Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (29)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Funeral, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО

 

Превела от английски ПЕТРУШКА ТОМОВА

Редактор Надя Баева

Художник Красимира Деспотова

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Лидия Ангелова

 

Излязла от печат м. декември 1991 г.

КФ „САМПО“ — София, 1991

ДФ „Г. Димитров“ — София

c/o Jusautor, Sofia

ISBN 954-8048-01-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Майкъл подхвърли на масата писмото към Розамънд.

— Какво ще кажеш?

— О, ще отидем. Не мислиш ли, че трябва да отидем?

Майкъл отвърна бавно:

— Защо не?

— Може да има хубави бижута… Всичко останало в къщата е направо отвратително — препарирани птици и восъчни цветя — уф!

— Да. Прилича на мавзолей. Всъщност бих искал да направя една-две скици — особено в големия салон. Например камината и онова канапе със странна форма ще са идеални за „Странстванията на баронета“ — ако възстановим постановката.

Той стана и погледна часовника си.

— Това ми напомня, че трябва да се отбия да видя Розенхайм. Не ме чакай — ще се върна късно тази вечер. Ще вечерям с Оскар и ще обсъдим въпроса за евентуалната нова постановка и как се връзва с предложението на американците.

— Милият Оскар. Той ще се радва да те види след толкова време. Целуни го от мен.

Майкъл я изгледа остро. Вече не се усмихваше, а на лицето му се бе появило изражение като на граблива птица.

— Какво искаш да кажеш с това „след толкова време“? Човек би си помислил, че не съм се виждал с него от месеци.

— Ами не си, не е ли така? — промърмори Розамънд.

— Не е така. Обядвахме заедно само преди една седмица.

— Странно! Трябва да е забравил. Вчера ми позвъни и каза, че не те бил виждал от премиерата на „Тили гледа на Запад“.

— Старият глупак си е изгубил ума.

Майкъл се изсмя. Розамънд го погледна с големите си сини очи, в които не се четеше никакво чувство.

— Мислиш ме за глупачка, нали, Мик?

— Но, мила, това не е вярно — запротестира той.

— Вярно е. Но не съм чак такава празноглавка. Този ден ти дори не си припарил до Оскар. Знам къде си бил.

— Розамънд, миличка, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че наистина знам къде си бил… Сянка на несигурност премина по хубавото лице на Майкъл. Той гледаше втренчено жена си, но тя остана спокойна и невъзмутима.

Колко обезпокоително може да действа един абсолютно празен поглед, внезапно си помисли той.

Думите му прозвучаха неубедително:

— Не разбирам за какво говориш…

— Говоря за това, че е глупаво да сипеш пред мен куп лъжи.

— Чуй ме, Розамънд.

Бе готов да избухне, но се спря, изненадан от следващите й думи, изречени с тих глас:

— Искаме ли да откупим правата и да поставим тази пиеса?

— Искаме? Та това е ролята, за която винаги съм мечтал, вярвал съм, че съществува някъде.

— Нали точно това казвам и аз!

— Не разбирам накъде биеш?

— Знам, че си струва, и то много. Но все пак не бива да се рискува прекалено.

Той продължи да я гледа втренчено и промълви бавно:

— Да, парите са твои. Ако не искаш да рискуваш с тях…

— Това са наши пари, мили — рече натъртено Розамънд. — Важно е да се знае.

— Слушай, скъпа. Ролята на Еилийн би могла да се осъвремени.

Розамънд се усмихна и отсече:

— Всъщност… струва ми се, че не държа да я изпълня.

— Милото ми момиче! — Майкъл бе изумен. — Какво ти е станало?

— Нищо.

— Не, не. Има нещо. Напоследък си някак по-различна — на настроения, нервна. Какво има?

— Нищо. Само искам… да внимаваш, Мик.

— Да внимавам? В какво? Аз винаги внимавам.

— Не. Не е така. Ти си мислиш, че можеш да излезеш от всяко положение и че всички ще ти повярват, каквото и да им кажеш. Ето например колко глупаво постъпи в случая с Оскар.

Майкъл се изчерви от гняв.

— Ами ти? Ти каза, че отиваш да пазаруваш с Джейн. Не си била на пазар. Джейн е в Америка от седмици.

— Да — призна си Розамънд. — И аз постъпих глупаво. Тогава просто отидох на разходка в Риджънтс парк.

Майкъл я погледна любопитно.

— В Риджънтс парк ли? Та ти не си ходила на разходка в Риджънтс парк никога през живота си. Какво става, а? Може би си имаш приятел? Каквото щеш да казваш, Розамънд, но напоследък се държиш странно. Защо?

— Размишлявах… за разни неща. За това, какво да правим…

Майкъл се втурна към нея, заобикаляйки масата, и извика развълнувано:

— Скъпа, знаеш, че те обичам безумно.

Тя отвърна на прегръдката му с достатъчна взаимност, но миг след това погледите им се срещнаха и той отново бе смутен от странната пресметливост, която се четеше в тези красиви очи.

— Каквото и да съм сторил, ще ми простиш, нали? — попита я той.

— Предполагам, да — отвърна вяло Розамънд. — Не е там работата. Виждаш ли, сега всичко е различно. Трябва да го обмислим и планираме.

— Да обмислим и планираме? Какво?

Розамънд се намръщи и отговори:

— Не значи, че като си направил нещо, то е свършено. По-скоро е някакво начало и тогава човек трябва да помисли каква ще е следващата стъпка, кое е важно и кое не.

— Розамънд…

Тя седна с объркан вид, а широко отворените й очи се бяха впили в някакво далечно пространство, където очевидно Майкъл не присъстваше.

Едва след като той повтори няколко пъти името й, тя го чу, потрепери леко и се съвзе от унеса си.

— Какво каза?

— Попитах те за какво мислиш.

— О? А, да, чудех се дали да отида до… — как се казваше? — Личет Сейнт Мери да видя тази мис — коя беше? — компаньонката на леля Кора.

— Но защо?

— Ами тя ще напусне всеки момент, нали? При някакви роднини отивала? Мисля, че не бива да я оставим да си върви, преди да сме я попитали.

— Да сме я попитали какво?

— Кой е убил леля Кора. Майкъл я гледаше втренчено.

— Нима според теб тя знае! Розамънд му отговори разсеяно:

— Ами да. Предполагам… Та тя е живяла там.

— Но тя щеше да съобщи на полицията.

— О, нямах предвид, че знае в този смисъл. По-скоро, че има някакви впечатления. От онова, което е говорил чичо Ричард, когато е бил в селото. Той е ходил там, за твое сведение. Научих го от Сюзън.

— Но тази жена едва ли е могла да чуе въпросния разговор.

— Могла е, скъпи. Могла е — настоя Розамънд с тон, сякаш убеждаваше непослушно дете.

— Глупости. Не мога да си представя старият Ричард да споделя семейните си грижи пред външен човек.

— Естествено. Но тя е чула през вратата.

— Намекваш, че е подслушвала?

— Да, вероятно. Всъщност уверена съм, че е така. Сигурно е ужасно скучно да живееш с още една жена в малка къщичка, да не се случва нищо, само да переш, да миеш съдове, да се грижиш за котката… неща от този род. Естествено е тя да е подслушвала и да е четяла писмата — кой не би го сторил?

Майкъл я гледаше и не вярваше на ушите си.

— Ти би ли го сторила? — направо я запита той.

— Аз никога не бих станала компаньонка в провинцията — потрепери Розамънд. — По-скоро бих умряла.

— Питах те би ли чела чужди писма и така нататък? Розамънд отвърна спокойно:

— Ако се интересувах да науча нещо — да. Всички го правят, не мислиш ли?

Ясният й поглед срещна неговия.

— Човек просто проявява любопитство — продължи Розамънд. — Не че ще предприеме нещо. И тя, предполагам, е разсъждавала точно така — мис Гилкрист, де. Но аз съм сигурна, че тя знае.

Майкъл я запита със задавен глас:

— Розамънд, според теб кой е убил Кора? И стария Ричард?

Отново очите му срещнаха ясния й поглед.

— Скъпи, не ставай смешен… Ти знаеш не по-зле от мен. Но за предпочитане е въобще да не се споменава. И ние ще мълчим.