Петър Бобев
Зъбатите демони (5)

Звукова примамка

Въздухът в аквалангите им се изчерпваше заплашително бързо. Манометърът показваше, че вдишваха последните му глътки.

Трябваше да предприемат нещо!

Пръв не устоя Минчо.

Насреща им, на двадесетина метра пред тях, все още висеше във водата спуснатото от кораба противоакулско убежище.

Той направи знак на другаря си, за да му покаже какво възнамерява да стори, сетне, изчакал поредното отминаване на гигантската хищница, се спусна нататък с луди тласъци на плавниците и на ръцете.

Да не повярваш, успя! Вмъкна се в клетката, хлопна вратата подире си.

Христо Панчев вече съжаляваше, че не е тръгнал с него, дори замисляше как да го последва, когато чудовището отново изплува от синия мрак и без да спира, без да се отбие от пътя си, само вирна нос, а то какъв нос — сякаш бака на „Сирена“, и налапа цялата клетка. С човека в нея.

Но щом обърна назад, стоманеното въже спъна устрема й. Акулата се сепна слисана. И от дръпването на въжето, и от особеността на попадналата в устата й желязна каса, която преди малко ухаеше тъй примамливо на кръв, а сега, при допира с езика й, със своята твърдост и вкус издаваше, че не е храна.

Първото, което тя направи, беше да скъса въжето. Потресен, Панчев видя как преди това корпусът на траулера, който висеше отгоре му като разполовен цепелин, се разлюшка, после, щом скъсаното въже отскочи от лебедките, бавно се успокои.

Убедено напълно, че туй, което беше налапало, не е за ядене, чудовището го изплю с явно отвращение. Изплю един безформен куп нагънати железни прътове, между които лежеше неподвижно тялото на водолаза.

Омачканата клетка леко полегна на дъното, напълно опустяло от живот, заприличало на приказен макет — макет за двореца на Спящата царкиня. Сред причудливо извисените крепостни стени на мадрепоровите корали се подаваха псевдоподи като рога на лос, виждаха се наподобилите брюкселски дантели мозъчни корали, ветрилата на горгониите, гъбите „морски портокали“, актиниите и безброй други неподвижни, подобни на фантастична градина животни, из които се потулваха също тъй неподвижни морски звезди, холотурии и охлюви. Само рибите бяха изчезнали, изпокрити в пролуките на коралите.

В акваланга нямаше повече въздух. И Панчев вече се тъкмеше да го захвърли, за да опита без него да изплува до повърхността. Не му оставаше друг избор. В този момент видя как чудовищната акула, допреди миг ужасяваща в своето царствено безразличие, изведнъж трепна и се разтърси като ударен с бич кон. Усети явното й двоумене.

После тя размаха огромната си опашка и побягна, стопи се в синевата; побягна с уплаха, недопустима за нейната величина и мощ.

Почти едновременно с това от скривалищата си наизлязоха укрилите се риби: разноцветни папагали, морски костури, бързи луциани, тромави меру, гъвкави мурени. Заплуваха, запърхаха навред, сякаш нищо не е било.

Целият дворец на Спящата царкиня се разбуждаше.

Панчев не изчака повече. Изскочи от укритието си, достигна смачканата клетка, за щастие, вратичката й при натиска се бе отворила сама, измъкна отвътре безжизнения си другар и го понесе нагоре, усещайки как от задушаването гърдите му напираха да се пръснат, а пулсът му биеше в тъпанчетата като удари на чук в наковалня.

Ето, излетя на повърхността, задушен, уплашен, очакващ всеки миг гигантската уста да го догони и всмукне, както груперът всмуква непредпазливо миналата край дупката му риба.

На спуснатия трап го поеха два чифта силни ръце, други грабнаха Минчо, който все още не даваше признаци на живот, и ги отнесоха в каютата им.

Панчев дишаше учестено. Бодростта му се връщаше постепенно ведно със способността да разсъждава.

По-бавно се опомняше, ала се опомняше, и Минчо, който бе изгубил съзнание при удара на главата си в клетката, когато акулата бе опитала да я нагълта.

Накрая и той се понадигна в леглото.

Капитан Стойчев влезе при тях, седна на стола до масичката под илюминатора.

— Е… — понечи да се усмихне той.

Но по още неизчезналата бледност върху инак червендалестото му лице личеше каква тревога бе изживял.

Двамата водолази се усмихнаха не по-малко пресилено от него.

— Не вярвах, че тоя път ще отървем кожите — поклати глава Минчо. — Особено когато заедно с клетката потънах в нейната уста. Като в ада. Сякаш върху зъбите й прочетох надписа: „Вие, които прекрачвате тук този праг, надежда всяка оставете!“.

При изживения ужас никак не изглеждаше чудно в последния миг да си е припомнил тоя стих от „Божествена комедия“.

Капитан Стойчев отново стана сериозен.

— Абе, каква беше тая страхотия? Какво беше това чудо?

Панчев вече си бе дал сметка за всичко.

— Бяла акула! — рече той. — Древна бяла акула. Предполагам, кархародон мегалодон, голямозъба акула. Учените смятаха, че е измряла преди двадесетина милиона години. По морското дъно са намирани зъбите й, някои от които — тъй пресни, че мнозина допускаха притежателите им да са живели доскоро. Допускане, което се потвърди.

— Но защо и други не са ги виждали досега?

— Защото навярно живеят в още неизучените дълбини, заедно с много други все така спорни страшилища: кракени, морски змейове и кой знае още какво.

— Аз питам защо тъкмо сега се показа? Тъкмо пред нас?

Панчев вдигна рамене.

— Защо ли? Какво знаем ние за тях? Вероятно — поради някаква важна причина. А какво по-важно за нея от храната? Можем да допуснем, че храната й в дълбочините се е попривършила по неизвестни нам причини. Затова тя излиза на повърхността да потърси каква да е плячка.

Капитан Стойчев все не можеше да повярва.

— В тези морета, които кръстосваме надлъж и шир! С траулери, с подводници, с батискафи… Такова чудовище…

За учения това не изглеждаше тъй чудно.

— Защо не? Та нали допреди няколко десетки години не допускахме съществуването на гигантските калмари? Нали мислехме, че рибите ръкоперки са измрели преди милиони векове, а преди четиридесет-петдесет години край Африка бе уловена жива ръкоперка — латимерията? Преди осемдесет години пък край Япония попаднала в човешки ръце акулата скапаноринхус, смятана по изкопаемите й останки за изчезнала в дълбока древност…

Той млъкна. Още не се бе съвзел напълно от страхотното преживяване, та нямаше охота да им припомня множеството примери за открити напоследък нови видове животни: горската жирафа окапи, погонофорите на морското дъно, извадения от японски рибари полуразложен труп на гущероподобно гигантско същество. Какво знаем за океана ние, хората? Все още почти нищо. Край батискафите ни няма да се мерне никакво по-внушително животно. Защото са достатъчно предпазливи. По същата причина не попадат и в траловете ни. За дъното на океана, за водните му бездни човекът все така знае по-малко, отколкото за Луната. Та и за сушата, за цялата планета. Ежегодно зоолозите откриват около десет хиляди нови видове и подвидове животни, а ботаниците — около пет хиляди вида растения. Безспорно по-дребни, по-незабележими. Но понякога — и доста едрички…

Всъщност повече го вълнуваше другият въпрос:

— Защо това чудовище ни нападна — ми е ясно. Повреда в генератора. Не ми е ясно защо избяга, когато вече бях готова плячка.

Дойде ред и на капитан Стойчев да се усмихне.

— Вижте, млади човече!

И се разсмя с цяло гърло. Понеже умалителният израз „човече“ изглеждаше съвсем не на място спрямо великана Христо Панчев с неговите сто и двадесет килограма.

Стойчев повтори:

— Млади човече! И в тая моряшка шамандура — той посочи главата си — има някакво мозъчно вещество. Пък и не беше много трудно да се досетя, че се е повредило плашилото ви. Затова пуснах желязната клетка. Тогава видяхме чудовището. Да си призная, съвсем се обърках. Та то би могло да обърне и траулера ни. Какво ли можех да му сторя? И си рекох: тъй и тъй няма надежда, ами защо да не опитам? И хвърлих във водата включено резервното акулско плашило. Съмнявах се много дали ще подейства на такава страхотия…

Той потърка ръце.

— Слава богу — подейства!

Минчо, мълчал досега, с посинели устни пошепна:

— Че здравото плашило подейства — разбирам. Че не подейства, когато беше повредено — също. Не ми е ясно защо, когато беше само повредено, преди Христо да го смачка, ни нападнаха така настървено акулите. И обикновените… И оная…

Христо Панчев скочи. Тъкмо този въпрос трябваше да си зададе най-напред!

И сложи ръка на коляното му.

— Някой беше казал: „Откривател е онзи, който и като възрастен не престава да пита с детския въпрос: защо“. Целият човешки прогрес се дължи на тая проста думичка: защо. Другите, които престанат да си го задават, се превръщат в обикновени консуматори.

Капитанът се оживи.

— Гледах отгоре. Нямаше акули. А изведнъж се струпа цяла глутница. Сякаш някой ги бе поканил…

Панчев вече бе наясно. Той щеше да провери още веднъж, дваж, няколко пъти, но и без такива проверки у него не бе останало съмнение, че тоя някой, който бе поканил хищниците, беше той самият със своето плашило, което в случая се бе превърнало на акулска примамка. При удара генераторът беше променил дължината на звуковата си вълна. Добре, че изследователят я бе запомнил, преди да го смачка.

Оживен, той обясни:

— Рибарите от векове мечтаят за „вълшебната рибарска свирка“. Съвременният риболов е постигнал много в тая насока. Вече не се съмняваме, че всяко морско животинче издава свой отличителен глас. С хидроакустичните прибори ние с вас определяме вида им: дали чирика селда, дали шумоли като листа килка, дали наподобява тих прибой сардина. За пример — как ние с вас примамваме тонове и бонита?

Капитанът се усмихна.

— Пускаме дъждовалния уред, който трополи по водата като дъжд. Те мислят, че подскачат дребни риби, и се намъкват в мрежата. Ей така, с наподобителни шумове могат да се ловят всякакви хищни рибоци. Сега се сещам. В Нова Гвинея привличат и акули с хлопка от свързани раковини.

Минчо го изгледа смаян.

— Искаш да кажеш…

— Да, искам да кажа, че повреденият генератор е започнал да издава други трептения, инфразвукови, които не само не плашат нашите питомци, ами напротив — ги привличат. И понеже инфразвукът във водата заглъхва по-бавно, акулите го чуват от много по-далечни разстояния. Кой знае какво става в техните мозъчета, та в единия случай бягат, а в другия тичат презглава насам, на какво ли им прилича? Това засега не е толкова важно. По-важното е, че сполучихме да превърнем акулското плашило в акулска примамка.