Петър Бобев
Зъбатите демони (8)

Измамата

Напоследък, улисан в работа, Христо Панчев забравяше алкохола. Пък и да не го забравяше напълно, какво можеше да стори тук, насред океана, където най-близкият бар или каква да е питиепродавница отстои на хиляди мили? А бе свършил отдавна и последната скрита бутилка водка.

Но понякога, за щастие все по-рядко, страстта за пиене го обземаше с предишната си сила. До полуда. И той, за да я притъпи донейде, нарамваше акваланга и бързаше да се потопи в морето, та там, сред обкръжилия го син свят, в това неземно усещане на безтегловност да си възвърне отново загубения покой.

Всъщност какъв покой — при тая неугасваща мъка! Изглежда, такава бе орисията му; изглежда, така бе създаден. Да не забравя. Има хора с вечно чувство за виновност, които дори когато нямат никакво провинение, си го измислят, за да се самоизмъчват.

Той и преди това не можеше да се отърве от досадната натрапчивост, че пречи, че заема несправедливо нечие място — най-малкото, че подяжда хляба на някой, който в същото време гладува. А толкова много хора гладуват! Още повече сега, след жестоката трагедия, отговорността за която никакви човешки закони не можеха да изличат от съзнанието му, където я бе запазила болезнената му съвест.

Така и днес — жаждата на възпрепятствания алкохолик направо замъгляваше неговия поглед. Неовладяна, подлудяваща възбуда стискаше гърлото му, ускоряваше пулса му, учестяваше дишането му.

Панчев крачеше намръщен по палубата, като вързана мечка, настръхнал, сприхав, готов да се скара с всеки, който му се изпречи. Но екипажът вече го познаваше, знаеше колко внимателен и отзивчив е обикновено, известна им беше и мъката му, затова въпреки всичко му прощаваха. А пък сега направо го заобикаляха.

Повече не можа да се стърпи. Макар че се бе гмуркал сутринта, той пак влезе при капитана.

— Моля, разрешете да сляза отново!

Стойчев го изгледа съчувствено.

— А няма ли да стане множко?

Навел поглед, ученият отвърна глухо:

— Трябва!

— Не е ли много? — повтори Стойчев. — Ти вече… Като наркоман. С наркотик — гмуркане…

— Клин клин избива! — натърти Панчев. — С единия против другия.

— Но Минчо не издържа повече. Още не се е съвзел, както трябва.

— Тоя път сам! — реши Панчев.

Старият капитан опита да го разубеди.

— Сам — не!

Биологът сякаш настръхна.

— Капитане, аз изпитвам апарат за корабокрушенци. Които никой няма да охранява.

Стойчев не намери какво да възрази. След оная зловеща среща с морското чудовище акулското плашило бе усъвършенствано още повече. Освен това корабът разполагаше с няколко резервни плашила. Бяха поправили и смачканата противоакулска клетка.

Внезапно омекнал, както става с всеки алкохолик, Панчев промълви:

— Всички го знаете, аз нямам смисъл в живота. Остава ми само едно — да бъда някак си полезен. Да не съм съвсем излишен… Да има каква да е полза и от мен… Каква да е ползичка… А друго не умея…

Клетият! Как да му откаже? И капитанът сви рамене.

— Добре! Но само в клетката!

В клетка — без клетка, ама да е във водата!

Водолазът започна да се стъкмява. В същото време хидрофонът на изготвения от него апарат за примамване на акули бе спуснат извън борда.

Чакаха дълго, докато долу се мярна една перка. След това — още една. Напоследък акулите се явяваха все по-късно на повикванията. И все по-малобройни. Бяха сини акули, които се въртяха настървено пред спуснатата във водата звукова примамка.

Капитанът подметка:

— Едно време, яви ли се акула, вярваха, че някой ще умре. И се чудеха и маеха как да я пропъдят. Пък ние ги каним на гости…

— Какво ли ще стане, ако скоча сред тях без плашилото? — засмя се горчиво Панчев.

Не разбрал шегува ли се, или не, капитанът отвърна:

— Аз виждам две вероятности: после или ще те има, или няма да те има! Никой не може да предвиди поведението на тия гадини.

— А някога — добави Панчев, — преди идването на европейците, в Пърл Харбър на Хавайските острови се разигравали подводни гладиаторски боеве между акули и плувци, въоръжени с нож от акулски зъб. Дали и за тях са съществували две вероятности? Без желязна клетка, без взривни харпуни, без звукови плашила…

Преди капитанът да отговори, а всъщност се чудеше какво да каже, от радиорубката излезе телеграфистът и докладва:

— Господин капитан, оня траулер хе там, на хоризонта, пита…

— Националност?

— Панамски.

— Все едно никаква! Всеки може да плува под това знаме. Впрочем какво пита?

— Има ли на кораба ни биолог?

Капитанът се засмя.

— Порасна ви работата на вас, биолозите. По-рано търсеха лекар или дърводелец, или водолаз, или оксиженист. А сега? Защо им е?

— Ще проверя, господин капитан!

Телеграфистът се върна след малко.

— Тралът им е пълен с умираща риба. Искат да знаят каква е болестта и дали трябва да я хвърлят обратно, или могат да я запазят.

Христо Панчев сам реши въпроса. Напоследък и той, че кой ли друг, бе забелязал необичайния мор по рибите, някаква невиждана панзоотия, както учените наричат масовите, в световен мащаб, заболявания по животните.

— Бих желал да ги видя! — рече той нетърпеливо.

Акулите долу можеха да почакат.

Капитанът махна с ръка.

— Добре! Нека дойдат!

След половин час двата кораба се сближиха. От панамския спуснаха лодка, която, след като Панчев скочи в нея, бързо отплава обратно.

Биологът се изкачи на чуждата палуба и се здрависа сърдечно с посрещачите.

Отведоха го начаса при вдигнатата до борда мрежа, в която едва потръпваха телата на купищата уловена сардина.

Панчев разгледа няколко екземпляра.

— Налага се микроскопско изследване. Но и сега съм почти сигурен, че е същата бактериоза, която установих и при нашия улов.

— Опасни ли са тези риби? — запита панамският капитан.

Панчев поклати глава.

— За хората — не! При условие че не са умрели отдавна, че не са почнали да се развалят. Както и при другите случаи.

Доволен от отговора, капитанът го поведе към своята каюта.

— Заповядайте! Да поседнем и на спокойствие да ни дадете повече подробности!

Без да подозира капана, Христо Панчев го последва.

В каютата ги посрещна як, набит мъжага с груба, отблъскваща външност.

Панчев, то се знае, не можеше да познава телохранителя на Ричард Маккреди, дори не подозираше каква задача му бе възложил милионерът.

Бандата, към която принадлежеше Дан, не си бе губила напразно времето. Беше проучила точно къде се намира откривателят на акулската примамка, какъв е и какви са слабостите и предпочитанията му.

Тримата седнаха край масичката и капитанът извади шише уиски.

— За новото познанство!

Дан не пропусна погледа, който гостът отправи към бутилката. Алчен, настървен — истински поглед на алкохолик.

Това улесняваше задачата.

Капитанът вдигна чаша.

— За общия ни успех в бъдеще! На екс!

Нямаше нужда да повтаря. На един дъх Панчев пресуши своята чаша. Наляха му втора, обърна и нея. Чак тогава, усетил плъзналата по тялото му сладостна топлина, успокоила по магически начин напрегнатия до полуда организъм, биологът се усмихна. Заговори, залавяйки се да обяснява надълго и нашироко предположенията си за рибешкия мор.

Преценил, че подходящият момент вече е настъпил, Дан подхвана отдалеч:

— Да не би вие да сте известният български учен, който е открил някакъв чудодеен начин за лов на акули?

Панчев се разсмя.

— Първо — не за лов на акули, а само за примамването им. И второ — не съм никакъв „известен учен“, ами един прост научен сътрудник. Един от хилядите, които чоплят песъчинките. И после от тези песъчинки истинските учени съзиждат величествените постройки на научните теории… Пастьор, Дарвин, Айнщайн…

И замълча. Доверчив по природа, не допускаше, че го подвеждат, че искат да го предразположат повече. А съвсем нямаше такава нужда. Уискито го бе предразположило предостатъчно.

— Учен! — отново се разсмя българинът. — Един дебелак на сто и двадесет килограма! Хипопотама — така ме бяха прекоросали още в гимназията. Съкратено Хипо. То се знае, само зад гърба ми. Пред мен не смееха. Добре, че бях силен. Иначе, какъвто съм мекушав, щяха да ми отровят живота. Момчетата са много жестоки на тая възраст. Още тогава, па и сетне — никой не би повярвал, че от мен ще стане нещо повече от борец или щангист.

Дан го прекъсна:

— Питагор е бил шампион по юмручен бой, Нилс Бор — футболен вратар…

Тъкмо вчера бе прочел това във вестника, в страницата за куриозите. Без да знае кой е този Питагор и кой — Нилс Бор.

Панчев се бе наслушал на подобни твърдения — за хармоничната личност. „Здрав дух в здраво тяло.“ Ала не такова като неговото, хипертрофирано здраво тяло.

— И в гимназията, понеже си учех уроците, а не се шляех като мнозина, и после — в университета, мен винаги ме изпитваха по-заядливо от другите. Разбирах, все не можеха да повярват, че съм годен за наука. Дори и сетне, когато издържах конкурса за института. Като ме видял за пръв път, научният ми ръководител, професорът, рекъл: „Тоя щанги да вдига, а не…“. И не довършил мисълта си.

Панчев сам подаде своята чаша за още едно напълване. С много уиски и с малко лед.

— Накрая се примирих с това. Най-голям по килограми, най-малък по значение. Дето имаше шкафове да се местят, апаратура да се разтоварва, та и мебелите при пренасяне на колегите в новите им апартаменти — все аз. А пък за истинска научна работа — другите…

— Но сега им доказахте — пресече го Дан — какво представлявате.

— Много важно! Че какво съм направил? Случайно се повреди генераторът и аз забелязах какъв звук, от колко херца, примамва хищниците. Съвсем случайно…

Дан отново опита да го предразположи.

— Четох някъде: има случайни открития, но никое — от случаен откривател.

Панчев никога не бе хранил високо мнение за себе си. А когато се напиеше, го изгубваше съвсем. Такава е властта на алкохола — показва те какъвто си в действителност.

Той гаврътна и новата чаша.

— Откривател! Я не се шегувайте! Всеки на мое място щеше да го открие, стига да му се бе случила същата повреда.

А Дан все още не можеше да прецени дали е дошло времето да му постави решителния въпрос. И ако тоя дебелак усетеше клопката, ако млъкнеше, дали нямаше да се наложи да го прасне с дръжката на пистолета, за да го усмири? Иначе не виждаше как би успял да укроти тази грамада от мускули.

И запита:

— Щом е толкова проста работа, кажете и на нас каква е тая магия!

— Магия! — биологът вече фъфлеше, усетил как се замайва главата му, как омекват краката му, как се замъглява съзнанието му. И вътре неусетно се промъкваше едно-единствено желание: няма ли най-сетне да го оставят на мира, та да се изтегне в леглото… Да заспи… Да заспи…

— Магия! — повтори той. — Проста физика… Инфразвукът и при най-слаба мощност прониква надалеч… А по подводния звуков канал… На стотици, на хиляди километри…

Дан го изчакваше търпеливо.

— Значи инфразвук! Но на каква честота?

— Спи ми се! — прозина се пияният. — Ама ще ви я кажа, всичко ще ви кажа… Вие сте все симпатяги… Такива добри приятели…

Пиян, той виждаше в хората около себе си само доброжелатели. Злото, във всичките си прояви, изчезваше от алкохоличния му свят…