Петър Бобев
Зъбатите демони (6)

Изчерпаното лекарство

Доктор Дюрер дълго се бори със съвестта си. Дълго размисля какво трябваше да направи. Ричард Маккреди бе спекулант, хищник в човешки образ, заграбил една от най-доходните сфери — производството и търговията на лекарства; беше направо крадец, изнудващ нещастните хора, когато са в най-голяма нужда. Но ученият искаше да остане честен пред себе си.

Затова, щом влезе при него за поредната инжекция, едва изчакал да напусне кабинета медицинската сестра, която бе донесла спринцовките и серума, той на един дъх изрече всичко, което бе обмислял няколко нощи поред:

— Мистър Маккреди, длъжен съм да ви призная…

Милионерът го погледна изпитателно.

— Аз ви мамя, мистър!

Дюрер облиза пресъхналите си устни и додаде:

— Половината от получавания сквалотимузин отделям за моята жена… Тя е също… Като вас…

По лицето на шефа не трепна нито мускулче.

— Хм!

Което би могло да значи и всичко, и нищо.

Веднъж започнал, докторът вече не можеше да спре:

— Моля да ме разберете, не бях в състояние да постъпя другояче. Да зарежа жена си, без да помогна, беше все едно да я убия! Така че… Оставям вие да решите… Ако ми забраните да върша повече това…

Той едва го пошепна:

— Ако тя умре, ще я последвам и аз…

Толкова! По челото му бе избликнала ситна пот.

От няколко дни, след като му бе сервирала оная истерична сцена, Силвия сякаш се бе укротила, сякаш бе проумяла състоянието си. Тя продължаваше да мълчи упорито и да го отбягва, но поне не правеше вече опити да се изплъзне от хората на Дан, които я наблюдаваха непрекъснато. Затова самият Дан бе възложил по-нататъшното й следене само на един човек. Ала при нейното сегашно покорство като че ли и той ставаше излишен.

Ричард Маккреди, сякаш не е чул нищо, мръдна глава.

— Дайте да пристъпим към нашата работа!

И запретна ръкава си.

С трепереща ръка доктор Дюрер вкара иглата и натисна шприца. После, изцедил до капка скъпоценната течност във вената му, хвърли спринцовката в коша.

— Благодаря ви! — рече милионерът. — А сега вижте тая изрезка от вестник, която ми предаде един от моите секретари!

Дюрер я пое, но преди да я погледне, повтори въпроса си: — Какво да правя, мистър Маккреди?

Милионерът махна с ръка.

— Каквото сте правили досега. Толкова пари съм прахосал по благотворителни цели за реклама, нека похарча нещо ей така, без никаква изгода!

И допълни:

— Впрочем пак с изгода! Изглежда, такава е орисията ми. Да не върша нищо без сметка. Та нали, ако ви изгубя, ще загубя своя собствен лекар?

Не изглеждаше точно така. Доктор Дюрер беше предал на шефа си всички подробности по производството на препарата. И всеки добър лабораторен учен би могъл да продължи работата му без повече нужда от него. Милионерът чисто и просто искаше да се покаже по-суров, отколкото беше в действителност.

Поза! А позата крепи величието.

Маккреди подметна:

— Парите ми няма да се свършат с това. А пък „след мен и потоп“. Нима един фалирал крал има повече основания да каже такова нещо?

И посочи с очи.

— Четете!

Доктор Дюрер пробягна с поглед по редовете:

„Вчера в 15 часа местно време пред бреговете на Чили пет перуански рибарски кораба са били нападнати от чилийски бойни единици. Няма сведения за дадените жертви. Според съобщения от Лима рибарските кораби са били извън териториалните води на Чили“.

Втората изрезка беше с подобно съдържание:

„В Японско море, западно от островите Оки, се е разиграло истинско сражение между въоръжени японски и корейски риболовни кораби. Има много убити и ранени и от двете страни“.

Милионерът попита:

— Какво е вашето обяснение?

Ученият сви рамене.

— Не съм ихтиолог. Но и на мен вече е известно, че в моретата се шири някаква панзоотия. Рибните пасажи намаляват застрашително. А те и без това са недостатъчни.

— Как тъй недостатъчни? Нали говорят, че от океана може да се изхрани десеторно по-многочислено човечество?

— Говореха. Но „океанският оптимизъм“ напоследък поохладня. Съвсем неоправдани се оказаха надеждите ни да изхраним от океана наплодилото се човечество. През 1900 година световният улов на риба е бил около три милиона тона, днес — към петдесет милиона. А според повечето учени годишен лов от сто милиона — това е критичната граница, която, ако бъде прекрачена, застрашава да изтощи запасите на океана. Особено при съвременния риболов, направо хищнически по отношение на някои видове. Например: сардина, тон, селда, треска, скумрия, хамсия и други.

Милионерът се усмихна.

— Излиза?

— Излиза, че ако рибата продължава да мре така, тези отделни инциденти неминуемо ще прераснат в сериозни рибни войни. Каквито е имало вече. Защото морето доставя петнадесет процента от животинския белтък в храната на цялото човечество, което и без това не е задоволено. Две трети от него не си дояжда, а една трета направо гладува. За морските народи участието на риба в храната им е още по-важно — до петдесет и повече процента.

Маккреди промени темата:

— Ами за акулите ще се бият ли?

— Защо не? Доскоро, пък и сега някои смятат, че те никога няма да се свършат. Само за един сезон край щата Масачузетс били уловени двадесет и седем милиона бодливи акули. Днес обаче мнението ни се променя. Въпреки че, както я величаят, акулата е „идеалният убиец“, и нейният брой вече намалява. В Индийския океан от дъното били извадени хиляда акулски зъба от един квадратен метър. Следователно колко ли акули са съществували някога? Не е изключено да са преживели някакъв екологичен взрив, подир който е последвала страшна катастрофа, и сега те са в упадък.

— Надявам се, че за нашата цел ще стигнат. А „след мен и потоп“.

— Съмнявам се. През Втората световна война пламнала „златна треска“ за акули. Рибарите зарязали рибата, студентите — университетите. Всички се втурнали на лов за акули. Изкарвали по осем, по десет хиляди долара на месец. От черните им дробове, наречени тогава „сиво злато“, се получавал витамин А. Това може би щял да бъде краят на акулското племе, ако не били открити синтетичните витамини.

Милионерът кимна.

— Ясно, туй е бил първият акулски бум. Сега ние предизвикваме втория.

Той го изгледа в очите.

— А знаете ли, че онова, от което се безпокоите, вече е действителност? Всичките ни сведения гласят, че все по-трудно се намират акули. И ловците вдигат цената им.

— Аз го предвиждах — рече ученият. — И вземам съответни мерки. Доколкото позволяват силите ми. Почти съм готов да увелича многократно производителността от единица суровина. Без, разбира се, да спра дотук. Защото вече съм получил обнадеждаващи резултати при отглеждане на клетъчни култури от тимуси на акули. Тогава ще извличаме сквалотимузин в индустриални мащаби…

— Не мечтаете ли? — прекъсна го милионерът, неволно изгубил господарската безизразност на лицето си. С отворени, обнадеждени очи.

— Не мечтая, мистър. Аз съм учен, не фантаст. Насочил съм се и по-далеч. Търся да разчета формулата на сквалотимузина, за да го произвеждаме синтетично. Стане ли това, той няма да струва повече от аспирина. Уверен съм в безграничните възможности на съвременната химия. Тогава вече ще спрем и излишното избиване на акулите.

— Какво сте се загрижили за тях? За тия „зъбати демони“, най-жестоките врагове на моряци и рибари. Ако ги унищожим, човечеството ще ни благославя.

Доктор Дюрер поклати глава. Но не изказа съмнението си. Каза друго:

— Ще направя всичко, каквото мога! Заради вас и главно, няма да крия, заради Силвия. За да заработи мозъкът, трябва стимул. Грижата ми за Силвия е този стимул. Ужасът, че мога да я загубя. Когато попитали Нютон как е могъл да открие закона за всемирното притегляне, той отговорил: „Просто много мислих за това“. Аз също мисля, мистър, ден и нощ. Ние се добрахме до средството за потискане на тумора. Сигурен съм, че съществува и средство, което да го разруши изцяло. Него трябва да намерим накрая! Ако не аз, то все някой друг. Такова лекарство ще бъде открито, убеден съм…

Той спря за миг.

— Извинете, като че ли говоря малко безредно. То е, защото се вълнувам. Но и вие сте лекар, ще ме разберете и така. И сега има толкова опити, толкова методи за борба с тия зловещи образувания. Не само хирургичните. Да речем, хипертермията — лечението с висока температура на тялото. При 40° С за десет дни всички ракови клетки загиват. Описани са случаи за изчезване на тумор след тежки пристъпи на малария. От морските краставици — холотуриите, произвеждаме и ние холотурин, а от морския червей бонелия — бонелин. Други правим от миди, морски таралежи и звезди. Но във всички случаи крайната победа ще се определи от засиления имунитет. Злокачествени клетки се образуват и у младите организми, обаче имунната система веднага ги унищожава. Всеки момент в човешкото тяло пъплят десетина милиона мутантни клетки, вероятни бъдещи огнища на рак, ала невидимата стража ги обезврежда. В повечето случаи тя ги потиска и у възрастните хора. При аутопсии на старци, починали от други причини, са откривани загаснали туморни огнища. Наистина днес е малко по-зле. Имунният ни механизъм е отслабнал от „безработицата“ си. Хигиената и всевъзможните лекарства не му позволяват да се развие напълно. При това е и объркан от множеството антигени в замърсената околна среда.

Милионерът, едва изчакал дългото му обяснение, подхвърли:

— Да произведем ваксина!

— Защо не? И Дженър, и Пастьор, и Беринг не са били по-добре запознати със същността на болестите, срещу които се борели. А създадоха ваксините против шарката, бяса, тетануса.

Очите на учения искряха.

— Панацеята — лекарството срещу всички болести, ще бъде открита. И срещу рака. И това ще бъде засиленият до краен предел имунитет. Който, както при акулите, ще унищожава всяка чуждородна клетка…

Милионерът го прекъсна:

— Вие бълнувате, докторе!

— Не! Само го желая силно. И го вярвам. Вече са отчетени изумителни резултати чрез присаждане на гена, отговорен за синтеза на инсулин, върху обикновени стомашни бактерии. Това ни дава надежда да се справим с диабета. По същия начин ние, хората, ще получим бактерия производителка на задържащия хормон соматостатин, който ще лекува панкреатита и акромегалията.

— А за рака?

— Правят се опити за получаване на автоваксина от собствения тумор. Защото всеки тумор е отделна генетична единица, на която може да въздейства специфична за нея ваксина.

Той пое дъх.

— И още нещо. Безспорно не сме в състояние да си присадим направо акулски тимус, понеже организмът ни ще го отхвърли. Затова възложих това проучване на един млад обещаващ учен. Посредством вируси-преносители да внесем в хромозомния апарат на човека гена, който при акулите програмира производството на хормона сквалотимузин, та да не го чака наготово отвън. Все едно да му присадим противораков ген… Както казах — панацея…

Милионерът пръв се освободи от магията на бляновете, която неволно внушаваше увереният в мощта на човешкото знание учен.

— Дотогава, уви, ще са ни нужни акули! А те намаляват. Това е фактът, с който трябва да се съобразим. Аз живея само в настоящето. Ето нещо за настоящето!

Той му подаде друга изрезка:

„Българският учен Христо Панчев е открил начин да примамва акули от извънредно далечни разстояния с акустични средства“.

И когато видя, че ученият я е прочел, добави:

— Кратко и неясно! Но все пак става дума за звук. Ей това ще направим ние. Ще намерим тоя българин и ще откупим патента му. За да си осигурим суровината, докато вие успеете във вашите експерименти.

И натърти:

— Поне докато аз съм жив.

Той стана.

— Благодаря ви за ценната информация! А сега работете, без да се тревожите за жена си!

Жан Дюрер вече излизаше, когато Маккреди го спря.

— И знайте, завещал съм цялото си състояние след моята смърт да се основе фондация за борба срещу рака.

Веднага след излизането на учения милионерът натисна единия от звънците на бюрото. Само подир няколко секунди в кабинета влезе Дан, телохранителят му.

Маккреди го изгледа. Можеше ли да му довери и тази задача? Досега Дан изпълняваше точно, при това с изключителна схватливост, всяко поръчение. Държеше се като верен слуга, от тия, дето ги описват в романите от миналия век. А пък всъщност не беше слуга.

Наистина ролята му бе да го пази от всяка заплаха: от крадци, от хулигани, от политически противници. Ала не заради самия него, а защото се подчиняваше на чужда заповед.

Когато преди години елегантният посетител му бе заговорил за опасностите, които заплашват всеки богат човек — за отвличания, за пожари и бомбени атентати, Ричард Маккреди вече се бе досетил какво ще искат от него. И се бе съгласил начаса. Подир кратък пазарлък се бяха спрели на сумата, която милионерът следваше да превежда ежемесечно по специална сметка в банката, срещу което щеше да бъде защитен от всяко насилие.

Това представляваше може би най-почтеният начин на бандитите да си осигуряват средства. Маккреди знаеше какво щеше да последва, ако откажеше. Ето защо и той, както повечето разумни бизнесмени, бе предпочел по-малкото зло.

Още на другия ден му се бе поставил на разположение огромният Дан заедно с петима юначаги, все бивши парашутисти, както се представиха самите те.

Бандата, която стоеше зад тях, явно си гледаше работата добре. През изминалите години не се бе случило нищо непредвидено: никаква кражба, никакъв саботаж в предприятията „Маккреди“.

И помежду им се бе зародило нещо като дружба, външно неподходяща при случаи между изнудвач и изнудван. Особена симбиоза.

Всъщност Маккреди знаеше, и ония трябва да живеят. И тяхното беше бизнес — той дори се усмихваше, като си го помислеше, — не по-безсъвестен от неговия. И двете страни имаха сметка от своето сътрудничество — че какво друго е приятелството?

— Мистър Дан — рече той, — моля, прегледайте това!

И му подаде съобщението за откритието на Христо Панчев.

Когато телохранителят му го прочете, милионерът каза тихо, но твърдо:

— Необходимо ми е да се добера до патента на този българин! По законен път… По всякакъв път… Обаче трябва да го притежавам в най-скоро време!

Той не поддържаше пряк контакт с бандата, не желаейки да замесва името си при евентуално уличаване в такава връзка. Но знаеше, че Дан ще уреди всичко. И когато цялата операция приключеше успешно, Ричард Маккреди щеше да получи съобщение по телефона каква сума подлежи да преведе в банката.

Дан зае войнишка стойка.

— Ще го имате, мистър!