Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (10)

Глава 10
Дядо Котак

В първите дни и седмици след инцидента на Пикадили Съркъс двамата с Боб се бяхме вкопчили един за друг като удавници за сламка. Случката наистина ни беше извадила от равновесие.

Това ме накара да се размисля надълго и нашироко за нашето приятелство. Малко след инцидента продължавах да си задавам въпроса дали това не е било знак, че Боб иска да се отърве от мен. Дълбоко в себе си бях наясно, че ако опита да се върне на улицата — или там, откъдето е дошъл — няма какво да направя. Даже обмислях как е редно да постъпя, ако отново покаже признаци, че иска да избяга. Станеше ли така и успеех ли да го хвана, преди да изчезне, бях решил да го предам в някой от центровете на КДЗЖЖ или в приюта за котки и кучета в Батърсий, където знаех, че има много добри условия. Нямах намерение да се превръщам в тъмничар за Боб. Вече го чувствах достатъчно добър приятел, за да си позволя да ограничавам свободата му. Той не го заслужаваше.

За щастие обаче не се стигна дотам.

Един-два пъти след инцидента Боб отказа да идва с мен. Щом извадех нагръдника сутрин, той се мушваше зад дивана или се скриваше под масата, за да покаже, че няма желание. Тогава го оставях на мира. Иначе беше щастлив да ме придружава всеки ден. Когато излизахме заедно, беше по-различен отпреди — леко по-подозрителен към мен, но и, колкото и да е странно, по-спокоен.

Въпреки случилото се на Пикадили Съркъс, той вече не се плашеше толкова от тълпата. Сигурно защото сега го водех вързан за колана си и здраво държах каишката, когато излизахме. Всъщност имах усещането, че сега ме чувства много по-близък. Нашата връзка беше подложена на изпитание и устоя. Всичко в поведението му показваше, че сега по-силно желае да е близо до мен.

Е, не всичко в живота ни беше любов и рози, разбира се. Всеки, който работи по улиците на Лондон, в един или друг момент се е чувствал заплашен. Само няколко седмици след срещата с човека-балон при Пикадили Съркъс налетяхме на трупа улични актьори на високи кокили на Ковънт Гардън. Оказа се старомодна френска улична трупа с крещящ грим и стряскащи лица.

Щом се извисиха на кокилите си над нас, усетих, че Боб се чувства застрашен — притисна се плътно към мен. Опитах се да се съсредоточа върху пеенето, но той ми пречеше да свиря, защото от време на време тупаше с опашка по грифа на китарата.

— Престани, Боб — казах, поглеждайки извинително към туристите, които се бяха спрели да слушат.

Те обаче намериха това за много забавно и решиха, че е част от номера. Ех, ако можех наистина толкова лесно да накарам Боб да прави нещо по моя команда…

Щом трупата на кокили изчезна, картината коренно се промени. Боб отново се успокои и леко се дръпна от мен. Сякаш знаеше, че аз съм неговият спасителен пояс. Щастлив бях да го доказвам всеки път.

* * *

С наближаването на Коледа през 2007 година идваше и краят на първата ни календарна година заедно. Животът ни вече беше тръгнал по отъпкан коловоз. Всяка сутрин, след ставане от леглото, заварвах Боб търпеливо да ме чака край купичката си в кухнята. Първо омиташе закуската, а после слагаше в ред тоалета си, като облизваше старателно лапите и миеше муцуната. Все още отказваше да ходи по нужда в апартамента и почти всяка сутрин го извеждах навън да се облекчи. Понякога просто го оставях долу, а после той сам се прибираше. Намираше обратния път до входа и нагоре по стълбите без никакво затруднение. След като се върнеше, приготвях раницата, грабвах китарата и поемах към центъра.

Колкото повече наближаваше Коледа, толкова повече се увеличаваше навалицата около Ковънт Гардън, а заедно с нея опасностите и подаръците за Боб. Още откакто се появи с мен, хората започнаха да му носят малки подаръчета. Първият дойде от една дама на средна възраст, която работеше в офис близо до Джеймс стрийт и редовно спираше да си побъбри с нас. Преди години тя също имала рижав котарак и Боб й напомняше за него.

Една вечер пристигна широко усмихната, с красив пакет от един луксозен зоомагазин.

— Дано нямате нищо против, че купих малък подарък за Боб — започна тя.

— Разбира се, че нямам — казах.

— Не е кой знае какво — продължи тя и извади малка плюшена мишка. — Вътре има малко коча билка^[1] — усмихна се тя, — но не се безпокойте, не е голямо количество.

Почувствах се доста неловко. Нали кочата билка е известна като котешката марихуана. Изчетох сума ти литература как животните могат направи да полудеят, ако се пристрастят към нея. Малко ли беше, че самият аз отчаяно се борех със зависимостта си от наркотиците, та сега и Боб да развие същия порок.

Но жената беше страшно мила и не ми се искаше да я разочаровам. Тя се задържа известно време при нас, наслаждавайки се на гледката как Боб си играе с плюшената мишка.

Щом времето застудя, хората започнаха да носят на Боб и по-практични подаръци. Един ден друга жена, рускиня с поразителна красота, се приближи усмихната към нас.

— Нали нямате нищо против, че роших да оплета нещо топло за Боб — времето вече е доста студено — каза и извади от дамската си чанта красиво светлосиньо плетено шалче.

— О-о, страхотно! — възкликнах, искрено изненадан.

Веднага вързах шалчето около врата на Боб. То му пасна идеално, с него изглеждаше фантастично. Жената беше направо на седмото небе. Появи се пак след седмица-две с подходящо светлосиньо елече. Не че съм някакъв моден експерт — това ми личи още от пръв поглед — но дори аз можех да оценя, че така Боб е направо поразителен. Скоро пред нас вече се редеше опашка от хора, които искаха да го снимат. Ако вземах такса от всеки, сега сигурно щях да съм приказно богат.

След това поне още десетина души — така, де, жени — донесоха най-различни плетени дрешки на Боб. Една дори беше избродирала името му върху малката постелка, която беше изработила специално за него. Един ден ми хрумна, че Боб се превръща в модна икона — редовно сменяше тоалет след тоалет, който някоя добра душа беше оплела за него. Сега за мен изразът „котешка пътечка“ придоби съвсем нов смисъл^[2].

Това беше поредното доказателство за нещо, което отдавна бях осъзнал: че аз не съм единственият човек, дълбоко привързан към Боб. Той имаше дарбата да печели за свой приятел всеки срещнат. Щеше ми се и аз да имам такава дарба, защото никога не ми е било лесно да завързвам приятелства.

Но никой не беше по-влюбен в Боб от бившето ми гадже Бел. Двамата с нея все още бяхме близки приятели. Даже много по-близки, отколкото преди, когато ходехме. Тя често се отбиваше в апартамента. Уж идваше да се види с мен, но бас ловя, че повече искаше да види Боб. Двамата бяха способни часове наред да си играят на дивана. Личеше си, че той страшно я харесва.

Някъде три седмици преди Коледа тя се появи в апартамент с найлонова торбичка и широка усмивка.

— Какво ми носиш? — попитах, усещайки, че е намислила нещо.

— Не е за теб, а за Боб — каза тя, за да ме подразни.

Дотогава Боб лежеше на любимото си място край радиатора, но цъфна при нас веднага щом си чу името.

— Ела, Боб, имам изненада за теб — повика го Бел и седна на дивана заедно с найлоновата торбичка. Боб веднага я задърпа с лапи, любопитен какво има вътре.

Бел измъкна няколко малки тениски, предназначени за домашни любимци. На едната имаше картинка на сладко коте. Другата беше червена със зелен кант и на нея с големи бели букви пишеше „Дядо Котак“^[3], а под надписа имаше голям бял отпечатък от лапа.

— О, това е наистина страхотно, нали, Боб? — възкликнах. — Този е идеалният тоалет за Ковънт Гардън преди Коледа. Сега хората вече няма как да не се усмихват.

И наистина така стана.

Не зная дали причината беше в приповдигнатото коледно настроение, което владееше всички, или пък заради тоалета на Боб, но ефектът беше поразителен.

— Я гледайте, Дядо Котак — чувах непрекъснато да си подвикват хората.

Някои спираха и хвърляха монети в калъфа на китарата, други обаче предпочитаха да дадат нещо на Боб. Веднъж една много заможна на вид дама спря и взе да гука на Боб.

— Той е приказен — възкликна тя. — Какво ли би си пожелал за Коледа?

— Представа нямам, госпожо — отговорих.

— Добре, нека го кажем така — от какво има нужда? — попита тя тогава.

— Добре ще му дойде един резервен нагръдник, предполагам. Или пък нещо, което ще му държи топло, когато стане наистина студено. Или просто му вземете играчки. Всяко момче се радва на играчки по Коледа.

— Много добре — каза тя и си тръгна.

Повече не се замислих за нея, но ето че след около час тя пак се появи. Приближаваше широко усмихната, понесла симпатично плетено коледно чорапче, на което отпред имаше муцунка на коте. Надникнах вътре и видях, че е пълно с какви ли не неща.

— Само искам да ми обещаете, че няма да го отваряте преди Коледа — каза тя. — Дръжте го под елхата дотогава.

Сърце не ми даваше да й кажа, че нямам пари нито за елха, нито за някаква коледна украса. Единственото, за което успях да спестя, беше едно фиброоптично коледно дръвче на флашка, включена в очукана игрална конзола. Попаднах на него в магазина за вещи втора употреба.

След няколко дни обаче размислих. Жената имаше право — поне веднъж трябваше да си взема нормална коледна елха. Сега имах прекрасен повод да празнувам — Боб.

Дълги години не бях карал Коледа като хората и това сигурно беше притъпило усещането ми за истински празник. Предполагам, бях един от онези, които истински се ужасяват от него. През последните десетина години го посрещах в някой от приютите, където даваха голям благотворителен коледен обяд за бездомните. Там наистина всички бяха много добронамерени и дори ми се е случвало един-два пъти да се смея на глас. Но като цяло обстановката ми навяваше мисли за всичко онова, от което съм лишен: нормален живот и нормално семейство. Всичко наоколо потвърждаваше, че съм издънил живота си.

Един-два пъти изкарах празника съвсем сам, опитвайки се да забравя, че семейството ми е на другия край на света. Или поне по-голямата част от него. Случвало се е да бъда и заедно с баща си. След като не му се бях обаждал близо година, откакто станах клошар, повече не бях прекъсвал връзката с него. Звънях му от време на време, а той понякога ме капеше в къщата си в южната част на Лондон. Не бих казал, че това беше най-великото преживяване. Не го беше особено грижа за мен. Не че можех да го виня — не бих синът, с когото можеше да се гордее. Чувствах се благодарен само защото там получавах хубав обяд, няколко питиета и за известно време бях в обкръжението на други хора. Но, общо взето, тия срещи не минаваха много успешно и двамата се отказахме от тях.

Тази година обаче всичко беше различно. В навечерието на Коледа поканих Бел на питие. На самата Коледа се изръсих за полуготова порция пуешки гърди с всичките му там плънки и гарнитури. Не съм кой знае какъв готвач, но дори да бях, нямам обзаведена с всичко необходимо кухня. За Боб взех любимите му лакомства, включително пилешки деликатес.

На Коледа станахме сравнително рано и излязохме на кратка разходка, хем и Боб да си свърши работата. Навън бяха наизлезли съседи от блока, които отиваха да празнуват с роднини и приятели. Взехме да се поздравяваме усмихнати с „Честита Коледа!“. Дори тези прости приветствия бяха много повече от всичко преживяно през последните години.

Като се върнахме в апартамента, поднесох на Боб коледното чорапче с подаръците. Той отдавна го беше забелязал и очевидно се досещаше, че е за него. Извадих всичко, едно по едно. Вътре имаше лакомства, играчки, топки и плюшени дреболийки, пълни с коча билка. Той се радваше на всичко и скоро вече си играеше с новите играчки като същинско развълнувано дете в коледното утро. Беше наистина сладък.

В ранния следобед приготвих празничния ни обяд, после сложих по една коледна шапка на двамата и седнах пред телевизора с кутия бира. Останах така през целия следобед, чак до вечерта. Това беше най-хубавата ми Коледа от години.