Агата Кристи
След погребението (23)

1

— Чух, че сте тук, мосю Поаро — рече инспектор Мортън. Двамата мъже се разхождаха по терасата. — Дойдох заедно с колегата Паруел от Мачфийлд. Доктор Лараби му телефонирал за случилото се с мисис Лио Абърнети и той иска да изясни някои неща. Докторът смята, че едва ли е нещастен случай.

— А вие, приятелю? — запита го Поаро. — Вие какво търсите тук, толкова далече от родния ви Бъркшир?

— Исках да задам няколко въпроса, а откривам, че лицата, на които трябва да ги задам, за мое голямо улеснение са събрани тук. — Той поспря и продължи: — Несъмнено ваше дело?

— Да, мое дело.

— И в резултат от него отстраняват мисис Абърнети.

— Не бива да ме вините за това. Ако тя беше дошла при мен… Но не е постъпила така, а е позвънила на адвоката си в Лондон.

— И тъкмо е щяла да изплюе камъчето, когато… фрас!

— Да, точно както казвате… фрас!

— А какво е успяла да му каже?

— Твърде малко. Стигнала само дотам, как се била оглеждала в огледалото…

— Е, да — отбеляза философски инспектор Мортън. — Коя жена не го прави? — После хвърли кос поглед на Поаро. — Това навежда ли ви на някаква мисъл?

— Да. Мисля, че знам какво е щяла да му каже.

— Безпогрешен сте в отгатването на истината, а! Такъв сте си били винаги. Е, и какво е то?

— Извинете ме, вие водите разследване за смъртта на Ричард Абърнети?

— Официално не. Но, разбира се, ако по някакъв начин обстоятелствата по нея хвърлят светлина върху убийството на мисис Ланскне…

— Да, хвърлят светлина. Но ще ви помоля, приятелю, да ми дадете още няколко часа. Дотогава ще знам дали онова, което предполагам… само предполагам, разбирате ли, е вярно. Ако то е вярно…

— Да, ако е вярно…?

— Тогава ще съм в състояние да предоставя на ваше разположение много важно веществено доказателство.

— Как ни трябва това доказателство! — възкликна инспектор Мортън и хвърли подозрителен поглед на Поаро. — Май криете нещо?

— Нищо, абсолютно нищо. Защото това веществено доказателство може да не съществува. То е в моето въображение в резултат от логичния анализ на няколко откъслечни разговора. Може и да греша — завърши Поаро, без да вярва на думите си.

Мортън се усмихна.

— Но това не ви се случва често?

— Не. Макар че да ви призная… Да, принуден съм да ви призная, че ми се е случвало.

— Радвам се да го чуя. Скучно е да си все прав!

— Не бих казал — възрази му Поаро.

Инспектор Мортън се изсмя.

— И искате да изчакам с разпитите?

— О, не, съвсем не. Вършете си работата. Предполагам, че не сте дошли с намерение за арестуване?

Мортън поклати глава.

— Още сме твърде боси за това. Трябва ни разрешение първо от главния прокурор, но има време. Сега ще вземем само показания от някои лица за това как са прекарали времето си въпросния ден, а в един от случаите ще сме особено нащрек.

— А, да. Мисис Банкс, нали?

— Познахте. Да. Тя е била там в деня — паркирала е колата си край кариерата.

— Никой ли не я е забелязал в движение?

— Не — отвърна инспекторът и добави: — Виждате ли, лошо е, дето тя не спомена и дума за това си посещение в Личет Сейнт Мери. Ще трябва да даде задоволително обяснение на този факт.

— Тя е доста сръчна в обясненията — рече Поаро сухо.

— Дааа. Умна млада жена. Може би дори прекалено умна.

— Невинаги е мъдро да си прекалено умен. Точно така се хващат убийците. Научихте ли нещо ново за Джордж Кросфийлд?

— Нищо определено. Не бие на очи с външността си. Млади мъже като него колкото искате по влаковете и автобусите или пък на велосипеди. А мине ли някой и друг ден, хората трудно си спомнят дали е било сряда или четвъртък, когато са ходили някъде и са видели този или онзи. — Той поспря и продължи:

— Сдобихме се с много любопитна информация — от игуменката на някакъв женски манастир. Две от нейните монахини събирали помощи по къщите и както изглежда, са посетили и дома на мисис Ланскне в деня, преди да бъде убита. Чукали, звънили на звънеца, но никой не им отворил, което е съвсем естествено — тя е заминала за погребението на Абърнети, а Гилкрист си е взела почивен ден и отишла на екскурзия в Борнмът. Там е работата, че според тях имало някой в къщата. Чули охкания и стенания. Запитах дали не е било един ден по-късно, но игуменката е абсолютно сигурна — записано било в някаква тетрадка. Дали някой е тършувал из къщата, възползвайки се от отсъствието на двете жени, и като не е намерил каквото е търсел, се е върнал на следващия ден? Много не вярвам за охканията и стенанията. И монахините са като всички хора — като са научили по-късно, че в къщата е извършено убийство, колко му е да си въобразят, че са чули стенания? Въпросът е дали наистина в къщата е имало някой, който не би трябвало да е там, и ако е така, кой е бил той? Всички от семейство Абърнети са били на погребението.

Поаро зададе доста отвлечен на пръв поглед въпрос:

— Тези монахини, които са събирали помощи в района, дали са идвали пак някой следващ ден?

— Да, идвали са — около седмица по-късно. Всъщност в деня на следствието, струва ми се.

— Съвпада! — извика Поаро. — Идеално съвпада.

Инспектор Мортън го погледна въпросително:

— Откъде този интерес към монахините?

— Обстоятелствата ми го наложиха. Едва ли ще убегне от вниманието ви, инспекторе, че посещението на монахините е било в деня, когато е била вмъкната в къщата отровната сватбена торта.

— Нима искате да кажете…? О, струва ми се абсурдно!

— Никога не говоря абсурдни неща — възрази му Поаро доста свирепо. — А сега, mon cher, ще ви оставя да си правите разпитите и разследването на нападението над мисис Абърнети. А пък аз трябва да потърся племенницата на покойния Ричард Абърнети.

— И внимавайте какво ще говорите пред мисис Банкс.

— Имах предвид не мисис Банкс, а другата племенница на Ричард Абърнети.

2

Поаро свари Розамънд да седи на една пейка край поточе, което се спускаше в малък водопад и после се провираше през гъсти рододендронови насаждения. Тя бе заковала погледа си във водата.

— Надявам се, не обезпокоявам една Офелия? — попита Поаро, сядайки до нея. — Може би учите тази rôle?

— Никога не съм играла в пиеси на Шекспир — отвърна Розамънд. — Освен веднъж, в репертоарния театър. Бях Джесика от „Венецианският търговец“. Отвратителна роля.

— Но много патетична. „От музиката все ми става тъжно…“ Клетата Джесика, какъв товар е носела като дъщеря на омразния и презрян евреин! Какви ли съмнения са я терзали, когато е откраднала дукатите на своя баща, бягайки при любимия си. Джесика със златото е едно, Джесика без златото може би друго.

Розамънд обърна глава към него и рече с нотка на упрек:

— Мислех, че сте заминали. — И погледна часовника си. — Минава дванадесет часът.

— Изпуснах влака — отвърна Поаро.

— Защо?

— Мислите, че съм го изпуснал по някаква причина?

— Предполагам. Вие сте точен човек, не е ли така? Ако сте искали да го хванете, сигурна съм, щяхте да го сторите.

— Възхитителна сте в преценките си. Знаете ли, мадам, седях в беседката и се надявах да ме посетите.

Розамънд го погледна втренчено.

— Защо да ви посещавам? Снощи вие се сбогувахте с всички нас в библиотеката.

— Съвсем вярно. А нямаше ли нещо… което искахте да ми кажете?

— Не — поклати глава Розамънд. — Имах да обмислям много въпроси. Важни въпроси.

— А, да.

— Не ми се случва често да размишлявам — продължи Розамънд. — Струва ми се загуба на време. Но това сега е важно. Мисля, че човек трябва да планира живота си според своите желания.

— И сега именно това правите?

— Ами… да. Опитвам се да взема решение.

— Относно съпруга ви?

— До известна степен.

Поаро почака малко, после каза:

— Току-що пристигна инспектор Мортън. — Предугадил въпроса на Розамънд, той поясни: — Полицаят, натоварен с разследването на смъртта на мисис Ланскне. Дошъл е да зададе въпроси на всички вас за това, какво сте правили в деня на убийството.

— Разбирам. Алибита — рече Розамънд весело. На красивото й лице се изписа ликуваща усмивка и тя продължи: — Майкъл ще проклина. Той си мисли, че не знам къде е бил този ден. При онази жена естествено.

— Как разбрахте?

— Много лесно — от начина, по който ми съобщи, че щял да обядва с Оскар. Така небрежно го каза, разбирате ли, а ноздрите му потрепваха както винаги, когато лъже.

— Горещо съм благодарен на съдбата, че не съм ваш съпруг, мадам.

— А после, разбира се, позвъних на Оскар, за да съм сигурна — продължи Розамънд. — Мъжете са такива наивни лъжци.

— Страхувам се, че той не е особено верен съпруг — осмели се да отбележи Поаро.

Розамънд не отхвърли предположението му, а отвърна:

— Не е.

— Но вие нямате нищо против?

— В известен смисъл дори е забавно. Искам да кажа, да имаш съпруг, когото другите жени искат да ти грабнат. Противно би ми било да съм женена за мъж, когото никой не иска — като клетата Сюзън. Грег наистина е пълен мухльо!

Поаро я изучаваше.

— Ами ако някоя от тях успее да ви го отнеме?

— Няма да успее — отсече Розамънд. — Особено сега.

— Искате да кажете…

— Особено сега, когато наследихме парите на чичо Ричард. Майкъл си пада по хубавиците, а тази Сорел Дейнтън почти успя да го окачи на въдицата си. Искаше да си го осигури завинаги, но за Майкъл театърът стои над всичко. А сега пред него се откриват неограничени възможности. Може да направи своя собствена постановка и да бъде не само актьор, а и режисьор. Знаете ли, той е амбициозен и много талантлив. Не е като мен. Аз обожавам да играя, имам хубава външност, но не ме бива особено. Да, сега вече не се безпокоя за Майкъл. Защото парите са мои, нали разбирате.

Тя гледаше уверено Поаро в очите, а той си помисли колко странно бе, че и двете племенници на Ричард Абърнети бяха силно влюбени в мъже, които не можеха да им отвърнат със същата взаимност. При това Розамънд бе необикновено красива, а Сюзън бе привлекателна и много сексапилна. Тя се бе вкопчила в илюзията, че Грегъри я обича. Розамънд пък очевидно не хранеше никакви илюзии, но знаеше какво иска.

— Цялата работа е там — продължи тя, — че трябва да взема важно решение за бъдещето. Майкъл още не знае. — Лицето й се огря от усмивка. — Той е разбрал, че не съм била на пазар в същия този ден, и е страшно подозрителен заради разходката ми в Риджънтс парк.

— Каква е тази работа с Риджънтс парк? — попита озадачено Поаро.

— Ами, виждате ли, след Харли стрийт отидох там. Просто да се поразходя и размисля. Естествено Майк си мисли, че щом съм ходила там, то е било да се срещна с мъж.

Тя се засмя щастливо и добави:

— Това никак не му хареса!

— Но защо да не отидете в Риджънтс парк? — попита Поаро.

— Искате да кажете на разходка?

— Да. Никога ли не сте ходили там?

— Никога. Защо да ходя? Какво толкова има в Риджънтс парк?

Поаро я погледна и рече:

— За вас нищо. — После добави: — Мадам, мисля, че трябва да отстъпите зелената малахитова масичка на вашата братовчедка Сюзън.

Розамънд възкликна с разширени от изненада очи:

— Защо да й я отстъпвам? Аз също я искам.

— Знам, знам. Но вие… вие ще си запазите съпруга, а бедната Сюзън ще изгуби своя.

— Ще го изгуби ли? Да не би Грег да я напуска заради друга? Не мога да си представя, че е способен на такова нещо. Мухльо като него!

— Изневярата не е единствената причина човек да загуби съпруга си, мадам.

— Нима искате да кажете… — Розамънд го изгледа втрещено. — Да не би да мислите, че Грег е отровил чичо Ричард, че той е убил леля Кора, а после е халосал по главата леля Хелън? Та това е смешно. Дори аз ще ви кажа, че не е той.

— Тогава кой е?

— Джордж, разбира се. Знаете ли, той не е стока, замесен е в някакви парични афери. Мои приятели, които са били в Монте Карло, ми казаха. Предполагам, чичо Ричард е научил за това и тъкмо е възнамерявал да го лиши от наследство в завещанието си. Винаги съм знаела, че е Джордж — завърши самодоволно Розамънд.