Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (2)

Глава 2
Пътят към избавлението

Заобиколен съм с котки още от дете, и имам чувството, че вече добре ги познавам и разбирам. В моето детство семейството ми имаше няколко сиамки, а по едно време се появи даже красива костенуркова персийка. За всички тях си спомням с голяма обич. Както се случва често обаче, най-яркият ми спомен е и най-мрачният.

Отрасъл съм в Англия и Австралия. Известно време в Западна Австралия живяхме на място, което се нарича Крейги. Тогава имахме обичливо бяло и пухкаво коте. Вече не помня откъде го взехме, но имам чувството, че дойде от един местен фермер. Откъдето и да сме го получили обаче, предишният му дом явно е бил ужасен. Кой знае защо, преди да ни го дадат, за него не бяха полагани никакви медицински грижи. Оказа се, че бедното създание е цялото в бълхи.

Това не се разбра веднага. Заради гъстата му, пухкава козина бълхите го измъчваха и тровеха, без някой да подозира. А както е известно, бълхите са паразити, които се прехранват като смучат кръв от други живи същества. Докато се усетим, те напълно бяха обезкървили котето и това се оказа фатално. Мама го занесе на ветеринар, но там й казали, че вече няма никакви шансове да го спасят. Разбрало се, че носи какви ли не зарази, а открили и други здравословни проблеми. Умря няколко седмици след като го взехме у дома. По това време бях пет-шестгодишен и се чувствах напълно разбит — също като майка ми.

Оттогава често се сещам за това коте, най-често, когато видя бяла котка. Но през уикенда с рижавия котарак то изобщо не ми излизаше от главата. И с просто око се виждаше, че козината на котарака е в много лошо състояние. На места чак кожата се беше протрила, най-много се страхувах, че и неговата участ ще е като на бялото ми козе.

Докато седях край него на пода онази неделя вечер, взех решение: няма да допусна това да се случи отново. Не се заблуждавах, че ще се оправи само благодарение на оказаната от мен първа помощ. След горчивия опит от Австралия вече нищо не оставях на случайността.

Трябваше да го заведа на ветеринар. Давах си сметка, че моето импровизирано лечение изобщо не стига. Кой знае още какви скрити заболявания може да му открият. Нямах намерение да рискувам като отлагам посещението при ветеринаря, затова реших да стана рано на другата сутрин и да го заведа в най-близкия център на КДЗЖЖ — в другия край на Севън Систърс Роуд, по посока на парка Финсбъри.

Навих часовника да звъни рано и станах пак да дам на котарака риба тон и натрошени бисквити. Навън беше поредното навъсено утро, но знаех, че това не е извинение да не излизам.

Ако се съдеше по състоянието на крака му, котаракът нямаше да издържи преход от час и половина. Реших да го сложа в една зелена пластмасова кутия за разделно събиране на отпадъци. Не беше идеалният вариант, естествено, но не открих нищо по-подходящо. Щом обаче тръгнахме, стана ясно, че на него вътре никак не му харесва. Непрекъснато сновеше напред-назад, протягаше лапи над ръба и се опитваше да се измъкне. Най-накрая се предадох.

— Добре тогава, ще те гушна — казах, и го взех със свободната си ръка, в другата носех кутията. Той скоро се покатери на рамото ми и се разположи отгоре. Оставих го там и през целия път до центъра на КДЗЖЖ мъкнах кутията за отпадъци.

Щом влязохме вътре, сякаш попаднахме в някой от кръговете на ада. Гъмжеше главно от кучета и техните стопани, повечето тийнейджъри с бръснати глави и татуировки с враждебни послания. Седемдесет процента от кучетата бяха стафордширски бултериери и очевидно бяха пострадали в схватка с друго куче, най-вероятно за развлечение на хората.

Британците са известни сред останалите като „нацията на любителите на животни“. На това място обаче със сигурност не се усещаше и капка любов към животните. Начинът, по който някои хора се отнасят към домашните си любимци, дълбоко ме отвращава.

Котаракът се местеше ту в скута ми, ту на рамото ми. Усещах, че е нервен и много добре го разбирах. Повечето кучета в чакалнята ръмжаха и се зъбеха насреща му. Наложи се дори едно-две да ги държат здраво и да ги дърпат назад, защото опасно го доближиха.

Едно по едно кучетата влизаха в манипулационната. При всяка поява на сестрата разбирах, че за нея ние сякаш бяхме невидими. Трябваше да минат четири часа и половина, докато ни забележат. Най-после чухме: „Господин Боуен, ветеринарят ще ви приеме сега“.

Докторът беше на средна възраст с изражението на човек, който е видял какво ли не — има такива хора. Дали заради цялата тази агресия, която ме заобикаляше в чакалнята, но още щом го видях, усетих, че съм готов да избухна.

— Е, какъв е проблемът? — попита.

Давах си сметка, че човекът просто си върши работата, но едва не отвърнах: „Ако знаех, сега нямаше да съм тук“. Не се поддадох на изкушението обаче.

Разказах му как съм намерил котарака във входа на блока и му обърнах внимание върху гнойната рана на задния крак.

— Добре, нека го прегледам набързо — каза ветеринарят.

Усети, че котаракът има болки и му даде малка доза диазепам, за да го отпусне. После каза, че ще му даде рецепта за двуседмично лечение със силен за котките амоксицилин.

— Елате пак, ако не се оправи за две седмици — заключи накрая.

Реших да се възползвам от случая и да проверя за бълхи. Ветеринарят набързо прегледа козината му, но каза, че нищо не открива.

— Може би не е зле да му давате някакви таблетки и за това. Бълхите могат да се превърнат в проблем за малките котета — каза.

Отново едва се удържах да не му кажа, че това вече ми е известно. Просто го гледах как пише рецепта и за това лекарство.

Трябва да призная, прави му чест, че провери дали котаракът не е с микрочип. Нямаше — и това за пореден път ме убеди, че е бездомен.

— Трябва да му сложите чип при първи възможен случай — каза докторът. — Също и да го кастрирате, колкото може по-скоро — добави и ми подаде брошура, в която рекламираха безплатна кастрация за бездомни животни. Като се сетих как буйстваше и се мяташе из апартамента, как се хвърляше отгоре ми, аз кимнах в знак на съгласие.

— Мисля, че е добра идея — усмихнах се, като очаквах ветеринарят поне да попита защо смятам така.

Но на него явно хич не му пукаше. Занимаваше го единствено да натрака нещо на компютъра и да принтира рецептите. Почувствах се на нещо като конвейер, който не спира дори за минута — бяхме избутани навън, за да отстъпим място на следващия пациент. Но вината не беше на ветеринаря — просто системата е такава.

Прегледът трая само няколко минути. Щом излязохме от манипулационната, отидох право в аптеката на ъгъла и подадох рецептата.

Облечената в бяла престилка жена се оказа по-приветлива.

— Тоя приятел е прекрасен — каза. — Майка ми навремето имаше рижав котарак. Най-верният другар в живота й. Удивителен темперамент. Обикновено лежеше в краката й, като гледаше как светът дефилира пред него. Бомба да беше избухнала, пак нямаше да изостави майка ми.

После взе да трака на касата и накрая ми подаде сметката.

— Това ще струва двайсет и две лири, драги — каза.

Сърцето ми се сви.

— Двайсет и две лири?! Наистина ли? — възкликнах. По това време всичките ми пари възлизаха на малко над трийсет лири.

— Боя се, че да, драги — отговори аптекарката и ни погледна със съчувствие, но и непреклонно в същото време.

Подадох й единствените си трийсет лири и взех рестото.

За мен това бяха големи пари — печалбата от няколко дни работа на улицата. Давах си сметка обаче, че нямам друг избор: нямаше как да изоставя новия си приятел.

— По всичко личи, че през следващите две седмици ще сме неразделни — казах на котарака, когато излязохме на улицата и поехме по дългия път към моя апартамент.

Това си беше самата истина. Нямаше как да се освободя от котарака, не и докато трае двуседмичното му лечение. Едва ли друг би се погрижил да си взима лекарствата редовно, пък и не можех да го върна обратно на улицата с тази инфекция.

Не знам как стана, но отговорността да се грижа за него мобилизира и мен самия. Изведнъж усетих, че имам нова цел в живота — да направя добро на някой друг, не само на себе си.

Същият следобед отидох в близкия зоомагазин и му купих храна за две седмици. В центъра на КДЗЖЖ ми бяха дали специална обогатена храна и аз му я дадох. Котаракът я хареса, затова сега купих цяла торба. Взех и обикновена котешка храна. Всичко общо ми струваше близо девет лири, които в най-буквален смисъл бяха последните ми пари.

Вечерта се наложи да го оставя сам, за да отида с китарата до Ковънт Гардън. Вече трябваше да храня две гърла.

* * *

Докато се грижех за котарака и го лекувах през следващите няколко дни, започнах лека-полека да го опознавам. Накрая му дадох и име: Боб. Идеята за него ми дойде, докато гледах на DVD един от любимите си стари телевизионни сериали — Туин Пийкс. Един от персонажите там се казва Убиеца Боб — шизофренен тип, нещо като Джекил и Хайд^[1]. До едно време с нормален, здравомислещ човек, а в следващия момент е обзет от лудост и става неконтролируем. Котаракът беше подобен случай. Щом е щастлив и доволен, човек не би могъл да си пожелае по-тихо и обичливо коте. Но обземат ли го бесовете, напълно откача и започва да вилнее из апартамента. Точно говорех с моята приятелка Бел една вечер, когато ме осени как да го кръстя.

— Много прилича на Убиеца Боб от Туин Пийкс — казах, а тя ме погледна с празен поглед. Но това не промени решението ми. Той просто си беше Боб.

Сега вече нямах никакви съмнения, че до този момент Боб е живял навън. Дойдеше ли време да си свърши работата, категорично отказваше да го направи в котешката тоалетна, която му бях купил. Затова се принудих всеки път да го извеждам навън из градинките между блоковете. Той се шмугваше в храсталака, вършеше каквото трябва да се свърши, а после ровеше пръстта, за да прикрие следите.

Докато го наблюдавах една сутрин как извършва неизменния си ритуал, се зачудих дали не е бил на някой бродяга. Имаше ги много в Тотнъм. Даже си бяха направили бивак недалече от моя блок. Нищо чудно Боб да се е присламчил към някое семейство чергари и да е изостанал, когато те са заминали. Но вече бях сигурен в едно — той определено не е бил домашен.

Лека-полека стана ясно, че Боб се привързва към мен. Също както и аз към него. Той от самото начало си беше предан и любящ, но тогава все още се държеше нащрек. С течение на времето обаче ставаше все по-уверен и приятелски настроен. Разбира се, понякога пак буйстваше и можеше да бъде дори агресивен. Давах си сметка, че е крайно време да го кастрирам.

Животът ни заедно постепенно влезе в обичайния си коловоз. Сутрин оставях Боб в апартамента и поемах към Ковънт Гардън. Свирех там, докато не събера достатъчно пари. Когато се прибирах, той ме чакаше на външната врата. После идваше при мен на дивана и двамата гледахме телевизия.

От ден на ден започвах да си давам сметка колко е умен. Осъзнах, че разбира всичко, което му говоря.

Щом тупнех с длан дивана, за да дойде при мен, той го правеше. Схващаше какво искам от него и когато дойдеше време да си ние лекарството. Е, всеки път ме поглеждаше така, сякаш искаше да каже: „Наистина ли се налага да го правя?“, но въпреки това не се противеше, когато слагах хапчетата в устата му и внимателно разтривах гърлото, докато не ги глътне. Повечето котки пощуряват, когато се опиташ да им отвориш устата. Той обаче вече ми имаше доверие.

Някъде по същото време си дадох сметка, че Боб наистина не е обикновен. Никога не бях срещал котарак като него.

Не, изобщо не казвам, че беше идеален — в никакъв случай. Той отлично знаеше къде държа храната и редовно правеше набези в кухнята — преобръщаше наред буркани и чинии, докато не открие нещо за хапване. Вратата на хладилника и кухненските шкафове и досега са целите изподраскани от ноктите му, когато неистово се е опитвал да докопа яденето.

В интерес на истината обаче, винаги ме слушаше, когато кажа „не“. Достатъчно беше само да произнеса: „Не, махай се оттам, Боб“, и подвиваше опашка. Това за пореден път ми доказа колко е интелигентен. И отново повдигаше въпроса какъв е бил животът му преди. Дали някой див уличен котарак би обърнал внимание какво му казват хората? Съмнявам се.

Компанията на Боб ми беше много приятна, но въпреки това знаех, че трябва да внимавам. Не можех да си позволя да задълбоча нашите отношения, защото рано или късно той щеше да поиска да се върне на улицата. Не беше от котките, на които би харесало да са непрекъснато затворени. Изобщо не беше домашен любимец.

За определен период обаче, аз се явявах неговият ангел хранител и бях решен да изпълня по най-добрия начин, колкото силите ми позволяват, тази роля. Давах си сметка, че трябва възможно най-добре да го подготвя за връщането му на улицата. Ето защо, една сутрин попълних формуляра за безплатна кастрация, който ми даде ветеринарят от КДЗЖЖ. Пуснах го по пощата и за голяма моя изненада след няколко дни получих отговор. В плика имаше документ, който ни даваше право на безплатна кастрация.

* * *

На следващата сутрин пак изведох Боб да си свърши работата. Котешките тоалетни, които му бях купил, си стояха неизползвани. Той просто не ги харесваше.

Боб се отправи към обичайния храсталак в градинката между блоковете. Кой знае защо, това се беше превърнало в негово любимо място. Подозирах, че има нещо общо с маркирането на собствена територия — бях чел за това в една научна статия.

Както обикновено, той се задържа минута-две, докато си свърши работата, и още малко след това, докато замете следите. Чистофайничеството и спретнатостта на котките не престават да ме изумяват. Защо това е толкова важно за тях?

Накрая Боб се яви от храстите с доволен вид и тъкмо се канеше да си тръгва, когато внезапно замръзна на място и се изопна като струна, сякаш се е натъкнал на нещо. Вече бях готов да отида при него и да разбера какво го с разтревожило, когато всичко се изясни.

Той внезапно се метна светкавично напред. Всичко стана буквално за миг. Още преди да разбера какво става, сграбчи нещо в тревата близо до живия плет. Приближих да видя какво е и забелязах дребно сиво мишле, не по-голямо от седем-осем сантиметра.

Малкият приятел явно се е опитвал да се промъкне незабелязано, но номерът му не е минал. Боб го беше връхлетял със светкавична скорост и необикновена точност и сега нещастното създание беше приклещено в зъбите му. Гледката определено не беше от най-приятните. Краката на мишлето се мятаха неистово, а Боб внимателно наместваше тялото му между зъбите си, за да може да го довърши. Не след дълго неизбежното се случи и малката животинка се предаде. Тогава Боб отпусна челюсти и го остави на земята.

Знаех какво ще последва, но не исках Боб да яде мишлето. Мишките са развъдник на всякакви болести. Затова се наведох и се опитах да му взема плячката. Той не остана никак доволен и издаде нещо средно между ръмжене и съскане. После пак си грабна трофея.

— Дай ми го, Боб — настоях, отказвайки да отстъпя. — Дай го!

Виждаше се, че и той няма особено желание да го яде, но въпреки това ми хвърли един поглед, сякаш казваше: „Защо пък трябва да го правя?“.

Разтършувах се из джобовете на палтото и измъкнах нещо за хрупане, после му предложих размяна.

— Ето, вземи това, Боб, то ще е много по-полезно за теб.

Той все още не беше съвсем убеден дали да приеме, но накрая взе решение и отстъпи. Щом пусна мишката, аз я грабнах за опашката и се отървах от нея.

Тази случка още веднъж ми напомни една от най-удивителните — поне за мен — черти на котките: те са хищници по природа. Много хора не могат да се примирят с мисълта, че малкото им сладко коте е сериен убиец, но така или иначе това е в природата на котките и те го доказват при всеки удобен случай. В някои части на света, включително и Австралия, има строги правила котките да се пускат навън нощно време, за да прочистват популацията на птици и гризачи.

В това отношение Боб напълно оправдаваше природата си. Наистина беше стъписващо да се наблюдава колко е хладнокръвен и целенасочен, колко е светкавичен рефлексът му и какви умения на убиец има. Той знаеше отлично какво да прави и как да го направи.

За пореден път се размислих какъв ли живот е водел, преди да се озове във входа на моя блок. Що за съществувание е било това? Кое ли място е обитавал и как е успял да оцелее? Нима е разчитал всеки ден да открива и хваща плячка като тази? Дали е отгледан в домашни условия, или открай време живее на улицата? Как, в края на краищата, се е превърнал в котарака, който е днес? Искаше ми се да знам. Готов бях да се обзаложа, че моят уличен приятел има не една и две интересни истории за разказване.

Това беше поредното нещо, което ни свързваше двамата с Боб.

Откакто вече не живея като бродяга по улиците, хората непрекъснато се питат какъв ли съм бил преди. Постоянно ми задават въпроса как така съм пропаднал чак дотам. Някои го правят от съвсем професионални подбуди, разбира се. Разговарял съм с десетки социални работници, психолози и даже полицаи, които ме разпитваха какво е станало, та съм се озовал на улицата. Същото искаха да разберат и много други, най-обикновени хора.

Не мога да си обясня защо, но изглежда хората масово се захласват по истории как някои членове на общество могат да изпаднат до такава степен. Сигурно има значение и усещането, че никой не е защрихован от такова нещо — нали „… на Божията благодат се уповавам аз“. Според мен обаче истории като моята по някакъв начин ги карат да се чувстват по-доволни от собствения си живот. Казват си: „Е, мисля си, че моят живот е лош, а ето че е можело да бъде още по-лошо и сега аз да съм на мястото на тоя нещастник“.

Въпросът как хора като мен накрая изпадат до клошари има много отговори, разбира се. Въпреки това, между тях съществуват няколко допирни точки. Доста често дрогата и алкохолът имат решаваща роля. Но са налице страшно много примери как пътят, който води до скитническия живот на улицата, започва още в детството и минава през отношенията в семейството. Точно такъв беше и моят случай.

Животът в детството ми беше без корени, сигурно защото непрекъснато пътувах между Великобритания и Австралия. Роден съм в Съри^[2], но когато станах на три семейството ми се премести в Мелбърн. По това време майка ми и баща ми вече бяха разделени. Докато татко си седеше в Съри, мама не можеше да се задържи на едно място и постоянно беше в движение като търговски агент за Мелбърн на Ранк Ксерокс, компанията за копирна техника. Наистина много я биваше в това — беше един от най-добрите им търговци.

Но майка ми цял живот е била като шило в торба и след две години се премести от Мелбърн в Западна Австралия. Останахме там три-четири години, докато не навърших девет. Животът в Австралия никак не беше лош. Обикновено живеехме в големи едноетажни дървени къщи, всяка от които имаше обширна градина отзад. Разполагах с достатъчно простор да играя и да изучавам заобикалящия ме свят — нали за това си мечтае всяко момче. Природата на Австралия много ми харесваше. Единственият проблем беше, че нямах приятели.

Трудно се вписвах сред останалите в училище — според мен главно защото често се местехме. Като навърших девет, окончателно се разделих с шанса да уседна в Австралия — върнахме се обратно във Великобритания и се установихме в Съсекс^[3], близо до град Хоршъм. Радвах се, че съм пак в Англия. Имам щастливи спомени от този период. На дванайсет тъкмо се бях нагодил към живота в Северното полукълбо, когато пак трябваше да се местим — обратно в Западна Австралия.

Този път се озовахме на място, наречено Куинс Рокс^[4]. Мисля, че точно оттам тръгнаха много от моите проблеми. Заради постоянното местене никога не се задържахме в една къща повече от няколко години. Майка ми непрекъснато ту купуваше, ту продаваше и заминаваше. Нямахме фамилна къща, не отраснах на едно място. Водехме живот на цигани чергари.

Не съм психолог, но съм се срещал с доста такива през живота си. Убеден съм, че непрекъснатото местене от място на място не е от полза за едно подрастващо дете. Всичко това ми попречи да се приобщя към околните. В училище много трудно завързвах приятелства. Винаги се престаравах в усилията си да се сприятеля с някого. Стремях се да направя впечатление, което никак не помага, когато си дете. И това водеше точно до обратния резултат: навсякъде ме тормозеха. В Куинс Рокс обаче беше най-зле.

Сигурно съм се набивал на очи с британския си акцент и старанието си да угодя на всяка цена. Накрая се превърнах буквално в мишена. Един ден съучениците ми решиха да ме замерят с камъни. Наистина. Куинс Рокс неслучайно носи това име^[5] и останалите деца се въоръжиха с късове варовик, които се търкаляха навсякъде. От бомбардировката по пътя от училище до нас получих сътресение на мозъка.

Не ми беше от полза и че по онова време изобщо не се разбирах с пастрока си, Ник. В очите ми на тийнейджър той беше същински мръсник. Така му и виках — Ник Мръсник. Майка ми го срещна, когато постъпи в полицията на Хоршъм, и после той дойде с нас в Австралия.

Продължихме да водим номадски живот чак до ранните ми години като тийнейджър. Местенето неизменно беше свързано с работата на майка ми. Тя наистина имаше много успешна кариера. По едно време се зае да прави учебни видеоклипове за телемаркетинг и отначало това потръгна. После основа женско списание Градска жена, на което обаче не му провървя. Веднъж бяхме заринати в пари, друг път брояхме всяка монета. Но нито едно от двете не продължаваше дълго; майка ми наистина беше предприемач на място.

Като станах на петнайсет-шестнайсет, зарязах училището. Наистина ми беше писнало от непрекъснатия тормоз там. А и с Ник не се разбирах. На всичкото отгоре страшно исках да съм напълно независим.

Превърнах се в същински нехранимайко — диво хлапе, което се прибира по нощите, не се подчинява на майка си и на всяка власт, независимо под каква форма е тя. Нищо чудно, че скоро развих дарбата да се забърквам във всякакъв род неприятности — нещо, от което не съм се отървал и досега.

Съвсем закономерно опрях и до дрогата. Отначало дишах лепило, сигурно за да избягам някак от действителността. Не се стигна до зависимост. Опитах само няколко пъти, след като видях едно друго момче да го прави. Това обаче беше едва началото. След това взех да пуша трева, да дишам толуол — промишлен разтворител, който се съдържа в лакочистителя и лепилото. Едното водеше до другото и така нататък: всичко беше свързано в общия кръговрат на живота, който живеех. Аз бях преизпълнен с гняв. Имах чувстваш, че нямам спирачка.

Казват, че денят се познава от сутринта. Съмнявам се, че когато бях на седем, някой би могъл да предвиди в какво ще се превърна. На седемнайсет обаче и с просто око се виждаше накъде съм се запътил — право по наклонената плоскост на самоунищожението.

Майка ми какво ли не направи, за да ме предпази от дрогата. Виждаше какво си причинявам и можеше да предвиди още по-страшните неприятности, които щях да си навлека, ако не се откажа от порока. Действаше така, както правят всички майки. Претърсваше джобовете ми, за да открие дрогата. Стигна се дотам, че на няколко пъти ме заключи в стаята. Дръжките на вратите обаче бяха като топки и се заключваха с натискане на бутона в средата. Много лесно се научих да ги отключвам с фиба. Просто избутвах бутона напред и вече бях на свобода. Нямаше да й позволя да ме прекърши — нито на нея, нито на някой друг. Естествено, двамата започнахме непрекъснато да се караме и нещата вървяха от зле към по-зле. По едно време тя ме прати на психиатър. Лепнаха ми какво ли не: от шизофрения, през маниакална депресия до хиперактивно разстройство с дефицит на вниманието. Аз, естествено, си мислех, че това са пълни глупости. Тогава бях объркан тийнейджър, който си въобразява, че знае нещата най-добре от всички. Сега, връщайки се мислено назад, си давам сметка, че майка сигурно се е поболяла от тревоги. Вярвам, че се е чувствала безсилна и ужасена пред онова, което има да става с мен. Само че, по онова време, на мен не ми пукаше за чувствата на другите. Нито ме беше грижа за тях, нито имах намерение да ги слушам.

По едно време нещата между нас толкова се влошиха, че се наложи да живея известно време в общежитие на едно благотворително християнско дружество. През цялото време там вземах наркотици и свирех на китара. Или обратното.

Около осемнайсетия си рожден ден обявих, че се връщам в Лондон и ще живея с доведената си сестра от предишен брак на баща ми. Това беше началото на дълго спускане по низходяща спирала.

Тогава обаче всичко изглеждаше съвсем приемливо — сякаш поемам по собствен път, като всеки нормален тийнейджър. Майка ми ме качи в колата да ме закара на летището. Бяхме сирели на един червен светофар, когато аз я целунах набързо по бузата, изскочих навън и махнах за довиждане. И двамата си мислехме, че заминавам за около половин година. Поне така го планирахме. Ще постоя шест месеца, ще се помотая с моята полусестра и ще преследвам голямата си мечта да стана музикант. Само че нещата не тръгнаха по план.

Отначало се нанесох при моята полусестра в южната част на Лондон. Мъжът й обаче не прие много любезно пристигането ми. Както вече казах, аз бях гневен и непокорен младеж, облечен в стил готик, и вероятно съм им бил като трън в окото, особено след като не давах нито пени за сметките в домакинството.

В Австралия работех в телекомуникационна компания и продавах мобилни телефони, но в Англия не успях да си намеря свястна работа. Имаше възможност да започна като барман, ама физиономията ми се оказа неподходяща и ме изхвърлиха, след като по коледните празници на 1997 година бях замествал всички останали. И като че ли това беше малко, ами писаха в бюрото за социални помощи, че сам съм напуснал, затова не можех да се ползвам от облагите, които ми се полагаха като роден в Англия.

След тази случка бях още по-нежелан в къщата на мъжа на моята полусестра. Най-накрая двамата ме изритаха. Преди това се бях свързал с баща ми и ходих да го видя няколко пъти, но и на двамата стана ясно, че няма да се спогодим. Всъщност малко се познавахме и изобщо не подлежеше на обсъждане да живея при него. Започнах да спя по диваните и по пода на мои приятели. Скоро вече се бях превърнал в същински номад и разнасях спалния си чувал от апартамент на апартамент и от квартира на квартира из цял Лондон. Когато вече не остана под, на който да не съм спал, се преместих на улицата.

После всичко тръгна главоломно надолу.

* * *

Животът като клошар по улиците на Лондон ти отнема както достойнството, така и собствената ти самоличност — с една дума: всичко. А най-лошото е, че те лишава от уважението на хората. Живееш ли на улицата, за тях ти не си човек. Не желаят да имат нищо общо с теб. Скоро си даваш сметка, че на тоя свят не ти е останал нито един истински приятел. Докато спях на улицата, някак успях да се уредя на работа като мияч на чинии в едно заведение. Изхвърлиха ме веднага щом разбраха, че съм бездомен, макар да си вършех прилежно работата. Изпаднеш ли до улицата, вече нямаш почти никакъв шанс.

Единственото спасение беше да се върна обратно в Австралия. Имах билет, но си загубих паспорта две седмици преди полета. Не разполагах нито с необходимите документи, нито с пари, за да си извадя нов. Така и последната надежда да се върна обратно при семейството си в Австралия пропадна. А с нея и аз самият.

* * *

Следващият етап от живота ми прилича на димна завеса от дрога, алкохол, дребни престъпления и безнадеждност. Никак не ми помогна и това, че се пристрастих към хероина.

Отначало го вземах, за да мога по-лесно да заспя на улицата през нощта. Той ми помагаше да преодолея студа и самотата. Отнасяше ме на едно съвсем различно място. За нещастие, заедно с това, отнемаше и душата ми. През 1998 година станах напълно зависим от него. Сигурно на няколко пъти съм бил на крачка от смъртта. Трябва да призная обаче, че често бях толкова надрусан, та едва ли съм си давал сметка.

През всичкото това време изобщо не помислих да се свържа с някой от семейството си. Просто изчезнах от лицето на земята и изобщо не ми пукаше от това. Прекалено бях зает със собственото си оцеляване. Сега, като погледна назад, осъзнавам, че за близките ми сигурно е било същински ад. Само мога да си представя как са се поболявали от тревога.

Добих известна представа каква мъка съм им причинил чак година след пристигането си в Лондон и близо девет месеца, откакто станах клошар.

Бях се свързал с баща си още като пристигнах в Лондон, но оттогава не бяхме говорили с месеци. Някъде по Коледа реших да му се обадя. На телефона беше жена му — мащехата ми. Той първо отказа да се обади и ме накара да чакам няколко минути, толкова ми беше бесен.

— Къде, по дяволите, се запиля? Ние тук едва не умряхме от тревога — бяха първите му думи, когато най-накрая се овладя, за да може да говори с мен.

Започнах да изреждам някакви жалки оправдания, но той само ми крещеше. Каза, че майка се свързала с него в отчаяните си опити да ме открие. Това показва до каква степен се е притеснявала за мен. От раздялата двамата не си бяха проговаряли.

Баща ми крещя и ме овиква цели пет минути. Давах и сметка, че това е резултат от някаква смесица на гняв и облекчение. Сигурно през цялото време ме е мислил за мъртъв, което не беше много далече от истината.

Този период от живота ми продължи около година. Най-накрая една благотворителна организация, която се грижи за бездомниците, ме прибра от улицата. Обиколих няколко приюта. Единият от тях беше Кънекшънс, точно до Сейнт Мартинс Лейн. Понякога се случваше да спя и на съседния пазар.

Накрая попаднах в така наречения списък с крайно нуждаещи се, което ми даваше предимство при настаняване. Проблемът беше в това, че през следващите години основно живеех в ужасяващи приюти, в пансиони, които предлагаха само легло и закуска, или в социални домове. Там се налагаше да деля покрив с пристрастени към хероина и кокаина, готови да задигнат всичко, което не е заковано за пода. По едно време ми окрадоха всичките вещи, затова бях принуден да крия в дрехите си по-ценните неща, докато спя. Единственото, за което можех да мисля в този момент, бе как да оцелея.

Зависимостта ми от наркотиците неизбежно се задълбочи. Докато навърша двайсет години тя вече беше толкова голяма, че се озовах в клиника. Прекарах там няколко месеца, докато си стъпя на краката, после минах на рехабилитационна програма за зависими. За известно време всекидневните посещения за медикамент при аптекаря и пътуването с автобус до Центъра за наркозависими в Камдън^[6] на всеки две седмици се превърнаха в съсредоточеност на живота ми. Това ми стана нещо като рефлекс. Ставах от леглото и започвах да върша едно или друго почти на автопилот, като в някаква мъгла. Честно да си призная, през повечето време наистина се намирах в нещо като унес.

Ходех и на консултации. Говорех до втръсване за своята зависимост от наркотиците, как е започнало всичко и как смятам да приключа с това.

Много е лесно да си намериш оправдание за употребата на наркотици, но в моя случай съм категоричен каква е причината. Чисто и просто самота. Хероинът ми помагаше да забравя изолацията си и това, че нямам нито семейство, нито близки приятели. Чувствах се съвсем сам на света. Колкото и да звучи странно и необяснимо за някои хора, хероинът беше мой другар.

Някъде дълбоко в себе си съзнавах, че това ме убива. Буквално. Ето защо, за няколко години минах от хероин на метадон — синтетичен опиоид, който се използва като заместител, докато пристрастените към хероина и морфина се освободят от своята зависимост. През пролетта на 2007 година вече правех планове най-накрая да спра и него, за да се изчистя напълно.

Пренасянето в апартамента в Тотнъм беше ключов момент в този процес. Попаднах в средностатистически блок, населен с най-обикновени семейства. Знаех, че на това място имам шанс отново да вляза в правия път.

Започнах да свиря около Ковънт Гардън, за да си докарам по нещо за плащането на наема. Не беше кой знае какво, но винаги имах храна на масата и редовно си плащах газта и електричеството. Освен това свиренето ми помагаше да се държа. Осъзнавах, че точно сега ми се дава шанс най-после да изплувам на повърхността. Този път не трябваше да го пропускам. Ако бях котка, сигурно вече живеех последния си, девети живот.