Петър Бобев
Зъбатите демони (21)

Подпалвачи

Джордж Маккреди се бе смаял какво да предприеме. Падежът на проклетите заеми приближаваше. Безпощаден като смъртна присъда. Ако длъжникът не успееше да се добере до нужните десет милиона, по-добре… По-добре да скочеше в океанариума на острова, където чичо му започна да развъжда акули, след като международният комитет забрани избиването им в океана.

Банките ставаха все по-безпощадни. Тия сухоземни хищници подушваха затрудненията и не искаха да помогнат, не искаха да рискуват, когато имаше толкова по-сигурни, по-прилични и по-кредитоспособни предприятия.

Оставаше само чичото — този стиснат чичо, по-безчувствен от всяка акула. Колко пъти му бе подмятал клетият племенник, колко пъти направо го бе молил. И все напразно. Веднъж дори се бе изпуснал да му подметне:

— Та нали след тебе всичко ще остане за мен? Защо не ми дадеш част от това, което ми се полага, сега, а не тогава, когато ще бъде късно?

В отговор проклетникът се бе ухилил ехидно.

— Ако държиш да станеш човек, разчитай на себе си! Аз не съм разчитал на никакъв чичо да ми разчиства пътя.

И толкоз! Само тая дълбокомъдрена сентенция! И нито цент за прибавка!

А не беше некадърник Джордж, знаеше го; не беше и прахосник, нито комарджия, нито развратник. Просто неудачник. Не му вървеше и туйто… Щом не върви… Инак толкова му се искаше да се издигне, искаше да направи и той нещо, да се покаже също достоен за фамилното име. Нима старият Ричард бе действал винаги според закона? Шушукаше се, че по време на войната доставял лекарства на противника. От Родезия в разрез с наложените ограничения изкупувал билки — суровина за някакъв медикамент. Да не говорим за доставките към всяка страна, която се обадеше, безразлично дали е приятелска, или враждебна.

— Това са лекарства! — бе отсякъл веднъж чичо му гордо. — Не толкова бизнес, повече хуманност… Не е търговия с оръжия…

Хуманност! У чичо му!

Та и сега. Въпреки международната забрана за лов на акули Ричард Маккреди продължаваше да изкупува хрилете им. На черна борса. Само че по-скъпо…

Джордж очакваше важен разговор.

И ето, телефонът иззвъня.

Той вдигна нетърпеливо слушалката.

— Мистър Джордж Маккреди? — запита някакъв глас, познат глас, не този, който очакваше.

— Същият! — отвърна разочарован Джордж.

— Насреща е Дан — прозвуча в слушалката. — Знам, че се надявахте да чуете друг. Но той е възпрепятстван…

Какво искаше да каже тоя нахалник? Тоя пълномощник на бандитите?

Смътно подозрение прониза съзнанието му. Нима…

— Мистър — продължи да предава мембраната, — ние ги заловихме…

— Кого сте заловили?

Вече знаеше кого. Още от първата дума се бе досетил за станалото.

А смяташе, че е подредил всичко, както се полага. Смяташе. Ама кога на неудачника може да провърви?

Беше го приел за добър знак. Помислил, че съдбата, тази мръсница, веднъж поне му се бе усмихнала.

Случайно се бе оказал при секретарката, когато бандитът съобщаваше по телефона местонахождението на отвлечения хладилен кораб. И секретарката, която явно не скриваше симпатиите си към него, му продиктува координатите. Да си ги запише. За всеки случай. Без и той да знае тогава за какво са му притрябвали.

Но щом излезе на улицата, още не седнал в автомобила, се досети каква възможност му предоставяше съдбата.

Ако изчезнеха тия акулски хриле, доктор Дюрер нямаше от какво да извлича лекарството си. И чичо му, ще не ще, трябваше да се примири със своята участ. Да се приготви за срещата със свети Петър. Да се махне от тоя свят, в който се бе вкопчил със зъби и нокти.

Трябваше да избърза, да превари хората на чичо си!

Познаваше двамина тъкмо за такава работа. Когато преди време ги бе подканял да премахнат стария, те решително бяха отказали. Бояха се от електрическия стол. Ала щом не ставаше дума за убийство, виж, това можеше…

Намери ги тозчас и ги изпрати със самолет на определеното място. С една-единствена задача, нищо повече. Само да плиснат в хладилника бензин. И да го запалят. Само хладилника…

— Мистър — сепна го отново гласът на Дан, — не ви чувам.

Джордж се бе поовладял малко.

— Кажете, Дан! Колко искате за дискретността си?

Не се и съмняваше, че телохранителят го изнудва.

— Аз ли? — обади се оня. — Нищо не искам. Просто да ви известя, че сте се свързали с най-долните негодници. Нито за работа ги бива, нито да мълчат. Като ги пипнахме, веднага посочиха кой ги е пратил.

— Не се и съмнявам — изръмжа Джордж и повтори: — Кажете колко искате…

Дан отвърна:

— Нищо! Само това — натоварен съм да ви предам нещо. Чичо ви, мистър Ричард, моли, ако имате възможност, да го посетите. Той сега не е тук. Ще ви чака на острова. Нали знаете, където развъждаме акулите… Само това! Да го посетите! Дочуване!

Мембраната щракна и заглъхна. Разговорът беше приключил. А Джордж продължаваше да стиска в ръка слушалката. Потресен. Озлобен.

Тая мръсница — съдбата! Още един път се подигра с него… Тъй безсрамно…

Защото знаеше: Ричард Маккреди не прощаваше…