Петър Бобев
Зъбатите демони (17)

Неуспешно предупреждение

Мозъкът на Жан Дюрер като че ли наистина беше направил засечка. Изчисляваше, чертаеше вероятни структури, проверяваше в лабораторията всяко свое хрумване. И не постигаше нищо. Сякаш накъдето и да тръгнеше, все се блъсваше в някаква мека, но непробиваема преграда.

Като омотана в паяжина муха.

Изглеждаше му, че синтезът на сквалотимузина ще се окаже недостижим блян, нова жестока химера.

Ала това май не го засягаше вече. Щом я нямаше Силвия… Защо да се мъчи, като беше осъден да я загуби… Тази своенравна, невярна Силвия! Която не съзнаваше как се самоубива с безразсъдството си…

Разумът му го убеждаваше, че неговото откритие е предназначено не само за един човек, а и за милионите други страдалци, които с леден трепет очакваха това откритие, все едно чудо, способно да ги спаси от смъртната присъда на коварната болест. Разумът му налагаше заради тия милиони хора да се стегне, да съсредоточи силите си, да не спира… Толкова близо до успеха…

Но, види се, за голямото дело не е достатъчен само разумът. Нужно е и чувство, което да раздвижи тоя разум, да изстиска от него всичко, на което е годен. Тази тайнствена мозъчна тъкан, тъй малка на вид и с такива неподозирани възможности понякога…

Не му се работеше. Седеше в кабинета си, освободил своите помощници, и прелистваше получените медицински списания.

И защо ли? Нямаше надежда да намери в тях нещо. Вършеше го просто да запълни времето си.

„Затлъстяването — болест на века!“

Той неволно сви устни. Колко нелепо наистина! Когато по-голямата част от населението на Земята направо гладува, известна част преяжда и с това застрашава собственото си здраве.

Статията започваше с цитат от един древен папирус отпреди три хиляди и шестстотин години:

„Човек яде твърде много. Той живее за сметка само на една четвърт от онова, което изяжда, а от останалите три четвърти живеят лекарите“.

Колко съвременно звучеше тази мисъл! Но и тогава, както сега — все за определено малцинство. Види се, някогашният мъдрец, написал папируса, е смятал за човек единствено тоя, който е имал възможност да преяжда. Не и ония, мнозинството, гладуващите…

Кой ли беше казал и следните думи:

„Докато има поне един нуждаещ се, разкошът е престъпление спрямо човечеството“?

Май че Даламбер, енциклопедистът от XVIII век.

Умни хора, умно приказват. И само толкова. А неправдата се шири. А човеците гладуват. И той, доктор Жан Дюрер, неволно допринасяше да станат повече гладуващите, лишавайки ги от малкото достъпна за тях храна: рибата.

Има три етапа за синтез на органично вещество върху планетата. Първият — абиогенният синтез, осъществяван преди появата на живите същества. Вторият, настоящият, траещ повече от милиард години — на зелените растения. И третият — на химическия синтез.

Дали би могло да се постигне това? Трябваше, разбира се, макар че повечето учени го смятат направо за утопия. Иначе слабодействащият хлорофил, който асимилира по-малко от един процент на постъпващата слънчева енергия, няма да изхрани човечеството.

За да бъдат задоволени всички хора, растителната продукция би следвало да се увеличи два пъти, а пък животинската — три пъти. Човекът и бездруго се проявява по-глупаво от най-глупавия вълк, който днес издушава цялото стадо овце, а утре няма какво да яде. Като най-безотговорен разточител и прахосник на благата, които природата е съхранила до неговото идване.

Той също — многознаещият доктор Жан Дюрер! Не по-свестен от споменатия вълк. Ако наистина е толкова умен, човекът не бива да изсмуква всичко от природата, ами да види какво му подсказва тя, какво е изобретила преди. И след това само да й подражава, да произвежда като нея, а не да унищожава произведеното. Щом тя е синтезирала сквалотимузин, да го синтезира и той…

Жан Дюрер все повече се убеждаваше в правотата на оня непознат български учен, все по-ясна му ставаше разрушителната роля, която неговото изобретение беше изиграло.

ВЕЛИКОТО РАВНОВЕСИЕ — тъй го бе нарекъл Христо Панчев. Изцяло с главни букви. И то не толкова като възхитителна самоцел, а като единствена възможност за оцеляване на човека.

Прекалена власт бе дала техниката в ръцете на недораслия нравствено за нея хомо сапиенс, който още не е успял да проумее основните закони на природата. Днес действието изпревари знанието. Патологично деен е днешният човек. Лишен от физически натоварвания, в които да оползотвори енергията си, той я насочва изцяло към все нови и нови начинания, възлагани на машините. И полезни, и вредни…

Сега този български учен, който бе разкрил една от неизброимите сложни връзки във взаимоотношенията сред природата, беше осъден на гибел.

Доктор Дюрер не се съмняваше. Много ясен беше тогава намекът на милионера за корабокрушения и акули, още по-многозначително — поведението на Дан, щом чу тия думи, та да остане каквото и да е съмнение в истинността на заплахата.

Жан Дюрер съзнаваше колко низко е паднал, след като се бе съгласил да лекува само двама души, когато милиони страдаха; след като се бе съгласил да бъде нарушен целият порядък в морето; след като за издирването на Силвия разчиташе на бандити.

Изобщо не се съмняваше кой стои зад Дан, не се съмняваше кому щеше да предаде Дан желанието на Маккреди и какво ще сполети нищо неподозиращия, доверчив и честен българин.

Нима щеше да падне още по-надолу? Нима имаше право да мълчи, когато знаеше какво престъпление се подготвя?

А знаеше и на какъв риск се излага, ако опита да попречи. Ония не си поплюваха.

Но не можеше да мълчи. Всъщност той нямаше защо повече да живее. Силвия, види се, бе изгубена. Толкова време без лечение…

А пък да живее заради себелюбието на милионера — това съвсем не ласкаеше съвестта му. Да поддържа живота на един безподобен егоист и така да причинява глад и страдания на цялото човечество…

Каквото и да се случеше, той беше длъжен да опита. Никой друг не би могъл да попречи.

Ученият метна шлифера и излезе на улицата. Не взе колата си, за да не буди подозрения. Така и друг път бе притичвал до отсрещното кафене да се ободри.

Ръмеше ситен дъжд, от който асфалтът блестеше с хилядите отражения от светлините на минаващите автомобили и мигащите фойерверки на рекламите.

Една, две, три пресечки. Ето и сградата на българското представителство!

Не можеше да си представи друг начин. Щеше да съобщи на служещите там, а те трябваше да намерят връзка с кораба „Сирена“.

Унесен в мислите си, той не усети спрялата до него кола.

Не свари дори да извика за помощ. Двама мъжаги го грабнаха за ръцете, запушиха му устата и го вмъкнаха в автомобила си, който в същия миг се стрелна напред.