Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (7)

Глава 7
Двамата мускетари

Боб не просто промени отношението на хората спрямо мен, той променяше и моето отношение към тях.

Никога преди появата му не съм поемал отговорност за някой друг в своя живот. Като по-млад в Австралия се хващах на временна работа къде ли не. Бях член и на една музикална банда, което все пак предполага умение да се работи в екип. Истината е обаче, че откакто, като тийнейджър, напуснах дома си в Австралия, съм отговарял само за себе си. Първата ми и единствена мисъл беше за мен самия, защото нямаше кой друг да се погрижи. Така животът ми се превърна в чист егоизъм. Всичко се свеждаше до това как да изкарам от ден за ден.

Появата на Боб в живота ми драматично промени това. Изведнъж отговорностите ми се увеличиха. Вече от мен зависеха и здравето, и добруването на друго живо същество. Отначало това беше същински шок, но постепенно започнах да свиквам. Нещо повече — доставяше ми радост. На някои може да се стори смехотворно, но за първи път осъзнавах какво е да гледаш дете. Боб беше моето дете и възможността да му осигурявам топлина, храна и сигурност беше един вид награда за мен. Но беше и плашещо.

Непрекъснато се притеснявах за него, особено когато сме на улицата. И на Ковънт Гардън, пък и навсякъде другаде, бях постоянно нащрек — инстинктът непрекъснато ми подсказваше, че не трябва да откъсвам поглед от него. За негово добро.

Отношението на повечето хора към нас двамата с Боб изобщо не ме накара да сваля гарда. Защото по улиците на Лондон не се разхождат единствено туристи и любители на котките. Не всички реагираха еднозначно при вида на дългокос уличен музикант и неговата котка, които припечелват по кьошетата за едната вечеря. Откакто бях с Боб се случваше по-рядко, но от време на време пак усещах вълна от агресия, най-вече от страна на пияни младоци, които се мислеха за нещо повече, само защото в края на седмицата са получили фиш със заплата. „Разкарай си задника оттук и се хвани с някоя свястна работа, дългокос лентяй такъв!“, провикваха се обикновено, при това с доста по-цветист език от този.

Пропусках обидите покрай ушите си. Вече бях свикнал с тях. Но положението се променяше веднага, щом агресията на хората се насочеше към Боб. Тогава вече ми падаше пердето.

В очите на някои хора двамата с Боб бяхме лесна мишена. Не минаваше ден, без да се натъкнем на някой идиот. Обикновено крещяха обидни коментари или просто ни се присмиваха. От време на време дори заплашваха с насилие.

Беше петък вечер, малко след като двамата с Боб бяхме започнали да ходим заедно до Ковънт Гардън, свирех на Джеймс стрийт. Покрай нас мина група млади и свадливи чернокожи юначаги. Вдигаха стойки и по всичко личеше, че си търсят белята. Двама от тях забелязаха Боб на тротоара до мен и взеха да джафкат и да мяукат насреща му, по-скоро за забавление на компанията.

Отначало не реагирах. Държанието им просто беше глупаво и детинско. После обаче, без никаква причина, единият изрита калъфа на китарата с Боб вътре. Това вече не беше лекомислена шега, а истинска злоба. Калъфът — заедно с Боб — отхвръкна на няколко метра по тротоара.

Боб сериозно се уплаши — издаде висок, подобен на писък звук и изскочи от калъфа. Добре че каишката му беше завързана за калъфа, иначе със сигурност щеше да избяга в навалицата и може би никога повече нямаше да го видя. Сега обаче нямаше друг избор, освен да се скрие зад раницата ми, която стоеше наблизо.

На секундата се изпречих пред оня.

— За какъв дявол го направи?! — извиках, застанал само на педя от него. Доста съм висок и се бях надвесил отгоре му, но това изглежда изобщо не го смути.

— Исках да проверя дали котката ти е истинска — отговори през смях, сякаш това е страхотна шега.

Аз обаче не виждах нищо смешно.

— Много умно, няма що, тъпанар такъв! — креснах.

Това подейства като сигнал за атака на останалите.

Те бавно ме наобиколиха и единият взе да ми налита с гърди, но аз не помръднах от мястото си. За секунда — две положението изглеждаше много напечено. Тогава ми хрумна за охранителните камери, каквито знаех, че има на ъгъла до нас.

— Хайде, давайте, само помнете, че камерите ви записват. Да видим дали после ще ви се размине.

Ще ми се някак да бях заснел физиономиите им като казах това. Явно имаха достатъчно опит от улицата и знаеха, че няма измъкване, ако охранителните камери са те записали как проявяваш насилие. Единият ме изгледа недвусмислено, като че казваше: „Тъпкано ще ти го върна!“.

Естествено, продължиха да ме обиждат, но скоро се изнесоха, като размахваха ръце и правеха неприлични жестове. Това обаче бяха само празни закани, не можеха да ми навредят. Никак не се притесних. Напротив, бях доволен, че успях да ги разкарам. И все пак не останах до късно тази вечер. Познавах тоя тип хора — едва ли щяха лесно да преглътнат, че някой ги е прецакал.

Тази случка ме убеди в две неща: първо, не е зле винаги да съм наблизо до някоя охранителна камера. Така ме посъветва още навремето един друг уличен музикант: „Там ще си на сигурно място“. По онова време обаче аз също се смятах за много печен. Реших, че така сам давам доказателство в ръцете на властите, ако свиря без разрешение. Затова отначало не го послушах. Но лека-полека взех да осъзнавам колко е мъдър неговият съвет, а инциденти като този окончателно ми го доказаха.

Това беше добрата страна. Лошото бе, че случката пак ми припомни нещо, което винаги съм знаел: при такива инциденти мога да разчитам единствено на себе си. Наоколо не се виждаше полицай. Никъде по Ковънт Гардън нямаше и следа от униформени. Не можех да се надявам на помощ и от служителите в метрото. Около нас имаше много народ, но никой не опита да се намеси, когато хулиганите ме заплашваха. Всъщност гледаха да се шмугнат в тълпата зад гърба на другите и да изчезнат колкото може по-бързо. Едва ли някой би ми се притекъл на помощ — в това отношение нищо не се беше променило. Освен, разбира се, че сега имах Боб.

В автобуса за Тотнъм същата вечер той се гушна в мен. „Двамата сме сами срещу целия свят — казах му. — Ние сме двамата мускетари“. Той опря нос в мен и тихичко взе да преде, сякаш се съгласяваше.

Налагаше се да се изправим пред суровата действителност — в Лондон е пълно с хора, с които трябва много да внимаваме. А откакто водех Боб с мен, непрекъснато се оглеждах и за кучета. Имаше ги в изобилие и нищо чудно, че много от тях веднага го взимаха на мушка. В интерес на истината, в повечето случаи стопанинът скъсяваше каишката, ако забележи, че кучето му е прекалено близо до Боб. Други обаче не се намесваха.

За щастие Боб май изобщо не се притесняваше — просто не им обръщаше внимание. Ако някое куче прекалено го доближеше, той започваше да го гледа втренчено. Това, за пореден път, потвърди моето предположение, че е отраснал на улицата и се е научил как да се справя. Колко добре умее да си защитава интересите разбрах само седмица след инцидента с хулиганите.

Един късен следобед стояхме на Нийл стрийт, когато отнякъде се зададе човек със стафордширски бултериер. Всички гадняри в Лондон са със стафордширски териери, а тоя имаше вид на същински гадняр. Бръсната глава, размъкнат анцуг, кутия силна бира, която надигаше. Както вървеше на зигзаг из улицата, стана ясно, че вече е направил главата, а беше едва четири следобед.

Покрай нас забавиха крачка, защото бултериерът се дърпаше на каишката към двама ни с Боб. До този момент обаче кучето не показваше агресия, просто искаше да огледа Боб. И по-точно, беше надушило неговите бисквити. В момента той не ядеше и кучето почти навря нос в купичката му: Явно се надяваше да намаже някоя и друга бисквита.

Не можех да повярвам на очите си какво стана след това.

До този момент неведнъж бях наблюдавал отношението на Боб към кучетата. Неговата политика се свеждаше до това да не си хаби времето с тях. Този път обаче явно реши, че се налага да предприеме нещо. Както си дремеше кротко, щом кучето наближи бисквитите, той го погледна хладнокръвно, надигна се и го перна с лапа по носа. С такъв светкавичен удар би се гордял дори Мохамед Али.

Кучето просто не повярва какво му се случва. Отскочи шокирано назад, после се шмугна между краката на минувачите.

Аз бях не по-малко шокиран от него. Не бях способен да направя друго, освен високо да се разсмея на глас.

Собственикът изгледа първо мен, после кучето. Сигурно беше толкова пиян, че изобщо не схвана какво е станало, пък и всичко продължи само за части от секундата. Той удари кучето си по главата и го дръпна за каишката да вървят нататък. Според мен се засрами, че страховитият му звяр стана за смях заради една котка.

Боб спокойно проследи как кучето се отдалечава, навело засрамено глава. След няколко секунди отново се сви на кълбо и задряма в краката ми. Сякаш беше пропъдил досадна муха. За мен обаче това беше миг на истинско прозрение. Тази случка говореше толкова много за моя другар и за живота му преди съдбоносната ни среща пред стълбището на входа. Той изобщо не се поколеба да защити правата си. Всъщност знаеше много добре как да се грижи за себе си. Явно някак го беше научил — може би в обкръжението на други кучета, най-вероятно агресивни.

И ето че пак започнах да си задавам все същия въпрос: къде ли беше отрасъл Боб? Какво ли беше преживял, преди да се съберем и преди да стане вторият мускетар?

* * *

Животът с Боб беше голямо забавление. В него нямаше нито миг скука, както стана ясно и по време на краткия сблъсък с бултериера. Боб несъмнено беше котарак с характер и аз ден след ден откривах неговите странности.

Сега вече почти не се съмнявах, че е отраснал на улицата. В това ме убеждаваха не само уменията му на уличен боец. Той и досега не беше напълно опитомен и имаше трески за дялкане. Макар че живееше близо месец с мен, все още отказваше да използва котешката тоалетна, която му купих. Откровено я мразеше и пощуряваше всеки път, щом я оставех наблизо до него. Стискаше, докато не ме види да излизам, и тогава се възползваше да си свърши работата из градинките около блоковете.

Аз нямах намерение да се примирявам с това. Не ми беше никак приятно да слизам и качвам по пет етажа всеки път, когато му се доходеше по нужда. Затова реших да опитам да принудя Боб да ползва котешката тоалетна. Един ден, през третата седмица от нашето съжителство, си казах, че няма да го извеждам цяло денонощие, за да не му оставя друг изход, освен да ползва котешката тоалетна. Той обаче категорично спечели битката. Събираше всичко в себе си и стискаше ли стискаше, докато накрая не се предадох и не го изведох. Щом отворих външната врата се промуши покрай мен и хукна надолу по стълбите, после светкавично изскочи навън. Шах и мат за Боб. Стана ми ясно, че тази битка няма как да я спечеля.

Освен това, в нрава на Боб все още имаше нещо диво и неопитомено. Сега, разбира се, беше станал много по-кротък в сравнение с времето, когато за първи път стъпи в апартамента. Това, до голяма стенен, се дължеше и на кастрацията. Но пак имаше моменти, когато буйстваше и щурееше наоколо, като същински хулиган, правеше поразии и се заиграваше с всичко, попаднало в лапите му. Един ден го наблюдавах как близо час си игра с капачка от бутилка — търкаляше я напред-назад по пода на дневната, побутвайки я с лапа. Друг път пък откри една едра мъхеста пчела. Личеше си, че е пострадала — едното крило беше смачкано и не можеше да отлети от масичката за кафе в дневната. Търкаляше се по нея и от време на време падаше върху килима. Всеки път Боб я взимаше много внимателно с уста и я връщаше обратно на масичката. Наистина беше удивително колко деликатно може да действа със зъбите и да вдигне пчелата, без да й навреди. После продължаваше да я наблюдава как се мъчи да отлети. Двамата представляваха много смешна гледка. Той определено не искаше да я яде, а само да си играе с нея.

Придобитите на улицата инстинкти се проявяваха в Боб всеки път, щом ставаше дума за храна. Пуснех ли го да си свърши работата, той се стрелкаше право към кофите за смет зад блока. Контейнерите обикновено бяха с отворени капаци и често черните найлонови чували с боклук вътре бяха разкъсани от лисици или улични кучета. Боб не пропускате да отиде и да провери дали не е останало нещо интересно. Веднъж го видях да измъква пилешко бутче, пропуснато по някаква причина от останалите мършояди. Това ме убеди, че трудно ще се отърве от старите си навици. Макар да го хранех редовно всеки ден, той се отнасяше към всяко ядене така, сякаш му е за последно. Щом сипех в купичката му каквато и да е котешка храна, навираше муцуна и започваше да се тъпче, сякаш за него няма да има утре.

— Дай по-бавно и се наслади на храната, Боб — опитвах се да го удържа, но къде ти. Отново си дадох сметка колко дълго е живял в несигурност за прехраната си — затова сега гледаше да се възползва максимално от всяка възможност. Още не можеше да свикне, че вече редовно получава храна два пъти дневно. Много добре го разбирах. Аз също прекарах доста голяма част от живота си така, за това не можех да го виня.

Двамата с Боб наистина имахме много общо. Сигурно затова толкова бързо се сближихме и връзката ни така се задълбочи.

* * *

Най-досадното при Боб, ама съвсем буквално, беше, че козината му вече покриваше всеки сантиметър из апартамента. Това, естествено, си беше в реда на нещата. Навън цареше пролет и той сваляше зимния си кожух. Само дето от него падаше невъобразимо количество козина! А за да ускори процеса, той непрекъснато се търкаше във всичко, което му попадне. В резултат на това цялата къща се покри с дебел слой косми. Истинска досада.

От друга страна, това беше добър знак, че козината му, както и цялото тяло, отново са в добро здраве. Още беше видимо изпосталял, но ребрата му вече не се брояха като при първата ни среща. Козината му си оставаше рядка заради средата, в която беше израснал — на улицата. Лечението обаче помогна да изчезнат плешивите петна, а благодарение магическата сила на антибиотиците старата рана на крака заздравя. Вече почти не се виждаше — ако човек не знае къде е била, едва ли би я забелязал.

Като цяло Боб изглеждаше в много по-добро състояние, отколкото преди месец.

Аз не го къпех. Котките сами се грижат за хигиената си, а в това отношение той беше стопроцентова котка — редовно се ближеше и миеше. Боб беше най-придирчивият и педантичен котарак, който съм виждал. Наблюдавал съм го как извършва този ритуал, ближейки методично лапите си. Всеки път ме удивляваше колко е здрава връзката с древните му предци.

Далечните роднини на Боб идват от места с горещ климат, но не се потят. Ето защо за тях близането е единственият начин да се охлаждат. То има и друга функция — на мантия-невидимка.

Силната миризма не прави добра услуга на котките като ловци. Методът им на ловуване е да се прокраднат тихо и да чакат плячката от засада, затова е необходимо да са колкото може по-незабележими. Котешката слюнка съдържа вещества, които премахват силната миризма — нещо като натурален дезодорант — ето защо котките постоянно се ближат. Учени зоолози са доказали, че котките, които редовно премахват собствената си миризма, оцеляват по-дълго време и имат по-здраво наследство. По този начин те се крият и от своите преследвачи — големите змии и гущери и хищните бозайници.

Но най-важната причина Боб и неговите предци да се ближат е, разбира се, доброто здраве. Котките умеят доста успешно сами да се лекуват. Като се ближат те намаляват паразитите по себе си — въшки и кърлежи, които могат сериозно да им навредят. Освен това слюнката им съдържа антисептично вещество и предотвратява инфектирането на открити рани. Докато наблюдавах Боб един ден ми хрумна, че може би затова той се ближе постоянно — усещал е, че тялото му не е в добро здравословно състояние и така допълнително помага за лечението и бързото си възстановяване.

Другият забавен навик, който той придоби, беше гледането на телевизия. За първи път забелязах, че му е любопитно какво шава върху екрана и внимателно го следи, докато бях в местната библиотека и проучвах нещо на компютъра. Често се отбивах там на път за Ковънт Гардън или пък в дните, когато не свирех на улицата. Този ден го бях взел с мен и той реши да се разположи в скута ми, докато си работя на компютъра. Беше се втренчил в екрана заедно с мен. Забелязах, че докато движа мишката напред-назад, той се опитва да перне курсора с лапа. Затова един ден, вече вкъщи, реших да си направя експеримент — пуснах телевизора и излязох от стаята, за да свърша нещо в спалнята. Когато се върнах, заварих Боб разположен на дивана да гледа телевизия.

И преди бях чувал от един приятел, че котките обичат телевизия — неговата беше запалена по Стар Трек: Следващото поколение^[1]. Щом чуела характерната музика: на-на-на на-на-а-а-на на-на, се втурвала в стаята и скачала право на дивана пред телевизора. Аз самият станах свидетел на това няколко пъти — голяма веселба беше. Без майтап.

Скоро и Боб се пристрасти към телевизията. Щом нещо привлечете погледа му, веднага се залепваше за екрана. На мен ми беше истински забавно да го наблюдавам как гледа конни състезания по Канал 4. Конете определено му харесваха. Аз от надбягвания не се интересувах, но пък беше голям кеф да го гледам как се е захласнал пред екрана.