Петър Бобев
Зъбатите демони (22)

Опитно зайче

Ричард Маккреди долетя на острова си с двойно намерение. Хем да получи поредната доза сквалотимузин от Жан Дюрер, когото беше докарал тук уж да укрепи разклатените си нерви — но повече в изгнание заради опита му да предупреди българското представителство; хем да види как вървят работите по химическия синтез на хормона и да поговори с пленения български учен, който му бе създал толкова грижи и който, както изглежда, можеше да му създаде и други, по-големи.

От самолета се запъти право към личната лаборатория на учения, която бяха пренесли ведно с него на острова.

Доктор Дюрер го посрещна още при влизането с упрек.

— Няма ли каквото и да е сведение за Силвия?

Милионерът не отговори. Не беше свикнал да се обръщат към него с такъв тон. И то — някакъв негов служител. Направи се, че не го чува, и се зае да разглежда с изпитателен поглед залата.

— Кога очаквате резултат от вашата работа, докторе? — запита Маккреди на свой ред, научен той да пита, не — него.

Жан Дюрер също не отговори, а повтори въпроса си:

— Има ли сведения за Силвия?

Милионерът продължи странния разговор с нов въпрос:

— Какво си въобразявате вие? Че ще търпя безкрайно своенравието ви? Синтетичният препарат ми е нужен час по-скоро. Естествен вече не постъпва. Кога ще го получите?

— Защо не ми споменавате нищо за Силвия? Да не е мъртва? Кажете! Не мога да работя в такава тревога. Не мога, разберете! Знам, остава ми малко, съвсем мъничко, една крачка може би. Но не съм годен да я направя. Съзнанието ми се опразва, щом стигна до тая крачка. Ясно си представям цялата огромна молекула на сквалотимузина. И съставните й елементи, и броя на отделните атоми. И двата основни компонента, като нейни две половинки. Само едно не мога да открия — как са свързани. Къде? Посредством чия валенция?… Кажете ми нещо за Силвия!

Милионерът намръщи вежди.

— Избягвам израза: „Не знам!“. Обаче си е така. Ако беше жертва на престъпници, хората на Дан щяха да я открият. Те познават способите на своите колеги.

Нямаше защо да крие повече това. На доктора безспорно всичко му беше ясно.

— Безпомощни са да се оправят в постъпките на една… — искаше му се да каже „неуравновесена“, но се сети навреме. — Една капризна жена… Нищо, съвсем нищо…

— А защо ме държите тук като затворник? Защо не ме оставите сам да я търся?

Маккреди се усмихна, сякаш не беше чул последния му намек.

— Защо ме карате да мисля, че тъкмо вие съзнателно сте я отстранили? Та да не дели с вас и без туй вече дефицитния препарат. Дори такива работи започват да ми минават през ума…

Милионерът отвърна кротко, нещо рядко за него:

— Вие не сте затворник. Докарахме ви тук, за да ви предпазим от шайката, която възнамеряваше да ви убие. Не мога да позволя това — да ви изгубя.

Съзнаваше, че ученият не вярва на подобна басня, но се забавляваше с безпомощния му гняв.

— Тогава защо ми забранявате да се срещам с другия пленник?

— С кого?

— С българина Христо Панчев.

Милионерът поклати глава.

— Не бива! Лошо влияние оказва той върху вас.

— Панчев е учен. И аз искам да поговоря с учен. А това, че понякога сме на едно мнение, е нормално. Истината е една. И истинските учени рано или късно стигат до еднакви заключения.

— За екологичната катастрофа ли?

— Тъкмо за нея! Панчев само насочи вниманието ми към тоя проблем. Повече не беше нужно. Той е вече главната причина за желанието ми да получа синтетичния препарат. Не да спестя милионите ви…

— Благодаря за откровеността!

— Знаете ли каква е разликата между животните и човека? Единствената. Не разумът, не речта. Само това, че животните не са в състояние да нарушат природното равновесие. Като човека. Като вас и мен. Все за тия неща си мисля напоследък. Не е ли човекът за цялостната природа онова, което е ракът за организма?

— Оставете тези проблеми! Говорим за препарата.

— Точно за него! Защото именно той причини цялата катастрофа. Спомняте ли си какво казва Шилер: „Природата е винаги съвършена, ако за беда в нея не е стъпил човекът“. А Гьоте възкликва: „Природата е винаги права!“. Прави ли сме ние тогава да нарушаваме реда й?

Милионерът опря юмруци в масата.

— Прав съм аз! Не ме интересува нищо извън мен! Светът съществува, докато съществувам аз, субектът, който го възприема. Изчезна ли аз, няма какво да възприемам. Значи и светът е изчезнал…

— Философия на най-елементарния егоизъм! — изпусна се да изрече мислите си Дюрер. Но не спря. Беше започнал. — Философия на канибала: „Какво е добро? Да те изям аз. Какво е зло? Да ме изядеш ти!“.

Маккреди се владееше добре.

— Както изглежда, вие сте алтруист. Както изглежда, за мен, за цялото човечество извлякохте сквалотимузина — не за Силвия, което ще рече, за вас…

— Укорът ви е напълно основателен. И аз го приемам. Но същността не се променя. Алтруизмът не е мое изобретение, нито на религиите, нито на моралистите. Той е изобретение на самата природа, един от лостовете на еволюцията. Само такова животинско стадо оцелява, в което членовете му са годни на саможертва, за да оцелее стадото.

— Кой твърди това?

— Науката.

— Науката чрез устата на своите жреци. А помните ли един куриоз? За Аристотел, който твърдял, че мухата има осем крака? Аристотел, който до немного отдавна е бил неин главен жрец. Чийто авторитет не е оспорван хилядолетия…

Дюрер се изправи.

— Въпреки вашата ирония вие разчитате пак на тая наука, за да живеете.

— Точно тъй! Искам да живея! И вие сте длъжен да намерите средство за това! Синтетичният препарат ми трябва, преди да е пресекнал притокът на акулски тимуси. Вие на всяка цена трябва да го получите по-рано…

Ученият вдигна рамене.

— Не мога! Безсилен съм.

— Ще можете! — натърти милионерът.

— Не мога! Докато не издирите Силвия, няма да мога!

Ричард Маккреди удари по масата.

— Какво — изнудвате ли ме?

И впи в него поглед.

— Последно предупреждение! Искам формулата, искам рецептата… Иначе… Насила ще ви принудя… В състояние съм…

И излезе разгневен навън.

На път към постройката, където беше затворен другият му пленник, мина покрай пространната лагуна, насечена с бетонни прегради на множество басейни, в които се стрелкаха плавниците на уловените акули. За всяка възраст и големина — отделен басейн. Срещу канибализма. Да бъдат с еднакви размери. От най-малките, току-що излюпени или родени, до най-големите, готови да снесат яйцата си или да родят рожбите си, които веднага щяха да бъдат преместени в специалните „акулски детски ясли“.

Отвъд лагуната започваше морето. Тихо и блестящо като атлазено покривало. Едва се усещаше кадифеният полъх на бриза. Вълните приплясваха кротко върху белия пясък. И всяка от тях изплиташе върху него своя неповторима дантела, заличавана лекомислено от следващата вълна.

Маккреди седна на пейката пред къщата и нареди да му доведат българина.

Щом го видя, той неволно се озърна да провери дали телохранителите са на техните места. Само са помисли: „Наистина балканска мечка!“.

А го приветства учтиво:

— Заповядайте, мистър Панчев! Седнете да си поговорим!

Пленникът сви рамене и седна.

— Впрочем има един-единствен въпрос, по който следва да говорим. Защо съм тук? И какво искате от мен?

Милионерът се облегна назад.

— Въпросите ви са кратки, но се нуждаят от дълги обяснения. За да ги съкратим малко, се налага и аз да ви попитам нещо… Вие защо ми пречите?

— Аз! — Панчев се учуди искрено. — Който ви виждам за пръв път…

— Да, да! — кимна Маккреди. — Тъкмо вие! С вашата упорита борба срещу лова на акули.

Биологът почна да се досеща.

— Охо! Каква била работата! Преча на бизнеса ви.

— Не, млади господине! Не на бизнеса. Направо на мен. Искате да ме убиете.

— Какво говорите? Чувате ли се?

— Много добре! Трябва и вие да го чуете! Ако щете, наречете го изповед. Да сме наясно. Аз съм болен от рак. И само веществото, извличано от акулите, ми продължава живота. Спра ли да ги унищожавам, това значи да се самоунищожа аз.

Панчев го изгледа смутен. Не бе очаквал такъв обрат. И се мъчеше да се ориентира в сложната плетеница от въпросителни, която омотаваше съзнанието му.

Наистина прав ли беше той, Христо Панчев, да попречи за лечението на един човек? И прав ли беше пък този човек да съсипе заради няколко години повече от своя живот цял животински разред? Кое беше по-ценно: един човек или толкова животни? Ами и другото — не само акулите?

И той подметна:

— Не се съмнявам, че знаете съображенията ми. С намаляването на акулската популация нарасна смъртността на рибите. Вие предизвикахте цяла екологична катастрофа…

Милионерът го прекъсна:

— Моля, омръзна ми вече тая екологична истерия! Става дума за някакви си примитивни твари…

Българинът поклати глава.

— Примитивни! Това е равностойно на прости, а „простото“ пък е равностойно на „гениално“. Така „просто“ ги е устроила природата. Смятаме ги за низши риби. Но мнозина не са съгласни. Аз също. Хрущялът е по-късно изобретение на еволюцията. За олекване на тялото. Размножението им е по-съвършено — предимно живо раждане. А мозъкът им превишава мозъка на рибите, та дори на земноводните и на повечето влечуги.

— Още по-зле! — обади се Маккреди. — Значи са по-опасни. Ей това правя между другото аз — отървавам човечеството от един ужасен хищник. Даже паметник трябва да ми издигнете, че съм спасил толкова корабокрушенци и плувци от тая зъбата напаст. Тоя кошмар на океана…

Панчев отвърна веднага:

— Известно ли ви е колко души загиват от акули? От пет милиона къпещи се, от пет милиона влезли в морето, пострадва от акула само един. Шансът е колкото да бъдеш ударен от мълния. Годишно няколко десетки души. А колко биват прегазвани от автомобили?

— Специалността ми не е статистика.

— Ще ви кажа аз. От началото на нашия век, когато се е появил, автомобилът е избил или осакатил около двадесет милиона души! Или средно за година повече от двеста и петдесет хиляди! Като числото расте застрашително, обаче не го наричаме „кошмар“. Дори смятаме живота си невъзможен без него. Без този истински убиец, прикрит зад своя блестящ лак. Да не говорим за газовете, с които ни трови всяка минута…

Милионерът го гледаше с присвити очи.

— Противник на прогреса?

— Ако автомобилът олицетворява прогреса.

— Прогрес значи технизация.

Панчев сви устни.

— Не само това. Човекът е частица от биосферата, нейно произведение. А сега се създава нова среда, да я наречем техносфера. Там обаче не е неговото място, там е място за роботи, не за хора. Вие споменахте за паметник. Наистина трябва да изградим такъв, но друг — паметник на съвременната ера, Хеопсова пирамида, хиляди Хеопсови пирамиди от захвърлени бутилки, изтърбушени консервни кутии и пластмаси…

— Драги Панчев, всичко това е многократно повтаряно. Да призная, омръзнаха ми тия еколози, които вече печатат некролога на човечеството.

— Ако хората с власт, като вас, не го разберат навреме, действително ще има нужда от такъв некролог. Само че тогава няма да има кой да го разлепи.

Маккреди рече:

— Няма да спорим. Това е ваша специалност, моята е друга.

— Напротив! — разгорещи се Панчев. — Сега всеки културен човек, пък и некултурен, е длъжен да знае какво е „популация“, „биоценоза“, „екологично равновесие“…

Милионерът скръсти молитвено ръце.

— Изглежда, така ми е писано днес — все да ме поучават!

Биологът натърти:

— Говоря най-вече за специалистите небиолози, защото те нанасят най-голяма вреда на природата. С подобряване на жизненото си равнище човекът влошава околната среда. Още Леонардо го казва: „Ще падне на земята голяма част от дърветата. Нищо няма да остане неунищожено и неразвалено“. И ето ви един пример: за вестник със стохиляден тираж е нужен годишният прираст на пет-шест хиляди декара гора. А не може ли това, което пишат едновременно всички вестници, да се съобщи по радиото или по телевизията? Та да не се сече гората, доставчикът на кислород за планетата. Маркс казва…

— Я зарежете вашия Маркс!

— Нищо няма да ви стане! Чуйте го! „Ако се развива стихийно, културата оставя след себе си пустиня.“

— Дори да е така — отвърна по-примирено милионерът. — В случая не е засегната цялата природа, ами някакви си хищни риби.

Събеседникът му възкликна:

— Че кое ли животно вече не се нуждае от защита?! И като че ли най-вече човекът — да бъде защитен от него самия. Щом като говорите тъй, значи, за жалост, не сте разбрали за какво е ставало дума досега. Вие изтребвате акулите, като последица на което измират рибите. А няма ли риба, гинат от глад хора — стотици, хиляди, милиони хора…

Домакинът махна с ръка.

— О, хората! Те няма да се свършат, бъдете спокоен! Всеки ден ни донася петдесет хиляди нови гладници. Преди осем хиляди години е имало пет милиона хора, преди три века — петстотин милиона, днес — повече от четири милиарда. Ако продължава така, през двадесет и първи век броят им ще стане безкрайност. Ще се раждат само за да умрат тозчас от глад.

— Значи и вие — статистика!

— Защото е във връзка с бизнеса ми. Длъжен съм да зная вероятните си клиенти. Но, драги, ние се отклонихме от главния въпрос, който възнамерявах да обсъдя с вас.

Биологът неволно се сви в очакване на коварен удар.

— Първо — рече Маккреди, — да ви благодаря за акулската примамка!

Панчев сумтеше гневно. Чувстваше, че му се подиграва. И като го гледаше, му идеше да го цапардоса само веднъж. Ала телохранителите уж съвсем небрежно се разхождаха зад тях.

— Второ, благодаря ви и за идеята да развъждам акули, а не да ги ловя. Това правя и аз. Погледнете „рибарника“ ми! Моите спасители! Произвеждам си ги тук. Вече няма нужда да ги гоня из моретата. Значи обвиненията ви отпадат.

— След като ги унищожихте — сопна се Христо Панчев.

Маккреди наведе виновно глава. Явно ирония.

— Необходимо беше. Всеки има право да се бори за живота си. Върша го от крайна необходимост. И никой юрист няма да ме обвини. Всъщност, драги, това, което правя, е опит, един грандиозен опит. В името на прогреса, за доброто на милионите раково болни, за днешните и за утрешните. В действителност аз съм „опитно зайче“. Върху мен се провежда един изключителен експеримент. И вие, ученият, опитвате да попречите на този експеримент…

Той положи дружелюбно десница връз рамото му.

— Мистър, защо искате да воюваме? Защо не си подадем ръка да го изведем докрай? Няма да съжалявате, аз плащам пребогато.

Панчев усети как лицето му пламва. Сякаш от плесница. И би смазал с пестниците си тоя, който му отправяше такова предложение, ако в същия миг и двамата телохранители, по професионален усет, не се бяха приближили съвсем.

— Какво! — направо изръмжа той. — Кражба на мозъци, така ли?

— Може ли да се говори за кражба, когато „откраднатият мозък“ ще бъде позлатен? Ще ви позлатя, мистър. Само дайте съгласието си!

— Съгласие? Но аз даже не знам за какво!

— Съвсем просто. Едно малко опровержение, една самокритика, че досегашните ви заключения относно причините за рибените пандемии са се оказали погрешни.

Панчев свъси вежди.

— Дори да го оповестя, вече няма значение. Всички са убедени в правотата ми. Обаче аз няма да го сторя. Няма да плюя върху лицето си.

Маккреди извади вестник. И му посочи очертаното с червен молив съобщение:

„При проучване биологията на морето е изчезнал българският учен Христо Панчев. Двудневните претърсвания на района не са дали никакъв резултат, поради което същият може да се счита за загинал“.

— Виждате ли? — натърти милионерът. — Всички са приели, че сте загинал. Вие още не сте, още сте жив… Но ако упорствате и не се съгласявате с предложението ми…

Не довърши, а поклати тъжно-заплашително глава.