Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (15)

Глава 13

Успях да поспя цели шест часа и всичко щеше да е чудесно, ако събуждането не беше като разпит при испанската инквизиция.

Очите ми бяха залепнали с коричка, носът и гърлото ме боляха, ръката ми така пареше, все едно я държах над котлон, а ухото ми пулсираше в ритъм със сърцето. Черешката на мелбата от болка беше ужасното главоболие.

Чудесна подлудяваща утрин.

Станах и погледнах в безизразните очи на Господин Фрискърс, който се беше курдисал на рамката на леглото като Горгона.

— Какво искаш, коте? Храна ля?

Измяука.

Направо не повярвах на ушите си. Господин Фрискърс не мяука. Неговият обичаен начин на комуникация беше съскането или виенето.

— Какво, да не би да се опитваш да се сприятелиш с мен?

Котката пак измяука.

Въпреки че сърцето ми беше буца лед, почувствах как мъничка част от него се размекна.

— Колко мило — пресегнах се да го помилвам по главата, но той изсъска и одра ръката ми до кръв.

Избяга, преди да успея да взема пистолета си и да го застрелям.

Хвърлих поглед към часовника. Малко след девет сутринта. Имах доста работа да свърша, а и експертът по почерци щеше да мине през кабинета ми следобед, но не можех да проумея как ще отида на работа, след като се чувствах така кофти. Самата мисъл, че ще трябва да обяснявам на капитан Бейнс какво се случи вчера ми докарваше дори по-силно главоболие от това, което вече си имах.

Майната му. Имах нужда от свободен ден.

Измъкнах се от леглото, примъкнах се в банята, кашлях и плюх черни храчки в тоалетната почти десет минути. После облякох едни стари дънки „Lee“ и суичъра, който ми донесоха вчера в болницата, и отидох в кухнята. Проверих си секретаря. Нямаше обаждания. Бавно се върнах в спалнята и проверих и мобилния си телефон. Нямаше обаждания. Намерих аспирин, набързо глътнах три, след което се насилих да отида в кухнята, където извадих формички с лед от хладилника.

Сдъвках няколко кубчета, които успокояваха гърлото ми. След това се обадих на графолога, д-р Франсис Мълруни, за да отменя нашата уговорка. Нямаше го вкъщи. Оставих му съобщение.

Следващият половин час прекарах в чистене и смазване на пистолета си. Нося „Колт“ — специален детективски, синя политура, черна дръжка и 5-сантиметров барабан. Тежи 600 грама и е дълъг около 17 сантиметра от дулото до дръжката. Предпочитах револверите пред полуавтоматичните по няколко причини. Имаха по-малко подвижни части, което означаваше по-малък шанс да възникнат проблеми, що се отнася до патроните, или да стане засечка. Във всяка ситуация. Можех да видя колко патрона са останали. И бяха по-лесни за почистване.

Хвърлих двата куршума, които бяха в барабана, защото не знаех до каква степен горещината или водата от вчера са ги повредили, и зареждах с шест чисто нови патрона, когато чух някой пред входната ми врата.

Нямаше позвъняване. Някой се опитваше да завърти топката.

Затворих барабана и тихо се приближих до вратата от дясната страна на касата.

Дръжката продължаваше да се върти и аз дочух звънтене на ключове.

Лейтъм? Той имаше ключ от апартамента ми. Деактивирах алармата и за малко да махна резето и да отворя широко вратата, но премислих в първо погледнах през шпионката.

И добре направих. Жената от външната страна на вратата беше напълно непозната. 38 — 39-годишна, с къса кестенява коса, с нащърбен белег от лявото око до ъгълчето на устата й.

Чудех се как да постъпя. Да извикам през вратата, че съм полицай? Да я попитам коя е? Да я изненадам с удар в носа?

— Кой е? — попитах аз. Гласът ми явно я стресна. Отстъпи назад от вратата ми и бързо се отдалечи по коридора.

Махнах резето и отворих вратата, а 38-калибровият ми пистолет се прицели в тила й.

— Спри! Полиция!

Обърна се и замръзна на място, лицето й ставаше от бяло към прозрачно.

— Горе ръцете!

Ръцете й се вдигнаха машинално.

— Току-що се пренесох. Мислех, че е моят апартамент!

— Длани на стената, разтвори краката!

Жената залепна на мазилката, сякаш знаеше това упражнение. Беше облечена в някакво работно облекло, кафяво и гумено, и не миришеше никак приятно.

Направих бърз, но прецизен обиск, и открих нож пеперуда в ботуша й.

— Това е за работа.

— Къде работиш?

— Пречиствателната станция. Канализациите.

— И имаш нужда от хладно оръжие за работа в канала?

— По-къс е от 10 см. Не е незаконно.

Отворих ножа и видях, че е къс. Всяко острие, което беше по-дълго от една педя, бе незаконно, а това можеше да се приеме двояко.

— Защо се опитваше да влезеш в апартамента ми?

— Казах ти, ченге — произнесе думата ченге, все едно я болеше. — Мислех, че е моят. Неволна грешка. Престани да ме притесняваш.

Извадих й портфейла, което не беше най-приятното нещо за вършене, защото имаше слуз — вероятно от каналите — по джобовете. На шофьорската й книжка пишеше, че е Люси Уолнът. Адрес в Оук Парк.

— Тук пише, че си от предградията.

— Преместих се миналата седмица. Още не съм си сменила книжката.

— Добре, г-це Уолнът. Да видим дали казваш истината. Коя е твоята врата?

— 304. Вратите нямат номера.

Триста и четири беше точно до мен.

— Ключовете. И остани така.

Подаде ми ключовете и аз я държах на мушка, докато се опитвах да отворя. Отворих.

— Казах ти. Мога ля да си вървя вече?

— За какво лежа в затвора, г-це Уолнът?

Остана безмълвна.

— Лесно мога да разбера.

— Пет години в „Джули“.

— За какво?

Пак тишина.

— Попитах — за какво?

— Не съм длъжна да ти отговарям.

— Не, не си. Но ако си предсрочно, мога да разбера кой ти е отговорник и да му обясня как си се опитала да влезеш с взлом в апартамент на полицай.

— Беше случайно.

— Моята дума срещу твоята. На кого мислиш, че ще повярва съдията? И така, за какво лежа?

— За нападение. Отговорих ти на проклетите въпроси. Мога ли да вървя вече?

Хвърлих ключовете на пода, в краката й.

— Внимавай, г-це Уолнът. Ще задържа ножа ти, защото не искам да се нараниш с него.

— Както искаш.

Влязохме, всяка в апартамента си, поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах. Ръцете ми трепереха от адреналина — също както когато залавях престъпник.

Сложих пистолета на плота, хвърлих ножа в боклука, затворих очи и оставих тялото ми да си почине.

Покоят беше нарушен след две минути, когато се почука на вратата ми. Вероятно беше г-ца Уолнът, която се бе върнала, за да си отмъсти на ченгето, което й сви ножа?

Взех си пистолета и погледнах през ключалката. Не беше г-ца Уолнът. Беше далеч по-неприятен човек.