Агата Кристи
След погребението (21)

1

Близо час по-късно мистър Ентуисъл успя да се свърже с Еркюл Поаро след дълги разговори със служители в телефонните централи.

— Слава богу! — възкликна той с обяснимо негодувание. — В централата здравата се затрудниха, докато ви наберат.

— Не е за чудене. Телефонът е бил отворен и слушалката висеше.

В гласа му се долавяше мрачна нотка, която не убягна от вниманието на събеседника му.

— Случило ли се е нещо? — попита рязко мистър Ентуисъл.

— Да. Преди двадесет минути камериерката намерила мисис Лио Абърнети, просната на земята до телефона в кабинета. Беше в безсъзнание. Мозъчно сътресение.

— Искате да кажете, че е била ударена по главата?

— Да. Има малка вероятност да е паднала и да е ударила главата си на мраморното блокче, с което подпират вратата, но аз не вярвам, а и докторът също не вярва.

— Точно тогава тя ми се обади по телефона. И аз не разбрах защо връзката прекъсна така внезапно.

— Значи на вас се е обаждала? Какво ви каза?

— Преди известно време ми беше споменала как когато Кора Ланскне подхвърлила, че брат й е бил убит, тя самата имала усещането за нещо нередно, странно — не можеше точно да го определи и за нещастие не си спомняше защо е останала с такова впечатление.

— И ненадейно си е спомнила?

— Да.

— И ви позвъни да ви каже?

— Да.

— Eh, bien?

— Никакво eh, bien — рече мистър Ентуисъл сприхаво. — Започна да ми казва, но някой я е прекъснал.

— Какво успя да ви каже?

— Нищо съществено.

— Ще ме извините, приятелю, но аз ще преценя това, не вие. Какво точно ви каза?

— Припомни ми, че съм я бил помолил, щом се сети какво й е направило впечатление, да ми съобщи веднага. И ето, че се сетила, но каза, че „нямало логика“. Попитах я дали е нещо, което се отнася до присъстващите в онзи ден, и тя потвърди. После добави, че й е хрумнало, когато се гледала в огледалото…

— Да?

— Това е всичко.

— Не намекна ли… за кое от лицата, замесени в тази история, се отнася?

— Щях незабавно да ви уведомя, ако ми беше казала това — рече мистър Ентуисъл с леден тон.

— Извинете ме, приятелю. Разбира се, че щяхте да ми кажете.

Мистър Ентуисъл продължи:

— Ще трябва просто да чакаме тя да дойде на себе си, за да научим.

Поаро промълви с печален глас:

— Може да чакаме дълго. Ако въобще дочакаме.

— Толкова ли е сериозно? — Гласът на мистър Ентуисъл леко потрепери.

— Да, сериозно е.

— Но това е ужасно, Поаро.

— Да, ужасно е. И точно затова не можем да си позволим да чакаме. Защото всичко показва, че имаме насреща си или закоравял престъпник, или някой, който от уплаха не знае какво върши, а то е същото.

— Слушайте, Поаро, кажете ми нещо за Хелън. Разтревожен съм. Сигурен ли сте, че тя ще е в безопасност в Ендърби?

— Не, не съм сигурен. Затова тя не е в Ендърби. Вече дойде линейката, която ще я отведе в болнично заведение. Там за нея ще се грижат специални сестри и няма да се разрешава на никого, било член на семейството или не, да я вижда.

Мистър Ентуисъл въздъхна.

— Олекна ми, като ви слушам! Иначе, струва ми се, ще е изложена на опасност.

— Тя несъмнено щеше да е в опасност.

Мистър Ентуисъл продължи с дълбоко вълнение в гласа:

— Винаги съм изпитвал чувство на уважение към Хелън Абърнети. Тя е жена с изключителен характер. Може да е имало някои… как да го нарека… скрити страни в живота й.

— А, имало е скрити страни?

— Така ми се струва.

— Оттам и вилата в Кипър. Е, това обяснява много неща…

— Не бих искал да си помислите…

— Вие не можете да ме спрете да си мисля. Но сега имам за вас малка задача. Един момент.

Последва кратка пауза, после отново се чу гласът на Поаро.

— Трябваше да се уверя, че никой не ни подслушва. Всичко е наред. А сега ето какво искам да направите за мен. Пригответе се за пътуване.

— Пътуване ли? — Мистър Ентуисъл бе леко слисан. — О, да, разбирам. Искате да дойда в Ендърби.

— Съвсем не. Тук аз контролирам всичко. Няма да е нужно да пътувате толкова далече. Пътешествието ви ще ви изведе малко извън Лондон. Ще отидете до Погреби свети Едмъндс (Ма foil^[1] Какви имена имат английските градове!), там ще вземете кола под наем и ще посетите психиатричната клиника „Форсдайк Хаус“. Питайте за доктор Пенрит и разберете от него подробности за един пациент, който е бил изписан неотдавна.

— Какъв пациент? Едва ли имате…

Поаро го прекъсна:

— Името на пациента е Грегъри Банкс. Разберете за какво душевно страдание е лекуван.

— Нима искате да кажете, че Грегъри Банкс е луд?

— Шшшт! Внимавайте какво говорите. А сега — аз още не съм закусил — вие също, предполагам, не сте закусили?

— Не съм. Бях твърде разтревожен…

— Точно така. Тогава, умолявам ви, изяжте си закуската, починете. В дванадесет часа има удобен влак за Погреби свети Едмъндс. Ако имам новини, ще ви телефонирам, преди да тръгнете.

— Пазете се, Поаро — предупреди го с известна загриженост мистър Ентуисъл.

— А, това да! Аз нямам желание да ме ударят по главата с парче мрамор. Може да сте спокоен, че ще взема всички предпазни мерки. А засега — довиждане.

Поаро чу щракването на слушалката в другия край на жицата, а веднага след това второ изщракване… и се усмихна сам на себе си. Някой бе затворил телефонния апарат в антрето. Той излезе бързо, но там нямаше никой. Отиде на пръсти до бюфета зад стълбището и надникна вътре. В същия момент Ланскъм се появи откъм черния вход. Носеше поднос с препечен хляб и сребърен кафеник. Бе леко изненадан, като видя как Поаро наднича в бюфета.

— Закуската е сервирана в трапезарията, сър — напомни му той.

Поаро го огледа замислено. Старият иконом изглеждаше блед и съсипан.

— Кураж — рече Поаро и го потупа по рамото. — Всичко ще бъде добре. Много ли ще ви затрудня, ако ви помоля да ми донесете чаша кафе в спалнята?

— Ни най-малко, сър. Ще поръчам веднага на Джанет.

Ланскъм изпрати с неодобрителен поглед Поаро, който се заизкачва по стълбите. Беше облечен в екстравагантен копринен халат на триъгълници и квадрати.

„Чужденци! — помисли си с горчивина Ланскъм. — Чужденци в тази къща! А мисис Лио с мозъчно сътресение! Не знам докъде ще стигнем. Всичко се промени, откакто умря мистър Ричард.“

Когато Джанет донесе кафето, Еркюл Поаро вече бе облечен. На Джанет й стана особено приятно, че той прояви разбиране към нея за това, което бе изживяла тази сутрин.

— Наистина, сър. Никога няма да забравя какво изпитах, като отворих вратата на кабинета, за да чистя с прахосмукачката, и видях мисис Лио просната там. Както лежеше, помислих си, че е умряла. Трябва да й е призляло, като е стояла до телефона — пък и защо ли е станала толкова рано сутринта? Никога не е правила такова нещо.

— Защо наистина? — подхвърли небрежно Поаро. — Никой друг не беше станал още, а?

— Да ви кажа, сър, мисис Тимъти вече беше на крак. Тя е ранобудна. Често ходи на разходка преди закуска.

— Тя е от поколението, което става рано — кимна Поаро. — Днес младите… О, те не стават толкова рано!

— Така е, сър. Всички спяха дълбоко, когато им занесох чая. То и без това закъснях, толкова се объркахме, а и доктора повикахме. Трябваше да изпия още една чаша чай, за да се поуспокоя.

Тя продължи да говори, а Поаро се замисли над думите й.

Мод Абърнети е била станала и се е разхождала, а младите са спели — но какво от това, рече си Поаро. Всеки би могъл да чуе, като се отвори и затвори вратата на Хелън, и да я проследи, за да подслуша разговора й, а после да се престори на дълбоко спящ.

Но ако съм прав, помисли си Поаро, а в края на краищата, естествено е аз да съм прав — това е мой навик! — какъв смисъл има да проучвам кой къде е бил в този момент. Първо, трябва да търся доказателство там, където съм установил, че то би могло да бъде. И после — аз изнасям моята малка реч. Облягам се в креслото и гледам какво ще стане…

Щом Джанет излезе от стаята, Поаро изпи докрай кафето си, облече си палтото, сложи шапката си и пъргаво изтича по задното стълбище, напускайки къщата през страничната врата. Измина с бърза крачка разстоянието от четвърт миля до пощата и поиска междуградски разговор. След момент отново разговаряше с мистър Ентуисъл.

— Да, пак съм аз. Забравете за задачата, която ви поставих преди малко. Беше шега! Някой ни подслушваше. А сега, mon vieux^[2], истинската задача. Както ви казах, ще трябва да вземете влак. Но не за Погреби свети Едмъндс. Искам да се доберете до къщата на мистър Тимъти Абърнети.

— Но Тимъти и Мод са в Ендърби.

— Точно така. Там няма никой, освен една жена на име Джоунс, която е била възнаградена щедро, за да пази къщата, докато стопаните отсъстват. Искам да вземете нещо от дома им.

— Драги ми Поаро! Да падна толкоз ниско, че да влизам като крадец!

— Няма да изглежда като кражба. Ще кажете на уважаемата мисис Джоунс, която ви познава, че мистър и мисис Абърнети са ви помолили да вземете точно тази вещ и да им я отнесете в Лондон. Тя няма да подозре, че има нещо нередно.

— Да, да, сигурно ще е така. Но никак не ми харесва. — В гласа на мистър Ентуисъл се долавяше огромна неохота. — Защо не отидете сам да си вземете каквото ви трябва?

— Защото, приятелю, аз съм един непознат с чуждестранна външност и като такъв съм подозрителен тип, поради което мисис Джоунс ще ми създаде неимоверни трудности! А с вас няма да е така.

— А, да, разбирам. Но какво, за бога, ще си помислят Тимъти и Мод, като чуят за това? Познавам ги от четиридесет и повече години.

— Познавали сте и Ричард Абърнети горе-долу толкова време. И също сте познавали Кора Ланскне от малко момиченце.

Мистър Ентуисъл попита с мъченически глас:

— Сигурен ли сте, че това е действително нужно, Поаро?

— Старият въпрос от плакатите по време на войната: Действително ли е нужно вашето пътуване? Отговарям ви, да, нужно е! Жизнено важно е!

— И какъв е предметът, който трябва да взема?

Поаро му каза.

— Вижте, Поаро, мисля, че…

— Няма какво да мислите вие. Това е моя работа.

— И какво искате да правя с това проклето нещо?

— Ще го занесете в Лондон на един адрес в Елм парк Гардънс. Ако имате молив, запишете си.

Мистър Ентуисъл си записа, а после рече със същия мъченически глас.

— Надявам се, че съзнавате какво вършите, Поаро.

Личеше си, че е изпълнен със съмнения. Но отговорът на Поаро бе съвсем категоричен:

— Разбира се, че знам какво върша. Приближаваме се към края.

Мистър Ентуисъл въздъхна.

— Да можехме поне да се досетим какво е искала да ми каже Хелън.

— Не е нужно да се досещаме. Аз знам.

— Вие знаете? Но драги ми Поаро…

— Обясненията ще почакат. Но нека ви уверя в едно: аз знам какво е видяла Хелън Абърнети, когато се е оглеждала в огледалото.

2

Закуската премина тягостно. Тимъти и Розамънд не се появиха, а другите, които слязоха да закусят, говореха шепнешком и ядоха по-малко от обичайното.

Пръв възстанови бодрия си дух Джордж. Той бе оптимист и непостоянен по характер.

— Мисля, че леля Хелън ще се оправи — започна той. — Докторите обичат да преувеличават. Какво толкова е едно сътресение? Два дни и ще й мине.

— По време на войната една моя позната получи сътресение — подхвана мис Гилкрист словоохотливо. — Вървяла си по Тотнам Корт Роуд и една тухла или нещо такова я ударило по главата — било по време на въздушните нападения, а тя не почувствала нищо. Продължила си по пътя и чак дванадесет часа по-късно припаднала в един влак за Ливърпул. И ще повярвате ли — въобще не си спомняла как е стигнала до гарата, как е хванала влака… Като се събудила в болницата, не знаела какво се е случило! Остана там три седмици.

— Не мога да разбера — промърмори Сюзън — какво е правела Хелън на телефона в такъв нечовешки ранен час и на кого се е обаждала.

— Лошо й е било — отсече Мод. — Събудила се е, тъй като се е почувствала зле, и е слязла да позвъни на доктора. Прилошало й е и е паднала. Само така е било.

— И какъв лош късмет — да удари главата си о мрамора — вметна Майкъл. — Ако се бе строполила на дебелия персийски килим, нямаше да й има нищо.

Вратата се отвори и Розамънд влезе намръщена.

— Не мога да открия восъчните цветя — оплака се тя. — Онези, които стояха на малахитовата масичка в деня на погребението на чичо Ричард. — Тя погледна укорително Сюзън. — Да не си ги взела ти?

— Разбира се, че не съм ги взела. Хайде, Розамънд, това ли е най-важно за теб сега, когато горката леля Хелън я откараха в болницата с мозъчно сътресение.

— Защо да не е най-важното? Който има сътресение, не разбира какво става и му е все едно. С нищо не можем да помогнем на леля Хелън, а пък ние с Майкъл трябва да се върнем в Лондон до утре на обед, защото имаме среща с Джаки Лиго, за да уговорим датата на премиерата на „Странстванията на баронета“. Ще трябва да запазим маса. Но искам да хвърля още един поглед на тези восъчни цветя. Сега на масата стои една китайска ваза — хубава е… но не е така характерна за епохата. Чудя се къде може да са се дянали цветята — може би Ланскъм знае.

Ланскъм тъкмо надникна да види дали са свършили със закуската.

— Приключихме, Ланскъм — рече Джордж и се надигна от мястото си. — Какво става с нашия чуждестранен гост?

— Занесохме кафе и препечен хляб в стаята му, сър.

— Petit dejeuner^[3] за ЦОПБ.

— Ланскъм, знаете ли къде са онези восъчни цветя, които стояха на зелената масичка в салона? — попита Розамънд.

— Както разбрах, госпожо, мисис Лио ги е изтървала, без да иска. Щяла да поръча нов стъклен похлупак, но мисля, че още не се беше заела с това.

— Тогава къде са цветята?

— Вероятно са в бюфета зад стълбището, госпожо. Там обикновено слагаме нещата, които чакат за поправка. Да проверя, ако желаете?

— Аз сама ще проверя. Ела с мен, Майкъл, миличък. Там е тъмно, а след това, което стана с леля Хелън, не отивам сама по тъмните ъгли.

Всички се сепнаха от тези нейни думи, а Мод попита с плътния си глас:

— Какво искаш да кажеш, Розамънд?

— Ами някой я е фраснал, не е ли така?

Грегъри Банкс й възрази сопнато:

— Станало й е лошо и е паднала.

Розамънд се изсмя.

— Тя ли ви каза топа? Не бъди наивен, Грег. Разбира се, че са я фраснали.

Джордж също я смъмри:

— Не бива да говориш такива неща, Розамънд.

— Глупости — отвърна Розамънд. — Какво друго може да е? Всичко се връзва. Детектив търси улики из къщата, чичо Ричард е отровен, леля Кора убита със секира, на мис Гилкрист подхвърлят парче сватбена торта с отрова, а сега леля Хелън я удрят с някакъв тъп предмет. Ще видите, че това ще продължи, докато избият всички до един. Накрая ще остане само той — убиецът, искам да кажа. Но аз няма да се оставя да ме убият.

— А защо ще иска някой да те убива, хубава Розамънд? — попита я с несериозен тон Джордж.

— О, защото знам твърде много, разбира се — отвърна тя.

— Какво знаеш? — попитаха почти едновременно Мод Абърнети и Грегъри Банкс.

Розамънд ги възнагради с ангелската си усмивка:

— Наистина ли искате да знаете? — продължи невинно тя. — Хайде, Майкъл.