Агата Кристи
След погребението (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Еркюл Поаро се обърна към намръщената Джанет:

— Благодаря много. Бяхте толкова любезна.

Джанет излезе от стаята, все така стиснала устни в кисела гримаса. Да си нямаш работа с чужденци! И какви въпроси задават! Истинско нахалство! Добре, нямам нищо против това, че е специалист по неизявени сърдечни заболявания, от каквото изглежда е страдал мистър Абърнети. То ще да е самата истина, защото господарят се помина съвсем внезапно — и докторът беше изненадан. Но какво му влиза в работата на някакъв си чуждестранен доктор, та да идва чак тук и да си пъха носа навсякъде?

Нямам нищо против и дето мисис Лио ми рече: „Моля ви, Джанет, отговорете на въпросите на мосю Понтарлие. Той има основание да ги задава.“

Въпроси. Все въпроси. Понякога ти дават цели листове да ги попълниш, както можеш — и за какво му е на правителството или на когото и да било друг да ни знае личните работи? На преброяването питат на колко си години — истинско нахалство, но и тя не им каза. Скри пет години. И защо не? Щом се чувства на петдесет и четири, защо да не казва, че е на петдесет и четири?

Мосю Понтарлие поне не я попита на колко години е. Прояви известна тактичност. Разпита я само за лекарствата, които е вземал господарят, къде са ги държали и дали, да речем, е можел да вземе повече, ако му е било много лошо — или пък, ако е забравил, че вече е взел. Като че ли тя ще помни всичките тези глупости! Господарят си знаеше какво прави. Пита също дали са останали лекарства в къщата. Разбира се, че ще ги изхвърлят! Сърдечно заболяване… че и някакви сложни думи употреби. Всеки от тия доктори си мисли, че като него друг няма. Ето на, казаха на стария Роджърс, че имал диск или нещо такова в гръбнака. А то — лумбаго, проста работа. И нейният баща беше градинар и страдаше от лумбаго. Доктори!

Самозваният специалист медик въздъхна и слезе долу да потърси Ланскъм. От Джанет не научи кой знае какво, но и не очакваше повече. Той чисто и просто искаше да свери информацията, която успя да изтръгне от нея, с тази, дадена му от Хелън Абърнети; тя всъщност я бе получила от същия източник, но с много по-голяма лекота, тъй като Джанет смяташе, че мисис Лио има пълно право да задава такива въпроси. И наистина за Джанет бе удоволствие да разкаже надълго и широко за последните седмици от живота на господаря й. За нея болестта и смъртта бяха сродни теми.

Да, рече си Поаро, може да разчита на информацията, дадена му от Хелън. Всъщност не се бе съмнявал, но по природа и навици беше недоверчив към всички, докато той самият не ги бе проучил и одобрил.

Така или иначе информацията бе нищожна и незадоволителна. Тя се свеждаше до факта, че на Ричард Абърнети са били предписани витаминови капсули, държани в голям флакон, и че почти са се били свършили, преди да умре. Всеки би могъл да извади със спринцовка съдържанието на една или повече капсулки, да го замени с нещо друго, а после така да ги подреди в шишето, че фаталната доза да бъде взета седмици след като този някой е напуснал имението. Може също да се е вмъкнал в къщата в деня преди смъртта на Ричард Абърнети и да е напълнил с отрова капсулката или пък — което бе още по-вероятно — да е заменил с нещо друго приспивателното във флакончето до леглото му. И още една възможност — да е сложил нещо в храната или напитките му.

Еркюл Поаро проведе свой собствен експеримент. Входната врата се заключваше, но имаше една странична врата, водеща към градината, която заключваха само вечер. Към един без петнадесет, когато градинарите отиваха да обядват, а всички в къщата се намираха в трапезарията, Поаро влезе откъм градината през страничната врата и се изкачи по стълбите до спалнята на Ричард Абърнети, без да срещне жива душа. Като вариант той се мушна зад една врата-завеса и оттам в килера. Чу гласове откъм кухнята в дъното на коридора, но никой не го видя.

Да, ето че можеше да се направи. Но дали някой го бе направил? Нищо не насочваше към такова заключение. Не че Поаро търсеше улики — той само искаше за собствено удовлетворение да провери всички възможности. Убийството на Ричард Абърнети би могло да е само хипотеза. Трябваше да се търсят доказателства по-скоро за убийството на Кора Ланскне. Нужно му бе да изучи хората, събрали се в деня на погребението, и да си извади собствени заключения за всеки. Вече имаше план, но първо искаше да размени още няколко думи със стария Ланскъм.

Ланскъм бе любезен, но се държеше на разстояние. Макар и по-отзивчив от Джанет, той възприемаше този натрапник чужденец като олицетворение на антихриста. Ето накъде отиваше светът!

Той остави парчето кожа, с което усърдно лъскаше старинен сребърен чайник, изправи прегърбената си фигура и запита любезно:

— Да, сър?

Поаро седна предпазливо на дървена табуретка.

— Мисис Абърнети ми казва, че сте се надявали, след като се оттеглите от служба, да живеете в къщичката до северната врата на имението?

— Така е, сър. Разбира се, всичко това се променя сега. След като се продаде имотът…

Поаро бързо вметна:

— Би било възможно и сега. За градинарите има къщички. Вратарската сграда няма да е нужна на гостите и придружителите им. Не виждам пречки да се уреди по някакъв начин.

— Благодаря за предложението, сър. Но не смятам, че… Повечето от гостите ще са чужденци, нали?

— Да, чужденци ще са. Сред избягалите от Европа в Англия има стари и болни хора. За тях няма бъдеще в собствените им страни, защото, разбирате, нали, роднините им са загинали. Те не могат да си изкарват прехраната като всички останали работоспособни мъже и жени. Организацията, която представлявам, набра дарителски фондове за закупуването на няколко стари родови имения. Това място, смятам, е изключително подходящо. Въпросът вече е уреден. Ланскъм въздъхна.

— Предполагам, ще ме разберете, сър, ако ви кажа колко ме натъжава мисълта, че в тази къща вече няма да живеят собствениците й. Но аз добре разбирам как стоят нещата днес. Никой от семейството не може да си позволи лукса да живее тук — а що се отнася до младите дами и господа, мисля, че те и не желаят. В днешно време е твърде трудно да се наеме прислуга, а дори някой да успее, ще трябва да плаща скъпо и няма да е доволен. Разбирам много добре, че им е минало времето на тези чудесни господарски къщи — Ланскъм въздъхна пак. — Ако трябва да е някаква институция, то ще се радвам да е такава, за каквато говорите вие. Ние в тази страна бяхме пощадени, сър, благодарение на флотата и авиацията и на нашите смели войници, а и имаме късмет, че сме остров. Ако Хитлер беше дебаркирал тук, всички щяхме да грабнем оръжие и да му отрежем квитанциите. Зрението ми не е вече добро за пушка, но бих се справил с желязна вила, и смятах да го направя, ако се наложеше. Ние в тази страна всякога сме били готови да посрещнем неволята, сър, това ни е гордостта. И ще продължим и за в бъдеще.

— Благодаря ви, Ланскъм — рече кротко Поаро. — Смъртта на господаря ви трябва да е била тежък удар за вас.

— Да, сър. Работя при него от времето, когато беше младеж. Съдбата бе благосклонна към мен, сър. По-добър господар не можеше да има.

— Разговарях с моя приятел и… хм… колега, доктор Лараби. Чудехме се дали господарят ви си е имал допълнителна грижа — някакъв неприятен разговор — в деня преди смъртта си? Не си ли спомняте да е идвал посетител в този ден?

— Мисля, че не, сър. Не си спомням такова нещо.

— Никой ли не е идвал тези дни?

— Викарият бе поканен на чай предишния ден. Освен това няколко монахини идваха за помощи, а и един младеж предлагаше на Марджъри четки и тел за чистене на тенджери на черния вход. Много настойчив беше. Друг никой.

По лицето на Ланскъм се появи тревога. Поаро не настоява повече. Ланскъм вече бе излял душата си пред мистър Ентуисъл. С Поаро той едва ли щеше да е по-приказлив.

Поаро срещна пълно разбиране от страна на Марджъри. Тя не робуваше на условностите на „добрата прислуга“. Марджъри бе първокласна готвачка и пътят към сърцето й минаваше през кулинарните й занимания. Поаро я посети в кухнята, похвали авторитетно някои нейни блюда, а тя, преценявайки, че това е човек, който знае за какво говори, с радост го прие като сродна душа. За него не бе никак трудно да узнае какво е било сервирано вечерта преди да умре Ричард Абърнети. Всъщност подходът на Марджъри към въпроса бе следният: „Мистър Абърнети почина вечерта, когато направих чудесно шоколадово суфле. Бях си отделила шест яйца специално за това. Млекарят ми е приятел. Намери ми малко сметана, но не питайте как. Мистър Абърнети много хареса суфлето.“ Със същите подробности тя разказа и за останалата част от вечерята. Остатъците от трапезата били доядени в кухнята. При цялата готовност на Марджъри да говори Поаро не научи нищо съществено от нея.

Той отиде да си вземе палтото и два шала и защитен по този начин срещу северния вятър, излезе на терасата и се присъедини към Хелън Абърнети, която подрязваше няколко късни рози.

— Научихте ли нещо ново? — запита го тя.

— Нищо. Но и не очаквах да науча.

— Знам. Още след като мистър Ентуисъл ми каза, че ще дойдете, започнах да разпитвам тук-там, но без резултат.

Тя поспря и продължи с надежда в гласа:

— Може би наистина ще се окаже продънено корито?

— Да те нападнат с брадва?

— Нямах предвид Кора.

— Но аз мисля точно за Кора. Защо е било нужно някому да я убива? Мистър Ентуисъл ми каза, че в онзи ден, точно в момента, в който тя е направила своя гаф, вие самата сте почувствали, че нещо не е наред. Така ли е?

— Ами… да, но не знам…

Поаро настоя:

— В какъв смисъл „не наред“? Нещо неочаквано? Сюрприз? Или, да речем, нещо неуместно? Зловещо?

— О, не. Не в смисъл зловещо. Просто нещо, което не беше… О, не знам. Не мога да си спомня, а и не беше важно.

— Но защо не можете да си спомните — защото нещо друго го е изместило от вниманието ви — нещо по-важно?

— Да, да… Мисля, че тук сте прав. Вероятно е било споменаването на думата „убийство“. То измести всичко останало.

— А може би е била реакцията на някое определено лице на думата „убийство“?

— Може би… Но не си спомням да съм гледала определено лице. Всички се бяхме втренчили в Кора.

— Може да е било нещо, което сте чули. Шум от нещо изпуснато, да речем… или счупено…

Хелън свъси вежди от усилието да си спомни.

— Не… струва ми се, не…

— Е, нищо. Някой ден ще се сетите. Може и да не е от значение. А сега ми кажете, мадам, от присъстващите тук кой познаваше Кора най-добре?

Хелън се замисли.

— Ланскъм, предполагам. Той я помни от дете. Камериерката Джанет дойде, след като тя се бе омъжила и напуснала къщата.

— А друг освен Ланскъм? Хелън рече замислено:

— Предполагам, аз самата. Мод почти не я познаваше.

— Тогава, като имам предвид, че сте човек, познавал я най-добре, защо, мислите, тя зададе този свой въпрос?

Хелън се усмихна.

— Беше типично за Кора.

— Това, което искам да знам, е дали го е направила чисто и просто от глупост. Дали е изтървала каквото й е било на ума, без да мисли, или е искала да се позабавлява злобничко с другите, като наруши душевното им спокойствие?

Хелън размисли.

— Човек не може да е сигурен, когато се отнася за друг, нали? Никога не съм могла да кажа дали Кора се държи естествено, или съвсем по детски разчита да произведе ефект. Нали това питахте?

— Да. Разсъждавах така: Да предположим, че тази Кора си каже: „Колко забавно би било да попитам дали Ричард не е бил убит и да видя как ще реагират всички?“ Това ще е съвсем в нейния стил, нали?

Хелън го погледна малко недоверчиво.

— Би могло да се каже. Като дете тя имаше доста пакостливо чувство за хумор. Но какво от това?

— Просто би доказало още веднъж колко неразумно е да си прави човек шега с убийството — отвърна Поаро сухо.

Хелън потрепера.

— Горката Кора.

Поаро смени темата.

— Мисис Тимъти Абърнети е останала да преспи след погребението?

— Да.

— Тя разговаря ли с вас за казаното от Кора?

— Да, каза, че било възмутително и съвсем в стила на Кора.

— Не го е приела на сериозно?

— О, не. Не, сигурна съм.

Поаро си рече, че второто „не“ бе прозвучало неочаквано колебливо. Но не се ли случва така винаги, когато човек прехвърля нещо старо наум.

— А вие, мадам, вие взехте ли го на сериозно?

Хелън Абърнети го погледна с младежки ясните си сини очи изпод ситно накъдрената си посребрена коса и рече замислено:

— Да, мосю Поаро, мисля, че го взех на сериозно.

— Заради това ваше усещане, че нещо не е наред?

— Може би.

Той почака, но тъй като тя не каза нищо повече, продължи:

— Между мисис Ланскне и роднините й е имало отчуждение, продължило много години.

— Да. Никой от нас не харесваше съпруга й, а това я обиди и отчуждението се засили.

— И тогава изведнъж вашият девер е отишъл да я види. Защо?

— Не знам. Предполагам, знаел е или се е досещал, че не му остава много да живее, и е искал да се помирят, но всъщност не съм сигурна.

— Той не ви е казал?

— Да ми каже, на мен?

— Да. Вие сте отседнали тук точно когато е заминавал. Нима дори не спомена пред вас за намерението си?

На Поаро му се стори, че в държането й се появи лека резервираност.

— Каза ми, че отива да види брат си Тимъти — и така е направил. За Кора не спомена нищо. Да се прибираме ли? Наближава време за обяд.

Тя мина пред него, носейки откъснатите цветя. Като влизаха през страничната врата, Поаро рече:

— Вие сте сигурна, абсолютно сигурна, че по време на престоя ви тук мистър Абърнети не ви е казвал нищо за някой член на семейството, което би могло да има връзка със случая?

В отговора й се усети горчивина:

— Говорите като полицай.

— Бях полицай — някога. Нямам право, нито съм упълномощен да ви разпитвам. Но вие искате да знаете истината, поне с такова впечатление останах.

Влязоха в зеления салон. Хелън рече с въздишка:

— Ричард бе разочарован от младото поколение. Често се случва със старите хора. Той ги отписа по разни причини, но нямаше нищо, абсолютно нищо, разбирате ли, което би могло да бъде мотив за убийство.

— Аааа! — отвърна Поаро.

Тя посегна към една китайска ваза и започна да нарежда розите в нея. След като ги подреди по свой вкус, се огледа наоколо за място, където да ги постави.

— Имате възхитително умение да подреждате цветя, мадам — рече Поаро. — Аз мисля, че довеждате до съвършенство всичко, с което се залавяте.

— Благодаря ви. Обичам цветята. Тази ваза ще изглежда чудесно на зелената малахитова масичка.

На малахитовата масичка стоеше букет восъчни цветя под стъклен похлупак. Докато тя го вдигаше, Поаро подхвърли:

— Някой казвал ли е на мистър Абърнети, че съпругът на племенницата му Сюзън едва не е отровил клиентка, на която е изпълнил рецепта? A, pardonï [???]

И той се спусна към нея.

Викторианското украшение се бе изплъзнало от ръцете на Хелън, но Поаро не бе достатъчно бърз. То падна на пода и стъкленият капак се счупи. На лицето на Хелън се изписа раздразнение.

— Колко невнимателна съм! Добре че цветята не са повредени. Ще поръчам да изработят нов капак. А сега ще ги прибера в големия бюфет под стълбището.

Едва след като Поаро й помогна да вдигнат цветята на един рафт в тъмния бюфет и отново се върнаха в салона, той рече:

— Аз съм виновен. Стреснах ви.

— Какво ме питахте? Забравих.

— О, не е нужно да повтарям въпроса си. Пък и… не помня какъв беше.

Хелън се приближи до него и постави ръката си върху неговата.

— Мосю Поаро, има ли поне един от нас, чийто живот би издържал на разследване под лупа? Трябва ли да се въвличат съдбите на хората във всичко това, когато нямат нищо общо със… със…

— Със смъртта на Кора Ланскне? Да. Защото трябва да се разследва всичко. О! Вярно е — това е стара максима: Всеки има по нещо да скрие. Но аз ви казвам — нищо не трябва да се подценява. Ето защо вашият приятел мистър Ентуисъл дойде при мен. Защото аз не съм полицията. Аз съм дискретен и това, което научавам, не ме засяга. Но аз трябва да знам. И тъй като в този случай са важни не толкова уликите, колкото хората, то аз се занимавам с хората. Нужно ми е, мадам, да се срещна с всички, които са били тук в деня на погребението. И би било голямо удобство за мен — а и стратегически ще е полезно — ако се срещна с тях тук.

— Опасявам се — рече бавно Хелън, — че това ще е доста трудно…

— Едва ли ще е чак толкова трудно. Вече измислих начин. Къщата — тя се продава. Мистър Ентуисъл ще го обяви. (Е, понякога сделката се разваля!) Той ще покани членовете на семейството да се съберат тук и да си изберат от мебелите, преди да се обяви търгът. За тази цел може би ще са подходящи една събота и неделя.

Той поспря и продължи:

— Виждате колко е лесно, нали?

Сините очи на Хелън го гледаха студено — почти ледено.

— Капан ли слагате за някого, мосю Поаро?

— Уви! Бих искал да знам достатъчно много. Не, за мен въпросът е още открит. — И продължи замислено: — Може да направя някои проби…

— Проби? Какви проби?

— И аз още не съм ги формулирал за себе си. Във всеки случай, мадам, по-добре би било вие да не знаете.

— За да мога и аз да бъда подложена на тях?

— Вие, мадам, сте хваната зад кулисите. А сега има едно нещо, което е съмнително. Младите хора, мисля, ще дойдат с готовност. Но ще бъде трудно, може би, да се осигури тук присъствието на мистър Тимъти Абърнети. Чувам, че никога не напускал дома си.

Хелън се усмихна ненадейно.

— Може би ще имате късмет, мосю Поаро. Вчера се чух с Мод. Дошли са работници да боядисват къщата и Тимъти страда ужасно от миризмата на боя. Отразявала се зле на здравето му. Мисля, че двамата с Мод ще се радват да дойдат тук — за седмица-две, да кажем. Мод още не се движи свободно — нали знаете, че си счупи глезена.

— Не съм чул. Колко неприятно.

— За щастие при тях е дошла компаньонката на Кора, мис Гилкрист. Тя изглежда се е оказала истинско съкровище.

— Какво? Какво? — рязко се обърна Поаро към Хелън. — Те са поискали мис Гилкрист да отиде при тях? Кой го е предложил?

— Мисля, че Сюзън го е уредила. Сюзън Банкс.

— Аха — рече Поаро с любопитен глас. — Значи малката Сюзън го е предложила. Тя обича да урежда нещата.

— Сюзън ми направи впечатление на много способно момиче.

— Да. Тя е способна. Чухте ли, че мис Гилкрист е била на косъм от смъртта — яла е отровна сватбена торта.

— Не! — Хелън го погледна стреснато. — Сега си спомням. Мод ми каза по телефона, че мис Гилкрист току-що излязла от болница, но нямах представа защо е била там. Отровена? Но, мосю Поаро, защо?…

— Наистина ли искате да знаете?

Хелън рече с неочаквана жар:

— О! Докарайте ги всички тук! Открийте истината! Не бива да има повече убийства.

— Значи вие ще сътрудничите?

— Да, ще сътруднича.