Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (19)

Глава 19
Началник-гара

Австралия ми помогна да стъпя на крака както физически, така и емоционално. Сега вече се чувствах много по-силен и самоуверен в сравнение с предишни години. Срещата с Боб още повече ми повдигна духа. В Тасмания светът ми без него беше непълен. Сега всичко пак си беше на мястото.

Животът на двамата скоро се върна в обичайния коловоз и ние продължихме напред, ден за ден. Но дори сега, след две години съвместен живот, Боб продължаваше да ме изненадва.

В Австралия непрекъснато говорех за него и пред всеки се хвалех колко с умен. Обзалагам се, че е имало моменти, когато хората направо ме мислеха за луд. Сигурен съм, че са си казвали: „Няма как една котка да е толкова умна“. Две седмици след завръщането си обаче осъзнах, че дори съм подценявал Боб.

Ходенето по нужда беше голяма досада за Боб. Той така и не се научи да ползва котешката тоалетна, която му бях купил. У нас все още се намираха няколко, които събираха прах в шкафа от първите ни дни заедно.

Никак не беше приятно да слизаме и да се качваме по пет етажа всеки път, когато му се приходеше по нужда. В последните месеци преди да замина за Австралия бях забелязал, че вече не ме води навън толкова често. Това продължи и след като се върнах. Известно време се чудех дали не е здравословен проблем, затова го заведох на преглед в клиниката Блу Крос в Излингтън Грийн. Ветеринарите не откриха нищо обезпокоително и предположиха, че може би метаболизмът му се е променил с възрастта.

Обяснението се оказа не толкова наукообразно и много по-смешно от това. Една сутрин, малко след като се върнах от Австралия, се събудих много рано, около 6:30 ч. Биологичният ми часовник още не се беше пренастроил на местно време. Измъкнах се от леглото и тръгнах със сънен поглед към тоалетната. Вратата беше полуотворена и отвътре дочух слабо шуртене. „Странно“, помислих си. Вече бях готов да открия, че някой се е промъкнал в апартаменти и се възползва от моята тоалетна. Когато обаче предпазливо надникнах през полуотворената врата, гледката ме накара направо да онемея: на тоалетната чиния клечеше Боб. Приличаше на кадър от филма Запознай се с нашите, когато котката на Робърт де Ниро, Мистър Джинкси, вършеше същото. Само дето сега си беше съвсем на живо. Боб явно беше решил, че слизането по нужда до долу е голяма тегоба. След като две години ме беше гледал как ходя до тоалетна, той беше схванал как се прави и беше започнал да ми подражава.

Когато ме видя да го зяпам, той просто ме попари с един от неговите погледи, сякаш казваше: „Какво си се облещил насреща ми? Не виждаш ли, че използвам тоалетната, какво толкова необичайно има?“. И, разбира се, беше прав. Защо продължавах да се изненадвам на всяко нещо, което направи Боб? Та, той можеше всичко. Трябваше непременно да съм го разбрал досега!

* * *

Няколкоседмичното ни отсъствие не беше останало незабелязано за обитателите на Ейнджъл. В първата седмица след завръщането ни покрай нас се извървя цяла процесия от хора с широки усмивки. Те непрекъснато повтаряха: „А, ето ви и вас отново!“, или „Вече си мислехме, че сте спечелили от лотарията!“. Почти всички съвсем искрено и топлосърдечно ни приветстваха за нашето завръщане. Една жена даже ни остави картичка с надпис „Липсвахте ни“. Колко хубаво беше да сме си пак „у дома“.

Както обикновено се случва обаче, имаше и един-двама, които не се радваха особено да ни видят.

Една вечер се оказах въвлечен в разгорещена свада с една китайка. И преди бях забелязал, че ни гледа неодобрително двамата с Боб. Този път обаче приближи с размахан пръст.

— Това не е редно, не е редно — каза тя с гняв.

— Извинете, но кое не е правилно? — попитах искрено объркан.

— Това не е нормално за една котка — продължи тя. — Той е прекалено тих, ти го дрогираш. Дрогираш котката си.

Това вече ми дойде в повече. Не за първи път някой ми подхвърляше подобно нещо. Още докато свирех на Ковънт Гардън един нахалник многознайко в прав текст ми каза, че „всичко му е ясно“.

— Известно ми е какви ги вършите. Мисля, че знам с какво го тъпчете, за да е толкова мирен и послушен — заяви, явно много доволен от себе си.

— И какво е това, сър? — попитах.

— Аха, ако ви кажа, това ще ви даде предимство и може да го смените с нещо друго — отговори, леко стъписан, че съм му се опълчил.

— Не, след като ме обвинявате, трябва и да го докажете — продължих да настъпвам аз.

Веднага изчезна като дим — доста разумно от негова страна, защото бях готов да му зашия един, ако продължава така.

В общи линии китайката ме обвиняваше в същото. Аз й отвърнах по същия начин.

— И какво според вас му давам, за да се държи така? — попитах.

— Нямам представа какво е, но определено му давате нещо.

— Ако го дрогирам, защо продължава да идва с мен всеки ден? Защо още не се е опитал да избяга, докато сме тук? Нали не мислите, че го дрогирам пред всички?

— Ха! — възкликна тя, пренебрежително махна с ръка и ни обърна гръб. — Не е редно, не е редно — подметна за последно и изчезна в навалицата.

Такава беше реалността, с която отдавна бях свикнал. Давах си сметка, че винаги ще има някой, който да ме обвинява в лошо отношение към Боб. Ще срещаме хора, които не харесват котки или просто не приемат един разпространител на Биг Ишу да има котка вместо куче, което беше по-често явление. Две седмици след спречкването с китайката последва нов сблъсък, този път от съвсем различен характер.

Още от първите ни дни на Ковънт Гардън непрекъснато се намираха хора, които искаха да купят Боб. Мине се, не мине и пред мен спираше някой с въпроса: „Колко искате за котката?“. Обикновено им отвръщах да си гледат работата и да се разкарат.

Същото се случи и като се преместихме в Ейнджъл. Една жена на няколко пъти се отбиваше при пас да си поговорим, докато накрая не изплю камъчето.

— Виж, Джеймс — започваше отдалече, — според мен ме е редно Боб да е постоянно на улицата. Мисля, че заслужава уютен и топъл дом и по-добър живот.

И всеки път завършваше с нещо от рода: „Е, колко искаш за него?“.

Всеки път отказвах и тогава тя започваше да ме замеря с цифри: започна от сто и стигна до петстотин лири. Съвсем наскоро пак дойде една вечер и каза: „Давам ти хиляда лири за него“.

Само я погледнах и попитах:

— Имате ли деца?

— Хм, да, всъщност имам — заекна тя, леко стъписана.

— Добре тогава, за колко ще ми продадете най-малкото?

— Не виждам каква е връзката…

— Напротив, има съвсем очевидна връзка — прекъснах я. — Защото Боб ми е като дете, така го чувствам. Да ме питате колко струва, е същото да поискам да купя най-малкото ви дете.

Тя просто хукна нанякъде и повече не я видях.

Отношението на служителите на метрото беше пълна противоположност на това. Един ден си приказвах с една от контрольорките, Ваника. Тя обожаваше Боб и се забавляваше с това колко много хора се спират при нас да поговорят и да го снимат.

— Той май превърна метростанцията Ейнджъл в истинска забележителност — смееше се тя.

— Трябва да го назначите за началник-гара като онази котка в Япония, която дори си има униформена шапка — казах.

— Не съм сигурна, че има вакантно място за такава длъжност — засмя се тя.

— Е, тогава може да му дадете поне служебна карта или нещо подобно — пошегувах се.

Тя ме изгледа замислено и отмина. А аз скоро забравих за разговора ни.

Една вечер, две седмици по-късно, ние с Боб бяхме на обичайното си място пред станцията на метрото. Ваника пак се появи отнякъде. Усмихваше се широко и аз веднага заподозрях, че тук се готви нещо.

— Какво става? — попитах.

— Нищо, просто исках да дам на Боб ето това — продължи да се усмихва тя. После ми протегна ламинирана карта за пътуване със снимката на Боб на нея.

— Страхотно! — възкликнах.

— Свалих снимката от интернет — каза тя за моя голяма изненада.

Какво, по дяволите, правеше снимката на Боб в интернет?!

— Как да разбирам това? — попитах.

— Това значи, че той може да пътува безплатно с метрото — разсмя се тя.

— Защо си мислех, че котките и без това не плащат за билет? — усмихнах се и аз.

— Всъщност истинското значение на картата е, че много го харесваме и го приемаме като член на голямото ни семейство.

В този момент трябваше да мобилизирам цялата си воля, за да не се разплача.