ми каза, че вие искате да говорите с него за нещо.

Адреналинът ми се качи.

— Да, искам. Благодаря ви за обаждането. Кога мога да дойда?

— По всяко време. Имате пълен достъп. За нас вие сте човекът, който откри престъпника.

— Ще съм при вас след около час. Благодаря.

Прибрах телефона в джоба си, а Холи бе толкова близо, че на практика беше влязла в панталоните ми. Очите й блестяха.

— Чух всичко. Искам да дойда с теб.

— Не.

— Няма да ти се бъркам. Просто искам да го видя. Хайде де, аз съм феи на полицията.

— Не.

— Мога да ти помогна.

— Цивилна си.

— Цивилна, която току-що ти срита задника на стрелбището.

Вече започваше да ми се изяснява защо е с Хари. Тя по ужасяващо подобен начин беше досадна.

— Не, Холи. Благодаря ти за предложението, но това е работа на полицията.

— Но убиецът е мъж, нали? Аз се оправям добре с мъжете. Мога да го накарам да говори с теб.

— Няма да проработи в този случай. — Представих си липсващата мъжка анатомия на Корк.

— Моля те, Джак. Хари си е организирал нещо като ергенско парти за тази вечер. Нещо с дребосъците.

Макглейд? Това копеле ми каза, че няма никакви приятели.

— Приятелчетата му го извеждат навън? — запазих нормален тон.

— Не. Той е сам. Е, сам с малките хора. — Холи ме дръпна за ръката. — Хайде. Трябва да ме вземеш със себе си. Не мога да прекарам последната си вечер като свободна жена пред телевизора и да гледам телешоп.

Това чувство ми беше познато.

— Съжалявам, Холи. Не мога.

Вървя по петите ми през целия път по стълбите, като кученце. Досадно, скимтящо, упорито кученце.

— Моля те.

— Не.

— Просто ще ти правя компания по пътя. Дори няма да излизам от колата, Джак.

— Не.

Излязох от Управлението и тръгнах по улицата. Денят се беше разхладил и лекият ветрец се отрази добре на лицето ми. Заобиколих, за да отида до паркинга отзад, а Холи все още ме молеше. Вероятно хубавите жени не разбират значението на думата „Не“.

— Хайде, Джак. Аз съм лицензиран частен детектив. Мога да се държа добре, а съм работила и преди с полицаи.

— Няма да работим заедно, Холи. Всичко това започва да става несериозно.

А и ме караше да се чувствам неудобно. Не исках да съм груба с нея, още повече че щях да съм кума на сватбата й на следващия ден, но скоро нямаше да имам много опции.

Холи замълча за момент и аз си помислих, че най-накрая се беше отказала. След това чух подсмърчането.

Когато се обърнах, за да погледна, Холи беше нацупена и с разплакани очи.

— Нямам никакви приятели, Джак.

— Моля?

Раменете й започнаха да се тресат.

— Работата ми. Работя като луда. Нямам никакви приятели. Защо мислиш, че отидох на тази тъпа сбирка на частните детективи? Не давам пукната пара за последните технологии за следене. Просто исках да се срещна с хора. Хари е първият мъж, с когото съм от шест години.

— Съжалявам — и го мислех от цялото си сърце.

Холи пак ме погледна, бузите й блестяха.

— Не си ли самотна понякога, Джак? Кога за последен път си излизала по женски?

— Разпитването на убиец не се брои за излизане по женски.

— Но е по-добре, отколкото да си сама. Била съм сама през целия си скапан живот. Баща ми умря, когато бях дете, и след това се местехме непрестанно. Никога не успявах да си създам приятелства.

Мисълта, че някой толкова привлекателен няма приятели беше абсурдна и аз почти се усмихнах недоверчиво. Холи разбра какво си мисля.

— Тогава не изглеждах така. Бях много дебела и имах проблеми с кожата, както и големи развалени зъби. Като станах на двайсет свалих килограмите и отидох на зъболекар, който свърши добра работа. Доста добра работа. — Сложи ръце от двете страни на бюста си. — Тези двете няма да успея да изплатя, преди да стана прекалено стара, за да им се радвам.

Избърса очите си с ръка и на мен ми хрумна изненадваща мисъл. Ако сложа ревността си настрана, аз можех да харесам тази жена. Знаех колко е тежко да се изгуби баща в ранна възраст. А и освен това, фактът, че си е правила пластична операция, я направи малко по-човечна, а не като „Ангелите на Чарли“. Въпреки че вкусът й за мъже беше силно компрометиран, беше силна, компетентна, забавна, с чудесен вкус и притежаваше енергия, която не се срещаше често.

Чудех се дали не ставам жертва на чара й, както всички останали. После се зачудих защо винаги анализирах всичко. Не бях имала приятелка от, ами, от гимназията. Ето една, която правеше усилия. Щеше ли да боли, ако малко отстъпех? И вероятност да имам човек, с когото да си общувам?

Отдавна нямаше с кого да си говоря.

Холи се посъвзе, ръцете й бяха скръстени на гърдите.

— Извинявай, Джак. Прекалено се разчувствах. Предсватбени нерви, предполагам. Беше доста напрегната седмица. До утре.

Полицаят в мен ми подсказваше да си стиснем ръце и да се разделим. Но проклета да бях, ако не кажех:

— Може да дойдеш с мен.

— Наистина ли? — Отново лицето й светна и бях въвлечена в силна прегръдка.

Но тази не ми пречеше толкова много.

Когато най-накрая ме пусна, се качихме в моята „Нова“ и за втори път този ден се отправих към Индиана.