Агата Кристи
След погребението (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джордж Кросфийлд спря нерешително за момент, когато зърна в гръб позната женска фигура. После кимна сам на себе си и хукна след жената, която изчезна в един вход.

Въпросният вход бе на магазин, намиращ се в безистен, от който се излизаше на задната улица. Магазинът не работеше. Зад големите стъклени витрини цареше обезпокоителна пустота. Вратата бе затворена и Джордж почука. Не особено интелигентен на вид млад мъж с очила му отвори и се втренчи в Джордж.

— Извинете — рече Джордж, — мисля, че братовчедка ми току-що влезе тук.

Младежът се отстрани и Джордж пристъпи през прага.

— Здравей, Сюзън — поздрави той.

Стъпила на един сандък, с дърводелски метър в ръка, Сюзън се обърна с известна изненада.

— Здрасти, Джордж. Откъде изникна?

— Видях те в гръб и веднага те познах.

— Колко умно от твоя страна. Изглежда хората се познават и по гърбовете.

— Дори повече, отколкото по лицата. Залепи си брада, пъхни си гумени тампони в устата, боядисай косата си и ще видиш, че никой няма да те познае дори отблизо, но… внимавай, като се обърнеш.

— Ще го имам предвид. Запомни, моля те, два метра и двадесет и пет, докато взема молив да го запиша.

— Какво ще е това? Рафтове за книги ли?

— Не — стъклени сепарета. Четири и двадесет и пет на метър и седемдесет и пет.

Очилатият младеж, който пристъпяше неловко от крак на крак, се изкашля предупредително.

— Извинете ме, мисис Банкс, но ако искате да поостанете…

— Да, бих желала — рече Сюзън. — Оставете ми ключовете, а като свърша, ще заключа вратата и ще ги предам в кантората ви. На път ми е. Така добре ли е?

— Да, да. Благодаря ви. Ако не беше, че сме малко хора в канцеларията тази сутрин…

Сюзън прие недоизказаното извинение и младежът скоро бе погълнат от уличното движение.

— Хубаво, че се отървахме от него — рече тя. — Толкова са досадни тези служители в агенцията за недвижими имоти. Точно когато пресмятам нещо, той ми говори.

— Убийство в празен магазин — подхвърли Джордж. — Колко вълнуващо ще е за минувачите да видят изложено зад стъклената витрина мъртвото тяло на красива млада жена. Също като златна рибка. Ще има да се кокорят!

— Нима има причина, поради която да ме убиваш, Джордж?

— Ами ще получа една четвърт от дела ти, наследен от нашия достопочтен чичо. Който цени парите, не би пренебрегнал такава причина.

Сюзън преустанови измерванията си и го погледна с леко разширени очи.

— Изглеждаш ми съвсем друг човек, Джордж. Просто… невероятно!

— Друг човек ли? В какъв смисъл?

— Сякаш си жива реклама: Това е същият човек, когото виждате на предишната страница, но сега той е взел прахчетата за здраве „Ъпингтън“.

Тя седна на друг сандък и запали цигара.

— Трябва да си изпитвал крещяща нужда от тези пари на чичо Ричард, а, Джордж?

— Ще повярваш ли на някого, ако ти каже, че не се нуждае от пари днес?

Тонът му бе лековат. Сюзън продължи:

— Загазил беше, нали?

— Какво ти влиза в работата, Сюзън?

— Само се поинтересувах.

— Под наем ли вземаш тези търговски помещения?

— Купувам цялата сграда.

— Заедно с всичко?

— Да. Двата горни етажа са апартаменти. Единият е празен и върви заедно с магазина. Другия го купувам с наемателите.

— Хубаво нещо са парите, нали, Сюзън?

В тона му се прокрадваше злоба, но Сюзън просто си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Мен ако питаш — да. Нещо като отговор на молитвите ти.

— Молитвата убива ли възрастни роднини? Сюзън не обърна внимание на забележката му.

— Тази къща е точно каквото ми трябва. Първо, има архитектурна стойност. Бих могла да превърна жилищните помещения горе в нещо уникално. Два от таваните са изящно изваяни, а стаите имат чудесни размери и форма. А тази част тук, както вече съм я оразмерила, ще обзаведа в съвършено модерен стил.

— Какво ще представлява? Бутик ли?

— Не. Козметичен салон. Билкови препарати. Кремове за лице.

— С всичките му салтанати.

— С всичките му салтанати, както си му е редът. Заслужава си усилието. Винаги е бил доходен бизнес. Нужно е само едно — да му се придаде индивидуалност. Аз мога да го постигна.

Джордж гледаше братовчедка си с възхищение. Красив, издължен овал, пълни устни, лъчезарен тен. С две думи — необикновено и много живо лице. При това у Сюзън се долавяше онова странно и неуловимо качество — предопределеността за успех.

— Да. Несъмнено имаш всичко, което е нужно, Сюзън — рече той. — Ще ти се възвърне похарченото за това предприятие, а и ще се отворят доста врати пред теб.

— Мястото е идеално — на една пресечка от главна търговска улица, при това можеш да паркираш колата си пред самия вход.

Джордж отново кимна.

— Да, Сюзън. Ще успееш. Отдавна ли го замисляше?

— От около една година.

— Защо не изложи плановете си пред стария Ричард? Можеше да те финансира.

— Изложих ги.

— Но той не счете за нужно да се обвързва, а? Чудя се защо. Според мен беше достатъчно прозорлив, за да види, че сте замесени от едно тесто.

Сюзън не отговори, а в съзнанието на Джордж се мярна като от птичи полет една друга фигура — тази на слаб, нервен млад мъж с подозрителен поглед.

— А къде се вмества в целия проект… как му беше името… Грег? — попита той. — Няма да подава вече хапчета и прахчета на гишето, а?

— Разбира се. В дъното зад салона ще има лаборатория, където ще приготовляваме кремове за лице и други козметични препарати по наши рецепти.

Джордж потисна усмивката си. Искаше му се да каже: „Значи бебчо ще си има кошарка за игра“, но премълча. Като неин братовчед не го беше грижа, че може да прави злобни забележки, но имаше неловкото усещане, че трябва да внимава по отношение на чувствата на Сюзън към съпруга й. По всичко личеше, че темата е взривоопасна. Той се питаше, също както в деня на погребението, що за странна птица бе въпросният Грег. Имаше нещо особено у този приятел — такъв един невзрачен на вид, а същевременно не чак толкова безличен…

Той хвърли отново поглед на Сюзън — спокойна и лъчезарно тържествуваща.

— Ти си истинска Абърнети — отбеляза той. — Единствено ти от цялото семейство. От гледна точка на стария Ричард е жалко, че си жена. Ако беше мъж, обзалагам се, че той щеше да припише всичко на теб.

Сюзън рече бавно:

— Да, сигурно е така.

И добави след кратка пауза:

— Знаеш ли, той не хареса Грег.

— Аааа! — повдигна вежди Джордж. — Негова грешка.

— Да.

— Е, както и да е. Тъй или иначе, всичко върви добре, по план.

Още неизрекъл тези думи, той бе поразен от факта, колко много прилягаха те за Сюзън. Това го накара да изпита за миг неприятно усещане. Не обичаше да вижда как една жена се справя така хладнокръвно с всичко. Предпочете да смени темата.

— Между впрочем получи ли писмо от Хелън? Относно Ендърби?

— Да, получих. Тази сутрин. А ти?

— И аз. И какво смяташ да правиш?

— Ние с Грег възнамеряваме да отидем там другата събота и неделя, стига да е удобно за всички. Струва ми се, че Хелън иска да се съберем по едно и също време.

Джордж се засмя и подметна злобно:

— Да не би някой да си избере по-скъпа мебел от друг. Сюзън също се изсмя.

— О, предполагам, че всичко е оценено предварително. И все пак оценката за легализиране на завещанието винаги е по-ниска, отколкото пазарната стойност. Аз самата много бих желала да имам един-два предмета за спомен от основоположника на семейното богатство. Още повече, че би било много забавно да сложа тук някоя от онези толкова абсурдни и все пак прелестни вещи от викторианската епоха. Ще ги разположа така, че да изпъкват. Този период отново идва на мода. В гостната имаше една зелена малахитова масичка. Може да се превърне в център на цветно петно. Или да речем кафеза с препарирани колибри, или една от онези корони, направени от восъчни цветя. Нещо такова — просто като акцент — ще е много ефектно.

— Вярвам на вкуса ти.

— И ти ще дойдеш, предполагам.

— О, да, там ще съм. Ако не за друго, то поне за да е честна играта.

Сюзън се засмя.

— Да се обзаложим ли, че ще се разрази семейна свада? — подхвърли тя.

— Вероятно и Розамънд ще поиска малахитовата ти масичка за декор.

Сюзън се намръщи. Тези думи не я развеселиха.

— Виждал ли си скоро Розамънд?

— Не съм виждал красивата братовчедка Розамънд, откакто пътувахме заедно в трета класа на връщане от погребението.

— Аз я срещах един-два пъти… Видя ми се… видя ми се странна…

— Какво й е? Може би се опитва да мисли?

— Не. Изглежда… угрижена.

— Угрижена за това, че е наследила много пари и може да постави някоя абсолютно скандална пиеса, в която Майкъл да се прави на шут?

— О, вече напредват и пиесата изглежда наистина ще е скандална. Току-виж успели. Майкъл е много добър, известно ли ти е? Той умее да прекрачи рампата, или как му казват там, и да установи контакт с публиката. Не е като Розамънд — красива аматьорка.

— Бедната красива аматьорка Розамънд!

— Не я мисли за чак толкова глупава. Понякога проявява изключителна наблюдателност и казва такива неща — да се чудиш как ги е забелязала. Направо ме стъписва.

— Също като нашата леля Кора…

— Да…

И двамата моментално бяха обзети от чувство на неловкост, извикано сякаш от самото споменаване на името Кора Ланскне.

Джордж отново се обади, но вече с тон на подчертано нехайство.

— Като стана дума за Кора, та се сетих за онази нейна компаньонка. Струва ми се, че трябва да направим нещо за нея.

— Да направим нещо? Какво имаш предвид?

— Ами, от нас зависи, така да се каже. Кора е наша леля, та ми хрумна, че тази жена може да не си намери лесно друга работа.

— Това ти хрумна, на теб?

— Да. Хората си пазят кожите. Може да не си помислят непременно, че тази Гилкрист ще ги погне със секирата, но най-малкото в дъното на съзнанието им ще се е загнездил страхът, че тя носи лош късмет. Хората са суеверни.

— Удивително е, че си разсъждавал по въпроса, Джордж. Какво разбираш ти от тези неща?

Джордж й отвърна сухо:

— Забравяш, че съм адвокат. Срещам се и с необичайни и нелогични страни от живота. Та това, което искам да кажа, е, че ние трябва да направим нещо за тази жена. Да й отпуснем малка издръжка, за да преживява, или пък да й намерим някаква канцеларска работа, стига да може да я върши. Мисля, че сме длъжни да поддържаме връзка с нея.

— Не се тревожи — рече Сюзън. Гласът й бе сух и ироничен. — Аз се погрижих. Тя е на работа при Тимъти и Мод.

Джордж й се стори силно изненадан.

— Слушай, Сюзън. Мислиш ли, че е разумно?

— По-добро не можах да измисля, поне засега. Джордж я погледна изпитателно.

— Твърде самоуверена си, не мислиш ли? Знаеш какво правиш и съвсем не съжаляваш.

Сюзън отвърна безгрижно:

— Който съжалява, си губи времето.