Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (21)

Глава 21
Боб, котаракът на Биг Ишу

Мартенското слънце вече залязваше и се спускаше здрач, а Лондон постепенно се настройваше за нощта. Движението по Излингтън Хай стрийт беше станало натоварено и бибиткането на клаксоните се сливаше в какофония. Тротоарите също бяха пълни с потоци от хора, които отиваха към станцията на метрото или излизаха оттам. Часът пик беше в своя разгар и напълно оправдаваше името си. Всеки бързаше занякъде. Е, не точно всеки.

Тъкмо проверявах дали имам достатъчно бройки от списанието, за да посрещна оживеното търсене, което, знаех, предстои, когато с крайчеца на окото си забелязах, че около нас се струпва група деца. Всичките бяха тийнейджъри — три момчета и две момичета. Имаха вид на южноамериканци или, може би, испанци или португалци.

В това нямаше нищо необичайно. Макар да не е Ковънт Гардън, Лейчестър Скуеър или Пикадили Съркъс, на Излингтън също имаше много туристи, а Боб беше като магнит за тях. Почти не минаваше ден, без да го наобиколи оживена група младежи като тези.

Този път обаче имаше нещо различно в начина, по който оживено го сочеха и говореха за него.

— О, si Боб — каза едно от момичетата на език, който най-вероятно беше испански.

— Si, si, Боб, котаракът на Биг Ишу — обади се другото.

„Странно — помислих си, когато схванах какво беше казала. — Откъде знаят, че се казва Боб? Той не носи табелка с името си, нали? И какво искат да кажат с това «котаракът на Биг Ишу»“!

Скоро любопитството ми надделя.

— Извинете, дано нямате нищо против да попитам, но откъде познавате Боб? — обадих се с надеждата, че поне един от тях говори сносно английски. Защото моят испански никакъв го няма.

За щастие едно от момчетата ми отговори.

— А, видяхме го в YouTube — усмихна се то. — Боб е много известен, нали?

— Така ли? — изненадах се. Някой наистина ми беше казал, че в YouTube има клип с Боб, но не предполагах, че толкова много хора са го гледали.

— Според мен много хора — продължи да се усмихва той.

— Откъде сте?

— España, Испания.

— Значи Боб е известен чак в Испания?

— Si, si — потвърди едно от другите момчета, когато му преведоха нашия разговор. — Bob es una estrella en España.

— Извинявай, какво казва? — обърнах се към момчето.

— Той казва, че Боб е звезда в Испания.

Направо се стъписах.

Знаех, че през последните години много хора бяха снимали Боб, още докато свирех на китара и сега, когато продавах Биг. Ишу. Понякога на шега се питах дали няма да влезе в Книгата за рекорди на Гинес като най-сниманата котка в света.

Няколко души бяха направили и видеозаписи — едни с телефоните си, други с истински камери. Взех да прехвърлям наум онези, които през последните месеци го бяха заснели на видео. Чие ли може да е филмчето, което сега се върти в YouTube? Имаше няколко очевидни кандидати, но се зарекох да проверя при първи удобен случай.

На следващата сутрин двамата с Боб се отбихме в местната библиотека и аз влязох в мрежата.

Набрах ключови думи: Боб, Биг Ишу, котарак. Веднага излезе линкът към YouTube и кликнах на него. За моя голяма изненада имаше не един, а два клина.

— Я гледай, Боб, момчето излезе право — ти си звезда в YouTube.

Той обаче не беше особено заинтригуван на този етап. Това не бяха конни състезания по Канал 4, все пак. Но когато пуснах първото видео и се чу моят глас, Боб скочи до клавиатурата и залепи нос на монитора.

Докато гледах първото филмче, озаглавено Bobcat and I, постепенно си спомних как е заснето. Тогава при мен беше дошъл студент по филмово изкуство. Няколко дни ме следваше по петите, докато продавах Биг Ишу по Нийл стрийт. Много добре бяхме заснети и двамата — как се качваме на автобуса, как обикаляме улиците. Този запис даваше много нагледна представа за живота на един разпространител на Биг Ишу, който я кара ден за ден. После имаше клипчета на хора, които се радват на Боб, и още едно продължение как се карам с едни, които не вярваха, че той е „послушен“ котарак. Те също спадаха към групата на онези, които мислеха, че го дрогирам.

Другото видео беше заснето по-наскоро в Ейнджъл от един руснак. Кликнах на линка към него и видях, че е кръстил филмчето си „Боб, котаракът на Биг Ишу“. Явно него бяха гледали испанската група ученици. Забелязах, че то има десетки хиляди посещения. Направо онемях.

И преди това усещах, че популярността на Боб расте от ден на ден. Все се случваше някой да възкликне „А, това ли е Боб? Чувал съм за него“, или пък „Това ли е прочутият котарак Боб?“. Но дотогава мислех, че информацията за него просто се предава от уста на уста. После, няколко седмици преди срещата с испанската група, за нас писаха в местния вестник Излингтън Трибюн. При мен и Боб дойде дори една американка, литературен агент, която ме попита дали не съм мислил да напиша книга за нас двамата. Да, бе!

Испанската група обаче ме накара да осъзная, че Боб е вече нещо повече от местна знаменитост. Боб се беше превърнал в котешка суперзвезда!

* * *

Не можех да удържа усмивката си, докато крачех към спирката на автобуса и премислях онова, което бях открил току-що. В едно от филмчетата казвах, че Боб е спасил живота ми. Когато го гледах за първи път, това ми се видя малко тъпо и ненужно преувеличено. Но сега, докато вървях по улицата и се връщах мислено назад, започнах да осъзнавам, че всъщност е така — той наистина ми спаси живота.

Две години след като го открих в слабо осветения вход, благодарение на него, светът ми се промени. По онова време бях човек, който едва се съвзема от зависимостта си от хероина и живее ден за ден. Тогава наближавах трийсетте, но все още нямах никаква цел и посока в живота, освен едното оцеляване. Не поддържах никаква връзка със семейството си и почти нямах приятели. Казано направо, животът ми беше същински хаос. Всичко това сега се беше променило.

Пътуването ми до Австралия не можеше да компенсира всичко преживяно в миналото, но поне ни събра отново с майка ми. Раните заздравяваха. Имах усещането, че отново може да се сближим. Битката ми с наркотиците отиваше към своя победен край, или поне се надявах да е така. Дневната доза субутекс, която взимах, постепенно намаляваше. Даже вече се задаваше денят, когато изобщо нямаше да го вземам. Най-после идваше краят на моята зависимост. А имаше време, когато дори не можех да си представя това.

Но главното беше, че най-после пуснах корени. Това за повечето хора може и да не е кой знае какво, но малкият ми апартамент в Тотнъм ми даваше онази сигурност и стабилност, за каквито винаги тайно съм жадувал. Никога досега не бях се задържал толкова време на едно място. Живеех тук повече от четири години и имах намерение да остана още дълго. И нито за миг не се съмнявах, че ако не беше Боб, това нямаше как да се случи.

Възпитан съм като вярващ в Бога човек, но не съм практикуващ християнин. Постепенно се бях превърнал в агностик^[1] и дори атеист. Според мен всеки трябва да вземе по малко от всяка религия и философия, не съм будист, но харесвам будистката философия. Тя дава на човек много здрава основа, върху която да изгради живота си. Аз например определено вярвам в кармата^[2] — идеята, че каквото повикало, това се и обадило. Питах се дали Боб не е наградата ми за сторено някога добро дело в моя иначе безпътен живот.

Питал съм се също дали двамата с Боб не сме се срещали в някой предишен живот. Начинът, по който се допълваме един друг; създалата се още от самото начало здрава връзка между нас — това не е нещо обичайно. Някой веднъж спомена, че сме превъплъщение на Дик Уитингтън и неговата котка^[3]. Само дето в нашия случай ролите били разменени — Дик Уитингтън се е преродил в Боб, а аз съм неговият другар. Нямам нищо против и така да е. Щастлив съм да възприемам Боб по тези начин. Боб е моят най-добър приятел, който ми посочи пътя към един различен, а и по-добър, живот. В замяна не иска нищо кой знае какво — просто да се грижа за него. Това и правя.

Сигурен съм, че пътят пред нас няма да е равен и ще има проблеми и занапред — все пак продължавам да работя по улиците на Лондон, а това никога не е било лесна работа. Но имам чувството, че докато сме заедно всичко ще бъде наред.

Всеки човек има нужда от преломен момент в живота си. Всеки заслужава втори шанс. Двамата с Боб получихме своя…