Агата Кристи
След погребението (5)

1

— Съсипан си от умора, ето това е — нареждаше мис Ентуисъл с тон на възмущение и укор, какъвто често възприемат всеотдайните сестри по отношение на брата, чието домакинство водят. — Не е работа за твоята възраст. И какво общо имаш ти с всичко това, питам? Нали вече си пенсионер?

Мистър Ентуисъл отвърна кротко, че Ричард е бил един от най-старите му приятели.

— Е, да. Но Ричард Абърнети е вече мъртъв, нали? Така че не виждам никаква причина да се намесваш в неща, които не те засягат. Току-виж си настинал, каквито ледени ветрилници са влаковете днес. Отгоре на всичко — убийство! И за какво те повикаха?

— Свързаха се с мен, тъй като намерили в къщата на Кора бележка, подписана от мен, с която й съобщавам датата и часа на погребението.

— Погребения! Едно след друго. А, това ме подсеща, че още един от твоите скъпоценни Абърнети те търси днес по телефона. Мисля, че се представи като Тимъти. И пак за погребение. Каза, че ще позвъни по-късно.

Вечерта мистър Ентуисъл бе повикан на телефона. Той взе слушалката и чу на другия край на жицата гласа на Мод Абърнети.

— Слава богу, че ви хванах най-сетне. Тимъти е в ужасно състояние. Новината за Кора го извади от равновесие.

— Съвсем понятно е — отвърна мистър Ентуисъл.

— Какво казахте?

— Казах, че е съвсем понятно.

— А, да, разбира се — в гласа на Мод се усещаше недоверие. — Наистина ли става дума за убийство?

(„Било е убийство, нали?“ — бе възкликнала Кора. Но този път нямаше съмнение в отговора.)

— Да, за убийство става дума — потвърди мистър Ентуисъл.

— И то с брадва, така пишат във вестниците, а?

— Да.

— Вижда ми се крайно неправдоподобно — продължи Мод, — че сестрата на Тимъти, собствената му сестра, може да бъде убита с брадва.

На мистър Ентуисъл също му изглеждаше неправдоподобно. Животът на Тимъти бе толкова далеч от насилието, та човек би рекъл, че и роднините му трябва да са застраховани срещу него.

— Налага се да приемем истината, каквато е — рече тихо той.

— Ужасно се безпокоя за Тимъти. Всичко това му се отразява много зле. Сложих го да си легне, но той настоява да ви убедя да дойдете да разговаряте. Имало много неща, които искал да знае — ще има ли следствие за причината на смъртта и кой е длъжен да присъства, в какъв срок след него може да бъде извършено погребението, дали Кора е изразила определено желание да бъде кремирана, оставила ли е завещание…

Мистър Ентуисъл я прекъсна, преди списъкът да е станал твърде дълъг.

— Да, има завещание. Назначила е Тимъти за свой изпълнител.

— О, боже! Страхувам се, че Тимъти не ще е в състояние да предприеме каквото и да било.

— Кантората ще се погрижи за всичко необходимо. Завещанието е много просто. Оставила е скиците си и една аметистова брошка на компаньонката си, мис Гилкрист, а всичко останало на Сюзън.

— На Сюзън? Чудя се защо на Сюзън? Не си спомням някога да я е виждала дори — освен още като бебе.

— По мое мнение, защото е чула, че Сюзън е сключила брак, към който семейството й не е особено благосклонно.

Мод изсумтя:

— Дори Грегъри е далеч по стока от Пиер Ланскне. Разбира се, по мое време би била немислима женитбата с мъж, който работи в магазин — е, да, аптеката е нещо друго, не е галантерия, пък и Грегъри изглежда почтен. — Тя поспря, а после добави: — Значи ли това, че Сюзън ще получи и дела на Кора от наследството на Ричард?

— О, не. Капиталът ще бъде поделен според условията в завещанието на Ричард. А всичко, което има клетата Кора, са неколкостотин лири и мебелите от къщата. Като се платят някои дългове и се разпродадат мебелите, едва ли ще останат повече от петстотин лири. Ще има следствие за установяване на причината за смъртта, разбира се. Насрочено е за следващия четвъртък. Ако Тимъти е склонен да приеме, ще изпратим младия Лойд като наблюдател от името на семейството. — Мистър Ентуисъл поспря, после добави с неудобство: — Страхувам се, че ще се вдигне известен шум… предвид на… обстоятелствата.

— Колко неприятно! Хванаха ли мизерника, който го е сторил?

— Не още.

— Предполагам, че ще е някой от онези млади несретници с пилешки мозък, които кръстосват страната и убиват хора. А и полицията е толкова некомпетентна.

— О, не, не — възрази мистър Ентуисъл. — Полицията в никакъв случай не е некомпетентна. Не си въобразявайте такова нещо дори за миг.

— Невероятна история. Пък и на Тимъти всичко това му се отразява крайно зле. Дали не бихте могли да дойдете лично, мистър Ентуисъл? Ще ви бъда извънредно благодарна. Сигурна съм, че Тимъти ще престане да се тормози, ако вие му кажете няколко успокоителни думи.

Мистър Ентуисъл не отговори веднага. Поканата му се понрави.

— Може би имате право — призна той. — А и ще се нуждая от подписа на Тимъти като изпълнител за някои документи. Да, да, добре ще е да дойда.

— Чудесно. Свалихте товар от плещите ми. Може би утре? И ще останете да преспите, нали? Най-удобният влак е в 11,20 от Сейнт Панкрас.

— Сутринта имам някои… други ангажименти — отвърна мистър Ентуисъл. — Така че ще взема следобеден влак.

2

Джордж Кросфийлд поздрави мистър Ентуисъл топло, но пролича, че е изненадан.

— Идвам от Личет Сейнт Мери — обясни мистър Ентуисъл, макар че това едва ли бе някакво обяснение.

— А, значи наистина е била леля Кора. Прочетох във вестниците, но не можах да повярвам. Сметнах, че е съвпадение на имената.

— Ланскне не е често срещано име.

— Да, вярно. Изглежда е нормално човек да изпитва непоносимост към мисълта, че някой негов роднина може да бъде убит. На мен лично ми прилича много на един случай в Дартмур отпреди месец.

— Така ли?

— Да, съвсем същите обстоятелства. Къща в отдалечена местност. Две възрастни жени живеят заедно. Откраднати пари, макар и нищожна сума, бих казал.

— Размерът на сумата при парите винаги е относителен — посочи мистър Ентуисъл. — Зависи от нуждата.

— Да, да, прав сте.

— Ако се нуждаете отчаяно от десет лири, то тогава петнадесет ще са ви предостатъчни. И обратното. Ако ви трябват сто лири, четиридесет или петдесет не ви вършат работа. Или пък нуждата ви се измерва в хиляди — тогава и неколкостотин няма да са ви достатъчни.

В очите на Джордж пробляснаха искрици и той отвърна:

— В днешно време каквито и да е пари са добре дошли. Всичко живо изпитва недоимък.

— Но не и отчаяние — посочи мистър Ентуисъл. — А именно отчаянието е в основата на всичко.

— Имате ли предвид нещо конкретно?

— А, не, ни най-малко. — След известна пауза мистър Ентуисъл продължи: — Ще мине време, докато се уредят формалностите по наследството. Ще искате ли аванс?

— Всъщност, канех се да повдигна въпрос за това. Но тази сутрин ходих в моята банка. Насочих ги към вас и те с готовност се съгласиха кредитът ми да бъде превишен.

Пламъчето в очите на Джордж се появи отново и не убягна от вниманието на опитния адвокат. Той усещаше със сигурност, че Джордж е загазил здравата с парите, а може би дори е затънал до гуша във финансови затруднения. В този момент старият адвокат разбра нещо, което винаги бе долавял подсъзнателно, а именно, че Джордж не е човек, комуто би се доверил по финансови въпроси. Запита се дали и Ричард Абърнети, който също имаше богат опит в преценката на хората, бе усетил същото. При това мистър Ентуисъл бе сигурен, че след смъртта на Мортимър Абърнети баща му е възнамерявал да направи Джордж свой наследник. Джордж не носеше името Абърнети, но бе единственият пряк наследник от мъжки пол от младото поколение. Той би бил естественият заместник на Мортимър. Ричард Абърнети бе поканил Джордж да гостува в дома му някой и друг ден. Много вероятно бе в края на посещението старият джентълмен да е преценил Джордж като незадоволителен. Дали и той като мистър Ентуисъл е почувствал инстинктивно, че Джордж не е почтен? Според единодушното мнение на семейството Лора бе направила лош избор, омъжвайки се за бащата на Джордж. Борсов агент, който се занимаваше и с разни други мистериозни дейности. Джордж приличаше по-скоро на баща си, отколкото на рода Абърнети.

По всяка вероятност изтълкувал неправилно мълчанието на стария адвокат, Джордж се засмя неловко и рече:

— Право да си кажа, не ми върви в инвестициите напоследък. Поех малък риск, но не се получи. Останах кажи-речи с празен джоб. Но сега ще успея да наваксам. От какво друго има нужда човек, ако не от малко капитал? Какво ще кажете за Ардънс Консолидейтид — не са лоши, нали?

Мистър Ентуисъл не изрази нито съгласие, нито възражение. Той се питаше дали случайно Джордж не спекулира с пари на клиенти, а не със собствени средства. Ако го е заплашвало съдебно преследване…

Той продължи съвсем конкретно:

— Позвъних в кантората ви в деня след погребението, но очевидно сте отсъствали.

— Така ли? Не са ми казали. Всъщност си дадох един ден почивка след добрата новина.

— Добрата новина ли? Джордж се изчерви:

— Вижте, нямах предвид смъртта на чичо Ричард. Но не може да не му заиграе сърцето на човек, като разбере, че е наследил добра пара. Най-малкото е повод да се отпразнува. Та тъй, отидох в Хърст парк и заложих на два фаворита. Нещастието не идва само. А ако ти е писано да си късметлия, няма грешка… Само една петдесетачка, но пак е нещо.

— Разбира се, че е нещо — съгласи се мистър Ентуисъл. — А сега след смъртта на леля ви Кора ще ви се паднат още малко пари.

— Горката женица — продума Джордж загрижено. — Късметът й изневери. И то точно когато сигурно е правила планове да си поживее.

— Да се надяваме, че полицията ще открие лицето, отговорно за смъртта й — рече мистър Ентуисъл.

— Не се съмнявам, че ще го хванат. Нашата полиция е добра. Обикновено насмитат всички съмнителни типове в околността и не ги оставят на мира, докато не дадат отчет за всяка своя крачка по времето, когато е извършено престъплението.

— Не е така лесно, особено като мине известно време — вметна мистър Ентуисъл и се усмихна хладно, давайки знак, че ще подхвърли някаква шега. — Аз самият бях в книжарницата „Хачард“ в три и половина часа на въпросния ден. Щях ли да си спомня това, ако полицаите ме разпитаха след десет дни? Силно се съмнявам. А вие, Джордж, вие сте били на хиподрума в Хърст парк. Щяхте ли да си спомните, да речем след месец, в кой ден сте ходили на конните надбягвания?

— О, щях да се ориентирам по погребението, че е било на следващия ден.

— Така е, така е. Пък и сте заложили на два фаворита — още едно напомняне. Човек рядко забравя името на коня, от който е спечелил пари. Впрочем кои бяха двата коня?

— Я да видим — Геймарк и Фрог II. Да, няма да ги забравя лесно.

Мистър Ентуисъл се изсмя продрано, сбогува се и си тръгна.

3

— Приятно ми е да ви видя — поздрави го не особено бодро Розамънд, — но е още толкова рано.

И тя се прозя широко.

— Единадесет часът е — отбеляза мистър Ентуисъл. Розамънд отново се прозина и се оправда:

— Дяволски до късно стояха гостите снощи. А и много пихме. Майкъл още е махмурлия.

В същия миг се появи Майкъл, прозявайки се. Държеше чаша черно кафе и бе облечен с много елегантен халат. Слаб, привлекателен младеж с очарователна усмивка. Розамънд бе облечена с черна пола и позацапан жълт пуловер на голо, доколкото можеше да прецени мистър Ентуисъл.

Строгият и придирчив адвокат не одобряваше начина на живот на младото семейство Шейн. Занемареният апартамент на първия етаж на къща в квартал Челси, празните бутилки и чаши, фасовете, които се търкаляха наоколо в изобилие, застоялият въздух, въобще мръсотията и безредието, царящи навсякъде.

И в центъра на тази не особено въодушевяваща сцена Розамънд и Майкъл изглеждаха цветущо с великолепния си външен вид. Няма съмнение, че са красива двойка, и по всичко личи, че са привързани един към друг, си рече мистър Ентуисъл. Розамънд очевидно обожаваше Майкъл.

— Миличък — обърна се тя към него, — какво ще кажеш за глътчица шампанско? Колкото да се съвземем, а и да се чукнем за бъдещето. О, мистър Ентуисъл, точно навреме ни се усмихна щастието с тези пари, които скъпият чичо Ричард ни остави…

Мистър Ентуисъл забеляза, че по лицето на Майкъл премина бърза сянка на раздразнение, ала Розамънд продължи все така лъчезарно:

— Предлага ни се прекрасна възможност за нова постановка. Майкъл е откупил правата над пиесата. Ролята, която той ще изпълнява, е чудесна, а и за мен дори има малка роля. Разказва се за един от онези млади престъпници, а да ви кажа, те всъщност са истински светци. Пиесата е образец на най-новите идеи в драмата.

— Не се съмнявам — отвърна рязко мистър Ентуисъл.

— Виждате ли, героят краде, убива, полицията и обществото го преследват, а той накрая прави чудеса.

Мистър Ентуисъл едва сдържаше възмущението си. Какви зловредни глупости говорят тези млади празноглавци! А и пишат! Всъщност Майкъл Шейн почти не бе продумал, а раздразнението още се четеше на лицето му.

— Какво го интересуват мистър Ентуисъл нашите одисеи, Розамънд? — обади се той. — Млъкни за малко и нека чуем защо е дошъл да ни види.

— Има една-две малки подробности, които искам да изясня — обясни мистър Ентуисъл. — Току-що се връщам от Личет Сейнт Мери.

— Значи убитата е наистина леля Кора. Четохме във вестниците. Досетих се, че е тя, защото името е рядко срещано. Горката леля Кора! Като я гледах онзи ден на погребението, си мислех каква ужасна повлекана е и че човек с такъв външен вид най-добре да си умре — а ето сега, тя е мъртва. Казвах им, че жертвата в това убийство с брадвата, за което пишат вестниците, е моята леля, но никой не искаше да ми вярва! Просто се изсмяха, нали, Майкъл?

Майкъл Шейн не отговори, а Розамънд добави с нескрито наслаждение:

— Две убийства едно след друго. Малко прекалено, нали?

— Не бъди глупачка, Розамънд. Чичо Ричард не е бил убит.

— Да, но леля Кора смяташе, че е точно така.

Мистър Ентуисъл се намеси с въпрос:

— Вие се върнахте в Лондон след погребението, нали?

— Да, върнахме се със същия влак, с който пътувахте и вие.

— Да, разбира се… Питам, защото се опитах да се свържа с вас… — и той хвърли бърз поглед към телефона — на следващия ден. Звънях няколко пъти, но никой не отговори.

— О, съжалявам много. Какво правихме на следващия ден? Тоест онзи ден? Бяхме си у дома до около дванадесет часа, нали? После ти излезе да потърсиш Розенхайм и да обядваш с Оскар, а аз отидох да си купя найлонови чорапи и въобще да обиколя магазините. Да, чудесно прекарах следобеда. Пазарувах, а след това обядвахме двамата в „Кастил“. Върнахме се някъде към десет, предполагам.

— Толкова, да — съгласи се Майкъл, като гледаше замислено мистър Ентуисъл. — За какво ви бяхме нужни, сър?

— О! Чисто и просто няколко въпроса, свързани с имението на Ричард Абърнети… документи за подпис… неща от този род.

Розамънд попита:

— Ще получим ли парите сега, или ще трябва да чакаме с месеци?

— Страхувам се — рече мистър Ентуисъл, — че законът допуска протакане.

— Но бихме могли да получим аванс, нали? — Розамънд бе твърде обезпокоена. — Майкъл ми каза, че можем. Всъщност за нас това е жизнено важно. Заради пиесата.

Майкъл рече с приятен глас:

— Е, не сме се разбързали чак толкоз. Само дето трябва да решим дали да приемем предложението.

— Няма да е трудно да ви се отпусне аванс — успокои ги мистър Ентуисъл. — Сами ще определите сумата.

— Е, тогава всичко е наред — отдъхна си Розамънд. После се сети нещо и добави: — Леля Кора оставила ли е някакви пари?

— Да, малко. Приписала ги е на братовчедка ви Сюзън.

— Откъде накъде точно на Сюзън? Много ли са?

— Неколкостотин лири и мебели.

— Хубави ли са мебелите?

— Не — отвърна мистър Ентуисъл.

Розамънд загуби интерес.

— Всичко е много странно, нали? — обади се отново тя. — Спомням си как след погребението леля Кора най-неочаквано изтърси пред всички: „Той е бил убит!“, а ето че още на другия ден вземат, че убиват нея. Странно е, съгласете се.

След кратка неловка пауза мистър Ентуисъл промълви тихо:

— Даа, наистина е много странно…

4

Мистър Ентуисъл изучаваше Сюзън Банкс, която се бе навела напред над масата и разговаряше с характерната си възбуденост.

Не беше красавица като Розамънд, но лицето й бе привлекателно и тази привлекателност, си рече мистър Ентуисъл, се дължеше на това, че излъчваше жизненост. Устните й бяха пълни и добре очертани. Женствени устни, а и тялото й бе подчертано женствено. При все това Сюзън много му напомняше за чичо си Ричард Абърнети. Овалът на лицето, брадичката, дълбоките замислени очи. Имаше силно лично присъствие като Ричард и притежаваше скрита енергия, проницателност и прямота в преценките като него. От тримата представители на младото поколение само тя изглежда бе направена от същото тесто, като онези свои предци, които бяха натрупали огромното семейно богатство. Дали Ричард е съзрял в тази своя племенница сродна душа? Несъмнено така е било, си мислеше мистър Ентуисъл. Той умееше да преценява точно характера. Сюзън несъмнено притежаваше онези качества, които той е търсел. И въпреки това в завещанието си Ричард Абърнети не бе присъдил нищо повече в нейна полза. Недоверчив към Джордж, както смяташе мистър Ентуисъл, и подминавайки очарователната празноглавка Розамънд, възможно ли е да не е видял у Сюзън онова, което търси: наследница от собствената си порода?

Или пък — да, следва логично. Причината трябва да е била в… съпруга.

Мистър Ентуисъл премести погледа си през рамото на Сюзън към Грегъри Банкс, който стоеше прав и разсеяно подостряше молив.

Слаб, блед младеж с рижаворусолява коса. Сюзън така го засенчваше с колоритната си външност, че бе трудно да се проумее какво представлява той самият. Нищо, на което да се опреш у този приятел — симпатичен, готов винаги да се съгласи с теб, с една дума — човек, който никога не казва „не“. И все пак това описание като че ли не бе задоволително. Имаше нещо смътно обезпокоително в ненатрапчивостта на Грегъри Банкс. Той не е бил подходяща партия, но Сюзън е настояла да се омъжи за него, преодолявайки всякаква съпротива — защо? Какво е видяла у него?

И сега, шест месеца след сватбата им, е луда по него, си рече мистър Ентуисъл. Той познаваше симптомите. През кантората на „Болард, Ентуисъл, Ентуисъл и Болард“ бяха преминали огромен брой жени с проблеми в брака си. Жени, които бяха до болка привързани към незадоволителни и често не особено приятни съпрузи, и други, които презираха или се отегчаваха от несъмнено привлекателните си и безупречни съпрузи. Какво виждаше една жена в точно определен партньор, бе загадка за средноинтелигентния мъж. Просто нямаше обяснение. Опреше ли до конкретния мъж, една иначе умна жена можеше да се превърне в кръгла глупачка. Сюзън бе именно такава жена, си рече мистър Ентуисъл. За нея светът се въртеше около Грег. А това криеше не една опасност.

Сюзън говореше натъртено и с възмущение:

— …защото това е позорно. Спомняте ли си за убитата жена от Йоркшир миналата година? Никой не бе арестуван. Ами старицата от сладкарницата, която бе убита с железен лост? Задържаха някакъв тип, а после го пуснаха.

— Трябва да има доказателства, мила моя — рече мистър Ентуисъл.

Сюзън не му обърна внимание.

— Или друг един случай — пенсионирана медицинска сестра, заклана със секира — също като леля Кора.

— Боже мой, вие сте направили цяло изследване на сродни случаи, Сюзън — забеляза меко мистър Ентуисъл.

— Естествено човек помни тези неща, а когато твой роднина стане жертва, и то по подобен начин — е, не показва ли това, че по пътищата бродят доста типове, които се вмъкват в домовете на самотни жени и ги нападат, и че полицията просто не се интересува от това.

Мистър Ентуисъл поклати глава.

— Не подценявайте полицията, Сюзън. Това е институция, в която работят търпеливи и умни хора — а също упорити. Това, че един случай още не е оповестен в пресата, не означава, че е приключен. Съвсем не.

— И все пак всяка година стотици случаи остават неразгадани.

— Стотици? — възкликна мистър Ентуисъл с недоверие. — Известен брой, да. Има много случаи, в които полицията знае кой е извършителят на престъплението, но няма достатъчно доказателства за обвинението.

— Не го вярвам — отсече Сюзън. — Смятам, че ако се установи със сигурност кой е извършил едно престъпление, винаги може да се намерят доказателства.

— Кой знае?… — промърмори замислено мистър Ентуисъл. — Наистина съвсем не съм уверен, че е така.

— Дали в случая с леля Кора… дали имат поне някаква представа кой може да е?

— Това не мога да ви кажа. Лично на мен не ми е известно. Но те надали биха ми се доверили, пък и е минало твърде малко време. Да не забравяме, че убийството бе извършено едва онзи ден.

— Ясно е какъв тип човек го е сторил — размишляваше на глас Сюзън. — Жесток, бих казала не съвсем нормален… някой току-що уволнен войник или пък бивш затворник. Кой друг би използвал секира?

Мистър Ентуисъл погледна дяволито изпод вдигнатите си вежди и изрецитира тихичко:

Лизи Бордън със топора

татко си закла на двора.

А като видя що стана,

тя и майка си подхвана.

— О! — изчерви се от гняв Сюзън. — Леля Кора не живееше с роднини, освен ако имате предвид компаньонката. А и Лизи Бордън е била оправдана. И сега никой не може да твърди със сигурност, че тя е убила баща си и мащехата си.

— Да, куплетчето наистина е клеветническо — съгласи се мистър Ентуисъл.

— Намеквате, че компаньонката го е направила? Кора оставила ли й е нещо?

— Аметистова брошка без особена стойност и няколко скици на рибарски селища, които имат само сантиментална стойност.

— Човек трябва да има мотив, за да извърши убийство — поне ако е с всичкия си.

Мистър Ентуисъл се позасмя:

— Ако съдим от очевидните неща, единствено вие, мила Сюзън, имате мотив.

— Какво, какво? — изведнъж се размърда Грег, сякаш току-що се бе събудил от сън. В очите му светна грозно пламъче. Той не беше вече невзрачната фигура в ъгъла. — Какво общо има с това Сю? Какво имате предвид, като говорите такива неща?

Сюзън го пресече рязко:

— Млъкни, Грег. Мистър Ентуисъл няма нищо предвид…

— Една от моите шегички — извини се мистър Ентуисъл. — Е, малко безвкусна, признавам. Кора е оставила всичко, което притежава, на вас, Сюзън. Но за млада дама, която току-що е наследила неколкостотин хиляди лири, едно наследство на стойност най-много четири-петстотин лири едва ли би могло да бъде мотив за убийство.

— Оставила е парите си на мен? — Сюзън изглеждаше учудена. — Странно! Та тя дори не ме познаваше. Защо ли го е направила, как мислите?

— Мисля, че е дочула слухове за известни… трудности около… вашия брак — отвърна мистър Ентуисъл. Грег, който пак се бе заел с острене го на молива, се намръщи. — А нейният собствен брак е бил свързан с неприятности — така че, предполагам, за нея сте били сродна душа.

Сюзън запита с известен интерес:

— Омъжила се е за художник, нали, и роднините не са го харесали? Добър художник ли е бил?

Мистър Ентуисъл поклати отрицателно глава.

— А има ли картини в къщата?

— Да.

— Тогава сама ще преценя — рече Сюзън.

Мистър Ентуисъл се усмихна, като видя как тя решително вирна брадичката си.

— Така да бъде. Не ще и дума, че аз съм безнадеждно старомоден по отношение на изкуството, но не мисля, че ще оспорите преценката ми.

— Предполагам, че ще се наложи да замина за Личет Сейнт Мери. Искам сама да огледам всичко. Има ли някой там сега?

— Уговорих с мис Гилкрист да остане, докато й кажа какво ще правим по-нататък.

Грег подхвърли:

— Трябва да има здрави нерви, щом стои сама в къща, в която е бил заклан човек.

— Бих казал, че мис Гилкрист е много разумна жена. Освен това — добави сухо адвокатът — тя няма къде да отиде, докато си намери друга работа.

— Значи смъртта на леля Кора я е оставила доста на сухо? Дали тя и леля Кора… близки ли са били двете?

Мистър Ентуисъл погледна с любопитство Сюзън, чудейки се какво точно имаше наум.

— Бих казал, в прилични отношения — отвърна той. — Никога не се е отнасяла към мис Гилкрист като към слугиня.

— Ясно. Не като към слугиня, а като към нещо по-лошо. Така мисля аз — отсече Сюзън. — В днешно време тези нещастници с претенции да са „дами“ най-много си патят. Ще се опитам да й намеря добро място. Няма да е трудно. Днес такава една жена, която умее да върши домакинска работа и да готви, струва повече от злато. Може да готви, нали?

— О, да. Както разбрах, единственото, срещу което има нещо против, е „грубата работа“. Страхувам се, че не разбрах точно какво значи „груба работа“.

Тези думи явно развеселиха Сюзън.

Мистър Ентуисъл погледна часовника си и каза:

— Леля ви е назначила Тимъти за изпълнител на завещанието си.

— Тимъти! — възкликна презрително Сюзън. — Та чичо Тимъти е почти митическа фигура. Той не ходи никъде.

— Да, вярно е — мистър Ентуисъл отново погледна часовника си. — Днес заминавам да се срещна с него. Ще го запозная с решението ви да отидете в Личет Сейнт Мери.

— Само за ден-два, не повече. Не искам да отсъствам дълго от Лондон. Имам разни планове. Откривам собствена фирма.

Мистър Ентуисъл огледа тясната всекидневна на малкия апартамент. Грег и Сюзън очевидно бяха зле материално. Той знаеше, че баща й бе пропилял почти всичките си нари и бе оставил дъщеря си в тежко положение.

— Какви са намеренията ви за бъдещето, ако мога да попитам?

— Хвърлила съм око на едни помещения на улица „Кардиган“. Предполагам, че ако се наложи, ще сте в състояние да ми отпуснете известна сума? Вероятно ще ми искат депозит.

— Това може да се уреди — отвърна мистър Ентуисъл. — В деня след погребението ви звъних няколко пъти, но никой не отговори. Рекох си, че може би ще ви е нужен аванс. Чудех се дали ne сте излезли извън града.

— О, не — рече бързо Сюзън. — Вкъщи си бяхме целия ден. И двамата. Не сме излизали въобще.

А Грег добави меко:

— Знаеш ли, Сюзън, струва ми се, че този ден телефонът ни беше повреден. Спомняш ли си как не можах да се свържа с „Хард и сие“ следобеда? Имах намерение да се обадя на повреди, но на другата сутрин той се оправи.

— Понякога човек не може да разчита на телефоните — рече мистър Ентуисъл.

Сюзън попита внезапно:

— Как е научила за сватбата ни леля Кора? Ние сключихме само граждански брак и съобщихме чак след това.

— Предполагам, че Ричард й е казал. Преправила е завещанието си преди около три седмици (преди това е завещавала всичко на Теософското дружество), тоест веднага, след като той я е посетил.

Сюзън го погледна стреснато:

— Чичо Ричард я е посетил? Не знаех.

— И аз самият не знаех — отвърна мистър Ентуисъл.

— Значи това е било, когато…

— Когато какво?

— Нищо — отвърна Сюзън.