Агата Кристи
След погребението (24)

1

Телеграмата пристигна около шест часа вечерта.

По изрично искане на Еркюл Поаро тя бе доставена собственоръчно, а не по телефона, и той самият, след като се бе навъртал известно време около главния вход, я пое от Ланскъм в момента, в който пощальонът му я подаде.

Поаро я отвори с известно нетърпение, изневерявайки на традиционното си спокойствие. Тя съдържаше три думи и подпис. Той въздъхна дълбоко и с облекчение. После извади от джоба си банкнота от една лира и я даде на смаяното момче, като същевременно се обърна към Ланскъм с думите:

— Има моменти, в които не трябва да се прави икономия.

— Сигурно е така, сър — отвърна му учтиво старият слуга.

— Къде е инспектор Мортън? — попита Поаро.

— Един от господата полицаи излезе — отвърна Ланскъм с нотка на надменност, като намекваше тънко, че не би си правил труда да помни имена на полицаи. — Другият като че е в кабинета.

— Превъзходно! — възкликна Поаро. — Отивам веднага при него. — Той отново потупа Ланскъм по рамото и добави: — Кураж! Приближаваме към целта.

Ланскъм гледаше малко объркано. За какво приближаване можеше да става дума, когато бе време да си тръгват.

— Значи не възнамерявате да заминете с влака в девет и тридесет, сър?

— Не губете надежда — отговори му Поаро и се отдалечи. После се завъртя на пета и запита: — Дали си спомняте кои бяха първите думи, казани ви от мисис Ланскне, като пристигна тук за погребението на вашия господар?

— Много добре си спомням, сър — отвърна Ланскъм със светнало лице. — Мис Кора, извинете, мисис Ланскне… За мен тя си е все мис Кора…

— Съвсем естествено.

— Тя ми каза: „Здрасти, Ланскъм. Колко отдавна беше времето, когато ни носеше целувки в колибките.“ Всяко дете си имаше колибка долу край оградата на парка. А през лятото, когато се очакваха гости на обяд, винаги носех на младите дами и господа — на най-малките, нали разбирате — от целувките. Мис Кора, сър, бе много яшно дете.

Поаро кимна.

— Да, така си и мислех — рече той. — Много типично наистина.

И той отиде да потърси инспектор Мортън в кабинета. Мортън прочете мълчаливо телеграмата и погледна озадачено Поаро.

— Не разбирам нито дума.

— Дойде времето да ви кажа.

Мортън се ухили:

— Звучите ми като млада дама във викторианска мелодрама. Но крайно време е да разкажете нещо. Вече не мога да удържам положението. Този младеж Банкс продължава да настоява, че бил отровил Ричард Абърнети, и се фука, че не сме можели да открием как го е направил. Едно нещо не разбирам — защо винаги, когато има убийство, ще се намери някой, който да се изтъпани и да тръби, че той го е извършил. Какво очакват от това, не ми е ясно.

— В този случай може би се търси убежище от трудностите, свързани с това, да носиш отговорност за себе си. С други думи — санаториума „Форсдайк“.

— По-вероятно да е Бродмур.

— И това място е подходящо.

— Мислите ли, че го е извършил, а, Поаро? А и онази жена Гилкрист ни разправи историята, която вече била разказала и на вас: за онова, което Ричард Абърнети е казал за племенницата си. Ако мъжът й е извършителят, и тя ще е замесена. Но някак си, знаете ли, не мога да си представя това момиче да извърши цял низ престъпления. Но пък какво ли не би направила, за да го прикрие…

— Аз ще ви кажа всичко…

— Да, да, казвайте! И побързайте, за бога!

2

Този път Еркюл Поаро събра публиката си в големия салон. Нямаше го обаче предишното напрежение по лицата на хората, обърнати към него. Сега те се забавляваха. Заплахата вече идеше от други две личности — инспектор Мортън и началника на местната полиция Паруел. Полицията бе взела всичко в свои ръце, водеха се разпити, даваха се изявления, а частният детектив Еркюл Поаро бе останал на заден план и им изглеждаше почти като шут.

Тимъти изрази общо взето преобладаващото чувство със забележка, отправена към жена му уж шепнешком, но достатъчно силно, за да се чуе:

— Ама че дребен мошеник! Ентуисъл трябва да е загубил разсъдъка си, това мога да кажа.

Очевидно на Поаро му предстоеше трудна задача, ако искаше да постигне желания ефект. Той започна в леко надут стил:

— За втори път аз съобщавам за заминаването си. Тази сутрин го обявих за влака в дванадесет часа. Сега обявявам, че ще взема влака в девет и тридесет — тоест, веднага след вечеря. Отивам си, защото вече няма какво да правя тук.

— Това можех да му кажа още в началото — чу се отново коментарът на Тимъти. — Въобще не е имало какво да прави тук. Ей че нахални хора!

— Дойдох тук, с намерение да разреша една загадка. Загадката е разрешена. Позволете ми първо да се спра на някои неща, към които насочи вниманието ми превъзходният мистър Ентуисъл.

Първо, мистър Ричард Абърнети умира внезапно. Второ, след погребението му неговата сестра Кора Ланскне казва: „Той е бил убит, нали?“ Трето, мисис Ланскне е убита. Въпросът е дали тези три отделни факта са свързани помежду си. Да видим какво става по-нататък. Мис Гилкрист, компаньонката на починалата, се разболява, след като е изяла парче сватбена торта, съдържащо арсен. Ето ви още една брънка от веригата. Та, както ви казах тази сутрин, в процеса на моите разследвания не се натъкнах на нищо, абсолютно на нищо, което да дава основание да считаме, че мистър Абърнети е бил отровен. Същевременно не открих нищо, което да доказва със сигурност, че не е бил отровен. Но като вървим по-нататък, нещата се изясняват. Няма съмнение, че Кора Ланскне е задала сензационния си въпрос на погребението. С това всички са съгласни. Също няма съмнение, че на следващия ден мисис Ланскне е убита — оръжието, което е употребено, е секира. Сега да разгледаме четвъртата случка. Шофьорът на пощенската кола твърди, макар и да не е в състояние да се закълне, че не е доставил колета със сватбената торта. Щом е така, то колетът е бил занесен на ръка и макар че не бихме могли да изключим някое „неизвестно лице“, нужно е да обърнем специално внимание на онези хора, които са се намирали в близост до къщата по това време и са били в състояние да поставят колета там, където е бил намерен. Това са: самата мис Гилкрист, естествено, Сюзън Банкс, която е пристигнала за следствието, мистър Ентуисъл (но да, трябва да вземем предвид и мистър Ентуисъл — спомнете си, че той е присъствал, когато Кора е направила обезпокоителната си забележка!). И още двама души: един възрастен джентълмен, представил се като мистър Гътри, художествен критик, и една монахиня, може би не сама, идвала рано сутринта да събира помощи. И ето, аз реших да тръгна от предположението, че това, което си спомня шофьорът на пощенската кола, е вярно. Тогава една малка група заподозрени хора трябва да бъдат внимателно проучени. Мис Гилкрист не печели нищо от смъртта на Ричард Абърнети и има съвсем нищожна полза от смъртта на мисис Ланскне — всъщност в резултат на това тя остава без работа и е изправена пред опасността да не може да си намери друго място. Освен това мис Гилкрист е откарана в болница, като е установено със сигурност, че има отравяне с арсен.

Сюзън Банкс има изгода от смъртта на Ричард Абърнети и съвсем нищожна от тази на мисис Ланскне — макар че тук мотивът й вероятно е бил сигурността й. Тя би могла да има сериозна причина да смята, че мис Гилкрист е дочула разговора между Кора Ланскне и брат й, отнасящ се до нея, и да реши, че мис Гилкрист трябва да бъде отстранена. Спомнете си, че тя отказва да опита сватбената торта, а също, когато на мис Гилкрист й става лошо през нощта, предлага да не бъде повикан докторът до сутринта.

Мистър Ентуисъл няма изгода от смъртта на нито един от двамата, но е имал значително влияние върху делата на мистър Абърнети, както и върху сумите, оставени под попечителство, така че би могла да се намери някаква причина да желае преждевременната смърт на Ричард Абърнети. Но ще кажете, ако е замесен, защо тогава ще идва при мен? На това ще отговоря — не за първи път един убиец е прекалено сигурен в себе си.

Стигаме до двете така наречени външни лица — мистър Гътри и монахинята. Ако мистър Гътри е действително мистър Гътри, художественият критик, той е чист. Същото се отнася и до монахинята, ако наистина е монахиня. Въпросът е тези лица истински ли са, или се представят за такива? Искам също да ви кажа, че в цялата тази история преминава любопитният motif, да го наречем така, за монахинята. Монахиня се явява пред входа на дома на мистър Тимъти Абърнети и мис Гилкрист смята, че е същата, която е идвала в Личет Сейнт Мери. Тук също е идвала или са идвали монахини в деня преди смъртта на мистър Абърнети…

Джордж Кросфийлд си промърмори: „Що да чиня — монахиня.“

Поаро продължи:

— Така че разполагаме с някои късчета от мозайката — смъртта на мистър Абърнети, убийството на Кора Ланскне, отровната сватбена торта, „мотивът за монахинята“. Ще добавя и други страни на случая, които ангажираха вниманието ми: посещението на художествен критик, мирис на маслени бои, пощенска картичка от пристанището Полфлексън и накрая букет восъчни цветя, поставени на малахитовата масичка, на която сега стои китайска ваза. Като разсъждавах над тези неща, стигнах до истината — и сега ще ви кажа тази истина.

Първата част вече ви казах сутринта. Ричард Абърнети е умрял внезапно и не би имало никакъв повод за съмнение в нещо нечисто, ако не са били думите, изречени от сестра му Кора на неговото погребение. Целият казус за убийството на Ричард Абърнети почива на тези думи. В резултат от тях всички вие повярвахте, че е имало убийство, и го повярвахте не заради самите думи, а поради характера на Кора Ланскне. Тя е била известна като човек, който казва истината в неудобни моменти. Така че казусът за убийството на Ричард почива на казаното от Кора, но и на самата нея.

И ето че идваме до въпроса, който неочаквано си зададох: „Колко добре познавахте Кора Ланскне всички вие?“.

Той направи пауза и Сюзън го попита рязко:

— Какво искате да кажете?

Поаро продължи:

— Съвсем не сте я познавали добре — това е отговорът! Тези от младото поколение не са я били виждали въобще или пък това е било още в най-ранното им детство. Само трима души от присъстващите на погребението действително са познавали Кора — икономът Ланскъм, който е много стар и почти сляп, мисис Тимъти Абърнети, която я е виждала едва няколко пъти в дните около собствената си сватба, и мисис Лио Абърнети, която я е познавала доста добре, но не я е била виждала повече от двадесет години. Ето защо си казах: „Ами ако тогава, в деня на погребението, това не е била Кора Ланскне?“

— Нима искате да кажете, че леля Кора не е била леля Кора? — попита смаяно Сюзън. — И че не леля Кора, а някой друг е бил убит?

— Не, не, не. Убитата е Кора Ланскне, но лицето, пристигнало за погребението на нейния брат предишния ден, не е било Кора Ланскне. Тази жена е дошла с една-единствена цел — да се възползва, така да се каже, от факта, че Ричард Абърнети е починал внезапно. И да посее в съзнанието на неговите родственици мисълта, че е бил убит. Което е успяла да постигне!

— Глупости! Но защо? Какъв е смисълът? — обади се спонтанно Мод.

— Защо ли? За да отвлече вниманието от другото убийство. От убийството на самата Кора Ланскне. Защото ако Кора каже, че Ричард е бил убит, и на другия ден самата тя бъде убита, двата случая неминуемо ще бъдат сметнати за причина и следствие. Но ако Кора бъде убита вследствие на кражба с взлом и полицията остане неудовлетворена, тогава тя ще насочи вниманието си… къде? Към този, който е най-близко, не е ли така? Подозренията ще паднат неизбежно върху жената, която живее в същата къща.

Мис Гилкрист протестира почти с весел глас:

— О, недейте така, мосю Понтарлие. Нима искате да кажете, че ще извърша убийство за една аметистова брошка и няколко евтини скици?

— Не — отвърна Поаро. — За малко повече от това. Една от тези скици, мис Гилкрист, изобразяваща пристана на Полфлексън, както умно е забелязала мисис Банкс, е била прерисувана от пощенска картичка, на която кеят си е бил на мястото. Но мисис Ланскне винаги е рисувала от натура. И тогава си спомних, че мистър Ентуисъл спомена за мириса на боя в къщата при първото му посещение там. Вие умеете да рисувате, нали, мис Гилкрист? Баща ви е бил художник и вие разбирате доста от картини. Да допуснем, че една от картините, купена от Кора на безценица на някоя разпродажба, се е оказала ценна. Да допуснем, също, че самата тя не е разпознала шедьовъра, но вие сте го разпознали. Знаели сте, че тя е очаквала скоро да й гостува стар приятел, известен художествен критик. После внезапно умира брат й. Тогава в главата ви се ражда план. Какво по-лесно от това да сложите приспивателно в чашата й сутрешно кафе, което да замъгли съзнанието й за целия ден, и вие да играете нейната роля на погребението в Ендърби. Знаели сте достатъчно за Ендърби от нейните разкази. Тя ви е говорила много за детските си години, което е характерно за хората с напредване на възрастта. Какво по-лесно за вас от това, още с пристигането си да подхвърлите на Ланскъм онази забележка за целувките и детските колибки, с което да потвърдите самоличността си в случай, че у него се породи съмнение. Да, добре сте използвали познанията си за Ендърби този ден — споменавали сте за този или онзи предмет, спомняли сте си разни неща. Никой не се е усъмнил, че не сте Кора. Облекли сте нейните дрехи, разбира се, с доста подплънки, а тъй като тя носи изкуствен бретон, било е много лесно да си сложите и вие перука. Никой от присъстващите не е бил виждал Кора в последните двадесет години — а за двадесет години хората се променят толкова много, че често чуваме такава забележка: „Нямаше да я позная!“ Но жестовете се помнят, а Кора е имала характерен жест, който вие внимателно сте упражнявали пред огледалото.

И именно тук, колкото и странно да е, сте направили първата си грешка. Забравили сте, че огледалният образ е обърнат. Когато сте гледали в огледалото идеално възпроизведеното от вас накланяне на главата като на птица, не сте си дали сметка, че е било точно на обратната страна. Да речем, гледали сте как Кора си накланя главата надясно, но сте забравили, че всъщност вие накланяте собствената си глава наляво, произвеждайки ефекта в огледалото.

Именно това е озадачило и разтревожило Хелън Абърнети в момента, в който сте направили знаменитото си подмятане. Нещо й се е сторило „не наред“. Онази вечер, когато Розамънд Шейн направи неочаквана забележка по мой адрес, аз самият разбрах какво става в такива случаи — всички отправят погледи към говорещия. Ето защо, когато мисис Лио е усетила, че нещо „не е наред“, то очевидно се е отнасяло до Кора Ланскне. Онази вечер, след като разговаряхте за огледални образи и за това, как човек вижда себе си, мисля, че мисис Лио е експериментирала пред огледалото. Собственото й лице не е особено несиметрично. Тя вероятно е мислела за Кора, спомнила си е как Кора е имала навика да накланя главата си надясно, имитирала го е, гледайки се в огледалото. И естествено образът насреща й се е видял не както трябва. Тогава се е сетила какво точно я е смутило в деня на погребението. Тя си е напрягала мозъка и е решила, че или Кора е започнала да накланя главата си в обратната посока, което е малко вероятно, или… това не е била Кора. И двете вероятности са й се сторили нелепи. Но е решила незабавно да съобщи за откритието си на мистър Ентуисъл. Някой, който е свикнал да става рано, я е проследил надолу по стълбите и страхувайки се от евентуалните й разкрития, я е ударил с мраморното блокче за подпиране на врати.

Поаро поспря и добави:

— Сега вече мога да ви кажа, мис Гилкрист, че мозъчното сътресение на мисис Абърнети съвсем не е сериозно. Тя скоро ще е в състояние сама да ни разкаже всичко.

— Никога не съм извършвала подобни неща — рече мис Гилкрист. — Всичко това е злостна лъжа.

— Вие бяхте тогава — обади се неочаквано Майкъл Шейн, след като бе изучавал лицето на мис Гилкрист известно време. — Как не забелязах по-рано. Все ми се струваше смътно, че съм ви виждал преди, но, разбира се, човек много-много не се вглежда в… — Той спря внезапно.

— Да, така е. Кой ще си дава труда да се вглежда в една проста компаньонка? — извика мис Гилкрист с треперещ глас. — Коя е тя? Жена за всичко, почти слугиня! Но продължете, мосю Поаро, продължете с фантастичните си измислици!

— Предположението за убийство, подхвърлено на погребението, разбира се, е било само първата крачка — продължи Поаро. — Имали сте резервни ходове. Всеки момент сте били готова да признаете, че сте подслушали разговора между Ричард и сестра му. Той несъмнено й е казал единствено това, че не му остава много да живее, което обяснява многозначителната фраза от писмото, написано от него и изпратено на Кора, след като се е прибрал у дома си. „Монахинята“ е друго ваше внушение. Монахинята — по-точно монахините, които са посетили дома на мисис Ланскне в деня на следствието за установяване причината за нейната смърт, са ви дали повод да направите неколкократно подмятания за „монахиня, която ви преследва“. Възползвали сте се от тази тема, когато сте искали на всяка цена да чуете какво казва по телефона мисис Тимъти на своята етърва в Ендърби. А също и защото сте искали и вие да ги придружите там, за да разберете има ли заподозрени и кои са. Това, дето сте се отровили сама с арсен — тежко, но не фатално отравяне — е стар метод на престъпниците. И трябва да кажа, че то даде повод за зараждане на съмнение към вас у инспектор Мортън.

— Кажете за картината — прекъсна го Розамънд. — Каква е тази картина?

Поаро бавно разгъна телеграмата.

— Тази сутрин аз телефонирах на мистър Ентуисъл, един човек на дълга, и го помолих да отиде в Стансфийлд Грейндж и с разрешение от мистър Абърнети (тук Поаро хвърли на Тимъти нетърпящ възражение поглед) да прегледа картините в стаята на мис Гилкрист и да вземе тази, която изобразява пристанището Полфлексън, под претекст, че ще й се подменя рамката като изненада за мис Гилкрист. Той трябваше да я отнесе обратно в Лондон и да посети мистър Гътри, когото бях предупредил с телеграма. Набързо нарисуваната скица на Полфлексън е била отстранена и под нея се е оказала оригиналната творба.

Той вдигна телеграмата и я прочете. Телеграмата гласеше: „Определено Вермеер. Гътри.“

Изведнъж мис Гилкрист потръпна като наелектризирана и от устата й се изсипа порой от думи:

— Знаех си, че е Вермеер. Знаех го! Но тя не го знаеше. Ще ми говори за Рембранд и за италианските примитиви, а не може да познае един Вермеер под носа си. Не спираше да дрънка за изкуството, а всъщност не разбираше нищо от изкуство! Не познавам по-глупава жена! Проглуши ми ушите с този неин Ендърби — какво правели като деца, за Ричард, за Тимъти, за Лора и за всички останали. Тънели са в богатство. Още от деца са имали всичко най-хубаво! Знаете ли какво значи да слушаш някой да ти говори все едно и също, ден и нощ? И да отговаряш: „О, да, мисис Ланскне“ или „Нима, мисис Ланскне?“ Да се преструваш, че ти е интересно, когато… когато всъщност ти е дошло до гуша… до гуша… И да нямаш на какво да се надяваш… И изведнъж — Вермеер! Четох във вестниците, че един Вермеер се продал преди няколко дни за пет хиляди лири!

— Убили сте я… по този зверски начин за пет хиляди лири?! — извика Сюзън, която сякаш не можеше още да повярва.

— Пет хиляди лири — поясни Поаро — са били достатъчни да се наеме и обзаведе чайна…

Мис Гилкрист се обърна към него.

— Вие поне разбирате — рече тя. — Това бе единственият ми шанс. Друг такъв нямаше да имам. Нужен ми бе капитал. — Гласът й завибрира от маниакалната сила на тази нейна мечта. — Решила бях да я нарека „Палмичката“ и да поръчам фигурки на камили за поставки на менютата. Човек може да се сдобие и с хубав порцелан — най-често върнат от износ, а не този ужасен бял боклук, който виждаме навсякъде. Представях си я в някой изискан квартал, където живеят отбрани хора. Например Рай… или може би Чичестър… Сигурна съм, че щеше да процъфти. — Тя поспря за миг, после добави замечтано: — Дъбови маси… плетени столове с възглавници на червено-бели райета…

За няколко мига несъществуващата чайна се стори на всички по-реална от викторианската солидност на салона в Ендърби.

Инспектор Мортън разруши магията с намесата си, а мис Гилкрист му отвърна учтиво:

— О, разбира се. Веднага. Няма да създавам трудности. В края на краищата, щом не мога да имам своята „Палмичка“, всичко друго е без значение…

Тя излезе от стаята, придружена от инспектора, а Сюзън промълви със съкрушен глас:

— Никога не съм допускала, че може да има изискана убийца. Ужасно…