Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котаракът Боб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Street Cat Named Bob, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_64 (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Джеймс Боуен

Заглавие: Уличният котарак Боб

Преводач: Анелия Янева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Националност: английска (не е указано)

Печатница: Лито Балкан АД — София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Доротея Валентинова

ISBN: 978-619-7067-01-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6350

История

  1. — Добавяне

Глава 13
Идеалният периметър

Животът ми не изобилства от правилни решения. Колкото пъти през последните десетина години ми се предоставяше благоприятна възможност, толкова пъти с гръм и трясък прецаквах всичко. Но няколко дни, след като се захванах с разпространението на Биг Ишу, вече бях убеден, че съм направил крачка в правилната посока.

Това решение моментално повлия на живата ни с Боб. Като начало всекидневието ни стана много по-подредено. Вече имах стабилна работа от понеделник до петък, всъщност от понеделник до събота.

През първите две седмици двамата с Боб работехме на Ковънт Гардън от понеделник до събота — това се определяше от периодичността на списанието. Новият брой излизаше в понеделник сутрин.

Започвахме някъде около девет сутринта и в повечето случаи приключвахме привечер към седем, когато настъпваше часът пик. Стояхме толкова, колкото е необходимо да продадем партидата списания.

Присъствието на Боб в моя живот вече ме беше направило доста отговорен, но работата за Биг Ишу прехвърли нещата на друго, по-високо ниво. Ако не бях достатъчно организиран и отговорен, нямаше да изкарам пари. А ако не изкарах пари, двамата с Боб нямаше да ядем. Ето защо, още от първата седмица, се наложи да започна да обмислям как да развъртя бизнеса в моя периметър.

За човек, чийто живот е бил същински хаос през последните десетина години, това си беше голям скок. Никога не съм имал отношение към парите и обикновено живеех ден за ден. Затова беше изненада и за мен самия колко добре се справях с новите си задължения.

Естествено, имаше и спадове — няма как иначе. Нагърбиш ли се веднъж с определена бройка списания, дори да не я продадеш, никой не си ги взема обратно, нито те компенсира. Затова бързо се научих, че ако не си направя добре сметката, мога здравата да затъна с парите. Направо може да се каже, че си фалирал, ако в събота вечер се озовеш на улицата с петдесет непродадени бройки. Така нямаш пари за новото издание в понеделник сутрин, а старите копия са вече непотребна хартия. От друга страна, не трябва да оставаш и с празни ръце. Вземеш ли по-малко списания, може да свършат бързо и да изпуснеш потенциални купувачи. Тази работа беше като да ръководиш Маркс енд Спенсър — е, поне на теория.

Другото нещо, което човек трябваше да има предвид, беше голямата разлика в нивото на изданията. Една седмица списанието можеше да е много интересно, пълно с какви ли не любопитни материали. Друг път обаче се получаваше скучно и трудно се продаваше, особено ако на корицата нямаше някоя нашумяла филмова или рок звезда.

Отне ми известно време, докато се науча да намирам точния баланс.

Докато умувах над по-добра стратегия при продажбата на списанието, живеех ден за ден. В понеделник сутрин от припечеленото през седмицата не оставаше почти нищо. Случвало се е в началото на седмицата да се явя на щанда на координатора само с няколко лири в джоба. Ако Сам беше там, я молех да купи от мое име десетина бройки, които, естествено, й възстановявах при първа възможност. Тя обикновено правеше такава услуга на разпространителите, на които можеше да има доверие. Възползвал съм се от добрината й един-два пъти, когато се случваше да съм съвсем отчаян, но й възстановявах парите само след няколко часа. Давах си сметка, че това са нейни лични пари, а не на Биг Ишу, затова се стремях да съм напълно коректен. Продадях ли купените с нейни пари бройки, отивах да й се издължа и да купя нови, вече със собствени средства. Отначало така я карах.

Това беше причина в началото да изкарвам по-малко пари от прихода ми като уличен музикант с Боб. Но щом понавлязох в новия бизнес реших, че си е струвало цената. Най-съществената разлика отпреди беше, че сега съвсем законно работех на улицата. Спреше ли ме някой полицай, просто показвах картата от Биг Ишу и той ме оставяше на мира. След случката с транспортна полиция, това беше страшно важно за мен.

Следващите няколко месеца минаха като миг. Много често работата ми не се различаваше особено от времето, когато бях уличен музикант. И тогава, и сега, при нас спираха един и същ тип хора: повечето на средна възраст, предимно дами, групи от студентки и гейове, но имаше и хора с най-различно обществено положение.

Веднъж, в началото на есента на 2008 година, към нас приближи някакъв младеж с тузарски вид. Косата му беше платинено руса, носеше джинси и каубойски ботуши. С просто око се виждаше, че коженото му яке и джинсите струват цяло състояние. Почти бях сигурен, че е някоя американска рок звезда, поне видът му беше такъв.

Докато минаваше покрай нас, той веднага забеляза Боб. Спря се и се усмихна.

— Страхотна котка — каза с типичния провлечен говор на хората отвъд океана.

Изглеждаше ми страшно познат, но така и не можех да се сетя откъде. Езикът ме сърбеше да го попитам кой е, но щеше да бъде много грубо. И, слава богу, че не го направих.

Той постоя няколко минути при Боб и непрекъснато го галеше.

— Вие двамата от дълго време ли сте заедно? — попита.

— Е, боже, чакайте да помисля — казах, защото наистина трябваше да изчисля. — Заедно сме от миналата пролет, значи година и половина.

— Страхотно. Наистина имате вид на сродни души — усмихна се той. — Точно като че ли сте един за друг.

— Благодаря — отговорих, като трескаво се опитвах да се сетя кой е този човек.

Но преди да се престраша да попитам, той се изправи и си погледна часовника.

— А, трябва да тръгвам. Доскоро, момчета! — Бръкна в джоба си и измъкна пачка пари. После ми пъхна десетачка в ръката. — Задръж рестото — каза, когато започнах да се ровя за дребни. — Приятен ден и на двамата!

— Благодаря — отвърнах.

И денят наистина стана приятен.

* * *

Всичко беше толкова различно сега, като работех вече легално пред метростанцията. От време на време познатите физиономии от контрольорите ми хвърляха злобни погледи, но аз не им обръщах внимание. С останалите от персонала нямах проблеми. Те знаеха, че просто си върша работата и след като не правех нищо нередно и не представлявах заплаха за околните, всичко беше наред.

Неизбежно беше двамата с Боб да привлечем вниманието и на останалите разпространители на Биг Ишу в района.

Не бях толкова наивен, че да очаквам всичко да тръгне по мед и масло с другите продавачи на списанието, нито с хората, които също като мен си изкарваха хляба на улицата. От живота на улицата такова нещо не може да се очаква. Ние не сме общност, основана на принципа да милееш за ближния. Тук всички бяхме вълци единаци. Нека обаче още в началото да уточня — повечето от разпространителите на Биг Ишу посрещнаха топло новодошлия с котарак на рамото.

По улиците винаги е имало продавачи с кучета. Един-двама от тях са големи образи. Но поне, доколкото на мен ми е известно, на Ковънт Гардън, или на друго място в Лондон, никога не е имало разпространител на Биг Ишу с котарак.

Някои от останалите продавачи се отнесоха много мило с нас. Част от тях дойдоха да погалят Боб, да разпитат как сме се срещнали и дали знам нещо за предишния му живот. Естествено, отговорът беше, че нищо не знам. Боб беше като бял лист, мистериозен котарак, което още повече разпалваше интереса към него.

И никой не се интересуваше от мен, разбира се. Първият въпрос, който всички задаваха, като се срещнем, беше: „Как е Боб днес?“. Никой не питаше за мен. Но аз вече бях подготвен за това. И си давах сметка, че тази сърдечна атмосфера няма да трае дълго. Такъв беше законът на улицата.

* * *

Открих, че с Боб до себе си, в добри дни мота да продавам по трийсет и даже петдесет копия от списанието. По две лири на бройка, каквато беше цената тогава, това правеше съвсем прилична сума, допълнена и от бакшишите, които някои хора ми оставяха — на Боб по-скоро.

Една привечер, в началото на есента, Боб седеше върху раницата ми и попиваше последните слънчеви лъчи, когато покрай метростанцията мина двойка със заможен вид. Съдейки по облеклото им, явно отиваха на театър, а защо не и на опера. Той беше облечен в смокинг и носеше папийонка, а тя — с черна копринена рокля.

— Двамата изглеждате прекрасно — казах, когато спряха до нас да се порадват на Боб.

Дамата ми се усмихна, но нейният кавалер не ми обърна никакво внимание.

— Той е великолепен — каза тя. — От дълго време ли сте заедно?

— От доста време — отвърнах. — Намерихме се един друг на улицата.

— Ето, заповядайте — включи се и мъжът, измъкна внезапно портфейла си и ми подаде банкнота от двайсет лири.

Още преди да съм посегнал да потърся пари за рестото, те вече се отдалечаваха.

— Всичко е наред, задръжте го — каза мъжът и се усмихна на дамата си.

Погледът, който тя му отправи, съдържаше цял роман. Предположих, че това е първата им среща. Лесно беше да се досети човек, че е много впечатлена от големия бакшиш, който той ми остави.

Забелязах, че докато се отдалечаваха, тя се притисна към него и го хвана за ръка. Не ме беше грижа дали това е било жест на искрена симпатия към мен, или не. За първи път някой ми даваше бакшиш от двайсет лири.

След като още няколко седмици разработвах периметъра си до метростанцията, постепенно осъзнах, че това място не само не е „лошо“, ами е идеално за мен и Боб. Затова страшно се разочаровах, когато Сам ми каза, че след приключването на моя изпитателен срок ще бъда преместен на ново място.

Новината обаче не беше изненада. Работата като разпространител на Биг Ишу включва и това — всеки може да види как върви работата на останалите. Когато продавачите отиват при своя координатор, има списък, който е пред очите на всички — от него се вижда кой по колко бройки взима, дали десетина или двайсет, и колко общо копия е продал за деня. Така бяха разбрали, че през първите две седмици съм продал доста списания.

Скоро се видя, че това оказва влияние на отношението на останалите разпространители към мен. Още през втората седмица усетих едва доловима, но категорична промяна в поведението им.

Ето защо не се изненадах, когато Сам каза, че ще ме преместят след приключването на изпитателния срок. Новото място също не беше далече от метростанцията — на ъгъла на Нийл стрийт и Шортс Гардънс, пред един магазин за обувки, който се казваше Сайз.

Имах смътното чувство, че двамата с Боб явно не сме се понравили на някого от старите кучета, който не е успял да се примири колко добре ни потръгна работата на място, досега смятано за лошо. Но аз, за пореден път, стиснах зъби и го приех. „Не си хаби силите напразно, Джеймс“, казах си.

И се оказа, че това е било добро решение.