Агата Кристи
След погребението (11)

1

Сюзън лежеше в леглото и чакаше да я обори сънят. Беше уморена след този твърде дълъг ден. Мислеше, че ще заспи веднага. Никога не бе страдала от безсъние. А ето че сега лежеше будна, часовете се изнизваха, а мислите се гонеха в главата й.

Беше заявила, че няма нищо против да прекара нощта в тази стая, в това легло. Леглото, в което Кора Абърнети…

Не, не, трябва да си избие това от главата. Винаги се е гордеела със здравите си нерви. Защо да мисли за този следобед преди повече от седмица? Да гледа напред — в бъдещето. Нейното и на Грег. Помещенията на улица „Кардиган“ подхождаха идеално. На приземния етаж ще бъде салонът, а отгоре елегантен апартамент. Стаята в дъното — лаборатория за Грег. И от гледна точка на данъчното облагане това разрешение бе отлично. Грег ще се успокои и ще се оправи. Ще престанат тези обезпокоителни нервни припадъци. Понякога я гледа така, сякаш не я познава. В един-два случая направо я изплаши… А и старият мистър Коул намекна… направо заплаши: „Ако това се повтори…“ Можеше да се повтори, даже щеше да се повтори…, ако чичо Ричард не бе умрял тъкмо навреме.

Чичо Ричард — но защо да гледа на случилото се от този ъгъл? За какво живееше той? Стар човек, уморен и болен. Загуби сина си. По-скоро се е отървал. И то каква смърт — в леглото си, както спи… съвсем кротко. Кротко… както спи… Да можеше и тя да заспи сега. Ама че глупост — да лежи будна часове наред… да чува скърцането на мебелите, шумоленето на дърветата и храстите навън, а от време на време странния меланхоличен писък на птица — вероятно бухал. Колко зловеща е провинцията! Така различна от големия, шумен и безразличен град. Там човек се чувстваше сигурен сред толкова хора — далеч от самотата. Докато тук…

Казват, че къщи, в които е извършено убийство, биват обитавани от духове. Може и тази къщичка да стане известна като къщичката на духовете. Обитавана от духа на Кора Ланскне… Леля Кора. Странно, но откакто бе пристигнала тук, Сюзън като че ли усещаше присъствието на леля Кора съвсем близо до себе си… сякаш можеше да я докосне. Нерви и болна фантазия. Кора Ланскне бе мъртва и утре щяха да я погребат. В къщата нямаше никой друг, освен Сюзън и мис Гилкрист. Тогава защо й се струваше, че има някой в стаята, съвсем близо до нея…

Тя е лежала в това легло, когато брадвата се е стоварила върху нея… Спяла си е сладко, без да подозира нищо… докато се е стоварила брадвата… А сега не оставяше Сюзън да заспи…

Чу се леко изскърцване на мебел… или прокрадващи се стъпки? Сюзън запали лампата. Нищо. Нерви, само нерви. Отпусни се… затвори очи…

Несъмнено това бе стенание… — стенание или изохкване… Някой се гърчи от болка — някой умира…

„Стига съм си въобразявала разни неща, стига, стига, стига!“ — шепнеше си Сюзън.

Смъртта означава край — след смъртта няма съществувание. При никакви обстоятелства никой не може да се върне оттам. Дали пък не преживяваше отново сцена от миналото — умираща жена стене…

Не, това бе наяве. Сюзън отново запали лампата, седна в леглото и се заслуша. Стенанията бяха истински и тя ги чуваше през стената. Идваха от съседната стая.

Сюзън скочи от леглото, наметна халата си и хукна към вратата. Излезе на площадката, почука на вратата на мис Гилкрист и влезе. В стаята на мис Гилкрист светеше, а тя седеше в леглото си. Имаше ужасен вид, а лицето й бе разкривено от болка.

— Какво ви е, мис Гилкрист? Болна ли сте?

— Да. Не зная какво… аз… — тя направи опит да стане, но се сгърчи от спазъм и започна да повръща на постелята.

Успя да промълви:

— Моля ви… позвънете на доктора… яла съм нещо…

— Ще ви донеса сода. А доктора ще повикаме на заранта, ако не ви мине.

Мис Гилкрист поклати глава:

— Не, повикайте го веднага. Ужасно ми е… лошо.

— Знаете ли номера му? Или да погледна в указателя? Мис Гилкрист й каза номера и отново бе повалена от пристъп на силно повръщане.

На позвъняването на Сюзън отговори сънен мъжки глас.

— Кой? Гилкрист? От Мийдс Лейн? Да, знам улицата. Идвам веднага.

Той удържа на думата си. Десет минути по-късно Сюзън чу колата му да спира пред входа и слезе да му отвори.

Тя му обясни какъв е случаят, докато се качваха по стълбите.

— Мисля, че е яла нещо, което не й понася. Състоянието й не е никак добро.

По лицето на доктора можеше да се познае, че умее да контролира яда си и че не един път е бил викан, без да има нужда. Но отношението му бързо се промени, след като прегледа стенещата жена. Той даде кратки наставления на Сюзън и слезе да телефонира. После отиде при нея в дневната.

— Повиках линейката. Трябва да я отведем в болницата.

— Значи наистина е сериозно?

— Да. Сложих й морфин да облекчи болката. Но ми се вижда… — Той се прекъсна. — Какво е яла?

— Вечеряхме спагети огретен и пудинг с яйчен крем. После кафе.

— И вие ядохте същото?

— Да.

— И ви няма нищо? Не чувствате болка или тежест?

— Не.

— Нищо друго ли не е яла? Рибна консерва? Или наденица?

— Не. Обядвахме в „Кралския герб“ — като приключи следствието.

— Да, разбира се. Вие сте племенницата на мисис Ланскне?

— Да.

— Отвратителна история. Надявам се да хванат този, който го е извършил.

— Да, всички се надяваме.

Линейката пристигна. Свалиха мис Гилкрист, а докторът я придружи. Каза на Сюзън, че ще й се обади сутринта. След като и той си замина, Сюзън си легна. Този път тя положи глава на възглавницата и заспа мигновено.

2

На погребението имаше немалко хора. Беше се стекло почти цялото село. Единствените опечалени бяха Сюзън и мистър Ентуисъл, а останалите членове на семейството изпратиха венци. Мистър Ентуисъл попита за мис Гилкрист и Сюзън шепнешком му обясни накратко какво се бе случило. Мистър Ентуисъл повдигна вежди.

— Доста странна случка!

— Тази сутрин била по-добре. Обадиха се от болницата. Такива жлъчни пристъпи са нещо обичайно, но някои хора вдигат повече шум.

Мистър Ентуисъл не отговори нищо. Той се връщаше в Лондон след погребението.

Като се прибра в къщата, Сюзън намери няколко яйца и си направи омлет. После се качи в стаята на Кора и започна да преглежда вещите на покойната.

Работата й бе прекъсната от пристигането на доктора. Той изглеждаше разтревожен. На запитването на Сюзън отговори, че мис Гилкрист била много по-добре.

— След два-три дни ще е на крак — рече той. — Имала е късмет, че дойдох така бързо. Иначе — можеше да стане и най-лошото.

Сюзън го погледна втрещено.

— Толкова зле ли е била?

— Мисис Банкс, ще ми кажете ли какво точно е яла и пила мис Гилкрист вчера? Всичко.

Сюзън помисли и даде изчерпателен отговор. Докторът поклати недоволно глава.

— Трябва да е яла нещо, което вие не сте яли.

— Не мога да си спомня… Сладки, кифлички, конфитюр, чай, после вечеря. Не, друго не мога да си спомня.

Докторът почеса носа си и закрачи из стаята.

— Сигурно ли е, че е от храната? Хранително отравяне ли е било?

Докторът я погледна остро. После като че ли взе решение и каза:

— Арсен.

— Арсен? — стъписа се Сюзън. — Искате да кажете, че някой й е дал арсен?

— Така излиза.

— Ами ако го е взела сама? Искам да кажа — умишлено?

— Самоубийство? Мис Гилкрист отрича, а тя знае най-добре. Освен това, ако е решила да се самоубива, защо ще използва арсен? В къщата е имало сънотворни и би могла да вземе свръхдоза от тях.

— Възможно ли е арсенът да е проникнал случайно в някоя храна?

— И аз това се чудя. Не ми изглежда вероятно, но такива случаи са познати. Обаче щом и тя, и вие сте яли едно и също…

Сюзън кимна и добави:

— Струва ми се абсурдно… — и изведнъж дъхът й секна.

— Но да, разбира се. Сватбената торта! — възкликна тя.

— Какво? Сватбена торта ли?

Сюзън започна да му обяснява, а докторът я слушаше внимателно.

— Странно. Казвате, че не била сигурна кой я е изпратил. Останало ли е нещо? Дали кутията, в която е била опакована, не се търкаля още някъде?

— Не знам. Ще проверя.

Те затърсиха заедно и откриха в кухненския бюфет бялата картонена кутия с останали няколко трохи. Докторът я прибра старателно и рече:

— Аз ще имам грижата за това. Да знаете къде може да е хартията, в която е била опакована?

Тук удариха на камък и Сюзън предположи, че вероятно е била хвърлена в огъня.

— Вие ще останете тук известно време, нали, мисис Банкс?

Той изрече това учтиво, но Сюзън се обезпокои.

— Да, ще трябва да прегледам вещите на леля си. Ще остана тук няколко дни.

— Много добре. Сама разбирате, че полицията вероятно ще иска да ви зададе въпроси. Не се сещате за някой… който би могъл да има зъб на мис Гилкрист?

— Аз всъщност не я познавам добре. Живяла е с леля ми няколко години — това е всичко, което знам.

— Така е, така е. Винаги е правела впечатление на приятна и скромна жена — съвсем обикновена. Не е от онези, знаете ги нали, които имат врагове или пък се замесват в разни драми. Сватбена торта по пощата. Звучи ми, като да е от някоя ревнива жена. Но кой би ревнувал от мис Гилкрист? Не се връзва.

— Не.

— Е, трябва да тръгвам. Не знам какво става в нашето тихо и кротко Личет Сейнт Мери. Първо брутално убийство, а сега опит за отравяне по пощата. Едно след друго.

Той тръгна по пътеката към колата си. На Сюзън й се стори задушно в къщата и реши да остави вратата отворена. После бавно се качи по стълбите, за да продължи работата си.

Кора Ланскне не можеше да се нарече подредена и организирана жена. Чекмеджетата бяха пълни с какво ли не. Заедно се търкаляха тоалетни принадлежности, писма, стари носни кърпи, четки за рисуване. В едно чекмедже под купчина бельо бяха пъхнати стари писма и сметки. В друго под вълнените пуловери лежеше картонена кутия с два бретона — перуки. Трето бе пълно със стари фотографии и скицници. Сюзън се загледа във фотография на група хора, направена най-вероятно във Франция преди много години, на която се виждаше една много по-млада и стройна Кора, увиснала на ръката на висок слаб мъж с длъгнести крайници и чорлава брада, облечен в нещо като кадифено сако, за когото Сюзън реши, че е покойният Пиер Ланскне.

Фотографиите заинтересуваха Сюзън, но тя ги остави настрана, подреди накуп всички документи, които бе намерила, и започна да ги преглежда методично. След като прехвърли около една четвърт, се натъкна на писмо. Прочете го два пъти и все още се взираше в него, когато един глас зад гърба й я накара да извика от уплаха:

— Я да видим на какво толкова си попаднала, Сюзън? Здрасти, какво ти става?

Сюзън се зачерви от раздразнение. Неволно бе издала уплахата си, от което почувства срам и желание да обясни.

— Джордж? Как ме стресна!

Братовчедът й се усмихна лениво.

— То се вижда.

— Как се добра дотук?

— Ами входната врата беше отворена и влязох. Не намерих никого на долния етаж и се качих горе. А ако питаш как съм се добрал до тази географска област, тръгнах тази сутрин за погребението.

— Не те видях там.

— Старата бричка ми погоди номер. Задави се. Бръкнах тук-там и се оправи. Вече бях закъснял за погребението, но реших, че след като съм тръгнал, по-добре да продължа. Знаех, че си тук.

Той направи пауза и продължи:

— Всъщност позвъних у вас и Грег ми каза, че си заминала, така да се каже, да влезеш във владение. Помислих си, че бих могъл да ти помогна.

Сюзън попита:

— Не си ли на работа? Или можеш да си вземаш свободни дни, когато си поискаш?

— Погребението винаги е било уважавано извинение за отсъствие. А това погребение е съвсем истинско. Освен това хората имат слабост към убийствата. Така или иначе в бъдеще няма да имам много ходене в кантората — нали станах заможен човек. Ще съм зает с по-важни дела.

Той пак спря и се ухили:

— Също като Грег.

Сюзън се загледа замислено в Джордж. С този свой братовчед се бе срещала рядко и всеки път установяваше, че й е трудно да прецени що за птица е.

Тя попита:

— Кажи за какво всъщност си дошъл, Джордж?

— Ами може би, за да си поиграя малко на детектив. Все си мисля за онова последно погребение, на което бяхме. Няма съмнение, че тогава леля Кора сложи прът в нечие колело. Чудя се дали това, което каза, е било продиктувано от чиста безотговорност и желание да се покаже: „Вижте какво знае леля ви“, или в действителност е имала нещо предвид. Какво намери в това писмо, което четеше така внимателно, когато влязох?

Сюзън отговори бавно:

— Писмо от чичо Ричард, написано, след като я е посетил тук.

Какви черни очи имаше Джордж! Тя ги мислеше за кафяви, но те бяха черни, а черните очи са по свой начин непроницаеми. Прикриват мислите на човека.

— Нещо интересно в него? — попита Джордж с небрежен тон.

— Не бих казала…

— Мога ли да погледна?

Тя се поколеба за миг, после пъхна писмото в протегнатата му ръка.

Той зачете, като прескачаше цели пасажи, с монотонен глас:

— „Радвам се, че те видях след толкова години… изглеждаш добре… пътувах нормално обратно за вкъщи и не се уморих много…“

Внезапно гласът му се промени, стана по-остър:

— „Моля те, не казвай на никого нищо за това, което споделих с теб. Може да греша. Твой любещ брат Ричард.“

Той вдигна въпросително глава към Сюзън:

— Какво значи това?

— Може да значи всичко… Може да е просто за здравето му. Или някоя клюка за общ приятел.

— О, да. Би могло да означава хиляди неща. Не става ясно, но дава храна за предположения… Какво е казал на Кора? Знае ли някой какво й е казал?

— Мис Гилкрист би могла да знае — рече Сюзън замислено. — Мисля, че е подслушвала.

— А, да. Компаньонката. Къде е тя, между впрочем?

— В болницата, възстановява се след отравяне с арсен.

Джордж се сепна:

— Не може да бъде.

— Може. Някой й изпрати отровна сватбена торта.

Джордж седна на един от столовете в спалнята и подсвирна:

— Изглежда, че чичо Ричард не е грешил.

3

На другата сутрин ги посети инспектор Мортън.

Той бе тих мъж на средна възраст и говореше с мек провинциален акцент. Изглеждаше кротък и муден, но погледът му бе проницателен.

— Знаете за какво съм дошъл, нали, мисис Банкс? — започна той. — Доктор Проктър вече ви е казал за мис Гилкрист. Трохите от сватбената торта, които той отнесе оттук, бяха анализирани и показаха следи от арсен.

— Значи някой е искал умишлено да я отрови?

— Така изглежда. Самата мис Гилкрист не е в състояние да ни помогне с нищо. Все повтаря, че било невъзможно — кой би направил подобно нещо? Но някой го е направил. Вие да можете да хвърлите някаква светлина върху въпроса?

Сюзън поклати отрицателно глава:

— Аз съм потресена — отвърна тя. — Не можете ли да разберете нещо от пощенското клеймо? Или от почерка?

— Изглежда сте забравили, че хартията от опаковката е била изгорена. А и малко се съмняваме дали колетът въобще е пристигнал по пощата. Младият Андрю, шофьорът на пощенската кола, не си спомня да го е донасял. Имал много адреси, та не може да каже със сигурност. Ето такава е работата и ние не можем да сме сигурни.

— Каква е другата възможност?

— Другата възможност, мисис Банкс, е да е използвана стара хартия за опаковка с надписани името и адреса на мис Гилкрист и марка със старо пощенско клеймо и пакетът да е пуснат през процепа на пощенската кутия или прехвърлен през портичката, та да създаде впечатлението, че е пристигнал по пощата. Той добави невъзмутимо:

— Много хитро е измислено това със сватбената торта. Самотните възрастни жени са сантиментални по отношение на сватбените торти и им е драго, че хората ги помнят. Кутия шоколадови бонбони или нещо такова би могло да предизвика подозрение.

Сюзън рече бавно:

— Мис Гилкрист дълго разсъждаваше на глас кой би могъл да я изпрати, но съвсем не изпитваше подозрение. Както казвате, беше доволна и… поласкана. — И добави: — Имало ли е достатъчно отрова да… да убие човек?

— Трудно е да се каже, преди да сме получили количествения анализ. Зависи от това, дали мис Гилкрист е изяла цялото парче. Тя смята, че май не го е изяла цялото. Вие помните ли?

— О, не, не мога да кажа. Тя ме покани да си взема, но аз отказах, после хапна малко и каза, че тортата била чудесна, но не си спомням изяде ли цялото парче.

— Мога ли да се кача горе, ако не възразявате, мисис Банкс?

— Разбира се.

Тя го последва до стаята на мис Гилкрист и се извини:

— Съжалявам, че е в такова ужасно състояние, но нямах време да почистя. Погребението на леля ми, и всичко това… После, след като идва доктор Проктър, реших, че може би е по-добре да оставя стаята както е.

— Много умно от ваша страна, мисис Банкс. Не всеки би се сетил да постъпи така.

Той се приближи до леглото, пъхна внимателно ръка под възглавницата и я повдигна. На лицето му се разля усмивка.

— Ето на!

На чаршафа лежеше парче торта, доста смачкано от натиска.

— Невероятно! — възкликна Сюзън.

— Съвсем не. Може би човек от вашето поколение не би го направил. Младите дами днес не са чак толкова петимни да се омъжат. Но това е стар обичай. Сложи парче сватбена торта под възглавницата си и ще сънуваш бъдещия си съпруг.

— Но нима мис Гилкрист…?

— Не е искала да ни каже, защото й е било неудобно, че ще изглежда смешна на нейната възраст. Но аз си знаех, че така ще да е. — Лицето му стана отново сериозно. — Ако не е била старомоминската й глупост, сега мис Гилкрист можеше да не е жива.

— Но кой би искал да я убива?

Погледът на инспектора, който я премерваше с настойчиво любопитство, срещна нейния и Сюзън се почувства неловко.

— Вие не знаете ли? — попита той.

— Не, разбира се, че не знам.

— Тогава, изглежда, ще трябва да открием — рече инспектор Мортън.