Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (20)

Глава 20
Най-дългата нощ

Пролетта на 2009 година уж вече беше дошла, но още се свечеряваше рано и вечерите бяха все така тъмни и унили. Докато приключа с продажбата на Биг Ишу към седем вечерта, вече се беше здрачило, а уличните лампи и тротоарите се събуждаха за нов живот.

Притихнал и замрял през първите месеци на годината, когато само тук-там се мяркаше по някой турист, сега Ейнджъл внезапно се беше оживил. Вечерният час пик отново беше станал многолюден като в най-натоварените периоди от годината и, както ми се струваше, стотици хиляди хора влизаха и излизаха от метростанцията.

Сигурно тълпите бяха от заможни хора, защото — за нещастие — това привлече и други пришълци в района.

Животът из улиците на Лондон развива някакъв специфичен усет към съмнителните хора, които държиш да избегнеш на всяка цена. Сигурно беше между шест и половина и седем вечерта, когато наблизо се мерна един тип и ме накара да застана нащрек. И преди го бях забелязвал веднъж — два пъти, за щастие на безопасно разстояние. Изглеждаше наистина див грубиян. Е, аз също не бях света вода ненапита, но тоя определено беше отрепка. Имаше вид на клошар. Кожата му беше на червени петна, а дрехите му — покрити с кал. Но това, което най-вече ме разтревожи у него, беше кучето — огромен ротвайлер. То беше черно, с кафеникави петна, и от пръв поглед разбрах, че е агресивно. Двамата с неговия стопанин ми напомниха една стара илюстрация от романа на Чарлз Дикенс Оливър Туист — Бил Сайкс и неговото куче Биволско око. От пръв поглед се виждаше, че само търсят да се заядат.

Тази вечер кучето пак беше с него, когато се завъртя около входа на метрото и взе да приказва с други такива тарикати като него, които от час пиеха бира. Компанията изобщо не ми хареса.

Веднага разбрах, че ротвайлерът усети Боб и взе да опъва каишката, сякаш искаше да се откъсне, за да го докопа. Явно оня имаше контрол над кучето, но това определено не променяше положението. Стопанинът очевидно се интересуваше повече от разговора с компанията и най-вече от бирата.

По това време аз вече се канех да приключвам работния ден. Пристигането на компанията клошари още повече затвърди намерението ми. Имах някакво лошо предчувствие за тях, както и за кучето. Исках колкото се може по-бързо двамата с Боб да се махнем от това място.

Събрах непродадените бройки от списанието и останалите си вещи и взех да ги прибирам в раницата. Изведнъж чух оглушителен лай. Всичко случило се след това мина пред очите ми като на забавен каданс — страшна сцена от страшен екшън.

Обърнах се и видях някаква черно-кафява маса да се носи насреща ни с Боб. Онзи явно не беше удържал каишката и ротвайлерът се беше изтръгнал на свобода. Инстинктивната ми реакция беше да предпазя Боб и аз се метнах пред кучето. Още преди да се усетя то ми налетя и ме събори на земята. Падайки, успях да се вкопча в него и двамата се затъркаляхме по тротоара в ожесточена схватка. Крещях и ругаех, опитвайки се в същото време да докопам главата му, за да не ме изпохапе. Кучето обаче беше много силно.

Ротвайлерите са страшно силна порода и нямах никакво съмнение какъв ще е краят на тази битка, ако продължи още няколко секунди. Можех да устоя най-много секунда, не повече. Само един господ знае какви наранявания щеше да ми коства това. За късмет дочух още някой да крещи и усетих как атаката на кучето отслабва, сякаш някой го дърпаше в друга посока.

— Ела тук, пес гаден — крещеше собственикът му и с все сила го дърпаше за каишката. После го удари по главата с някакъв тъп предмет. Не знам с какво точно, но от звука можеше да ти призлее. При други обстоятелства щях сериозно да се притесня за състоянието на кучето, но сега главната ми грижа беше Боб. Сигурно е бил ужасен от току-що разигралата се пред него сцена. Потърсих го с поглед, но мястото, където обикновено стоеше, беше празно. Огледах се наоколо да не би някой да го е взел, за да го предпази, но от него нямаше и следа. Просто беше изчезнал.

Внезапно си дадох сметка какво съм направил. Под една пейка близо до мястото, където обикновено продавах, бях оставил купчина списания. Каишката на Боб не стигаше чак дотам и в бързината да се махна час по-скоро от ротвайлера и неговия стопанин, я бях откопчал от колана си. Сигурно е било само за секунда-две, докато си събера нещата, но и това се беше оказало достатъчно. Допуснал съм ужасна грешка. Ротвайлерът явно ни е наблюдавал и е забелязал това. Ето защо се беше изтръгнал и ни беше нападнал точно в този момент.

Паниката ме заслепи.

Наоколо се скупчиха няколко души да питат дали съм добре.

— Аз съм добре. Някой да е виждал Боб — отговорих, макар че изобщо не бях добре. Силно се ударих, когато ротвайлерът ме повали и имах рани по ръцете, където ме беше хапал. В този момент се появи една жена на средна възраст, мой редовен клиент, която често носеше лакомства на Боб. Тя беше видяла стълкновението и веднага се притече.

— Видях Боб да бяга към пасажа Камдън — каза. — Опитах се да го хвана за каишката, но беше много бърз и ми се изплъзна.

— Благодаря — отговорих, грабнах си раницата и побягнах натам, а сърцето ми блъскаше в гърдите.

Веднага ми се върна споменът как Боб избяга на Пикадили Съркъс. Сега обаче ситуацията ми се струваше много по-сериозна. Тогава той се изплаши от човек в странен костюм. Този път имаше реална физическа заплаха. Ако не бях спрял ротвайлера, той със сигурност щеше да го нападне. Кой знае как се е почувствал Боб при вида на атакуващо куче. Може би това му е напомнило някакво преживяване в миналото. Не можех да знам как точно се чувства той в момента, но със сигурност беше изплашен и стреснат не по-малко от мен.

Хукнах право към търговския пасаж Камдън, проправяйки си път през обичайната привечерна навалица около кръчмите, баровете и ресторантите. Продължавах да викам „Боб, Боб!“, привличайки погледите на минувачите. „Някой да е виждал наоколо рижав котарак с каишка, която се влачи след него?“, обърнах се към голяма компания, която стоеше пред една от най-известните кръчми в пасажа. Но всички вдигнаха рамене.

Надявах се Боб и сега да е потърсил убежище в някой магазин, както стана на Пикадили Съркъс. Повечето магазини тук обаче вече бяха затворени. Работеха само баровете, ресторантите и кафенетата. Тръгнах по тясната уличка и продължих да разпитвам, но ми отговаряха само с отрицателно поклащане на глава. Ако Боб беше продължил до края на пасажа в северна посока, трябва да е излязъл на Есекс Роуд, главното шосе към Далстън и нататък. Той и преди беше минавал по този маршрут, но никога вечер и никога сам.

Вече бях започнал да се отчайвам, когато срещнах една жена към края на пасажа, малко преди изхода откъм Излингтън Грийн. Тя посочи надолу по пътя.

— Видях една котка да тича по улицата в тази посока — каза. — Препускаше като стрела и нямаше никакво намерение да спира. Тръгна към шосето и май имаше намерение да пресече оттатък.

Излязох от пасажа на улицата и взех да се оглеждам. На Боб много му харесваше в парка Излингтън Грийн и често спираше там да си върши работата. Там спираха и микробусите на клиника Блу Крос, затова си струваше да проверя. Пресякох бързо шосето и влязох в малката оградена тревна площ. Тук имаше няколко храста, където Боб обичаше да тършува. Коленичих и продължих да се оглеждам. Въпреки че вече беше станало съвсем тъмно и аз едва виждах собствените си ръце, отчаяно се надявах да зърна две светещи очи, вперени в мен.

— Боб, къде си приятелю?

Никакъв отговор.

Тръгнах към другия край на оградата на парка и се провикнах още няколко пъти. Но освен мърморенето на няколко пияници на една от пейките, се чуваше единствено далечното бучене на уличния трафик.

Обърнах гръб на Грийн и се озовах пред книжарницата Уотърстаун. Двамата с Боб често се отбивахме тук и продавачите всеки път го посрещаха радостно и шумно. Давах си сметка, че съм се вкопчил като удавник за сламка в тази надежда, но той наистина може да е потърсил убежище тук.

В книжарницата беше тихо и персоналът се готвеше да затваря. Няколко закъснели посетители преглеждаха лавиците.

Разпознах една от продавачките на касата. Вече едва дишах, бях запотен и по всичко личеше, че съм разтревожен.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Изгубих Боб. Нападна ни едно куче и той избяга. Не е ли идвал насам?

— О, не — отговори тя искрено загрижена. — Тук съм от доста време, но не съм го виждала. Почакайте да попитам на горния стаж.

Вдигна телефона и се обади в другото отделение на книжарницата.

— Да сте виждали една котка горе? — попита. По начина, по който бавно поклати глава, разбрах отговора. — Наистина съжалявам — продължи тя, вече към мен. — Но ако го видим, ще го задържим при нас.

— Благодаря — казах.

Чак тогава, когато излязох от книжарницата на тъмната улица, ме прониза мисълта, че наистина съм го изгубил. Чувствах се напълно съсипан. Следващите няколко минути бях като зашеметен. Продължих надолу по Есекс Роуд, но вече се бях отказал да разпитвам из кафенетата, ресторантите и кръчмите.

Това беше маршрутът, по който минавахме всеки ден — сутрин на път за работа и обратно към дома вечер. После видях автобуса за Тотнъм и в обърканото ми съзнание се оформи нова мисъл. Нима е възможно? Дали го е направил?

На една от спирките стоеше контрольор и аз го попитах не е ли виждал една котка да се качва на автобуса. Знаех, че Боб е достатъчно умен, за да го направи. Само че контрольорът ме изгледа така, все едно го попитах дали извънземните не са взели автобус номер 73. Само поклати глава и ми обърна гръб.

Известно ми беше, че котките много добре се ориентират и могат да изминат дълги разстояния. Въпреки това нямаше как Боб да намери пътя чак до Тотнъм. До там имаше почти шест километра, при това се минаваше през доста неприветливи райони на Лондон. Никога не бяхме изминавали това разстояние пеша, само с автобус. Реших, че този вариант е невъзможен.

Следващият близо половин час чувствата ми сменяха посоката си като скоростно влакче в лунапарк. В един момент убеждавах сам себе си, че Боб не може да е избягал далече и все някой ще го намери и разпознае. Много от местните хора вече го знаеха. Но дори да го откриеше непознат човек, при малко повече съобразителност щеше да види, че има микрочип и може да намери стопанина му чрез данните в Националния център.

Скоро обаче се разколебавах, в главата ми нахлуваха съвсем противоположни идеи и изведнъж се оказвах завладян от кошмари, които превземаха мислите ми.

Случилото се преди три години можеше да се повтори и сега. Може би така се беше озовал във входа на моя блок онази пролетна вечер. Инцидентът сигурно му е подействал като дръпнат спусък и той е решил, че е време пак да смени мястото. Душата ми се късаше на парчета. Разумът и логиката ми казваха, че с него всичко ще бъде наред и ще си го върна. Но паниката и безразсъдството ми навяваха съвсем други мисли: „Той си е отишъл завинаги и никога повече няма да го видиш“.

Скитах се по Есекс Роуд близо час. Наоколо беше непрогледен мрак, а колоните от автомобили стигаха назад почти до края на Излингтън Хай стрийт. Напрано не бях на себе си. Наистина не знаех какво да правя. Без да влагам в това особена мисъл, тръгнах по Есекс Роуд надолу към Далстън. Апартаментът на приятелката ми Бел беше на близо два километра. Упътих се натам.

Минавах напряко по една тясна уличка, когато ми се мерна опашка. Тя беше черна и тънка и нямаше как да е Боб, но въображението ми взе да си прави шеги с мен и аз започнах да се навивам, че това е той.

„Боб!“, провикнах се в тъмното, но там нямаше нищо.

По някое време дочух мяукане в мрака. Не ми приличаше на неговия глас. След няколко минути продължих по пътя си.

Движението вече беше понамаляло. Нощта зловещо притихна. За първи път забелязах звездите. Нощното небе тук не приличаше на онова над Австралия, но пак беше внушително. Само преди няколко седмици бях гледал звездите над Тасмания. И разправях на всички в Австралия, че се връщам, за да се грижа за Боб. „Няма що, страшно се погрижих“, проклинах се вътрешно.

За миг-два дори се запитах дали продължителният ми престой в Австралия не е довел до всичко това. Дали през това време връзката ни с Боб не е изтъняла? Може би шестседмичното ми отсъствие е поставило под въпрос моята преданост към него. Дали, когато ни нападна ротвайлерът, Боб не е решил, че вече не може да разчита на мен да го опазя? При тази мисъл ми се прииска да закрещя.

Когато приближих улицата на Бел, вече бях на крачка от сълзите. Какво ще правя без него от сега нататък? Никога повече няма да имам другар като Боб. И тогава се случи. За първи път от няколко години усетих непреодолима нужда от една доза.

Опитах се веднага да прогоня тази мисъл, но подсъзнателно тя продължаваше да ме преследва. Някъде дълбоко, тайно дори от себе си, мислех, че няма да мога да се съвзема, ако наистина съм загубил Боб и ще трябва някак да притъпя болката, която ме раздираше още отсега.

Бел, също като мен, от години се бореше с порока. Но аз знаех, че нейната съквартирантка още се друса. Колкото повече наближавах апартамента им, толкова по-ужасяващи мисли минаваха през главата ми.

Докато стигна дома на Бел, вече наближаваше десет вечерта. Бях се скитал по улиците няколко часа. В далечината се чу вой на сирена, ченгетата отиваха към мястото на някое ново убийство или кръчмарско сбиване. Но това вече изобщо не ме засягаше.

Вървях по алеята към слабо осветената входна врата, когато мярнах някакъв притихнал силует в сенките отстрани на сградата. Нямаше съмнение, че е котка, но аз вече бях загубил всякаква надежда и реших, че е някоя улична котка, която търси подслон в студа. После обаче видях муцунката, която нямаше как да сбъркам.

— Боб.

Той нададе жално мяукане, също като във входа на нашия блок преди три години, сякаш казвате: „Къде беше? Знаеш ли откога те чакам тук?“

Грабнах го и силно го притиснах към себе си.

— Накрая съвсем ще ме довършиш, ако продължаваш да бягаш така — казах му, докато мислено се опитвах да разбера как се е добрал дотук.

Скоро всичко си дойде на мястото. Почувствах се като същински глупак, че не съм се сетил и по-рано. Той беше идвал в апартамента на Бел няколко пъти и беше живял тук шест седмици, докато мен ме нямаше. Беше съвсем логично да тръгне насам. Но как, за бога, се беше добрал дотук?! Това бяха близо три километра от мястото ни в Ейнджъл. Нима е изминал пеша цялото това разстояние? И ако наистина е така, от колко ли време стои тук?

Сега всичко това нямаше значение. Докато продължавах да му се радвам и да се вълнувам, той близна ръката ми с грапаво като шкурка езиче. После потърка муцунка в бузата ми и изви опашка.

Позвъних на Бел и тя ме покани да вляза. Настроението ми беше преминало от пълно отчаяние в еуфория. Чувствах се на седмото небе.

Съквартирантката на Бел също беше там и ни посрещна с думите: „Да не търсиш нещо, за да празнуваш?“, като ми се усмихна многозначително.

— Не, благодаря, и така се чувствам чудесно — отговорих, притискайки Боб към себе си, а той игриво драскаше ръката ми и се оглеждаше за Бел. — Но една бира ще ми дойде много добре.

На Боб също не му трябваше дрога, за да изкара нощта. Той имаше нужда единствено от другар — от мен. В този момент осъзнах, че и на мен само това ми е необходимо. Имах нужда единствено от Боб. Не само за тази нощ, но и докато се радвам на привилегията да е част от моя живот.