Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (3)

Глава 3
Клъцването

Към края на втората седмица от лечението на Боб той вече изглеждаше много по-весел. Раната на крака му заздравяваше добре, а плешивите петна по кожата постепенно взеха да изчезват и на тяхно място се появи нова, по-гъста козина. Муцунката му също имаше щастливо изражение, а очите му святкаха игриво. В тях се появи красиво жълто-зелено сияние, каквото преди не се забелязваше.

Нямаше съмнение, че е на път да оздравее и буйствата му из апартамента бяха последното доказателство за това. Още с пристигането си приличаше на танцуващ дервиш и се стрелваше ту насам, ту натам, но през последната седмица се превърна в същинско кълбо от енергия. Никога не съм подозирал, че това изобщо с възможно. Имаше моменти, когато внезапно скачаше и се понасяше из стаите като пощурял. Драскаше като обезумял всичко, до което се докопа, включително и мен.

По всички дървени повърхности из апартамента се появиха драскотини. Аз самият бях издран дори по дланите и вътрешната част на ръката. Но това не ми правеше впечатление — знаех, че не е злонамерено, а просто си играе.

Толкова поразии направи в кухнята, където драскаше по вратите на шкафовете и по хладилника в опит да се добере до хранителните ми запаси, че бях принуден да купя евтини пластмасови дръжки, с които заключват всичко от малките деца.

На всичкото отгоре трябваше да внимавам да не оставя на достъпно място нещо, което би могло да се превърне в играчка за него. Той беше способен за няколко минути да разкъса на парчета чифт обувки или пък някоя дреха.

Цялото поведение на Боб ми подсказваше, че трябва да свършим още една задача. Достатъчно дълго бях живял с котки, за да позная първите симптоми. Той беше млад мъжкар с изобилие от тестостерон, който циркулираше из тялото му. Изобщо нямах колебание по въпроса за неговата кастрация. Ето защо, няколко дни преди да приключи лечението му, реших да се обадя в местната ветеринарна клиника на Далстън Лейн.

Знаех всички „за“ и „против“ да запазя котарака „цял“, но на везните натежаха повечето „против“. Ако не го кастрирах сега, трябваше да съм готов за моменти, когато хормоните напълно ще надделяват над Боб и нямаше да има сила, която да го удържи да не изхвърчи на улицата в преследване на благосклонни женски. Това означаваше, че понякога може да отсъства с дни, даже седмици, като през това време имаше опасност я да го прегази някоя кола, я да се сбие с други котараци. Подозирах, че най-вероятно е получил раната си при такава схватка. Мъжките котараци ревниво пазят своята територия и изпускат характерна миризма, за да бележат „периметъра“ си. Нищо чудно Боб да е скитал в чужда територия и да си е платил за това. Сигурно вече развивах параноя, но смятах, че ако не е кастриран има риск — вярно, минимален — да хване нещо от рода на котешка левкемия или котешка имунна недостатъчност, което е еквивалент на СПИН при хората. И последно, но не и по значение — ако останеше при мен, кастриран щеше да е много по-спокоен и с уравновесен характер. Тогава нямаше да буйства из апартамента като пощурял.

За разлика от това, аргументите да не се кастрира бяха много по-малко. Просто щеше да му бъде спестена една лека операция. И толкоз.

А това беше напълно безсмислено.

Обадих се във ветеринарната клиника и говорих с една от сестрите там. Обясних каква е ситуацията и се поинтересувах дали Боб има право на безплатна кастрация. Тя каза, че няма проблем, стига да представя удостоверението от ветеринаря, което бях взел още при първия преглед.

Единственото, от което се притеснявах беше, че Боб все още пие лекарства. Предупредих сестрата за лечението му с антибиотици, но тя ме успокои, че това не е проблем. Посъветва ме да му запиша час за операция след два дни. „Просто го донесете сутринта и го оставете при нас. Ако всичко върви по план, ще може да си го приберете в края на деня“, каза.

В деня на операцията станах рано, защото трябваше да го занеса в клиниката до 10 ч. За първи път, откакто ходихме в центъра на КДЗЖЖ, ни се налагаше отново двамата заедно да изминем по-голямо разстояние. Досега не бях извеждал Боб по-далече от градинката долу, където ходеше по нужда, защото още пиеше антибиотици. Затова го пъхнах в същата кутия за разделно събиране на боклук, която използвах и преди две седмици, за да го занеса в центъра на КДЗЖЖ. Времето беше отвратително и щом излязохме навън, сложих и капака на кутията, но не го затворих плътно. На Боб и този път не му стана никак приятно. Непрекъснато си измъкваше главата навън, за да види какво става наоколо.

Ветеринарната клиника е ниска сграда, притисната между павилион за вестници и медицински център, сред парада магазини по Далстън Лейн. Пристигнахме много по-рано от определения час и заварихме приемната претъпкана. Наоколо цареше обичайният хаос от кучета, които се дърпаха от стопаните си и ръмжаха срещу котките, прибрани в техните кошници. В своята импровизирана клетка Боб приличаше на бяла врана и незабавно се превърна в прицел на агресия. И тук имаше няколко бултериера, заедно с техните подобни на неандерталци стопани. Някои котки биха подивели в тяхно присъствие, сигурен съм, но Боб изобщо не се смути. Явно изцяло разчиташе на мен.

Когато ни извикаха, при нас дойде сестра на около двайсет години. Преди операцията трябваше да се попълнят някакви формуляри, затова ме покани в кабинета и започна да ми задава явно стандартните въпроси.

— Веднъж направена, операцията е необратима. Сигурен ли сте, че занапред няма да искате поколение от Боб? — попита.

Само се усмихнах и кимнах.

— Да, напълно съм сигурен — отговорих, галейки Боб по главата.

Следващият й въпрос обаче направо ме обърка.

— На колко години е Боб? — усмихна се тя.

— Ами, всъщност нямам представа — отвърнах и накратко разказах за нашия случай.

— Хъм, нека тогава го огледам. — Обясни ми, че щом не е кастриран, това може да ни подскаже възрастта. — Женските и мъжките при котките съзряват полово на около шестия месец. Ако след това са още „цели“, настъпват някои определени физически промени. Муцуната на мъжките например наедрява, особено около бузите. Козината им започва да се сгъстява и като цяло стават по-едри, значително по-масивни от кастрираните — разясняваше тя. — Той обаче не е чак толкова едър, което ме кара да мисля, че е може би на девет-десет месеца — заключи накрая.

Когато ми даде да попълня обичайните формуляри, ме увери, че при този тип операции има минимален риск от усложнения и те почти не се случват.

— Ще му направим пълни изследвания и най-вероятно кръвен тост преди операцията — каза тя. — Ако възникне някакъв проблем, веднага ще се свържем с нас.

— Добре — доста глупаво отвърнах аз, защото нямах активен мобилен номер и щяха доста да се затруднят, докато ме открият.

Накрая сестрата ми обясни цялата процедура стъпка по стъпка.

— Операцията се прави с пълна упойка и обикновено е доста проста. Тестисите се премахват през два малки прореза в скротумните торбички.

— Леле, Боб, какво те чака — възкликнах и шеговито разроших козината му.

— Ако всичко мине добре, може да си го приберете след шест часа — завърши сестрата, поглеждайки часовника си. — Това прави около четири и половина следобед. Удобно ли ви е тогава?

— Да, добре — кимнах. — Дотогава.

Гушнах Боб още веднъж, преди да го поеме сестрата, и отново се озовах навън под облачното небе. Пак беше започнало да ръми.

Нямах достатъчно време да ходя до центъра на Лондон. Докато стигна и изпея една-две песни, щеше да стане време да се връщам. Затова реших да си опитам късмета при най-близката гара, Далстън Кингсленд. Не беше някое златно място, но все пак можеше да припечеля няколко лири, докато дойде ред да си взема Боб обратно. Освен това наблизо имаше гостоприемна обущарница, където можеше да се скрия от дъжда, ако се усили.

През цялото време, докато свирех, се опитвах да не мисля за Боб. Никак не ми се искаше да си го представям на операционната маса. Досега беше живял на улицата и кой знае какви болести можеха да излязат наяве. Достатъчно се бях наслушал на истории за котки и кучета, които отиват при ветеринаря уж за някоя съвсем проста процедура и повече никога не се връщат. Ето защо правех всичко възможно да разсейвам мрачните си мисли. Никак не ми беше лесно, особено с тия тъмни облаци, които се виеха над главата ми.

Времето течеше много, много бавно. Най-накрая стрелките на часовника показаха 16:15 ч. и аз започнах да си събирам багажа. Последните десетина метра до клиниката изминах на бегом.

Сестрата, с която бях творил сутринта, сега беше на регистратурата и говореше със своя колежка. Посрещна ме с топла усмивка.

— Той как е? Добре ли мина всичко? — заразпитвах нетърпеливо, още задъхан от тичането.

— Той е добре, съвсем добре. Не се притеснявайте — отговори тя. — Поемете си дъх и ще ви заведа при него.

Чувствах се особено — от години не се бях притеснявал така за някого или нещо.

Влязох в манипулационната и видях Боб да лежи в хубава и топла кабинка.

— Здравей, Боб, приятелю, как си? — приближих към него.

Той беше още замаян и сънлив и отначало не ме позна, но щом главата му се проясни, веднага скочи и взе да драска по вратичката на кабинката, сякаш казваше: „Пуснете ме да изляза!“.

Сестрата ми даде да подпиша формулярите за изписване и още веднъж внимателно огледа Боб, за да се увери, че е готов да си тръгне. Наистина се държеше много мило и добронамерено, което беше някакво приятно разнообразие след предишните преживявания при ветеринаря. Дори ми показа къде са направили разрезите.

— Мястото ще е отекло и болезнено още няколко дни, но това е в реда на нещата — обясни ми тя. — Просто проверявайте от време на време да няма изтичане на секрет или друг проблем. Щом забележите нещо подобно, веднага ни се обадете или го донесете обратно, за да го прегледаме. Но аз съм сигурна, ще всичко ще бъде наред.

— Колко още ще е така замаян? — попитах.

— Може да мине още ден-два, преди да се върне към обичайното си състояние с блеснали очи и бухнала опашка — отвърна тя. — Това варира при различните котки: някои се ококорват веднага, други ходят като ударени с мокър парцал още няколко дни. Но след четиресет и осем часа обикновено всички се оправят. Боб вероятно няма да има апетит в началото, но и това ще отмине много скоро. Ако обаче остане сънлив и замаян, обадете се или го донесете за преглед. Случва се рядко, но понякога котките получават инфекции след операцията — каза накрая.

Носех със себе си зелената пластмасова кутия и тъкмо се канех да прибера Боб в нея, когато сестрата ми даде знак да почакам. После отиде някъде и след няколко минути се върна с чудесна небесносиня кошница за котки.

— О, но тази не е моя — казах.

— Не се притеснявайте, имаме много резервни кошници, засега може да я задържите. Ще ни я върнете, когато пак имате път насам.

— Наистина?

Нямах представа как се е озовала тази кошница при тях. Може би някой я е забравил. Или пък се е върнал да си прибере котката, а се с оказало, че кошницата повече няма да му потрябва. Не исках да се задълбочавам много-много в тези догадки.

По всичко личеше, че операцията съвсем е изцедила силите на Боб. През целия път обратно той лежеше в кошницата полузаспал. Щом се прибрахме, бавно се заклатушка до любимото си място край радиатора и легна. Спа там през цялата нощ.

Реших на следващия ден да не ходя на работа, за да съм сигурен, че с него всичко ще е наред. По съвета на ветеринарите трябваше да остане под наблюдение от двайсет и четири до четиресет и осем часа след операцията, за да е сигурно, че няма да се появят странични ефекти. Специално трябваше да следя дали не е прекалено сънлив, което не би било добър знак. Наближаваше краят на седмицата и знаех, че ще ми трябват пари, но никога не бих си простил, ако нещо с него се объркаше. Затова останах при Боб следващите двайсет и четири часа.

За късмет с него всичко беше наред. На следващата сутрин той вече беше доста по-бодър и наперен и изяде част от закуската си. Както ме предупреди и сестрата, това не беше обичайният му вълчи апетит, но въпреки това изгълта половин купичка от любимата си котешка храна. Подейства ми много окуражаващо. Освен това малко по малко пак започна да обикаля из апартамента, макар и не така буйно като преди.

През следващите няколко дни все повече заприличваше на Боб, когото познавах. На третия ден след операцията омете пълна купичка, също като в доброто старо време. Забелязах, че понякога изпитва болка. Случваше се да се мръщи или рязко да спре на място, но това не ме притесняваше особено. Знаех, че още известно време ще има подобни пристъпи, но не съжалявах за кастрацията.