Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котаракът Боб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Street Cat Named Bob, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_64 (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Джеймс Боуен

Заглавие: Уличният котарак Боб

Преводач: Анелия Янева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Националност: английска (не е указано)

Печатница: Лито Балкан АД — София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Доротея Валентинова

ISBN: 978-619-7067-01-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6350

История

  1. — Добавяне

Глава 17
Четиресет и осем часа

Младичкият лекар в центъра за наркозависими се подписа най-отдолу на рецептата и ми я подаде със сериозно изражение.

— Запомни, пиеш това и идваш пак при мен най-малко след четиресет и осем часа, когато може да започнат абстинентните симптоми — каза той, като не ме изпускаше от поглед. — Ще бъде трудно, но със сигурност ще е още по-трудно, ако не спазваш онова, което ти казах. Ясно?

— Ясно, разбрах — кимнах, надигнах се и тръгнах да излизам от кабинета му. — Надявам се да се справя. Ще се видим след два дни.

Това беше поредната редовна консултация, два месеца след първия ни разговор да спра метадона. Мислех, че съм готов за тази стъпка, но моите надзорници и лекарите явно не споделяха мнението ми. При всяко идване все отлагаха следващия етап на лечението ми. Постоянно ми изтъкваха различни причини. Сега, най-после, бяха решили, че му е дошло времето. Предстоеше ми последната крачка, преди напълно да се очистя от наркотиците.

Рецептата, която току-що ми даде консултиращият лекар, беше за последната доза метадон. Метадонът ми помагаше да се освободя от зависимостта си от хероина, но вече толкова бях намалил дозата, че според мен стана време да го спра изобщо.

Когато дойдех в центъра за наркозависими след два дни, щях да получа първата доза от много по-лек медикамент — субутекс, който щеше окончателно да ме освободи от зависимостта ми от наркотиците. Консултиращият лекар описа процеса като кацане на самолет — според мен това беше добро сравнение. През следващите няколко месеца той постепенно щеше да намалява дозите, докато съвсем не престана да вземам медикамента. Това, обясни ми той, ще ми помогне отново да се приземя и ще ми осигури, надявам се, по-меко кацане.

Докато чаках да ми напишат рецептата, не си давах ясна сметка колко важен е този момент. Мислите ми бяха заети предимно с това какво има да става през следващите четиресет и осем часа.

Моят надзорник съвсем ясно ми обясни какви са рисковете. Отказването от метадона не беше никак лесна работа. Дори напротив. Скоро щяха да се появят и първите признаци — „студена пуйка“, както им казваха — доста неприятни физиологически и психически симптоми. Трябваше да изчакам да станат съвсем непоносими и чак тогава да отида в клиниката за първата доза субутекс. Ако не го направех, рискувах да получа персистиращ абстинентен синдром — много по-тежко абстинентно състояние. Дори не ми се мислеше за това.

На този етап бях уверен, че ще се справя. Въпреки това не можех да се отърва от ужасното и натрапчиво усещане, че има опасност да се проваля и скоро пак ще имам въпиеща нужда да си бия нещо, за да се почувствам по-добре. Затова непрекъснато си повтарях, че трябва да издържа, да мина и през това последно препятствие. Иначе ще бъде същото и на следващия, и на по-следващия ден, и така, без да има свършване някога. Нищо нямаше да се промени.

Най-после прозрях, че всъщност това е горчивата реалност. Живеех по този начин от десет години. Половината ми живот просто изтече като пясък през пръстите. Толкова време пропилях да седя и само да гледам как минават ден след ден. Когато си зависим от наркотиците, минутите стават часове, а часовете — дни. И всичко ти е като в мъгла, времето се точи безкрайно и вече е без значение за теб. Започваш да мислиш за него единствено когато дойде ред за следващата доза. Преди това за нищо не ти пука.

И тогава става страшно. Единствената ти мисъл е как да изкараш някакви пари, за да си доставиш дозата. Аз дръпнах много напред в сравнение с годините, когато бях изцяло зависим от хероина. В центъра за наркозависими наистина ме върнаха в правия път. Но вече исках напълно да се отърва от всичко. Писна ми да вземам медикаменти всеки ден, да ходя до центъра на всеки две седмици, да доказвам, че вече не употребявам наркотици. До гуша ми дойде. Крайно време беше да направя нещо с живота си.

Знаех, че съм избрал по-трудния начин, защото исках да го направя сам. Няколко пъти ми предлагаха да се присъединя към Дружеството на анонимните наркомани, но, честно казано, тази дванайсететапна програма никак не ми беше по вкуса. Освен това не можех да спазвам квазирелигиозните им принципи. Това значеше да се оставиш на произвола на някаква по-висша сила. Е, това просто не беше за мен.

Давах си сметка, че още повече съм си усложнил живота, като съм избрал именно този път. Но сега имаше съществена разлика — вече не бях сам. Имах Боб.

Не го взех със себе си в центъра за наркозависими. Не исках да го водя на такова място. Не се гордеех с тази страна от живота си, макар да бях постигнал немалко от първото си идване тук.

Когато се прибрах, Боб много ми се зарадва, особено след като се върнах с пълна торба покупки, с които трябваше да изкараме следващите два дни. Всеки, който се е опитвал да се отърве от някаква зависимост, знае какво е. Няма значение дали се опитваш да спреш цигарите или алкохола, първите четиресет и осем часа са най-трудните. Толкова си вторачен в поредната „доза“, че не си способен да мислиш за нищо друго. А явно номерът е да мислиш за нещо друго. Точно това се надявах да направя. И се чувствах страшно благодарен, че Боб го има — той щеше да ми помогне да го постигна.

Този обед двамата седнахме пред телевизора с по един сандвич и зачакахме.

* * *

Действието на метадона обикновено трае около двайсет часа, така че първата част от деня мина леко. Двамата с Боб много си играхме, после излязохме на кратка разходка, за да може той да си свърши работата. След това подхванах една наистина древна версия на оригиналната компютърна игра Hallo 2 на разнебитената си конзола. До този момент, като че ли, всичко вървеше без сътресения. Но знаех, че едва ли ще продължи така още дълго.

Мисля, че едно от най-правдоподобните представяния на „студената пуйка“ е във филма Трейнспотинг: персонажът на Юън Макгрегър, Рентън, решава да се отърве от зависимостта си от хероина. Затварят го в една стая с храна и вода за няколко дни и го оставят да се справи сам. Минава през най-големия ад на психически и физически мъки, които може да си представи човек, получава пристъпи и халюцинации, повръща. Нищо не му е спестено. Сигурно всички помнят онази част, в която си въобразяваше, че се намъква в тоалетната чиния.

Онова, което преживях през следващите четиресет и осем часа беше десет пъти по-страшно.

Абстинентните симптоми се появиха точно двайсет и четири часа след като бях взел дозата си метадон. Осем часа от мен течеше пот и целият се тресях. Вече беше станало посред нощ и отдавна трябваше да съм заспал. Вярно, бях се одремал и клюмах, но въпреки това имах чувството, че през цялото време съм буден. Това беше някакво странно състояние, изпълнено със сънища, или по-скоро халюцинации.

Сега ми е трудно да си възстановя всичко, но определено помня как съвсем ясно си представях, че пак съм се върнал към хероина. Непрекъснато ме спохождаха такива видения и всеки път беше едно и също: или си бях набавил дозата, но я разпилявах в последния момент; или не успявах да улуча вената си с иглата, или тъкмо се канех да се инжектирам и ме арестуваше полицията. Абсолютна лудост. Тялото ми откровено протестираше, че му е отказано веществото, което беше свикнало да приема на всеки дванайсет часа. Но беше очевидно и друго: моето подсъзнание се опитваше да ме убеди да започна отново да вземам хероин. Някъде дълбоко в мозъка ми се водеше титанична битка между желания и инстинкти. Състоянието ми доста напомняше на страничен наблюдател, който просто регистрира какво се случва с някой друг.

— Всичко това беше много странно. Отказването ми от хероина преди години не ми се отрази чак толкова зле. Преминаването към метадон мина относително просто. Сега обаче беше съвсем различно.

Съвсем загубих представа за времето, но на сутринта вече усещах адски болки в главата, почти като мигрена. Изпитвах остра непоносимост към всякаква светлина и шум. Опитах се да стоя на тъмно, но тогава ме връхлитаха халюцинациите, а аз исках да се отърва от тях. Същински дяволски кръг.

Сега имах нужда само от нещо, което да отвлече вниманието ми от собственото ми състояние. Боб наистина се оказа моето спасение.

Има моменти, в които се питам дали между нас с Боб няма някаква телепатична връзка. Случвало се е той буквално да ми чете мислите. Така стана и сега. Знаеше, че имам нужда от него и не се откъсваше от мен — постоянно беше наблизо. Идваше, когато го виках, но се дръпваше на почтително разстояние, когато имах пристъп. Сякаш усещаше точно какво изпитвам. Случваше се да оклюмам, а той идваше и притискаше муцуна в лицето ми, сякаш казваше: „Добре ли си, приятел? Аз съм до теб, ако имаш нужда“. Друг път само седеше наблизо, мъркаше тихичко, търкаше опашка в мен и ме близваше по лицето от време на време. Всеки път, когато се люшках, потъвах и изплувах в тази свръхестествена вселена от халюцинации, той беше котвата, която ме държеше здраво към реалността.

Боб беше същински божи дар и в друго отношение. Той най-вече ангажираше вниманието ми с нещо — редовно трябваше да го храня. Самото действие да отида в кухнята, да отворя различните пакети с храна и да я смеся в купичката беше точно онова, от което се нуждаех, за да не мисля какво се случва с мен в момента. Нямах сили да го изведа навън, за да си свърши работата, но когато отворих вратата и го пуснах, той се стрелна надолу и се върна обратно за има-няма няколко минути. Явно не искаше да ме оставя сам за по-дълго.

Имаше и моменти, когато не се чувствах толкова зле. Например сутринта на втория ден около два часа бях почти наред. Тогава двамата с Боб доста си поиграхме. После аз малко почетох. Не ми беше лесно, но само така можех да държа съзнанието си ангажирано с нещо друго. Четях една наистина чудесна документална книга за морски пехотинец, който спасява кучета в Афганистан. За мен беше много полезно да се замисля какво се случва с живота на други хора.

Следобедът и вечерта на другия ден обаче абстинентните симптоми напрало ме изтерзаха. Най-зле се отрази това на психиката ми. Вече ме бяха предупредили, че когато преминаваш през „студената пуйка“, получаваш т.нар. синдром на неспокойните крака — непрекъснато чувстват дискомфорт, нервни спазми преминават през цялото тяло и не можеш да си намериш място. И на мен не ми се размина. Краката ми започнаха да ритат конвулсивно от време на време — явно неслучайно се казва да „ритнеш“ порока си. Май с това изкарах акъла на Боб. Той на няколко пъти ме погледна странно, но въпреки това не ме изостави, а остана до мен.

Тази нощ беше най-кошмарната. Не можех да гледам телевизия, защото светлината и звукът ми причиняваха болка. Останех ли на тъмно, мислите ми започваха да се стрелкат в различни посоки и какви ли не откачени, а понякога и страшни неща ми идваха наум. Краката ми непрекъснато подритваха и ме обливаха ту горещи, ту студени вълни. В един момент ми беше нетърпимо горещо, все едно съм в пещ. В следващия се чувствах леденостуден. Потта, която ме обливаше целия, сякаш изведнъж замръзваше и започвах да треперя. Завивах се презглава и след малко пак имах чувството, че изгарям. Адски кръговрат.

От време на време ми се проясняваше и можех да разсъждавам по-трезво. По едно време си дадох сметка, че сега наистина разбирам защо за много хора е толкова трудно да се откажат от наркотиците. Проблемът е както физически, така и психически. Битката, която се води в мозъка ти, е много едностранчива и силите на твоята зависимост определено превъзхождат онези, които те карат да се откажеш от порока.

В друг момент осъзнах какво бяха за мен последните десет години и какво ми е причинила зависимостта към наркотиците. Отново виждах, а и надушвах, уличките и подлезите, където преспивах; долнопробните хостели, където постоянно усещах живота си в опасност; ужасните неща, които съм вършел или се канех да извърша, само и само да си набавя необходимата доза, за да изкарам следващите дванайсет часа. Виждах, с неподозирана яснота, до каква степен наркотиците могат да съсипят живота ти.

Навестяваха ме и напълно откачени, направо сюрреалистични мисли. Например, по едно време ми хрумна, че ако се събудя с амнезия, по-лесно ще мога да премина през абстинентния период, защото няма да помня какво не е наред с мен. Повечето ми проблеми идваха от това, че тялото ми знаеше точно какво му липсва и какво е нужно, за да се оправи. Не отричам, имаше и моменти на слабост, в които си представях как си набавям хероин. Но от тези мисли много бързо успях да се отърва. Това беше моят шанс да се очистя веднъж завинаги, може би последният ми шанс. Затова се налагаше да устискам. И трябваше да изтърпя всичко — диарията, крампите, повръщането, главоболието, постоянно прииждащите студени и топли вълни — всичко.

* * *

Тази втора нощ като че ли нямаше свършване. Ковкото пъти погледнех часовника, толкова пъти имах чувството, че времето върви на заден ход. Тъмнината сякаш ставаше все по-дълбока и непрогледна, вместо да започва да просветлява с наближаването на утрото. Същински ужас.

Аз обаче имах своето тайно оръжие. Понякога Боб наистина успяваше да ме ядоса. По едно време бях легнал и стоях колкото се може по-тихо и неподвижно, опитвайки се да се абстрахирам от заобикалящия ме свят. Но в следващия момент усетих как Боб доста болезнено заби ноктите си в крака ми.

— Какви ги вършиш, по дяволите, Боб?! — креснах му толкова зверски, че той направо подскочи. Веднага се почувствах страшно виновен.

Предполагам се е разтревожил, че лежа съвсем безжизнено и е дошъл да провери дали още съм жив. Притесняваше се за мен.

Най-накрая, през прозореца взе да се процежда слаба мътносива светлина, свидетелство, че утрото най-после е дошло. Измъкнах се от леглото и погледнах часовника. Беше станало почти осем. Клиниката отваряше в девет. Повече не можех да чакам.

Наплисках лицето си със студена вода. Чувствах се ужасно с тази лепкава кожа. В огледалото се видях като изцеден лимон, с мокра от пот и разрошена коса. Само че в момента изобщо не ми беше до външния вид. Метнах на гърба си каквото намерих и тръгнах право към автобусната спирка.

Пътуването от Тотнъм до Камдън по това време на деня си е истинско изпитание. Този ден обаче ми се видя още по-страшно. Всички светофари светеха червено, навсякъде имаше задръствания. Буквално беше като да се спускаш в ада.

Горещите и студените вълни продължаваха и докато бях в автобуса. В един момент се потях, в следващия треперех, крайниците ми продължаваха да се гърчат в конвулсии, макар и да не беше толкова зле като през нощта. Хората ме гледаха сякаш съм луд. Сигурно наистина видът ми е бил такъв. Но в тоя момент това беше най-малката ми грижа. Исках само, колкото се може по-скоро, да стигна до центъра за наркозависими.

Пристигнах малко след девет и заварих чакалнята вече почти пълна. Един-двама изглеждаха също като мен. Запитах се дали и те са минали през същия четиресет и осемчасов ад, през който бях минал току-що.

— Здравей, Джеймс, как се чувстваш? — посрещна ме надзорникът ми, когато влязох в лечебницата. Достатъчно беше да ме погледне, за да разбере отговора, разбира се, но оцених неговата загриженост.

— Имал съм и по-добри моменти — отговорих.

— Много добре си се справил, щом си издържал последните два дни. Това е огромна крачка за теб — усмихна се той.

После ме прегледа и каза да дам урина за изследване. Накрая ми връчи една таблетка субутекс и ми написа нова рецепта, този път за субутекс.

— От това ще се почувстваш значително по-добре — каза. — Сега лека-полека ще те освободим от всичко — и от това място изобщо.

Останах още малко, за да се уверя, че новото лечение няма да даде странични ефекти. Нямаше. Точно обратното — от него се почувствах хиляди пъти по-добре.

Докато стигна обратно до Тотнъм, вече се усещах като прероден. Чувството беше съвсем различно от действието на метадона. Сега светът ми се виждаше много по-пъстър и жив. Имах чувството, че зрението, слухът и обонянието ми са значително по-остри. Цветовете около мен бяха станали по-ярки. Звуците — по-ясни и отчетливи. Напрано не беше за вярване. Колкото и странно да звучи, сега се чувствах по-жив от всякога.

По пътя се отбих и купих на Боб две пакетчета от нов вид котешка храна Шийба, които току-що бяха получили. Взех му и нова играчка — гумена мишка.

Хвърлих се към него, щом прекрачих прага на апартамента.

— Ние успяхме, приятелю! — извиках. — Успяхме!

Усещането от постигнатото беше невероятно. През следващи те няколко дни промяната в здравословното ми състояние и в живота ми, като цяло, беше огромна. Сякаш някой беше отдръпнал завесите и отново беше пуснал слънцето в живота ми.

Всъщност някой беше направил точно това.