Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (29)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- After the Funeral, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петрушка Томова, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 54 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Агата Кристи. СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО
Превела от английски ПЕТРУШКА ТОМОВА
Редактор Надя Баева
Художник Красимира Деспотова
Технически редактор Иван Андреев
Коректор Лидия Ангелова
Излязла от печат м. декември 1991 г.
КФ „САМПО“ — София, 1991
ДФ „Г. Димитров“ — София
c/o Jusautor, Sofia
ISBN 954-8048-01-9
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от qnass)
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Двама възрастни мъже седяха в стая, обзаведена в съвършено модерен стил. Помещението представляваше абсолютен квадрат, без каквито и да е дъги и чупки. Може би единственото изключение бе самият Еркюл Поаро, чиято фигура изобилстваше от дъги и чупки. Коремчето му бе приятно закръглено, главата му имаше формата на яйце, а мустаците му бяха засукани и стърчаха предизвикателно.
Той сръбваше по малко сироп от чашата си и гледаше замислено мистър Гоби.
Мистър Гоби бе дребен, слаб и съсухрен. Безличен човек като него действаше укрепващо на самочувствието, а сега бе толкова безличен, че все едно го нямаше. Мистър Гоби не гледаше в Поаро, тъй като той никога не гледаше никого в лицето.
Забележките, които правеше в момента, сякаш бяха адресирани към левия ъгъл на хромирания перваз на камината.
Мистър Гоби бе известен със способността си да събира информация. Малцина бяха чували за него и също така малцина ползваха услугите му, но обикновено това бяха все богати хора. Нямаше как да не са богати, тъй като мистър Гоби вземаше скъпо. Специалността му бе бързото получаване на информация. Щракнеше ли с пръсти мистър Гоби, стотици търпеливи и работни като пчели мъже и жени, стари и млади, от всички прослойки на обществото, хукваха да задават въпроси, да сондират и да събират сведения.
Всъщност мистър Гоби се бе оттеглил вече от активна дейност. Но понякога „правеше услуга“ на няколко свои стари клиенти. Един от тях бе Еркюл Поаро.
— Събрах за вас каквото можах — обърна се мистър Гоби към перваза на камината с дискретен шепот. — Изпратих момчетата в разни посоки. Правят каквото могат — добри момчета са — всичките ги бива, но не могат да се сравнят с някогашните. Вече не се раждат такива. Днешните ги мързи да учат, ето това е. Едва служили две години и си мислят, че знаят всичко. И искат определено работно време. Да се неначудиш как държат на минутата.
Той поклати тъжно глава и премести погледа си върху електрическия контакт.
— Виновно е правителството — продължи да разсъждава той по посока на контакта. — И цялата тази дандания с образованието. Въобразяват си, че са учени. Идват при нас и заявяват какво мислели. А повечето от тях не могат да мислят. Знанията им са само от книжките, а в нашата работа от тях полза няма. Донеси ми отговора — това се иска, а не мислене.
Мистър Гоби се отпусна тежко в креслото си и премигна срещу абажура.
— Но не бива да коря правителството. Право да си кажа, без него сме за никъде. Вярвате ли, че в днешно време, стига да си прилично облечен и да приказваш учено, можеш навсякъде да влезеш с тефтер и молив в ръка и да питаш хората за най-интимни подробности от ежедневието им, че и как са живели преди, или например какво са яли на 23 ноември, защото това е представителен ден в анкетите за доходите на средната класа (е, може и да ги изчеткаш малко, като ги пишеш в по-горна класа), с една дума, каквото си искаш ги питаш — и в девет от десет случая те ти отговарят без отказ, а дори на десетия път да скочат срещу теб, няма и за миг да се усъмнят, че си това, за което се представяш — и че наистина правителството се нуждае да знае тези неща — бог знае защо! Казвам ви, мосю Поаро — продължи речта си към абажура мистър Гоби, — това е най-добрата политика, към която винаги съм се придържал. Много по-добра, отколкото да поискаш уж да отчетеш електромера или да провериш изправен ли е телефонът… Или пък да събираш помощи за някой монашески орден или за скаутска организация, макар че и тези предлози използваме често. Да, правителствените проучвания са дар божи за информаторите и аз казвам да пребъде!
Поаро не отвърна нищо. Мистър Гоби бе станал твърде словоохотлив с възрастта, но тъй или иначе щеше да си дойде на думата след време.
— Такааа — проточи мистър Гоби, като извади малък смачкан тефтер. Наплюнчи пръста си и запрелиства страниците.
— Ето оттук. Мистър Джордж Кросфийлд — ще започнем с него. Само голите факти. Едва ли ще се интересувате как се добрах до тях. От доста време е нагазил лука. Коне и комар — това е. С жени не се занимава. От време на време прескача до Франция и до Монте Карло също. С часове виси в казиното. Твърде хитър е, та да си осребрява чековете там, но разполага с много повече пари, отколкото му отпускат от фирмата за път. Не навлязох в тази работа, защото това вас не ви интересуваше. Човекът няма скрупули, когато се наложи да заобиколи закона, а понеже е адвокат, знае как да го прави. Имаме основание да смятаме, че използва оставени под негово попечителство суми за собствени инвестиции. Напоследък се е гмурнал в дълбоки води — на борсата и при кончетата! Но акълът му не струва и късметът му е лош! От три месеца е на сухо. Угрижен, в лошо настроение, заядлив в кантората. Само че след смъртта на чичо му съвсем се е променил. Мек е като рохко яйце (де да ги имаше!). Вечно усмихнат! А сега относно конкретната информация. Заявлението, че е бил в Хърст парк въпросния ден — почти сигурно невярно. Неизменно залага при един от двамата букмейкъри на хиподрума. Този ден не са го видели. Възможно да е заминал с влак от Падингтън в неизвестна посока. Разпознат, но не със сигурност, по фотография от шофьора на таксито, което го е закарало до гарата. Но не бих се осланял на това. Като него хиляди — с нищо не бие на очи. От носачите на гарата и прочие — нищо. Със сигурност не е слязъл на Челси, най-близката спирка до Личет Сейнт Мери. Малка гара, външен човек като него щеше да бъде забелязан. Може да е слязъл в Рединг и да е взел автобус. Оттам автобусите тръгват препълнени, вървят начесто и няколко номера минават на по-малко от миля от Личет Сейнт Мери, а един влиза в селото. Той не би взел този, при положение, че ще върши работа. Като теглим чертата — хитра лисица. Не е бил видян в Личет Сейнт Мери, но не е и нужно. Могъл е спокойно да не мине през селото. Между другото, в Оксфорд е бил в драматичния състав на университета. Ако е ходил в къщата този ден, може съвсем да не е изглеждал като Джордж Кросфийлд. Да го държа на отчет, нали? Има една нишка, която искам да проверя — черната борса.
— Можете да го държите на отчет — рече Еркюл Поаро.
Мистър Гоби наплюнчи пръст и отвори на нова страница.
— Мистър Майкъл Шейн. Високо ценен в професионалните среди. Още по-високо мнение има сам за себе си. Иска да е звезда, и то час по-скоро. Обича парите и добре се гледа. Привлекателен за жените, а те го преследват отвсякъде. И той не е безразличен, но на първо място — бизнесът, така да се каже. Често го виждат с актрисата Сорел Дейнтън. Тя играе главната роля в последната постановка, в която и той участва. Имал е съвсем малка роля, но е направил впечатление. Съпругът на мис Дейнтън не го обича, а неговата жена не знае за него и за мис Дейнтън. Изглежда, че за много неща не е наясно. Не я бива като актриса, но хваща окото. Луда е по мъжа си. Според мълвата преди време били в конфликт, но сега изглежда и помен няма от това. Особено след смъртта на Ричард Абърнети.
Мистър Гоби наблегна на последните си думи, като поклати многозначително глава срещу възглавницата на канапето.
— Мистър Шейн твърди, че на въпросния ден се бил срещнал с някой си мистър Розенхайм и мистър Оскар Луис да обсъдят делови въпроси, свързани с театъра. Не се е срещал с тях. Изпратил и на двамата телеграми, като се извинил, че не може да отиде. Вместо това посетил фирмата за даване на автомобили под наем „Емерадцо“, наел кола в около дванадесет часа и отпътувал с нея. Върнал я към шест вечерта. Според километража, изминал е горе-долу толкова, колкото на нас ни трябва. Няма потвърждение от Личет Сейнт Мери. Този ден не са забелязвали непозната кола там. Колкото щеш подходящи места да бъде оставена само на миля от селото. Има даже стара кариера на неколкостотин метра от уличката, на която е къщата. В околността има три пазарни градчета — можеш да паркираш в някоя странична уличка, без да те закача полицията, и да стигнеш пеш до селото. Добреее, оставяме и мистър Шейн на отчет?
— Разбира се.
— А сега мисис Шейн. — Мистър Гоби потри носа си и започна да разказва на левия си ръкавел за мисис Шейн. — Казва, че пазарувала. Просто пазарувала… — Мистър Гоби повдигна очи към тавана. — Видели ли сте жена, като пазарува? Тя просто пощурява, ето това е. А нашата е чула едва предния ден, че наследява пари. Като отвързана е. Имала си е една-две открити сметки за пазаруване, но отдавна ги е била надхвърлила, та са я натискали да плати и не е смеела да прави нови разходи. За мен е ясно, че е влизала от магазин в магазин, мерила е дрехи, оглеждала е накити, питала е за цената на това или на онова и… най-вероятно не е купила нищо! Лесен обект е, и това ще кажа. Едно от моите момичета, което разбира от театрални работи, се зае да я хване на въдицата. Спира се край масата й в един ресторант и възкликва, както те си знаят: „Скъпа, не съм те виждала от времето на «Дълбоко в пропастта». Прелестна беше в тая роля! Виждала ли си напоследък Хюбърт?“ Това е продуцентът, а мисис Шейн май се е провалила в тази пиеса, но толкоз по-добре за нашата работа. И ето че забърборват на тяхната си тема, моето момиче пуска някое и друго име, както му е редът, и накрая казва: „Струва ми се, че те зърнах еди-къде си, еди-кога си“, като назовава деня, при което повечето дами се хващат и казват: „О, не бях…“ — за където става дума. Но не и нашата мисис Шейн. Гледа с празни очи и казва: „О, така ли?“ Е, кажете ми какво можете да сторите с такава дама? — И мистър Гоби заклати ожесточено глава срещу радиатора.
— Нищо — отвърна съчувствено Еркюл Поаро. — Нима не съм го изпитал? Никога няма да забравя убийството на лорд Еджуеър. Почти се бях предал — да, аз Еркюл Поаро, почти се бях предал на елементарната изобретателност на един празен ум. Най-простодушните често притежават гениалното умение да извършат някое несложно престъпление и да оставят всичко на мира. Да се надяваме, че нашият убиец — ако в тази афера има убиец — е интелигентен, със самочувствие, доволен от себе си и няма да устои да не се разприказва. Но сега продължете.
Мистър Гоби отново заби нос в тефтерчето си.
— Мистър и мисис Банкс. Кой казва, че си били у дома целия ден? Тя поне не си е била у дома. Отишла до гаража, изкарала колата и около един часа заминала. Посока — неизвестна. Връща се в пет. За пробега не може да се каже нищо, защото е излизала с колата всеки ден оттогава и никой не е могъл да провери. Що се отнася до мистър Банкс, изровихме нещо любопитно. Първо на първо трябва да кажа, че не знаем какво е правил въпросния ден. Не е ходил на работа. Изглежда е поискал два дни отпуск за погребението. А след това е зарязал задълженията си, без да го е грижа за фирмата. Хубава, реномирана аптека. Не са във възторг от мистър Банкс. Изглежда неведнъж пред тях е изпадал най-неочаквано в състояние на възбуда.
И така, както казах, не знаем какво е правил в деня на смъртта на мисис Ланскне. Не е излязъл с жена си. Възможно е да е останал в апартаментчето целия ден. Няма портиер и никой не може да каже кога наемателите са си у дома и кога ги няма. Но интересна е предишната му история. Допреди около четири месеца — малко преди да срещне бъдещата си съпруга, е бил в психиатрията. Не е регистриран като душевноболен. Имал е, както го казват, нервна криза. Изглежда е объркал конците при приготвянето на лекарство. (Тогава е работел в една фирма в Мейфеър.) Жената се оправила, от фирмата си строшили краката да се извиняват, та нямало следствие. В края на краищата такива грешки стават понякога и повечето свестни хора се съжаляват над бедния младок, стига белята да не е с трайни последици. Не го уволнили, но той напуснал — били му се разсипали нервите. По-късно изглежда изпаднал в голямо униние и признал пред лекарите, че го е обзело чувство за вина, защото направил това нарочно. Жената била надменна и груба към него, когато посещавала аптеката, оплакала се, че предпоследната й рецепта била зле изпълнена, та това го подразнило и той умишлено сложил почти смъртоносни дози от едно-две лекарства. Думите му били: „Тя трябваше да бъде наказана, задето ми говореше по този начин.“ После се разплакал и казал, че не заслужавал да живее и разни други неща от този род. Докторята имат предълга дума за това — комплекс за вина или нещо такова — и съвсем не му вярват, че е било умишлено, просто немарливост, а той явно искал да си придаде по-голяма важност.
— Са se peut[1] — рече Еркюл Поаро.
— Моля? Така или иначе, отишъл в санаториума и бил изписан оттам като излекуван, след което срещнал мис Абърнети, както тя се е казвала тогава. Започнал работа в тази почтена, но малко забутана аптека. Обяснил им, че бил в чужбина година и половина, и им дал по-предишна препоръка от една аптека в Истбърн. Проверихме и там — нямат нищо против него. Само един от младшите помощници каза, че имал странни завои в настроенията и понякога се държал особено. Разправиха ни и една история. Веднъж дошъл клиент и рекъл на шега: „Дайте ми нещо да уморя жена си, ха, ха, ха.“ А Банкс му отвърнал тихо, много тихо: „Бих могъл… Ще ви струва двеста лири.“ Човекът се почувствал неудобно и го ударил на смях. Може и да е било шега, но Банкс не ми изглежда шегаджия.
— Mon ami! — възкликна Еркюл Поаро. — Удивлявате ме как събирате информацията си. При това факти от строго конфиденциално медицинско естество.
Мистър Гоби направи пълен кръг с погледа си из стаята и като се спря очаквателно на вратата, промърмори, че си имало начини…
— А сега отдел „Провинция“. Мистър и мисис Тимъти Абърнети. Чудно местенце си имат, но плаче за пари и поддръжка. Доста са го закъсали, доста. Данъци, несполучливи инвестиции. Мистър Абърнети се радва на лошо здраве, но ударението е върху това, че се радва. Все се оплаква и кара всички да тичат да му принасят и отнасят. Храни се обилно и изглежда доста силен физически, стига да поиска да направи усилие. След като дневната прислужница си отиде, в къщата не остава никой и на никого не е позволено да влиза в стаята му, без да е позвънил предварително. Бил е в много лошо настроение на сутринта след погребението. Ругал е мисис Джоунс. Не си изял закуската и отказал да обядва — прекарал тежка нощ. Развикал се, че вечерята, която му оставила, не била годна за ядене и какво ли не още. Бил е сам в къщата и никой не е могъл да го види от 9,30 сутринта до следващата сутрин.
— А мисис Абърнети?
— Тя тръгнала от Ендърби с автомобила по времето, което споменахте. Дошла пеш до малък гараж в едно селище на име Катстоун и обяснила, че колата й се развалила на около две мили оттам. Един от монтьорите я откарал до мястото, прегледал колата и казал, че ще трябва да я теглят и ще има много работа по нея. Не можел да обещае, че ще стане до вечерта. За мисис Абърнети това било крайно неприятно, но тя намерила малка странноприемница и си взела стая за през нощта. Помолила да й направят сандвичи, тъй като искала да поразгледа околностите — недалеч оттам започвали тресавищата. Върнала се в странноприемницата доста късно вечерта. Информаторът ми каза, че не се учудвал — било мръсно и сбутано място.
— А часовете?
— Взела сандвичите в единадесет часа. Ако е вървяла около миля до главния път, можела е да отиде на автостоп до Уолкастър, а оттам да вземе експреса за Южния бряг, който спира на Рединг-Запад. Няма да навлизам в подробности за автобуси и т.н. Можела е да успее при положение, че… хм… нападението е извършено доста късно следобеда.
— Както разбирам, докторът допуска 4,30 като възможно най-късния час.
— Вижте — рече мистър Гоби. — Не бих казал, че е много вероятно да е тя. Струва ми се мила жена и всички я обичат. Предана е на мъжа си и го гледа като дете.
— Да, да, майчинският комплекс.
— Здрава и яка жена е. Сече дърва, а понякога пренася цели кофи с подпалки. Бива я и да поправя колата си.
— Точно това щях да кажа. Какво й е било на колата?
— Точните подробности ли искате, мосю Поаро?
— Пази боже! Не разбирам нищо от механика.
— Повредата е била трудна за откриване. Както и за отстраняване. Но много лесно е можело да бъде причинена злонамерено от някого. Някой, който разбира от автомобили.
— Великолепно! — възкликна с горчив ентусиазъм Поаро. — Всичко е толкова удобно, толкова възможно. Боже мой! Няма ли да можем да оневиним поне един? Ами мисис Лио Абърнети?
— Тя също е много приятна дама. Мистър Ричард Абърнети, покойникът, е бил привързан към нея. Отишла да живее за известно време в Ендърби около две седмици преди смъртта му.
— След като той е посетил сестра си в Личет Сейнт Мери?
— Не, малко преди това. Доходите й са намалели значително след войната. Продала е къщата си в Англия и е наела малък апартамент в Лондон. Притежава и вила в Кипър и прекарва там част от годината. Има млад племенник, на когото помага да се образова, а от време на време подпомага финансово и един-двама млади художници.
— Света Елена непорочна — рече Поаро с притворени очи. — За нея е било невъзможно да напусне Ендърби в този ден, без да я забележат прислужниците? Потвърдете го, умолявам ви.
Мистър Гоби премести погледа си, в който се четеше извинение, върху лъснатите обувки от скъпа кожа на Поаро, което бе възможно най-близкото до директно общуване, и промърмори:
— Страхувам се, че не мога да кажа такова нещо, мосю Поаро. Мисис Абърнети е заминала за Лондон да си вземе дрехи и други вещи, тъй като се била договорила с мистър Ентуисъл да поеме грижата за къщата.
— Само това оставаше! — извика възбудено Поаро.