Агата Кристи
След погребението (15)

1

— Линолеумът просто блести, мисис Джоунс. Бива ви в тази работа. Чайникът е на кухненската маса, сипете си. Аз ще занеса сутрешния чай на мистър Абърнети и веднага се връщам.

Мис Гилкрист заприпка нагоре по стълбите, носейки красиво подреден поднос с чай. Тя почука на вратата на Тимъти, изтълкува изръмжаването, което се чу, като покана да влезе и пъргаво се вмъкна в стаята.

— Сутрешното кафе и бисквити, мистър Абърнети. Надявам се, че днес сте в по-добро настроение. Такъв хубав ден!

Тимъти смутолеви нещо в отговор и попита подозрително:

— Да няма каймак това мляко?

— О, не, мистър Абърнети. Аз го обрах съвсем внимателно, пък и съм донесла цедката в случай, че се е образувал нов. Знаете ли, че някои хора го обичат — казват, че това му е маслото, не е ли така?

— Идиоти! — отвърна Тимъти. — А що за бисквити са това?

— От онези хубави диетични бисквити.

— Диетични боклуци! Единствените свестни бисквити са ореховите.

— Съжалявам, но в магазина нямаше от тях тази седмица. А тези са наистина вкусни. Опитайте ги и ще видите.

— Знам какво представляват, благодаря. Оставете на мира пердетата.

— Мислех, че ще искате да влезе малко слънце. Денят е топъл и слънчев.

— Искам стаята да е тъмна. Главата ми тежи страшно. Това е от боята. Винаги съм бил чувствителен към боята. Тя ме трови.

Мис Гилкрист пробва да вдиша и рече весело:

— Тук не се усеща миризмата. Работниците са в другото крило.

— Вие не сте чувствителна като мен. Нужно ли е да се прибират всички книги, които чета?

— О, съжалявам, мистър Абърнети. Не знаех, че ги четете всичките.

— Къде е жена ми? Не съм я виждал повече от час?

— Мисис Абърнети си почива на дивана.

— Кажете й да дойде да си почива тук.

— Ще й кажа, мистър Абърнети. Но може да е задрямала. Да речем след четвърт час, а?

— Не, кажете й, че ми трябва сега. Стига сте се щурали насам-натам с това одеяло. Добре си е, както е.

— Ужасно съжалявам. Стори ми се, че е издърпано докрай от едната страна.

Мис Гилкрист тръгна за надолу и влезе на пръсти в дневната, където Мод Абърнети седеше, вдигнала единия си крак, и четеше.

— Ужасно съжалявам, мисис Абърнети — рече тя с тон на извинение. — Мистър Абърнети пита за вас.

Мод остави настрана романа с виновно изражение.

— О, боже. Веднага ще се кача горе.

Тя посегна към бастуна.

Щом зърна жена си, Тимъти избухна.

— А, ето те най-после.

— Извинявай, скъпи. Не знаех, че съм ти нужна.

— Тази жена, която сте довели в къщата, ще ме подлуди. Подскача и кудкудяка като щурава кокошка. Същинска стара мома, личи й.

— Съжалявам, че те дразни. Просто се опитва да бъде любезна.

— Не ми трябва ничия любезност. Някаква си проклета стара мома ще ми пърха наоколо по цял ден. А и хитра при това.

— Съвсем малко, бих казала.

— Отнася се с мен, като че съм пеленаче. Да полудееш!

— Вярвам ти, че е така. Но моля те, моля те, Тимъти. Опитай се да не бъдеш груб с нея. Аз все още съм безпомощна, а и ти самият казваш, че готви много добре.

— Готвенето й го бива — съгласи се неохотно мистър Абърнети. — Да, не е лоша готвачка. Но нека си стои в кухнята, ето това е, което искам. Не я пускай да идва и да се суети край мен.

— Разбира се, скъпи. Как се чувстваш?

— Зле. Мисля, че ще е най-добре да повикаш Бартън да дойде да ме види. Тази боя се отразява лошо на сърцето ми. Пипни пулса ми — не е равномерен.

Мод премери пулса му без коментар.

— Тимъти, искаш ли да отидем на хотел, докато боядисат къщата?

— Да хвърляме пари на вятъра.

— Има ли толкова голямо значение това — особено сега?

— И ти си като всички жени — безнадеждно разточителна! Само защото сме наследили смешно малка част от имота на брат ми, дай сега да вървим да живеем в „Риц“.

— Не съм казала такова нещо, скъпи.

— Ще ти кажа, че едва ще ги усетим тези пари на Ричард. Правителството ще се погрижи добре да ни изсмуче кръвчицата. Помни ми думата, всичко ще отиде за данъци.

Мисис Абърнети поклати тъжно глава.

— Това кафе е студено — рече болникът, поглеждайки с погнуса към чашата, от която въобще не беше отпил. — Защо никога не могат да ми донесат чаша хубаво горещо кафе?

— Ще отида да го затопля.

В кухнята мис Гилкрист пиеше чай и разговаряше словоохотливо, макар и с леко чувство за превъзходство с мисис Джоунс.

— Така ми се иска да отменя мисис Абърнети във всичко, което мога — рече тя. — Това тичане нагоре-надолу по стълбите е ужасно болезнено за нея.

— Върти се на пета и му подава всичко в ръцете — съгласи се мисис Джоунс, като разбъркваше захарта в чашата си.

— Тъжно е, че е все болнав.

— Ами, болнав! — измърмори мрачно мисис Джоунс. — Удобно му е да лежи по гръб и да натиска звънеца да му носят и отнасят подноси. Няма му нищо — може и да стане, и да ходи. Виждала съм го в селото лично аз, когато нея я няма. Трябва ли му нещо, без което не може — я тютюн, я пощенска марка — да видиш как отива и си го купува. Стъпва като млад жребец. Затова, когато тя беше на погребението и не можа да се върне навреме, а той ме повика да ми каже да съм останела през нощта, аз отказах: „Съжалявам, сър — казах, — но си имам мъж, за когото да мисля. Едно е да направиш услуга и да идваш сутрин, друго е да ме няма вкъщи вечер, когато той се връща от работа.“ Не и не! Не можа да ме склони. Пада му се поне веднъж, рекох си, да остане сам в къщата и да се грижи за себе си. Тъкмо ще разбере колко много правят за него другите. Сърдит не сърдит — аз не се превих!

Мисис Джоунс пое дълбоко дъх: „Аааа!“ — и отпи с наслада от мастилената течност.

Въпреки недоверчивостта си към мис Гилкрист, която считаше за „същинска стара мома“, че и, превзета при това, мисис Джоунс одобряваше щедростта й при почерпките с чая и захарта на общия им господар. Тя постави чашата си на масата и рече приветливо:

— Ще изтъркам здраво кухненския под, а после ще си вървя. Картофите са обелени, миличка, там са край умивалника.

Макар и леко засегната от обръщението „миличка“, мис Гилкрист бе благодарна за добрата воля на мисис Джоунс да й спести беленето на огромно количество картофи.

Преди да отговори каквото и да било, телефонът иззвъня и тя забърза към антрето. Телефонът, по обичая отпреди цели петдесет години, бе разположен крайно неудобно на течение зад стълбището.

Докато мис Гилкрист още говореше, на горната площадка се появи Мод Абърнети. Мис Гилкрист вдигна глава и рече:

— На телефона е мисис Лио… нали така беше… Абърнети.

— Кажи й, че идвам.

И Мод заслиза бавно и с усилие по стълбите. Мис Гилкрист промърмори:

— Ужасно съжалявам, че трябва пак да слизате, мисис Абърнети. Изпи ли чая си мистър Абърнети? Ще прескоча да взема подноса.

Тя подаде слушалката на мисис Абърнети и се качи пъргаво по стълбите.

— Хелън? Тук е Мод.

Болникът посрещна мис Гилкрист с поглед, изпълнен с неприязън. Докато тя прибираше подноса, той я запита свадливо:

— Кой е на телефона?

— Мисис Лио Абърнети.

— Ооо! Сега ще клюкарстват цял час. Жените нямат чувство за време, като вземат слушалката. Не мислят за парите, които се пилеят.

Мис Гилкрист отвърна бодро, че в случая мисис Лио ще плаща, а Тимъти изръмжа нещо в отговор.

— Я дръпнете пердето, моля ви. Не, не това, другото. Не искам да ми блести право в очите. А, така е по-добре. Като съм болен, не значи, че трябва да стоя по цял ден на тъмно.

И продължи:

— Може да погледнете ей там на лавицата за една зелена книга… Какво има пък сега? Къде хукнахте?

— Звъни се, мистър Абърнети.

— Нищо не съм чул. Нали долу има прислужничка. Да отвори тя.

— Да, мистър Абърнети. Коя книга искахте?

Болникът притвори очи.

— Вече не мога да си спомня. Разсеяхте ме. Можете да си вървите.

Мис Гилкрист грабна подноса и изскочи от стаята. Като остави подноса на масичката в килера, тя се забърза към входната врата и мина покрай мисис Абърнети, която още говореше по телефона.

Върна се след минута и попита шепнешком:

— Извинявайте, че ви прекъсвам. Една монахиня. Събира помощи. Мисля, че каза за фонда „Сърцето на Девата“. Видях списъка. Повечето хора дават по пет шилинга.

Мод Абърнети каза в слушалката:

— Само за момент, Хелън — а на мис Гилкрист: — Не участвам в католически подписки. В нашата черква си имаме собствена благотворителна дейност.

Мис Гилкрист бързо се отправи към входната врата. След няколко минути Мод свърши разговора си с думите:

— Ще говоря с Тимъти за това.

Постави слушалката и тръгна към антрето. Мис Гилкрист стоеше неподвижно до вратата на дневната. Лицето й бе навъсено и леко озадачено. Тя се сепна, когато Мод Абърнети я заговори.

— Има ли нещо, мис Гилкрист?

— О, не, мисис Абърнети. Бях се замислила нещо. Толкова работа има, а пък аз…

Мис Гилкрист поднови дейността си като същинска работна мравка, а Мод Абърнети се заизкачва бавно и мъчително по стълбите към стаята на съпруга си.

— Хелън беше на телефона. Изглежда са продали имението — на някаква организация за чужди бежанци.

Тя млъкна, докато Тимъти се изкаже язвително по въпроса за чуждите бежанци и направи странични разсъждения относно къщата, в която се е родил и отрасъл:

— Няма вече традиции в тази страна. Старият ми дом! Не мога да понеса дори мисълта за това!

Мод продължи:

— Хелън каза, че разбира добре чувствата ти. Тя предлага, ако искаме, да отидем да постоим там, преди да са дошли новите собственици. Тревожи се силно за здравето ти и за лошото влияние, което може да ти оказва боята. Пита дали не би предпочел да отидем в Ендърби, вместо на хотел. Прислугата била още там, така че ще има кой да се грижи за теб.

Тимъти бе отворил уста да протестира, но като чу думите на Мод, бързо я затвори, а погледът му неочаквано стана проницателен. Сетне кимна одобрително:

— Предвидлива е Хелън — рече той. — Много предвидлива. Но не знам, трябва да го обмисля… Няма никакво съмнение, че тези бои ме тровят — в боята има арсен, доколкото знам. Чувал съм такова нещо. От друга страна, може да не издържа на усилието от местенето. Не е лесно да каже човек кое ще е по-добро.

— А може пък да предпочиташ да отидем на хотел, скъпи — вметна Мод. — Хубавите хотели са скъпи, но щом се отнася за здравето ти…

Тимъти я прекъсна.

— Как да те накарам да разбереш, Мод, че не сме милионери? Защо да ходим на хотел, когато Хелън предлага да отидем в Ендърби? Не че тя има право да предлага! Къщата не е нейна. Не разбирам от тънкостите на закона, но смятам, че докато не се продаде и сумата не се подели, тя принадлежи на всички ни. Чужди бежанци! Старият Корнилиъс ще се обърне в гроба! Да. — И той въздъхна. — Иска ми се да видя стария роден дом, преди да умра.

Мод умело пусна последния си коз.

— Доколкото разбрах, мистър Ентуисъл допускал, че членовете на семейството ще искат да си изберат по някоя мебел, сервиз или нещо друго — преди да бъде предложено всичко на търг.

Тимъти бързо надигна едрата си фигура и се изправи:

— Тогава непременно ще отидем. Трябва стриктно да се оцени всяка вещ, която ще бъде взета. Момичетата са се оженили за едни мъже… От това, което чувам, не бих се доверил на нито един от двамата. Току-виж някой се опитал да ни изиграе. Хелън е прекалено доверчива. Като глава на семейството мой дълг е да присъствам.

Той стана и се заразхожда с пъргави стъпки напред-назад из стаята.

— Да, планът е чудесен. Пиши на Хелън, че приемаме. Преди всичко мисля за теб, скъпа. Ще си починеш хубаво и ще се разнообразиш. Напоследък работиш прекалено много. Бояджиите ще си продължат работата, докато ни няма, а тази жена Гилеспи ще остане да се грижи за къщата.

— Гилкрист — поправи го Мод.

Тимъти махна с ръка и рече, че било все едно.

2

— Не мога да остана — отсече мис Гилкрист. Мод я погледна изненадано.

Мис Гилкрист трепереше и гледаше умолително Мод право в очите.

— Знам, че е глупаво от моя страна… Но просто не мога да остана сама в тази къща. Ако имаше още някой, който да се съгласи да спи тук…

Тя отправи очаквателен поглед към другата жена, ала Мод поклати глава. Тя знаеше колко трудно бе да се намери човек от околността, който би се съгласил „да живее“ в къщата.

Мис Гилкрист продължи, а в гласа й се четеше отчаяние.

— Знам какво мислите — че всичко това са глупости и нерви. До неотдавна и аз самата не бих сънувала дори, че ще се чувствам така. Никога не съм била нервна жена — или пък фантазьорка. Но сега е различно. Ако остана тук сама, буквално ще се побъркам от страх.

— Да, разбира се — отвърна Мод. — Аз наистина не съобразих… след всичко, което се случи в Личет Сейнт Мери.

— Предполагам, че това е причината… Не е логично, знам. Отначало не изпитвах подобни страхове. Не се страхувах да оставам сама в къщата дори след… дори след случилото се. Но това чувство се разви някак постепенно. Знам, че ще ме презирате, мисис Абърнети, но още откакто съм тук, го чувствам — страх ме е… Не от нещо определено, просто ме е страх… Толкова е глупаво от моя страна, искрено ви казвам, че се срамувам. Сякаш през цялото време очаквам да ми се случи нещо ужасно… Дори и тази монахиня, дето дойде до входната врата, ме изплаши. Боже мой, за оплакване съм…

— Предполагам, че това се нарича закъсняла реакция — гласеше твърде общият извод на Мод.

— Така ли? Не знам. О, боже, съжалявам, че ще ви се сторя толкова… толкова неблагодарна, след като бяхте така мили към мен. Какво ли ще си помислите?

Мод я успокои.

— Ще трябва да намерим друго разрешение — заключи тя.